Скритият пожар

Глава 17

Мрачното величие на езерото Уостуотър не впечатли особено Сам. Планините наоколо му се сториха потискащи, а мрачните води на езерото също му действаха депресиращо. Изобщо не можеше да разбере защо някой би избрал да прекара почивката си на такова място. Нямаше нищо лошо в разходките, ако те се осъществяваха на някой плаж на Карибите, където в момента се намираше сержант Дивайн. Но ако се вземе предвид количеството леден дъжд, който падаше тук, разходката наоколо вероятно бе по-скоро неприятно преживяване, отколкото удоволствие. Пък и какво би могъл да прави тук човек вечер? Сам обичаше да танцува. Не беше претенциозен, не държеше нито на конкретен клуб, нито на определен диджей, нито дори на определен вид музика. Обичаше да чувства как ритъмът преминава през тялото му, да следва пулсациите му и да се впуска в движението с такава всеотдайност, каквато не проявяваше в нито една друга област от живота си. Беше готов да се обзаложи, че на двайсетина мили от тук няма място, където да се танцува. Освен ако не ставаше дума за танца „морис“14, който по отношение на танците е това, което е сандвичът от хляб, сирене и лук15 за добрата кухня.

По-голямата част от деня бе прекарал, сгушен от студ в колата си, или в микробуса на водолазите. Те не бяха особено разговорливи — бяха взели списъка с координатите, съставен от Стейси, и се бяха привели над една карта, маркирайки определени точки, които вероятно съвпадаха с предложенията за претърсване, които тя бе направила след консултация със специалистите по сателитни образи от университета в Брадфийлд. Някои от тях бяха облекли неопренови костюми, бяха сложили на гърбовете си акваланги и се бяха упътили към черната надуваема лодка. Сам нямаше дори смътна представа как смятаха да проведат търсенето. Никога не се беше интересувал от гмуркане — не намираше особен смисъл. Ако искаш да гледаш тропически риби, можеш да си купиш диск с филм на Дейвид Атънбъро, и да не се лишаваш от удобствата на собствената си дневна.

Изнизваха се скучни часове. Водолазите изчезваха във водата, провеждаха неразбираеми разговори по радиотелефона с контролния екип в микробуса, появяваха се на повърхността и отново изчезваха, този път на друго място. Понякога лодката се връщаше към брега, водолазите слизаха от нея и на смяна идваше нов екип. Сам почти беше готов да съжали за старанията си по случая „Данута Барнс“.

Но после, към края на следобеда, настъпи рязка промяна. По негова преценка водолазите се гмурнаха за пети път. Един от тези, които бяха останали на брега да си почиват, дойде при колата на Сам и направи победоносен жест, оформяйки кръг с палеца и показалеца си. Сам свали прозореца.

— Май намерихме нещо, приятел — каза жизнерадостно водолазът.

— Как изглежда това нещо?

— Голям вързоп, увит в найлон. Момчетата казват, че за него била завързана нещо като торба от рибарска мрежа, пълна с камъни.

Сам се ухили.

— И какво следва сега?

— Ще го завържем и ще поставим под него надуваеми възглавници, за да можем да вдигнем всичко на повърхността. После ще видим какво има вътре.

Изтеглянето на вързопа отне като че ли цяла вечност. Сам се опитваше да прикрива нетърпението си, но не го свърташе на едно място. Крачеше напред-назад по брега, после се изкатери на една ниска, издадена навътре във водата скала, за да вижда по-добре лодката, която се намираше на няколкостотин ярда оттам. Но все пак беше прекалено далеч от нея, за да вижда ясно какво се случва. Най-сетне над повърхността на водата започна постепенно да се издига увит в нещо черно предмет с размера на тоалетна кабина, от който се стичаше вода.

— Божичко, но това нещо е много голямо — каза Сам на глас, наблюдавайки увлечено усилията на водолазите да поставят предмета в лодката, без да я преобърнат.

Шумът на двигателя разкъса следобедната тишина и Сам забърза обратно към покрития със ситни камъчета бряг, от който беше потеглила лодката. Водолазите я насочиха така, че тя излезе направо на брега и Сам отстъпи малко назад, за да не пострадат напразно обувките му. Петима души бяха необходими, за да изнесат постоянно смаляващия се вързоп от лодката и да го положат на сухо място, като за целта се изкачиха с усилие до затревената част на брега, където се намираше микробусът. От всички страни на вързопа продължаваше да струи вода.

— А сега? — осведоми се Сам.

Водачът на водолазния екип посочи към един от подчинените си, който излизаше от микробуса, понесъл фотоапарат.

— Ще направим снимки на находката. После ще разрежем опаковката.

— Няма ли първо да я пренесете на по-обезопасено място?

— Няма да я местим никъде, преди да разберем кое е най-подходящото място, на което да я пренесем — каза търпеливо водолазът. — може да е навит на руло килим. Може да са умрели овце. Не би било основателно да ги мъкнем в моргата, нали?

Сам, чувствайки, че се е поставил в глупаво положение, само кимна и зачака, докато полицаят с фотоапарата направи двайсетина снимки на подгизналия вързоп. Най-сетне той отстъпи встрани, един от другите водолази измъкна дългия нож от ножницата, която висеше на кръста му, и разряза найлоновата опаковка. Сам затаи дъх, когато водолазът започна да я разтваря.

Остатъкът от насъбралата се вода рукна навън. Вътре, в черния чувал, се виждаха три пакета, здраво увити в опаковъчно фолио, станало непрозрачно поради дългия престой във водата, и залепено с изолирбанд.

Сам бе очаквал да открият вътре Данута Барнс и петмесечната Линет. Но очевидно находката надхвърляше очакванията му.

Тони вероятно не би се зарадвал, че Карол го сравнява в мислите си с изгубено момче, но всъщност сравнението не беше чак толкова неподходящо. Беше изминал час, откакто Алвин Амброуз му беше донесъл трудно извоюваната документация по случая, но Тони продължаваше да се чувства напълно неспособен да разсъждава свързано. Двойката, заемаща съседната стая, приключи шумния си спор с още по-шумен секс. През стената се чуваше как обитателят на стаята от другата страна следи някакво автомобилно състезание, съпровождано от рев на двигатели и писък на гуми. Положението беше непоносимо.

И почти го караше да повярва в съдбата.

Но дълбоко в себе си той съзнаваше, че ако не беше шумът в хотела, щеше да се намери друга причина. В края на краищата, изборът беше голям. Лошо осветление. Твърдо легло. Столът не беше с подходяща височина за бюрото. Всяка една от тези причини би могла да оправдае решението, което се канеше да вземе. Решението, което, ако трябваше да бъде честен пред себе си, практически бе взето още днес следобед, когато, след като се отърва от брокера, посети една адвокатска кантора близо до хотела.

Тони взе всички разпечатки и ги напъха във все още неразопакования си багаж. Не отиде да съобщи, че напуска хотела. Тази работа можеше да почака до утре. Качи се в колата и тръгна обратно по пътя, който бе изминал по-рано през деня. Само два пъти му се наложи да се връща, след като бе взел погрешен завой. Да му се не види, случвало се беше да се обърква по-често дори по пътя си от болницата „Брадфилд Мур“ до вкъщи.

Паркира на улицата пред къщата, която вероятно можеше да нарече своя. Но такова твърдение му се струваше прекалено. Къщата несъмнено все още принадлежеше на Едмънд Артър Блайт. Все пак, Тони вярваше, че дори да се появеше призракът на наследодателя, той не би имал нищо против идването му тук.

Ключовете, които му бе връчил адвокатът, се превъртяха без усилие в двете секретни брави и вратата се отвори без никакво скърцане. Вътре цареше благотворна тишина. Двойните стъкла дискретно заглушаваха шума от уличното движение, дори тиктакането на часовник не нарушаваше тишината. Тони въздъхна доволно и се упъти към дневната, която му беше харесала толкова по време на огледа днес следобед. Прозорецът, поставен в дълбока прозоречна ниша, гледаше към градината — макар че по това време на деня, в падащия мрак, там нямаше кой знае какво за гледане. От горния етаж имаше изглед към парка, но на това ниво градината изглеждаше усамотена и спокойна, уединено пространство около къщата, предназначено да доставя удоволствие на собственика.

Тони се извърна от прозореца и погледът му бе привлечен от висок шкаф, пълен с дискове. Пристъпи към него и в същия момент светлина заля рафтовете и го стресна. Вдигна поглед към тавана и видя сензорното устройство в горната част на шкафа.

— Хитро — промърмори той и се зае да оглежда колекцията, включваща класическа музика от деветнайсети век и по-мелодични джазови композиции от двайсети век. „Явно е имал предпочитание към приятните мелодии“, каза си Тони. От любопитство включи CD-плейъра и веднага се понесе богат, плътен звук на саксофон в ритъма на суинга — последната музика, избрана от Едмънд Артър Блайт. На осветения дисплей пишеше „Стенли Търентайн: «Тъмнолилаво».“ Тони никога не беше чувал името на изпълнителя, но мелодията му беше позната и му се понрави настроението, което тя създаваше.

Обърна гръб на шкафа и отиде при лампиона, разположен възможно най-удобно, за да осветява едно кресло с висока облегалка и масичката до него — идеалното разположение за човек, който има желание да чете и от време на време да си води бележки. Тони извади разпечатките от сака си и се разположи в креслото. В продължение на един час той седя, погълнат от разпечатаните текстове, докато звуците на саксофона се лееха ненатрапчиво, опитваше се да си изгради някаква първоначална представа за ZZ и да разбере нещо от фрагментите, оцелели след изтриването на последния разговор… ти… наистин… — четеше и препрочиташе той. „Ти си? Ти си какво? Ти наистина си… какво?“ „… ти кажа, но и да пока…“ също го озадачаваше. „Да ти кажа, добре. Искам не само да ти кажа, но и да покажа. Разбира се, да, това е. Искаш да й покажеш, нали? Но какво? Какво е това, което искаш да й покажеш?“ Той се изправи и закрачи из стаята, опитвайки се да намери някаква хипотеза, която би запълнила озадачаващите празноти в този ребус. Колкото по-навътре успееше да навлезе в разговора, толкова по-близо би се озовал и до жертвата, и до убиеца. „Да ти кажа, че наистина си… какво? Да ти покажа… нещо, но какво? Каква е тази тайна? Тайната, която тя дори не подозира, че има? Възможно ли е човек да има тайна, без дори да подозира, че я има, и каква би могла да бъде тя?“

Крачейки из стаята, той се озова пред една масичка, на която имаше поднос с напитки. Обратно на очакванията, чашите не бяха от традиционния тежък, гравиран кристал, в тон с удобното, но леко старомодно обзавеждане, а ненатрапчиво стилни, с елегантна и модерна линия, лягащи удобно в ръката. Той взе една в ръка, наслаждавайки се на тежестта на стъклото, и тласкан от внезапен импулс, си наля малко арманяк. Обичайният му избор не би бил такъв, но фактът, че на масичката имаше три различни вида арманяк, му подсказа, че това е било предпочитаното питие на Едмънд Артър Блайт. Стори му се подходящо да вдигне чаша в памет на стария човек с любимата му напитка. Всъщност не би могло да се каже точно „в памет“, защото Тони изобщо нямаше спомен от него — може би като признателност към опита му да поправи стореното след смъртта си. Дори ако опитът бе осъден на неуспех.

Той отпиваше от питието и продължаваше да кръстосва стаята, прехвърляйки наум всичко, което знаеше за Дженифър Мейдмънт и човека, който я беше убил. Нещо се раздвижи в дълбините на съзнанието му. Някаква неуловима мисъл, която се беше мяркала и по-рано. Какво ли беше това? Той отиде до сака и извади първите материали, които Патърсън му беше пратил по електронната поща. Снимки от местопрестъплението и копие на заключението от аутопсията — това бяха нещата, към които проявяваше интерес.

Той започна да разглежда внимателно всички снимки, отделяйки специално внимание на онази, на която се виждаше обезобразеното тяло на Дженифър на масата за аутопсии. После препрочете първоначалния доклад за престъплението, обръщайки особено внимание на всички часови данни. „Последният потвърден случай, когато е била видяна, е в четири и петнайсет. Съобщението, че е изчезнала, постъпва малко след девет часа. И освен ако приемем, че всички шофьори на камиони лъжат, очевидно тялото й не би могло да бъде изхвърлено край отбивката след седем и половина, когато там спират едновременно два тежкотоварни камиона. Излиза, че си я имал на свое разположение само в продължение на два часа“. Той остави доклада и закрачи отново, после спря край богато украсената с резби дървена рамка на камината. Опря се на полицата и се взря в празното огнище, опитвайки се да си отвори път към съзнанието на убиеца на Дженифър.

— Искал си да останеш насаме с нея, да я упоиш, да я удушиш с помощта на найлоновия плик, да обезобразиш тялото й и после да го изхвърлиш — заговори той бавно. — Защо? Къде тук е насладата за теб? Къде е причината? Кое от всички тези неща ти е доставило удоволствие? Съзнанието, че я притежаваш? Че упражняваш абсолютен контрол над нея?

Той отново се извърна, отиде до прозореца и се загледа в мрака навън.

— Периодът просто е прекалено кратък. Отделил си седмици, за да я подготвиш — за какво? Само за тези два часа? Не ми се вярва. Щом отделяш толкова време и енергия, кроиш толкова планове, сигурно не искаш някакви два откраднати часа, а нещо повече. Копнял си за нея. Представял си си как ще утолиш този копнеж. Излиза обаче, че това не важи за твоя случай. Ти просто си я убил, обезобразил си я и си я изхвърлил. В това като че ли няма никакъв смисъл…

Всички негови познания сочеха недвусмислено, че убийците от този тип се наслаждават на времето, което прекарват с жертвата. Те си намираха скривалища, далеч от любопитни очи, за да могат да получават отново и отново желаното удовлетворение. Те не поемаха всички рискове, свързани със залавянето на жертвата, само за да обърнат гръб на възможността да продължат наслаждението си колкото е възможно повече. Имаше убийци, които обичаха плячката им да е жива — и те държаха жертвите си в плен, упражнявайки постоянно насилие над тях, инквизирайки ги, възползвайки се от възможността да видят фантазиите си в плът и кръв, най-често с особен акцент върху кръвта. Други, които предпочитаха пасивността на мъртвото тяло, често полагаха всевъзможни усилия да го съхранят колкото бе възможно по-дълго. Хората със сериозни изкривявания на психиката обикновено не се стряскаха дори от първите етапи на разложението.

Но с Дженифър не се беше случило нищо подобно.

— Убил си я, обезобразил си я и си я изхвърлил — повтори той. — Не си си оставил време за забавление. Нещо се е случило, нещо, което ти е попречило. Но какво?

Сигурно беше нещо непредвидено. Може да е бил лишен от достъп до мястото, където е имал намерение да я заведе. Или пък в другия му живот бе настанал някакъв срив, който е попречил на осъществяването на плановете му. Каквото и да е било това събитие, трябва да е било от изключително значение. Нищо по-маловажно не би могло да възпре един убиец да постигне желаното удовлетворение, след като вече жертвата е била в негова власт.

Тони си каза, че в това има някаква логика. Но не такава, която би породила у него усещането, че е на прав път.

— Убил си я, обезобразил си я и си я изхвърлил — промърмори той под нос, връщайки се при масичката с напитките, за да си налее арманяк от втората бутилка. Отпи малка глътка и продължи да се разхожда насам-натам.

Внезапно се закова на място.

— Обезобразяване. Рязане — Тони се плесна по челото, отиде пак при снимките, за да се убеди, че си спомня правилно. — Изрязал си вагината й, разкъсал си маточната шийка, насякъл си матката. Действал си методично — но изобщо не си обърнал внимание на клитора.

Тони допи чашата си и отиде да си сипе още. Изводът, който се въртеше в главата му, изглеждаше неизбежен. Всеки човек, който се занимаваше с анализ на този тип престъпления, би го определил като абсурдно противопоставяне на това, което подсказваше интуицията. Но Тони никога не се боеше да обмисля възможности, от които повечето хора се стряскаха. Това беше една от причините Карол Джордан да цени начина му на мислене. Струваше му се, че инспектор Стюарт Патърсън нямаше да бъде толкова щедър в преценката си. Но за него не съществуваше друг път. Това беше единственият начин да се обяснят и двете несъответствия, които бе забелязал.

— Това убийство няма сексуални мотиви — заяви той, обръщайки се към празната стая. — Липсва какъвто и да било сексуален подтекст. За каквото и да става дума всъщност, то няма нищо общо с нечие сексуално удовлетворение.

От което следваше въпрос, който според Тони беше още по-тревожен от констатацията. Ако убийството нямаше сексуални мотиви, какви бяха те тогава?