Скритият пожар

Глава 3

Карол не беше излъгала. Виното „сансер“ беше възхитително, с характерния плътен вкус на цариградско грозде, прохладно и свежо. Тони нямаше желание да отпие повече от една-две глътки. Ако Карол имаше намерение да му представи информация за баща му, също като куче, поставящо мокрия от лиги вестник в краката на стопанина си, той не възнамеряваше да допусне съзнанието му да бъде замъглено.

Карол се разположи на дивана срещу креслото, което бе избрал Тони.

— Е, не искаш ли да разбереш какво съм научила за баща ти?

Тони отклони поглед.

— Той не беше мой баща, Карол. В нито един стойностен смисъл на думата.

— Половината от своето генетично наследство ти си получил от него. Дори най-отчаяният привърженик на бихейвиоризма сред психолозите би признал, че това има някакво значение.

Тя отпи глътка вино и му се усмихна окуражително.

Тони въздъхна.

— Съумявах досега да живея живота си, без да знам каквото и да било за баща си — освен факта, че е предпочел да не бъде част от моя живот. Ако ти не беше нащрек и не се беше намесила, когато майка ми се опита да ме измами и да ми отнеме това, което той ми е завещал, така и нямаше да узная нищо.

Карол се изкиска.

— Ако се съди по думите ти, сякаш съжаляваш, че попречих на Ванеса да те оскубе.

Той си каза, че рядко се е случвало тя да има по-точно предположение. Но през онзи ден в болницата, когато попречи на Ванеса да осъществи подмолните си намерения, Карол считаше, че защитава неговите интереси. Ако намекнеше, че тя неволно му е създала нови проблеми, би я оскърбил. А той не искаше да постъпва така — нито сега, нито когато и да било занапред.

— Не мисли, че не съм благодарен за това, което направи. Просто не съм убеден, че искам да узная каквото и да било за него.

Карол поклати глава.

— Ти просто не искаш да събориш всички защитни стени, които си издигнал около себе си през годините. Но всичко е наред, Тони. Ванеса може и да е чудовище, но ако съдя по това, което успях да науча, баща ти е бил точно обратното на нея. Не мисля, че има от какво да се страхуваш.

Тони разклати виното в чашата си, присвил отбранително рамене. После едното ъгълче на устата му се повдигна в горчива усмивка.

— Неминуемо ще има нещо, Карол. Той се е отказал от мен. А и от нея, в този ход на мисли.

— Може би не е знаел за теб.

— Знаел е достатъчно, за да ми завещае цяла къща, лодка и куп пари.

Карол се замисли.

— Ако смяташ да приемеш парите му, според мен му дължиш нещо.

Той си каза, че има нещо вярно в думите й. Но ако цената за съхраняването на неговото неведение бе да дари наследството си на някоя благотворителна организация, може би си струваше да я плати.

— Струва ми се, че му е трябвало доста време, за да ми даде нещо от това, което ми е дължал. Според мен парите му изобщо не могат да ме обезщетят за стореното от него. Оставил ме е на Ванеса. — Тони остави чашата си, сключи ръце и ги стисна здраво. Беше прекарал голяма част от професионалния си живот в опити да помогне на пациентите си да преминат през измамните плитчини на своите емоции. Но макар че бе изслушвал техните проблеми, това по никакъв начин не облекчаваше същия процес при самия него. Макар да се бе научил да изгражда подходящи реакции за почти всякакви ситуации при социални контакти, той все още не беше достатъчно уверен в себе си, за да има правилни емоционални реакции във високо рисковия контекст на личните отношения. Ако му предстоеше да се провали в онова, което той наричаше „да се представя за човешко същество“, това щеше да се случи именно сега. И все пак Карол заслужаваше да получи от него нещо повече от мълчание или шеговито измъкване. Той събра сили, раменете му бяха все така присвити.

— Ти и аз знаем колко съм объркан психически. Не виня Ванеса за това, което ми е причинила. Тя също е продукт на условията, в които е израснала, и на генетичното си наследство, както и аз самият. Но за мен няма съмнение, че тя съставлява значителна част от причината, поради която съм толкова непригоден за света.

— Не мисля, че си чак толкова непригоден — възрази Карол.

Добросърдечието надделява над искреността, каза си той.

— Може и така да е, но все пак тази вечер си изпила повече от една бутилка вино — каза той. Опитът му да се пошегува беше прекалено грубоват, за да преодолее разстоянието между тях. Тя го изгледа ядосано и той сви извинително рамене. — Можел е да смекчи ефекта от влиянието на майка ми, а не го е направил. Парите, получени толкова години по-късно, изобщо не могат да покрият дълга му към мен.

— Трябва да е имал причини, Тони, наистина, по всичко личи, че е бил почтен човек.

Той се изправи.

— Да не говорим за това тази вечер. Не съм готов за такова нещо. Остави ме да размисля, Карол.

Усмивката й беше насилена. Той познаваше цялата гама на израженията й и не пропусна да забележи разочарованието й. Независимо от това, че й беше помагал да отбелязва успех след успех в кариерата си, когато се стигнеше до личните им отношения, понякога му се струваше, че единственото, което й поднася, е разочарование.

Карол допи чашата си.

— До следващия път тогава — каза тя. — Мога да почакам.

Той махна леко с ръка и се упъти към стълбите, които отделяха нейния апартамент в приземния етаж от горната част на къщата, обитавана от него. Когато се обърна, за да й пожелае лека нощ, видя как усмивката й омекна.

— Познавам те — каза тя. — Рано или късно ще поискаш да узнаеш всичко.

Алвин Амброуз измъкна с усилие полицейската си карта от вътрешния джоб на сакото си, докато наближаваше къщата. Знаеше, че съчетанието от ръста му, цвета на кожата му и факта, че минаваше десет часа вечерта, няма да работи в негова полза в очите на обитателите на тази строена през седемдесетте години сграда от типа „луксозна самостоятелна къща“. Най-добре беше да им представи картата незабавно след отварянето на вратата.

Човекът, който отвори вратата, гледаше смръщено часовника си. После започна демонстративно да оглежда внимателно картата на Амброуз.

— Имате ли представа кое време е?

Амброуз прехапа устни, за да не отговори заядливо, и каза:

— Господин Дейвид Дарси? Аз съм сержант Амброуз от криминалната полиция на Уест Мърсия. Съжалявам, че се налага да ви обезпокоя, но трябва да разговаряме с дъщеря ви Клеър.

Мъжът поклати глава и въздъхна, подчертавайки театрално неверието си.

— Не мога да повярвам, че ни безпокоите в такъв час само защото Дженифър Мейдмънт още не се е прибрала. Все още е само десет и половина.

Крайно време беше да сложи край на превземките на този човек.

— Не, сър — отвърна Амброуз. — Безпокоя ви в този час, защото Дженифър Мейдмънт е била убита.

Изражението на Дейвид Дарси се промени така рязко, като че ли някой го беше ударил — раздразнението отстъпи място на ужаса.

— Какво? Как е възможно? — Той погледна през рамо, сякаш очакваше появата на някакъв друг кошмар. — Майка й се обади съвсем наскоро. — Прокара ръка по редеещата си тъмна коса. — Божичко! Искам да кажа… — той преглътна с усилие.

— Налага се да разговарям с дъщеря ви — повтори Амброуз и пристъпи към отворената врата.

— Не знам… това е невероятно. Как… Божичко, Клеър ще бъде съсипана. Не може ли да почакате с разпита до сутринта? Не може ли да ни оставите ние да й го съобщим по-внимателно?

— Няма внимателен начин за съобщаването на такова нещо, сър. Трябва да разговарям с Клеър тази вечер. Разследваме убийство. Не можем да си позволим да губим време. Колкото по-скоро успея да говоря с Клеър, толкова по-добре ще се отрази това на разследването. Не бих имал нищо против вие и съпругата ви да присъствате на разговора, но той трябва да се проведе тази вечер.

Амброуз знаеше, че изглежда безсърдечен в очите на хората, които не познаваха слабостите му. Но когато ставаше дума за това да придвижи напред някое разследване, той беше готов да се възползва от всички средства, с които разполагаше. Заговори с по-нисък глас, който зазвуча като далечния грохот на танкове по някоя улица.

— А сега, ако обичате…

Той стъпи на прага и Дарси нямаше какво друго да направи, освен да отстъпи.

— Влезте — каза той и махна с ръка към дясната част на първия етаж.

Амброуз влезе първи в уютната дневна. Мебелите бяха с поизлиняла тапицерия, но изглеждаха удобни. Имаше ниска етажерка, претъпкана с кутии с игри и дискове, в ъгъла между единия диван и широкия екран на телевизора бяха произволно струпани детски играчки. По ниската масичка бяха разпилени елементи от игра-конструктор, на другия край на дивана беше подпряна купчина детски книжки. Помещението беше празно и Амброуз погледна Дарси въпросително.

— Извинявайте за бъркотията — каза домакинът. — Четири деца, при това всички сме разхвърляни по природа.

Амброуз се опита да не съди прекалено строго този човек, който току-що бе научил, че най-добрата приятелка на дъщеря му е била убита, а се притесняваше за безпорядъка в дневната. Знаеше, че шокът често предизвиква непредсказуеми и неуместни реакции.

— Дъщеря ви?

Дарси кимна енергично.

— Само минутка, сега ще доведа Клеър и майка й.

Дарси се върна толкова бързо с жена си и дъщеря си, че Амброуз разбра — страхливото копеле не им беше казало какво се е случило. Клеър, слабичка като сираче от приют, в пухкав бял халат над памучна пижама и яркорозови домашни чехли, се опитваше да поддържа традиционния тийнейджърски израз на пълно безразличие, докато майка й изглеждаше по-скоро уморена, отколкото ужасена. Тримата стояха край вратата и очакваха Амброуз да поеме инициативата.

— Моля ви, седнете — каза той, и изчака да се разположат на дивана. — Съжалявам, че ви обезпокоих, но поводът е важен.

Клеър сви рамене.

— Много важно. Голямо чудо, че Джен е разрушила ореола си на светица и закъсняла.

Амброуз поклати глава.

— Съжалявам, Клеър. Много по-лошо е от това.

По лицето й незабавно се изписа паника. Като се има предвид какво виждаха в наши дни онлайн и по телевизията, не й трябваше много време да съобрази. И последната следа от престорено безгрижие се изпари още преди Амброуз да успее да продължи.

— О, господи! — проплака Клеър. — Нещо много лошо се е случило с нея, нали?

Тя бързо притисна ръце към лицето си, забила пръсти в страните си. После се хвърли към майка си, която инстинктивно я обви с ръка, сякаш да я предпази от нещо.

— Боя се, че е така — каза Амброуз. — Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но Дженифър е намерена мъртва по-рано тази вечер.

Клеър поклати глава.

— Не ви вярвам.

— Истина е. Наистина съжалявам, Клеър.

Той се мобилизира, когато момичето избухна в плач.

— Дайте ни малко време — каза майка й. Розови петна избиха по бледото й лице от шока. — Моля ви.

Амброуз ги остави сами. Излезе, седна на стълбите и зачака. Хората си мислеха, че работата на ченгето е нещо като екшън филм — преследвания с коли, после притискаш заподозрения към стената. Не бяха в състояние да разберат за какво става дума. А Патърсън разбираше. Това бе една от причините, поради която Амброуз харесваше шефа си. Когато го притискаха отгоре за резултати, Патърсън не прехвърляше напрежението върху хората си. Не че не съзнаваше необходимостта да се бърза, но вярваше, че за някои неща трябва да се почака.

Минаха десетина минути, преди Дейвид Дарси да излезе от дневната.

— Ще им трябва още малко време. Да ви предложа нещо топло?

— Кафе, ако обичате. Без мляко, с две бучки захар.

Той седя с чашата кафе още десет минути, преди госпожа Дарси също да излезе при тях.

— Много е разстроена — каза тя. — А всъщност и аз. Дженифър е очарователно дете. Двете са най-близки приятелки още от началното училище. Семейство Мейдмънт са нещо като втори родители за Клеър. Същото е и отношението на Дженифър към нас. Бяха постоянно заедно, тук или у Дженифър, обикаляха заедно магазините, всичко.

— Именно затова Клеър е толкова важен свидетел за нас — отвърна Амброуз. — Ако някой знае какво е имала предвид да прави Дженифър тази вечер, това най-вероятно е дъщеря ви. Най-доброто, което може да направи за приятелката си сега, е да поговори с мен.

— Тя разбира това. Просто се опитва да се съвземе и веднага след това ще поговори с вас. — Госпожа Дарси вдигна ръка към лицето си и подпря с длан брадичката и едната си буза. — Господи, горката Таня. Знаете ли, Дженифър беше единствено дете. Таня и Пол се опитваха да имат дете дълги години, преди да се роди Дженифър, и двамата я обожаваха. Не че са я глезили или нещо подобно. Бяха доста строги. Но беше достатъчно да ги видиш, за да прецениш какво беше тя за тях.

— Питахме се къде е господин Мейдмънт тази вечер — каза Амброуз, възползвайки се от очевидната й склонност да говори за семейство Мейдмънт.

— Беше в Индия. Той има машиностроителна фирма — замина, за да раздвижи малко бизнеса си, опитваше се да намери начин да преодолее свиването на кредитите. — Очите й се насълзиха. — Той дори още не знае какво се е случило, нали?

— Наистина не знам — каза меко Амброуз. — Колегите ми са при госпожа Мейдмънт, помагат й да се справи. Те ще намерят най-подходящия начин да се свържат с господин Мейдмънт. — Той постави топлата си длан над лакътя на госпожа Дарси. — Мислите ли, че Клеър вече ще може да говори с мен?

Клеър седеше свита на кълбо на дивана, със зачервено лице, клепачите й бяха подпухнали от плач. Така, сгушена, изглеждаше на много по-малко от четиринайсет години.

— Вие казахте, че Дженифър е мъртва — каза тя веднага след като Амброуз влезе в стаята. — Имате предвид, че някой я е убил, нали?

— Боя се, че е така — отвърна Амброуз и седна срещу нея, а майка й се разположи отново до нея с очевидното желание да я пази. — Съжалявам.

— А дали… тя… причинили ли са й болка? Искам да кажа, очевидно са й причинили болка, нали са я убили. Но дали… дали са я измъчвали?

Нуждата й да бъде убедена в обратното беше очевидна. По принцип Амброуз не лъжеше свидетелите, но понякога лъжата се оказваше възможно най-хуманният подход.

— Всичко трябва да е станало много бързо — каза той, а дълбокият му, плътен глас зазвуча успокоително сам по себе си.

— Кога е станало? — попита Клеър.

— Още не знаем със сигурност. Кога се видяхте за последен път?

Клеър си пое дълбоко дъх.

— Излязохме заедно от училище. Предположих, че ще дойде у нас, защото имахме да готвим нещо за часа по биология, а за часовете по естествени науки обикновено учим вкъщи, защото баща ми преподава химия и може да ни помогне, ако закъсаме с материала. Но тя отказа, прибирала се у дома, защото очаквали баща й да си дойде утре и искала да направи кейк. За „добре дошъл“, така да се каже.

— Много мило. Тя имаше ли обичая да подготвя нещо специално, с което да посрещне баща си, когато той се връщаше от път?

Клеър сви рамене.

— Всъщност не знам. Не си спомням да е правила нещо подобно преди, но не съм и обръщала специално внимание на тези неща. Баща й пътува често. Понякога отсъства само ден-два, но напоследък пътува със седмици.

— Поради икономическото положение в Китай и Индия — намеси се майка й. — Иска да намери място на новите пазари, затова пътуваше толкова много.

На Амброуз му се искаше майката на Клеър да си мълчи. Винаги се опитваше разпитът да протича като обикновен разговор. Това беше най-добрият начин да накараш хората да кажат нещо повече от това, което са възнамерявали. Мразеше други хора да се намесват в естествения ход на разговора.

— И само това ли каза Дженифър за плановете си? Че ще се прибере у дома, за да изпече кейк?

Клеър се смръщи, опитвайки се да открие нещо в спомените си.

— Да. Малко се нацупих, защото не ми беше казала нищо за това. Защото ние много държим да не се разочароваме взаимно. „Приятелите не се изоставят“, това е нещо като наш девиз, разбирате ли. Искам да кажа, тя дори не ме покани да отида у тях и да й помогна.

— Значи, когато тя ти съобщи това, на теб ти се стори странно? Това, че Дженифър го е казала така изненадващо?

— Нещо такова — кимна Клеър. — Не беше чак толкова важно, нали разбирате? Но просто не беше в неин стил. Не че имах намерение да й се сърдя за това. Щом искаше да направи нещо хубаво за баща си, това си беше нейно право.

— Къде точно се сбогувахте?

— Всъщност не може да се каже точно, че сме се сбогували. Разбирате ли, бяхме на автобусната спирка, автобусът дойде, аз се качих първа, и точно тогава Дженифър каза: „Забравих да взема шоколад за кейка, трябва да прескоча до магазина“. Знаете ли, има един малък кооперативен магазин на пет минути от училището. И така, аз вече се бях качила, а тя разбута хората, за да слезе и после я видях как минава покрай автобуса. Махна ми с ръка, беше усмихната, и каза нещо като „Ще се видим утре“. Поне изглеждаше, че казва нещо подобно. — Лицето на Клеър се сгърчи и по бузите й потекоха сълзи. — Тогава я видях за последен път.

Амброуз зачака, докато майка й галеше Клеър по косата и я успокояваше.

— Следователно Дженифър не е постъпила както обикновено днес следобед? — каза той. — Имало е нещо необичайно в поведението й?

Клеър повдигна едното си рамо.

— Не знам. Може би.

Амброуз, чийто син също беше тийнейджър, си преведе отговора й като „да, несъмнено“. Усмихна се леко, опитвайки се да спечели доверието й.

— Знам, че не би казала нищо, което би оставило у теб чувството, че предаваш Дженифър. Но в едно разследване на убийство няма място за тайни. Как мислиш, дали не е отишла на среща с някого? Някой, с когото се е виждала, но не е искала да се знае за това?

Клеър подсмръкна и избърса нос с опакото на ръката си.

— Никога не би пазила такова нещо в тайна от мен. Изключено. Сигурно някой я е отвлякъл, когато е отивала към магазина, или после, когато се е прибирала вкъщи.

Амброуз реши да не настоява. Нямаше да спечели нищо, ако Клеър се настроеше враждебно към разследването.

— Вие двете често ли влизахте в интернет?

Клеър кимна.

— Обикновено влизахме, когато бяхме у тях, защото нейният компютър е по-добър. А помежду си говорим постоянно, пращаме си съобщения, такива работи.

— Ползвате ли някаква социална мрежа?

Погледът, който Клеър му отправи, означаваше „Че как иначе — ама че си задръстен“. После кимна.

— Двете сме в „Риг“.

„Има си хас.“ Преди няколко години МайСпейс беше на гребена на вълната. После Фейсбук измести всички. След това се появи РигМароул, с още по-интуитивен интерфейс и в допълнение безплатен, за сваляне на софтуер за разпознаване на глас. Сега вече дори не беше необходимо да пишеш, за да влезеш в глобалната общност на сходни по убеждения и интереси хора и на добре замаскирани хищници. Амброуз се опитваше да следи контактите на собствените си деца и средите, в които се движеха онлайн, но съзнаваше, че опитите му са обречени на неуспех.

— Случайно да знаеш паролата на Дженифър? Наистина ще е от полза за нас, ако успеем да влезем в профила й и да прочетем съобщенията й колкото е възможно по-бързо.

Клеър хвърли кос поглед към майка си, сякаш самата тя имаше тайни, които не би искала да разкрива.

— Имахме си код, до който никой не би могъл да се добере. Нейната парола се състоеше от моите инициали плюс последните шест цифри от номера на мобилния ми телефон. Тоест — CLD435767.

Амброуз записа кода в мобилния си телефон.

— Това наистина ще ни помогне страшно много, Клеър. Няма да те безпокоя повече, но трябва да ти задам още един въпрос: споменавала ли е Дженифър някога, че се страхува от някого? Че се е почувствала застрашена? Може да е бил възрастен, или някой, когото е познавала от училище, някой съсед, който и да било.

Клеър поклати глава, а лицето й отново се сгърчи от мъка.

— Никога не е казвала нищо подобно — гласът й зазвуча жалостиво, изражението й беше безпомощно. — Всички харесваха Дженифър. Защо му е било на някой да я убива?