Скритият пожар

Глава 25

Селището от каравани нямаше никакви шансове да спечели конкурс за красота. Масивните, подобни на кутии каравани, боядисани в пастелни цветове, седяха тежко върху бетонните фундаменти, заобиколени от проскубана трева и макадамови пътечки. Някои от обитателите се бяха опитали да поставят по прозорците сандъчета с цветя и дори да посадят цветя около караваните, но ветровете, нахлуващи откъм залива, ги бяха накарали да се откажат. Ала когато Сам слезе от колата, беше принуден да признае, че гледката беше добро обезщетение за много неща.

Бледите лъчи на слънцето придаваха още по-голяма красота на дългата пясъчна ивица, простряла се почти до хоризонта, където морската вода искреше в края на залива Моркъм. Сам знаеше, че тази красота може да бъде измамно прелъстителна. Десетки хора се бяха удавили тук през годините, защото не са знаели колко бързо и коварно се движи водата при приливи и отливи. Но разбира се, човек не би се замислил за това, гледайки морето оттук.

Сам се упъти към администрацията на селището — къщата, скована от греди, изглеждаше съвсем не на място тук и вероятно би се вписала по-добре в американския Среден запад. Според Стейси Хари Сим бе използвал за последен път кредитната си карта десет дни преди Данута Барнс да бъде обявена за изчезнала. Платил с нея десет паунда за гориво в една бензиностанция, по-нататък по шосето, на две мили от селището „Бейвю Парк“. Сумата била покрита с плащане в брой три седмици по-късно в една от банките в центъра на Брадфийлд. Според Стейси това не било в реда на нещата, защото обикновено Хари Сим покривал разходите си, като пращал чек в офиса на компанията, издаваща кредитните карти. Според Сам това, че тя беше успяла да се добере до такива данни, граничеше с чудо — а вероятно не беше и съвсем законно.

Адресът, на който бяха изпращали сметките за картата, беше именно в това селище от каравани. И това беше последната следа, до която Стейси и Сам съумяха да се доберат в издирването на Хари Сим. Резултатът от всякакви издирвания в интернет, телефонни обаждания в данъчните служби, в банки и компании, издаващи кредитни карти, беше една голяма, тлъста нула. Което всъщност не беше чак толкова учудващо, ако се има предвид, че през последните четиринайсет години Хари Сим най-вероятно бе лежал на дъното на езерото Уостуотър.

Сам почука на вратата на администрацията и влезе, протегнал напред ръката, в която държеше полицейската си карта. Зад бюрото в стаята седеше някакъв човек и играеше игра на думи на компютъра. Той вдигна очи към Сам, спря играта и се изправи тежко. Беше едър мъж, минал петдесетте, чиито мускули бяха започнали да се превръщат в тлъстини. Пясъчножълтата му коса беше започнала да посребрява, а явно беше и прекалено суха и твърда, за да могат през нея да минат четка или гребен. От продължителното излагане на просмукания със сол въздух и силните ветрове кожата на лицето му беше заприличала на пергамент. Беше спретнато облечен с вълнена риза, яркочервен пуловер и тъмносиви кадифени панталони.

— От полицията? — каза той и кимна за поздрав.

Сам се представи и човекът го изгледа учудено.

— Чак от Брадфийлд? — попита той. — Доста път сте били. Аз съм Брайън Карсън. Селището е мое. Аз съм собственикът.

— Отдавна ли живеете тук? — попита Сам.

— От 1987-ма. Работех в една печатница в Манчестър. Когато ме съкратиха, дадох цялото обезщетение, за да купя това място. Никога не съм съжалявал за решението си. Това е чудесен живот.

Тонът му подсказваше, че е искрен, което озадачи Сам. Не можеше да си представи по-досадно занимание.

— Радвам се, че е така — отвърна той. — Защото човекът, който ме интересува, е живял тук преди четиринайсет-петнайсет години.

Карсън го загледа с интерес.

— Да му се не види, това е доста отдавна. Ще трябва да се поровя в архивите — той се извърна и посочи вратата зад себе си. — Тук държа старата документация. Не че ми се налага да прибягвам до папките. Смея да твърдя, че познавам наемателите си. Не тези, които идват тук на почивка, а другите, които не местят караваните си — познавам всички тях. Какво се е случило, та да ви накара да търсите някого след толкова много години?

Сам му отправи онази уморена, малко тъжна усмивка, с която обикновено печелеше хората на своя страна.

— Съжалявам, но нямам право да обсъждам случая. Нали знаете как стоят нещата.

— О! — Карсън явно беше разочарован. — Ами щом не може, не може. И така, как се казва човекът, който ви интересува?

— Хари Сим.

Лицето на Карсън просветна.

— О, спомням си Хари Сим. Тук той се набиваше на очи. Повечето от дългосрочните наематели са доста възрастни хора, пенсионери. Или пък семейства с малки деца. А Хари беше различен — неженен, над трийсетте, струва ми се. Живееше много затворено. Никога не идваше, когато се събирахме на барбекю, караоке или нещо подобно. А и караваната му беше в самия край на селището. Оттам няма кой знае каква гледка, но пък така си беше осигурил тишина и спокойствие. Поначало най-трудно се намират наематели за местата на края, защото оттам не се вижда заливът — той се усмихна смутено. — А при такова име като нашето, хората очакват именно това, изглед към залива21.

— Предполагам — отвърна Сам. — Казвате, че е живеел сам. Вероятно не си спомняте дали са го посещавали много хора?

Изражението на Карсън внезапно се промени и той отвърна унило:

— Проблемът не е в това, че не помня. Просто не знам. Като се има предвид, че живееше в самия край на селището, би било много трудно да се види дали някой идва при него или не. Освен това, макар че сега сигурно е трудно да се повярва, през лятото тук е лудница. За мен не би било възможно да следя нечии посетители, освен ако не идват в някоя от караваните, които мога да видя оттук, през прозореца.

— Разбирам. А имахте ли често вземане-даване с него?

Карсън стана още по-мрачен.

— Не. Разбира се, разговаряхме, когато сключвахме наемния договор, уговаряхме условията. Но с това всичко приключи. Никога не се е отбивал просто да побъбрим. Идваше само ако възникнеше някакъв проблем, а тъй като ние се гордеем с това, че пестим проблемите на наемателите си, почти не го виждахме тук.

Сам почти беше готов да съжали човека, който явно имаше голямо желание да помогне, но не можеше да му каже почти нищо. Само че незнанието на Карсън щеше да постави Сам в неизгодна позиция.

— Колко дълго живя той тук?

Карсън се пооживи.

— Ето, това мога да ви кажа, само че ще трябва да погледна в архива, за да ви дам точните данни — той незабавно отвори вратата зад себе си и влезе в задната стаичка. През отворената врата Сам видя редица шкафове, пълни с папки, после чу как една от вратичките се отвори и затвори. Миг по-късно Карсън се появи с тъничка папка в ръка.

— Ето — каза той и я постави на бюрото. На етикета на папката пишеше „127/Сим“.

— Създали сте си сериозна система — отбеляза Сам.

— Полагам грижи да поддържам архива, както му е редът. Не се знае кога някой като вас може да се нуждае от информация — Карсън отвори папката. — Ето какво пише тук. През април 1995 година Хари Сим сключва едногодишен наемен договор. — Той продължи да разглежда текста. — Договорът не е подновен, ползвал е караваната само в продължение на една година.

— Остави ли нещо след себе си? Документи, дрехи?

„Останки от един насилствено прекъснат живот“.

— Тук не е отбелязано нищо подобно. А можете да ми вярвате, че ако имаше останали негови вещи, щяха да бъдат описани.

Сам му повярва.

— А имате ли някаква представа кога точно е напуснал?

Карсън поклати глава с видимо съжаление.

— Не. Тук пише, че ключовете са били оставени на масата. Но по нищо не е можело да се прецени откога стоят там.

Това вече несъмнено приличаше на напълно задънена улица. Хари Сим си беше тръгнал оттук, но никой не знаеше кога и защо, нито пък къде е отишъл след това. Сам знаеше как е свършил, но нямаше представа как е започнала цялата история. Оставаше му да опита с един последен въпрос.

— Когато се представи като кандидат-наемател, поискахте ли му някакви препоръки?

Карсън кимна гордо.

— Разбира се — той измъкна най-долния лист от папката. — Тук има две препоръчителни писма. Едното е от банката му, а другото от бившата му шефка, някоя си госпожа Данута Барнс.

За голямо облекчение на Карол се оказа, че Блейк е готов да я приеме почти незабавно. Когато влезе в кабинета му, тя установи с учудване, че той седи зад бюрото си, облечен в парадна униформа. Беше привикнала към обичая на Джон Брандън да облича парадна униформа само ако беше абсолютно наложително — в повечето случаи той предпочиташе удобството на цивилния костюм. Очевидно Блейк държеше никой да не забравя колко важна личност е той.

Блейк й посочи стол, опря върховете на пръстите си един в друг и подпря брадичка на тях.

— Какво ви води тук, госпожо главен инспектор?

Карол потисна детинското желание да каже: „Двата ми крака“ и вместо това отвърна:

— Имам нужда вие да се намесите на наша страна в спора ни с полицията на Западен Йоркшир. — Тя описа ясно и стегнато ситуацията. — Става дума за разследване на убийство, сър. Не мога да си позволя да губя време в глупави игрички с колегите. Наложително е да не губим излишно време.

— Точно така. Те би трябвало да са доволни, че имат възможност да прехвърлят случая на нас. Ще спестят средства, а ако успеем, несъмнено ще могат пак да претендират, че половината заслуга е тяхна. Оставете това на мен, госпожо главен инспектор. Ще го уредя.

Карол беше приятно изненадана, че Блейк прие незабавно искането й, и че прояви готовност да застане на нейна страна. От друга страна, беше ясно, че този случай би могъл да доведе до голяма популярност, което би било точно по вкуса на човек с неговите амбиции.

— Благодаря — каза тя и понечи да стане от стола.

Блейк й направи знак да остане седнала.

— Не бързайте толкова — каза той. — Според вашето мнение на професионалист тези два случая несъмнено са свързани, така ли?

Тя почувства как я обзема безпокойство. Какво целеше той с тези думи?

— Струва ми се, че изобщо няма място за съмнение. Идентичен начин на действие, сходство в подбора на жертвите, както и в избора на място, на което да бъде оставено тялото. По всичко личи, че убиецът е дебнал Сет Вайнър в интернет, а доколкото разбираме, нещо подобно се е случило и с Даниъл Морисън. Внимавахме да не изтекат подробности за това, което се е — случило с Даниъл Морисън, което изключва възможността да си имаме работа с подражател. Не виждам друго обяснение освен това, че си имаме работа с един и същи убиец.

Блейк й се усмихна леко, със стиснати устни, от което бузите му заприличаха на спаружени ябълки.

— Доверявам се на вашата преценка — каза той. — И след като случая е такъв, ще се наложи да привлечете към разследването профайлър.

Карол се опита да запази хладнокръвие.

— Нали ми казахте, че бюджетът ни не го позволява — каза тя сухо и отсечено.

— Казах ви, че бюджетът не ни позволява да ползваме услугите на доктор Хил — отвърна Блейк, произнасяйки името на Тони с подчертано пренебрежение. — Затова пък имам възможността да ползваме услугите на профайлъри, получили подготовката си във висшата полицейска школа. След като се разбера с колегите от Западен Йоркшир, ще уредя този въпрос.

— Аз мога да поема тази работа, сър — каза припряно Карол, опитвайки се да си възвърне поне отчасти контрола върху събитията. — Не би трябвало вие да си губите времето с такива административни въпроси.

Този път в усмивката на Блейк несъмнено се прокрадна жестоко задоволство.

— Приятно ми е, че ще мога да ви помогна — отвърна той. — Вие се занимавате с разследването на две убийства едновременно. Знам колко лесно човек може да пропусне нещо, когато е толкова ангажиран.

Копелето намекваше, че тя може умишлено да пренебрегне негово нареждане. Под учтивата й маска започна да се надига гняв.

— Благодаря ви, сър.

Тя не намери сили да отвърне на усмивката му.

— Сама ще се учудите, когато установите колко добре ще работите и без доктор Хил.

Карол се изправи и кимна.

— В края на краищата, сър, никой от нас не е незаменим.

Амброуз остави Тони обратно при къщата, откъдето той трябваше да вземе колата си.

— Нали не се каните пак да спите тук? — попита Амброуз, докато вадеше сака на Тони от багажника. — Ако имате такива намерения, трябва да се обадите в агенцията за недвижими имоти, за да не водят хора на оглед.

— Няма да остана тук. Обещавам ви, че няма да ви се наложи повторно да ме измъквате от участъка.

— Това е добре. — Амброуз лапна една дъвка, поклати глава и каза малко по-меко: — Не беше възможно най-приятното начало на деня. Е, какви са плановете ви сега?

— Смятам да намеря някоя по-тиха кръчма, където да седна с лаптопа си и да съставя профила. Предполагам, че ще успея да ви го изпратя в късния следобед. Ще хапна нещо, преди да тръгна обратно за Брадфийлд, с надеждата да пропусна най-натоварения час по пътищата. Надявам се това да ви устройва. Естествено, ако възникнат проблеми за изясняване във връзка с профила, ще остана. Ако има нещо, което бих могъл да кажа с почти пълна сигурност за този убиец, то е, че той ще убие отново. Ще направя всичко по силите си, за да ви помогна да го възпрете.

— Уверен ли сте в това?

Тони въздъхна.

— Развият ли вкус към убийството, хора като него започват да се нуждаят от възбудата на сетивата, която то им доставя.

— Но нали, когато ставаше дума за това, че се е отървал прекалено бързо от тялото, обмислихме възможността, че може да го е направил, защото се е уплашил, когато е разбрал какво означава да направи това в действителност?

Амброуз се облегна на колата и скръсти ръце пред гърдите си във физически израз на нежеланието си да повярва, че се намират все още в началото.

— Това предположихте вие. Идеята не е лоша, защото обяснява доказателствения материал. Но моят опит подсказва, че нещата не се развиват така. Дори да се е уплашил, той пак ще изпита нуждата да опита. Само че този път ще се постарае да се справи по-добре. Затова трябва да работим със съзнанието, че времето е против нас.

Амброуз го изгледа потресено.

— Честно казано, доволен съм, че разсъждавам по свой начин и не мога да проследя мислите ви. Не бих искал главата ми да гъмжи от подобни идеи.

Тони сви рамене.

— Нали знаете какво казват хората — придържай се към това, което можеш да правиш най-добре.

Амброуз се отблъсна от колата, изправи се и му протегна ръка.

— Срещата с вас ми донесе някои интересни преживявания. Не мога да твърдя, че всички ми доставиха удоволствие, но ми беше много интересно да изслушам това, което казахте за убиеца. Очаквам с нетърпение да работя за първи път с помощта на психологически профил.

Тони се усмихна.

— Надявам се да не останете разочаровани. Несъмнено не ме видяхте в най-добра светлина по отношение на поведението ми в обществото, но ако трябва да бъда честен, се налага да призная, че в живота ми поначало има доста гротескни моменти — той посочи единия си крак. — Да вземем например това накуцване, което вероятно сте забелязали. Причината е сблъсъкът ми с един луд с брадва в ръцете — и това не е преувеличение за постигане на ефект. Седях си в кабинета, четях доклада си за Комисията за освобождаване под гаранция, и само след миг се озовах пред човек с брадва в ръце, който беше убеден, че мисията му е да изпраща човешки души пред лицето на Господ. — Той направи смутена гримаса. — Колегите ми като че ли съумяват да избягват такива екстремни преживявания. Аз обаче не успявам — кой знае защо.

Видимо притеснен, Амброуз отвори вратата на колата си и каза:

— Ще поддържаме връзка с вас.

Тони му махна с ръка, после хвърли сака си в колата. Не беше казал на Амброуз цялата истина. Наистина имаше намерение да влезе в някоя кръчма, но преди това щеше да отиде на друго място. От адвоката на Блайт той беше взел още една връзка ключове. Не разбираше абсолютно нищо от лодки, но очевидно вече беше собственик на петдесетфутова стоманена жилищна лодка, наречена „Стийлър“, както и на запазеното за нея място в пристанището „Диглис Марина“. Навремето му казваха „речно пристанище Диглис“, бе казал с неприязън адвокатът. Беше оборудвано със складове, тук са били дори складовете на фабриката за порцелан „Ройъл Устър“. Сега тук се предлагат елегантни апартаменти с изглед към каналите, има леки индустриални постройки и офис сгради. Е, да, както се казва, не можем да спрем хода на времето. От старото пристанище е останала само къщичката на пазача на шлюза и кръчмата „При котвата“. Ще ви хареса — прилично, старомодно място за пийване. Артър им беше редовен клиент. Имат истинска, традиционна устърска писта за скитълс22 с дървено покритие. Артър играеше в един от отборите на местната лига. Отбийте се там и се представете, ще ви се зарадват.

Тони си каза, че ще отложи посещението в кръчмата за друг ден, и се зае да разучава картата, за да разбере как да се добере до пристанището. Днес му се искаше да си намери някой удобен ъгъл в лодката на Блайт и да състави профила, който очакваха от него. После можеше да се помотае из лодката и да провери дали Артър не е оставил там някакви следи, от които можеше да си извади заключения за неговата личност.

Паркира възможно най-близко до пристаните и в продължение на десетина минути се лута край тях в търсене на лодката. Най-сетне я откри, в самия край на редица подобни съдове. „Стийлър“ беше боядисана в традиционния за този вид лодки зелен цвят с червени кантове, буквите на името бяха изписани с елегантни извивки, в черно и златно. На покрива бяха поставени четири слънчеви колектора, доказателство за съобразителността на Блайт. Следователно електричеството нямаше да бъде проблем, стига само Тони да успееше да разбере как работят проклетите неща.

Тони се прехвърли на лодката и стъпките му отекнаха по металната палуба. Люкът беше заключен с два яки катинара. Адвокатът с радост му беше предал ключовете за тях, казвайки: „Радвам се, че ще има кой да се грижи за лодката както трябва. Тя е чудесен образец на този тип плавателни съдове. Артър редовно участваше в срещите, които си устройват собствениците на такива лодки навсякъде из Централните графства. Обичаше да обикаля насам-натам по вода.“

Това очевидно не беше унаследено от Тони, който нямаше абсолютно никаква слабост било към вода, било към лодки. Нямаше намерение да задържи „Стийлър“, но след като беше стигнал толкова надалеч по този път, му се искаше да види какво е направил Артър с второто си обиталище.

Капакът на люка се плъзна безшумно встрани и Тони отвори двойната врата зад него, която водеше към жилищната част. Той заслиза предпазливо по стръмната стълбичка и се озова в малка кухня, оборудвана с микровълнова печка, фурна и електрически чайник. Мина през нея и влезе в салона. Тясна, тапицирана с кожа пейка беше прикрепена по продължение на едната стена, пред нея имаше маса. От другата страна на помещението имаше голямо кожено кресло на въртяща се стойка, което можеше да се обръща към масата или към екрана на телевизора и DVD-плейъра. В единия ъгъл беше поставена тумбеста печка на дърва. Навсякъде по стените бяха монтирани елегантни малки шкафчета и рафтове, пространството беше използвано възможно най-пълноценно. Врата в дъното на салона водеше към каюта с двойно легло и гардероб. Зад последната врата, в дъното на спалнята, имаше малка баня с тоалетна, умивалник и душ-кабина — хромираният метал и белите плочки блестяха. Тони установи с учудване, че навсякъде лъха на свежест и чистота.

Той се върна обратно в салона. Не знаеше какво точно бе очаквал, но със сигурност не и такава строга функционалност. Тук не се долавяше отпечатък на личността. Всичко беше прекалено спретнато, подредено и организирано. Тук напълно отсъстваше ефектът, който къщата бе оказала върху него. В известен смисъл това му донесе облекчение. Нищо нямаше да отклонява вниманието му от работата върху профила. А и нищо нямаше да му попречи да продаде лодката впоследствие.

Въпреки пословичната си несръчност Тони успя сравнително лесно да разбере как се включва електричеството. Скоро вече беше запалил лампите и беше включил лаптопа си в мрежата. Несъмнено това тук беше чудесен малък офис. Липсваше само безжичен интернет. В кратък пристъп на безумие той обмисли възможността да прекара лодката през мрежата от канали до Брадфийлд и да я ползва като офис. После се сети за книгите си и прецени, че идеята е неосъществима. Да не говорим пък, че такова нещо би докарало нервен припадък на Алвин Амброуз и подобните нему. Наистина беше ужасно да си помислиш колко много неща биха могли да се объркат по пътя между Устър и Брадфийлд. Затова и сега смяташе да приключи работата, която беше предвидил за този следобед, а после щеше да предостави лодката на някой брокер. Дали този вид лодки се продаваха в агенции за недвижими имоти? Или се ползваше някаква неформална мрежа, в която сделките се сключваха по време на някоя игра на скитълс?

— Стегни се — каза си Тони, седна пред лаптопа и въведе стандартното начало на всеки профил:

Той прочете написаното и заличи последните два абзаца. Все още не можеше да се твърди, че става дума за сериен убиец. Ако Тони успееше да помогне на Амброуз и Патърсън да си свършат работата, убиецът можеше и да не надхвърли критичните „три бройки“, с което официално би преминал в категорията „серийни убийци“. В света на Тони такова нещо минаваше за щастлив край.

От друга страна, ако не успееха да се справят, щеше да има още жертви. Всичко беше въпрос на време. На време и на умения. Това, че все още се намираха в началото на серията, не означаваше, че си нямат работа със сериен убиец. Той въздъхна и върна заличения текст на мястото му.

Пръстите му летяха по клавишите, докато изясняваше в подробности заключенията, които беше обсъдил вече с Амброуз и на мястото, където бе изхвърлено тялото, и преди това в колата. Спря, позамисли се, стана и отиде да огледа кухничката. Намери буркани с нес кафе и сметана на прах, а когато завъртя крана, в умивалника потече вода. Той я опита предпазливо и реши, че става за пиене. Докато чакаше водата да заври, започна да търси чаша и лъжичка. Във второто чекмедже, което изтегли, намери прибори. Когато бръкна вътре, за да си вземе лъжичка, напипа нещо друго, погледна и откри в чекмеджето дебел бял плик за писма със стандартен размер. Когато го обърна, прочете удивено на него собственото си име, изписано старателно с печатни букви. Артър беше написал на плика ДОКТОР ТОНИ ХИЛ, а после го беше пъхнал в чекмеджето, където бе държал приборите си. Това му се стори необяснимо. Защо би постъпил така? Ако е държал Тони да го получи, защо го е оставил тук, на такова място, където пликът спокойно можеше да остане забелязан, защо не го беше дал на адвоката си? А и искаше ли самият Тони действително да узнае какво съдържа пликът?

Той го опипа и установи, че не съдържа само хартия. Имаше още нещо, леко, но твърдо, с приблизителни размери десет на четири сантиметра и дебелината на кутия за диск. Тони остави плика, докато приготвяше кафето си, но не преставаше да го наблюдава с ъгълчето на окото си. Взе чашата с кафе и плика и ги постави на масата, където работеше. Загледа плика и продължи да си задава въпроси. Защо Артър бе решил да го остави на такова несигурно място? И дали за Тони щеше да бъде от полза да се запознае със съдържанието му? Той беше убеден, че има неща, свързани с Артър, които не би искал да знае, но не можеше да прецени какви са нещата, които би искал да научи.

В крайна сметка любопитството надделя над съмненията. Той разкъса плика и изтърси съдържанието му на масата.

Отвътре изпадна един лист с формат А4 от същата плътна хартия, от каквато бе и пликът, и един миниатюрен диктофон, подобен на онзи, който Тони бе почнал да използва, за да диктува инструкции за лечението на болните на помощника си. Побутна предпазливо диктофона с пръст, сякаш очакваше той да избухне в пламъци. После разгъна смръщено листа. В горната му част беше отпечатано с красив калиграфски шрифт името на Артър Блайт. Тони си пое дълбоко дъх и започна да чете онова, което бе написано на листа с четлив и спретнат почерк.

„Скъпи Тони“, започваше писмото.

Въпреки твърдото решение да не се разчувства, Тони почувства как гърлото му се стяга от вълнение. Преглътна с усилие, трогнат от непресторената откровеност на писмото. Това бе повече, отколкото бе очаквал, и той бе обзет от чувството, че не би могъл да понесе още нещо — поне засега. Препрочете писмото ред по ред, обмисляйки всяка дума, представяйки си как Артър го беше съчинявал. Колко ли чернови бе отхвърлил, докато резултатът го е задоволил? Представяше си как е задрасквал първи, втори и трети опит, изписани със спретнатия му инженерски почерк, как се е опитвал да налучка верния тон, да се убеди, че е изразил точно това, което е имал предвид, че не е оставил място за недоразумения. Можеше да си го представи как седи в къщата, зад бюрото си в кабинета, виждаше как лампата хвърля светлина над ръката му, която се плъзга по листа. Изведнъж му хрумна, че всъщност няма ясна представа как е изглеждал Артър. В къщата не беше видял никакви снимки, нищо, което да му подскаже съществувала ли е някаква прилика между сина и бащата. Но сигурно снимки съществуваха; той реши следващия път да не забрави да ги потърси.

„Следващия път“. Още в мига, когато мисълта мина през съзнанието му, Тони осъзна какво означаваше тя. Значи щеше да има следващ път. През изминалото денонощие нещо у него се беше променило. Докато преди бе искал да съхрани дистанцията между себе си и Артър, сега вече търсеше връзка с него. Не можеше да прецени в какво точно би се изразявала подобна връзка, но беше уверен, че ще я разпознае, когато се добере до нея.

Освен това обаче знаеше със сигурност, че все още не е готов да изслуша посланието на Артър. Можеше и никога да не събере сили. А точно сега го чакаше и работа. Работата беше по-важна от емоционалните му преживявания. Той се обърна отново към лаптопа си и започна да пише.

„Убиецът вероятно принадлежи към бялата раса“, написа той. Убийци от този тип най-често не излизаха от границите на собствената си етническа група. „На възраст е между двайсет и пет и четиридесет години“. Двайсет и пет, защото този тип планиране и спазването на плана при извършването на убийството предполагаха известно ниво на зрелост. Четиридесет, защото по правило такива убийци биваха залавяни или убивани, преди да достигнат тази възраст, а достигнеха ли я, се успокояваха и преставаха да убиват.

Тони препрочете написаното, но не изпита удовлетворение. Като изключим подчертаното му убеждение, че убийството няма сексуален мотив, заключенията му бяха елементарни — такива, до които всеки може да достигне с помощта на учебник по психология и малко здрав разум. Чувстваше, че за този убиец може да се каже много повече. Но докато някой не се натъкнеше на сведения, изясняващи връзката между него и избраната от него жертва, щяха да продължават да се лутат в мрака.