Скритият пожар

Глава 31

В затворените среди на хората, които се занимаваха с незаконно събиране на яйца от редки видове птици, Дерек Бартън се ползваше с репутацията на човек, който винаги доставя обещаното. Тази репутация му позволяваше да изисква максимално заплащане, защото гарантираше на клиентите си качествена стока. Тази неделя той очакваше добри находки. От доста време се навърташе около едно гнездо в резервата и избра неделята като подходящ момент за своя удар. Яйцата от сокол-скитник бяха много търсени и се продаваха на добра цена. Винаги беше трудно да се добереш до гнездата им, но пък си струваше труда.

Бартън подреди старателно раницата си. Клинове, които щеше да забива в стъблото на високия бор, за да се катери по него. Гумен чук, за да бъде звукът от ударите по-приглушен. Шлем и защитни очила, за да се пази от самите птици. И пластмасови кутии, пълни с памук, в които щеше да прибира трофеите.

Той не бързаше да напусне Манчестър — придвижваше се внимателно по странични улици, опитвайки се да разбере дали не го следват. Откакто преди две години го спипаха, винаги проявяваше особена предпазливост, когато тръгваше на лов. Онзи път го беше проследил един служител на Кралското дружество за защита на птиците и го спипа на местопрестъплението, с две яйца от червена каня. Достатъчно неприятно бе, че се наложи да плати висока глоба, но по-неприятно бе, че вече имаше криминално досие — и то само защото правеше нещо, с което хората се занимаваха от стотици години. От къде според тях бяха дошли всички тези птичи яйца в природонаучните музеи — нали не бяха пластмасови копия? Бяха си истински яйца, събирани от пристрастени на тази тема хора като него.

Щом се убеди, че не го следят, той излезе на шосето, което се виеше покрай язовира Стоунгейт. Както обикновено, наоколо не се виждаха никакви други превозни средства. Откакто откриха новото шосе, минаващо през долината, никой не идваше насам, освен ако нямаше намерение да се разходи из горите на резервата. А като се имаше предвид, че наоколо имаше туристически маршрути, предлагащи прекрасни гледки, почти никой не би предпочел да върви през гъстата борова гора, където нямаше нищо особено интересно от гледна точка и на флора, и на фауна. Бартън беше почти сигурен, че в гората няма да има друг човек, освен него.

Денят беше прекрасен и напълно подходящ за целта му, слънчевите лъчи играеха по повърхността на езерото и хвърляха отблясъци като огледален глобус в дискотека. Вятър почти нямаше, което си беше голямо облекчение за човек, който се канеше да се покатери до върха на много висок бор. Бартън намали скоростта, докато вземаше последния завой, за да се убеди, че след него не се движи никой. Сигурен, че се намира в безопасност, той отби от пътя и спря на няколкостотин ярда от началото на горския път. Постара се да разположи колата така, че растителността край шосето да прикрива регистрационния номер. Това не би попречило на човек със сериозни намерения да провери колата, но го пазеше от погледите на случайни минувачи. После взе раницата и тръгна забързано.

Когато стигна до началото на горския път, Бартън отново погледна през рамо, за да види дали някой не върви зад него. Но това, че не гледаше къде стъпва, се оказа грешка. Той се препъна, залитна и приклекна, за да не падне. После се изправи и погледна надолу, за да разбере в какво се беше спънал.

Дерек Бартън се гордееше с психическата си устойчивост. Но онова, което видя, далеч надхвърляше всякакви граници на поносимост. Той изкрещя и залитна назад. Ужасната картина се запечата сякаш с нажежено желязо в мозъка му и той продължаваше да я вижда дори когато закри очите си с ръце.

Той се извърна рязко и хукна към колата си. Гумите изпищяха, докато правеше обратния завой. Беше изминал около пет мили по шосето, когато осъзна, че не може просто да се опита да забрави това, което беше видял. Спря на първата отбивка, отпусна глава на волана и остана за кратко така. Задъхваше се, ръцете му трепереха. Не смееше да ползва мобилния си телефон, защото беше убеден, че полицията може да го проследи. И тогава вече биха могли да го обвинят за… за това. Той потръпна. Онази картина отново се изправи пред очите му. Едва успя да излезе от колата, за да повърне навън, впръсквайки обувките и панталоните със съдържанието на стомаха си.

— Ела на себе си, да ти се не види! — заповяда си той с треперещ глас. Трябваше да намери телефонна кабина, при това възможно най-далеч от мястото, където живееше. Той си избърса устата и отново се отпусна тежко на седалката в колата. Телефонна кабина и после нещо силно за пиене.

Този път Дерек Бартън изобщо не го беше грижа, че няма да оправдае очакванията на клиента.

С голям труд Тони успя да убеди Карол да остави разговора с Тим Паркър на него. Той излезе от кабинета й и тръгна през външния офис към мястото, където седеше Тим с мрачно заинатено изражение. Веднага щом Тони наближи, Тим заговори тихо, но с ожесточение:

— Нямате право да нахлувате тук. Случаят е мой. Вие нямате никакви правомощия да се намесвате. Не сте служител на полицията, не сте и официален консултант. Нямате право дори да влизате в това помещение.

— Приключихте ли? — попита Тони със смесица от снизхождение и съчувствие в гласа. Придърпа един стол и постави демонстративно съставения от Тим профил на бюрото между двамата.

Тим сграбчи текста.

— Как смеете… Това са поверителни сведения. Показването им на човек, който не е пълноправен член на разследващия екип е нарушение на правилника на полицията. Вие не сте член на екипа. Ще подам рапорт по въпроса и тогава и вие, и главен инспектор Джордан ще се насадите на пачи яйца.

Усмивката на Тони беше изпълнена със съчувствие. Той поклати скръбно глава и каза меко:

— Тим, Тим, Тим. Все още нищо не разбираш, нали? Тук има само един човек, застрашен да се насади на пачи яйца, и това си ти. — Той се приведе напред и потупа Тим по ръката. — Разбирам какви тревоги буди у теб работата по първия ти случай, съзнанието, че ако ти и екипът не се ориентирате правилно, ще загинат още хора. Затова играеш на сигурно. Придържаш се към това, което мислиш, че знаеш, и не поемаш рискове. Мога да те разбера.

— Държа на профила, който съставих — заяви Тим и вирна войнствено брадичката си, но в очите му се четеше страх.

— Това би било много глупаво от твоя страна — отвърна Тони, — като се има предвид, че той е погрешен почти по всички точки с изключение на възрастовия диапазон.

— Не бихте могли да знаете това освен ако Карол Джордан не е споделила с вас поверителна информация — настоя Тим. — Тя няма основания да се счита за Господ, нали ви е ясно. Има хора, пред които трябва да отговаря и аз ще се постарая те да разберат, че се е опитала да провали работата ми.

Нямаше как да знае, че с пряката си заплаха към Карол си слагаше главата в устата на лъва. Развеселената търпимост на Тони отстъпи място на ледена ярост.

— Не се дръж като идиот. Знам, че грешиш, но не защото Карол Джордан ми е дала поверителна информация. Причината е в това, че Даниъл Морисън не е първата жертва на убиеца.

Не му се искаше да си го признае, но изражението на Тим наистина му достави удоволствие.

— Какво искате да кажете? — сега той вече изглеждаше наистина уплашен. Тони си каза, че сигурно се пита какво и как е пропуснал.

Тони бръкна в пластмасовата папка, която носеше със себе си и измъкна копие на профила, който бе съставил по случая Дженифър Мейдмънт.

— Не се опитвам да те прекарам, Тим. Най-малкото няма да го направя, ако не ти хрумне хитрата идея да натопиш Карол Джордан. — Той го изгледа сериозно и внимателно. — Само се опитай да направиш нещо подобно, и аз ще се постарая да съжаляваш за постъпката си до самия край на кариерата си. — Той замълча рязко, намръщи се и поклати глава. — Не, всъщност такъв срок не би бил достатъчно дълъг, за да изплатиш прегрешенията си… — Той постави листовете пред Тим. — Съставих този профил за един случай в Устър, по който работя. Ако погледнеш последната страница, ще видиш списъка на десетте основни характеристики на случая. Сравни ги с това, по което работиш сега, и поправи профила си така, че в него да фигурират някои от тях. Предай го на главен инспектор Джордан и се разкарай обратно в полицейската школа, преди някой да се е сетил да започне да ти задава неудобни въпроси.

Тим го изгледа подозрително.

— Защо правите всичко това?

— Искаш да кажеш, защо не те накисвам пред началството, за да те изритат?

Последва дълго мълчание.

— Нещо такова.

— Защото ти си олицетворение на бъдещето. Не мога да възпра хора като Джеймс Блейк да избират евтиното пред качественото. Но това, което мога да направя, е да придам малко по-приемлив вид на евтиното. Така че се върни в школата, поразсъждавай над този случай и си вземи поука от него. — Тони се изправи. — Имаш още много да учиш, Тим, но не си напълно безнадежден. Върви си и се постарай да подобриш работата си, защото следващия път вероятно няма да бъда край теб, за да ти държа ръчичката. А надали би искал да живееш със съзнанието, че са умирали хора, само защото не си се постарал да научиш как да си вършиш работата. — Болезнен спомен накара Тони да присвие очи. — Можеш да ми вярваш, не би искал такова нещо.

Според Кевин, който винаги бе пряко свързан с източниците на клюки, семейството на Блейк все още не беше пристигнало от Девън. Двете му дъщери бяха ученички и им предстоеше полагане на решаващи изпити, затова и жена му бе отказала категорично да сменят училището преди края на учебната година.

— Плащаме му наема, докато не пристигнат, за да се установят тук през лятото — бе допълнил Кевин, когато Карол му се беше обадила.

— Хващам се на бас, че изборът му не е паднал върху гарсониера с обща тоалетна в Темпъл Фийлдс — бе отбелязала Карол сухо.

— Намерил е апартамент в реконструираните постройки на някогашните складове, с изглед към канала.

За миг Карол бе обзета от носталгия. Беше делила такъв апартамент с брат си, когато за първи път пристигна в Брадфийлд. Сега имаше чувството, че това е било част от някакъв неин предишен живот. Питаше се какво ли би било да заживее отново на такова място. В апартамента й близо до центъра по изкуствата „Барбикан“ в Лондон живееха наематели, но срокът на наемния им договор скоро изтичаше. Можеше да продаде жилището с прилична печалба, въпреки сегашното състояние на жилищния пазар. Така би се сдобила с предостатъчно средства, за да си купи самостоятелен апартамент в квартала на бившите складове край канала.

— А случайно да разполагаш с адрес?

На Кевин му бяха необходими седем минути, за да й осигури адреса на Блейк. Карол разполагаше с мобилния му номер, но държеше да проведе този разговор лице в лице. Тя взе чантата си и се упъти към вратата, забелязвайки, че Тони си е тръгнал, но Тим Паркър седи все още на мястото си с леко зачервено лице. Запита се какво ли се беше случило между тях.

— Госпожо Джордан — обади се Паркър с жален глас. — Трябва да поговорим за моя профил.

Самоувереността му явно беше непоклатима. Видя идването на Тони, видя, че двамата разговаряха насаме, а и вероятно му се беше наложило да изслуша критиките на Тони за работата му. Никой от тях не го беше поканил да участва в разговора им. И все пак явно продължаваше да не загрява.

— Не, не трябва — отвърна Карол, докато отваряше вратата. — Долу в кафенето са пуснали телевизора, предават футболен мач.

Апартаментът на Блейк се намираше недалеч и Карол реши, че ще стигне по-бързо, ако върви пеш. Искаше й се да се наслади на следобедното слънце, топлещо високите тухлени стени на някогашните фабрики и складове, извисяващи се от двете страни на стария канал, носещ името „Дюк ъв Уотърфорд“. Слънчевите лъчи се отразяваха по високите прозорци, които приличаха на тъмни пана, открояващи се на фона на тухлите — някои по-светли, други по-тъмночервеникави. Тя влезе в сградата, в която се намираше апартаментът на Блейк, и изтича нагоре по изтритите от времето каменни стъпала, водещи към пищно викторианско фоайе. „Човек би помислил, че сградата някога е била търговска банка или дори община, а не склад за вълнени платове“, мислеше си тя, оглеждайки мраморната украса и плочките по пода, подредени в сложни орнаменти.

За разлика от повечето подобни сгради, в тази вместо интерком имаше портиер, облечен в дискретен тъмен костюм.

— С какво мога да ви помогна? — попита той, когато тя се изправи пред него.

— Идвам при Джеймс Блейк.

— Той очаква ли ви?

Портиерът плъзна пръст по отворения пред него бележник.

— Не, но съм сигурна, че ще се зарадва да ме види — Карол му отправи предизвикателния поглед, който бе карал и по-силни мъж да се огънат.

— Изчакайте само да му се обадя — каза той. — За кого да съобщя?

— Карол Джордан, главен инспектор Карол Джордан — сега вече тя си позволи да му отправи очарователна усмивка.

— Господин Блейк? При вас е дошла Карол Джордан… Да… Добре, ще я изпратя горе — портиерът остави слушалката и я поведе към вратите на асансьорите. Когато едната врата се отвори, той се пресегна покрай Карол и натисна копчето за най-горния етаж. Но преди Карол да влезе, мобилният й телефон иззвъня.

Тя вдигна пръст и каза:

— Извинете, налага се да отговоря — после направи няколко крачки встрани и прие разговора. — Кевин, какво е станало?

— По всичко личи, че сме намерили Нийл — мрачният му тон подсказваше, че момчето не се е прибрало с безгрижна усмивка при майка си.

— Къде?

— Между Брадфийлд и Манчестър, на един път в гората край големия язовир Стоунгейт.

— Кой го е открил?

— Не знаем. Анонимен сигнал на телефона за спешни повиквания — обаждането е постъпило от телефонна кабина в Рочдейл. Отидох с екипа на южната регионална полиция. Открихме тялото веднага. Изглежда, че е лежало там в продължение на часове. Дивите животни са го гризали. Не е приятна гледка.

— Същите отлики?

— Положението е абсолютно идентично. За мен това несъмнено е номер три.

Карол потри тила си, чувствайки как оттам се надига тъпа болка и нахлува в главата й.

— Добре, стой при тях. Тъкмо дойдох да говоря с Блейк. Тони ми каза някои интересни неща. Сам още ли е при майката?

— Така мисля, и Стейси също. Не че тя е тъкмо човекът, който някой би подбрал да предаде такова известие.

— Изпрати там отговорника за връзки със семействата от местната полиция и му кажи, че трябва да работи със Сам. Веднага щом приключа разговора си с Блейк, ще се върна в офиса. Това е кошмар — въздъхна тя. — Горките деца!

— Той сякаш е побеснял — отвърна Кевин. — Почти не спира да си поеме дъх. Избива ги като в кланица. — Гласът му изневери. — Как успява да го прави? Що за животно е?

— Успява да ги избива толкова бързо, защото отдавна ги е подбрал и подготвил — каза Карол. — И защото не ги задържа при себе си, когато ги отвлече. Ще го хванем, Кевин. Ще успеем да се справим — тя се опита да му вдъхне увереност, каквато не изпитваше.

— Щом казваш — провлече той. — Ще се чуем по-късно.

Карол затвори телефона и облегна за миг чело на една от мраморните колони, после се съвзе и се насочи обратно към портиера, който търпеливо я чакаше пред асансьора.

Когато излезе от асансьора, видя Блейк, който я очакваше. Дрехите му вероятно в неговите представи се покриваха с понятието „домашно облекло за почивните дни“. Носеше разкопчана на яката карирана риза и бежови памучни панталони. Карол се запита какво ли си мислят останалите наематели за човек с толкова остарели представи за елегантност.

— Главен инспектор Джордан — каза той. Тонът и изражението му бяха еднакво кисели. „Аха, значи не сме очаровани“.

— Току-що са открили Нийл Куонтик.

Той веднага се вкопчи с надежда в думите й.

— Жив?

— Не. По всичко личи, че става дума за същия убиец.

Блейк поклати мрачно глава.

— По-добре ще е да влезете. Жена ми е тук, между другото.

Той се обърна и я поведе към една от четирите врати на площадката.

Карол не побърза да го последва.

— Не съм дошла да ви кажа за Нийл. Току-що ме уведомиха за него. Сър, положението е много сложно, имам нужда да седнем и вие да ме изслушате непредубедено. Един разговор в присъствието на жена ви вероятно не е най-доброто решение.

Той й хвърли ядосан поглед през рамо.

— Да не би да искате да дойда в офиса ви?

Преди тя да успее да отговори вратата пред него се отвори и на прага застана стройна жена в добре познатата на Карол униформа на своята класа. Кашмирен пуловер с цвят на торена захар, един ред перли, панталон със строга кройка, ниски токове и безукорно подредена коса. Майката на Карол имаше такива приятелки — те четяха „Телеграф“ и когато Тони Блеър зае премиерския пост, го считаха за много приятен млад човек.

— Джеймс? — попита тя. — Всичко наред ли е?

Рефлексът за правилно поведение в обществото се задейства автоматично и Блейк ги запозна. Карол съзнаваше, че Мойра Блейк я оглежда преценяващо, докато съпругът й говореше.

— Опасявам се, че главен инспектор Джордан е дошла за разговор, който не мога да отложа за утре, скъпа.

Мойра кимна леко.

— Предполагам, че тя би предпочела да разговаряте насаме, Джеймс — тя отстъпи встрани и покани с жест Карол в апартамента. — Ако проявите само един миг търпение, за да си взема палтото, ще поизляза да огледам квартала. Убедена съм, че наоколо има приятни местенца, които мъжът ми още не е успял да открие.

Тя изчезна зад един японски параван, който обособяваше онази част от просторното помещение, която служеше за спалня, оставяйки Блейк и Карол, които стояха и от време на време се споглеждаха бързо и смутено. Мойра се появи отново, облечена в неизбежното палто от камилска вълна, и целуна мъжа си по бузата. — Обади ми се, когато се освободиш — каза тя и излезе.

Карол забеляза как Блейк изпрати жена си с поглед, в който се четеше неприкрита привързаност, и това я накара да изпита известна симпатия към него. Когато вратата се затвори зад нея, той се покашля сухо и поведе Карол към две поставени под ъгъл канапета. Масичката пред тях беше затрупана с неделни вестници.

— Рядко ни се случва в неделя да останем насаме, без момичетата — каза той и посочи с неопределен жест към вестниците. — През този уикенд баба им трябва да удържи положението.

— В нашата работа човек никога не може да разполага с времето си. Но аз никога не бих си позволила да дойда, ако въпросът не беше жизненоважен.

Блейк кимна.

— Е, казвайте за какво става дума.

— Днес в офиса ни дойде доктор Хил — поде Карол.

— Мислех, че съм се изразил съвсем ясно по този въпрос — прекъсна я Блейк и бузите му станаха още по-розови от обикновено.

— Повече от ясно. Само че аз не съм го викала при нас. Съзнателно не съм му казвала във връзка с нашите случаи нищо, което да не може да научи от вестниците. Той дойде, защото е убеден, че двете убийства, по които работим ние — и които междувременно станаха три, са извършени от убиец, чийто профил той е съставил по искане на друга регионална полиция.

— О, за бога, това наистина е жалка история. Нима се нуждае толкова отчаяно от някаква поръчка, та трябва да ни се натрапва с такива неубедителни твърдения? Какво му става, да не би да завижда на младия сержант Паркър?

Карол изчака той да замълчи, после каза:

— Сър, познавам Тони Хил от доста време и съм работила с него по няколко сериозни случая. Той просто не е такъв егоцентрик. Признавам, че първоначално и аз самата се отнесох скептично към заключенията от неговия анализ. Но това, което той казва, звучи напълно убедително — и тя започна да цитира изредените от Тони точки от списъка, благодарна на ейдетичната си памет, която й даваше възможност да възпроизведе с абсолютна точност чутото. — Знам, че звучи пресилено, и все пак съвпаденията са прекалено много, за да ги определим като случайни.

Докато Карол рецитираше списъка на съвпаденията, Блейк бе добивал все по-озадачен вид.

— И вие сте сигурна, че той няма достъп до сведенията, с които работи вашият екип?

— Вярвам му — каза тя. — Той се интересува много повече от залавянето на убиеца, отколкото от собствения си публичен образ.

— А какво мисли Паркър за всичко това?

Карол потисна желанието си да изкрещи.

— Нямам представа. Не съм разговаряла с него по този въпрос.

— Не считате ли, че именно той е човекът, с когото трябваше да се консултирате, преди да дойдете при мен? Той е профайлърът, призован да работи по този случай.

Карол стисна здраво клепачи и после ги отвори.

— Той е идиот. Неговият така наречен „профил“ е подигравка. Всеки от подчинените ми би могъл да състави нещо доста по-полезно от първия му опит. А подобрението във втората му версия е минимално. Знам, че вярвате много в качеството на обучението, което получават в полицейската школа, но сержант Паркър няма да накара и други да повярват като вас. Работи повърхностно и като начинаещ — тя сви рамене. — Не мога да квалифицирам работата му по друг начин. Не мога да работя с него. Предпочитам да не ползвам услугите на профайлър, отколкото да работя с човек, който е лишен до такава степен от усет — спря, за да си поеме дъх.

Имаше чувството, че може да чуе как се сгромолясват служебните й позиции. Изражението на Блейк предвещаваше буря.

— Прекалявате, госпожо главен инспектор.

— Не мисля, че е така, сър. Работата ми е да залавям извършители на тежки престъпления, за да бъдат изправени пред правосъдието. Всеки член на екипа ми е подбран внимателно с оглед на това, че може да допринесе със забележителните си способности за постигането на тази цел. Бих предположила, че ще оцените стремежа ми към съвършенство. Бих си казала, че ще се зарадвате на склонността ми към откровеност, на това, че казвам: „Това не е работа, достойна за полицията на Брадфийлд“. — Тя поклати глава. — Ако не сме на едно и също мнение по отношение на тази цел, не мисля, че имам бъдеще в полицията на този град — изрече последните думи, преди да успее да прецени иска ли да ги каже на глас, или не.

— Нито времето, нито мястото са подходящи за такъв разговор, госпожо главен инспектор. Имате три убийства, чийто извършител трябва да намерите — той се изправи от дивана с усилие, подсказващо, че въпреки първоначалното й впечатление не е в чак толкова добра форма. Отиде до един от високите прозорци, през които се виждаше каналът, и се загледа през него. — Доктор Хил настоява, че убийството в Уест Мърсия е част от нашата серия, и аргументите му са сериозни. Но той може да преувеличава, нали разбирате?

Блейк се извърна и я загледа въпросително.

— Щом казвате…

— Това, което искам от вас, е да поговорите със старшия офицер, който води разследването в Устър, и да прецените това, което той ще ви каже. След това вече ще трябва сама да решите дали доктор Хил има право. И ако изглежда, че е прав, ще трябва да уведомите хората от Уест Мърсия, че ще работят с нас. Техният случай може да е първи от серията, но при нас жертвите са повече, и убиецът явно продължава да действа на наша територия. Искам вие да оглавите сборния екип, който ще се занимава с тази работа. Ясно ли е? Разследването си остава наше.

— Разбирам — сега вече Карол наистина разбираше. Блейк считаше, че действията на Тони са ръководени от егоцентризъм, защото за самия него именно егоцентризмът бе основна движеща сила. — Означава ли това, че мога да запозная доктор Хил изцяло с нашето разследване?

Блейк стисна брадичката си и я потри с показалец.

— Не виждам защо да не го сторите. Но сметката си остава за Уест Мърсия. Те са го поканили, те ще платят за услугите му — за първи път през този следобед той се усмихна искрено. — Можете да им кажете, че това е входната такса за участието им.