Убийствено просто

63

Макс Кандил беше почти изключително привлекателен, мислеше си Рой Грейс всеки път, когато го видеше. На около двайсет и пет години, с изрусена коса, сини очи и поразителни черти, той беше съвременен Адонис. Със сигурност би могъл да бъде топ модел или кинозвезда. Живееше обаче в скромната си къща в провинциалния град Пърли и бе предпочел да упражнява дарбата си, както я наричаше, да я превърне в своя кариера. Дори така той постепенно се превръщаше в изгряваща медийна звезда.

Безличният външен вид на къщата му с нейните псевдотюдорски арки, окосена ливада и чист смарт, паркиран в алеята, издаваше много малко за естеството на своя обитател.

Целият интериор на къщата — поне на долния етаж, единствената част, която Грейс някога бе виждал — беше бял. Стените, килимите, мебелите, тънките модерни скулптури, картините, дори двете котки, които кръстосваха наоколо като умалени версии на леопардите на Сигфрид и Рой34, бяха бели. А пред него в пищен рококо стол с бяла рамка и бяла сатенена тапицерия седеше медиумът, облечен в бяло поло, бели джинси „Келвин Клайн“ и бели кожени ботуши.

Държеше малката си порцеланова чашка с билков чай изящно между палеца и показалеца си и говореше с тих и тайнствен глас.

— Изглеждаш изморен, Рой. Много ли работиш?

— Извинявам се отново, че дойдох толкова късно — каза Грейс и отпи от еспресото, което Кандил беше направил за него.

— Светът на духовете няма същите времеви рамки като този на хората, Рой. Аз не се смятам за роб на никой часовник. Виж! — той остави чашата си, вдигна и двете си ръце и нави ръкавите им, за да покаже, че не носи часовник. — Виждаш ли?

— Ти си късметлия.

— Оскар Уайлд е моят герой, когато става въпрос за време. Винаги е закъснявал. Веднъж когато пристигнал извънредно късно за някаква вечеря, домакинята гневно посочила часовника на стената и казала: „Господин Уайлд, наясно ли сте кое време е?“, а той отговорил: „Скъпа госпожо, моля ви, кажете ми как би могла тази противна малка машина да знае какви са намеренията на великото златно слънце?“

Грейс се засмя.

— Добро е.

— Ще ми кажеш ли какво те води тук днес или да отгатна? Може ли да е нещо свързано със сватба? Топло?

— Няма да получиш награда за това, Макс.

Кандил се ухили. Старши детективът го ценеше. Не винаги беше прав, но процентът му на успеваемост беше висок. Въз основа на дългия си опит Грейс смяташе, че нито един медиум не може винаги да отгатва всичко, ето защо предпочиташе да работи с няколко и понякога да подлага заключенията им на кръстосана проверка.

Нито един медиум, с който бе работил до момента, не беше в състояние да му каже какво се е случило със Санди, а беше ходил при много. През месеците след изчезването й той посети всеки медиум, който се ползваше с някаква репутация. Беше пробвал няколко пъти с Макс Кандил, който беше достатъчно честен да му каже на първата им среща, че просто не знае, че не може да осъществи връзка с нея. Някои хора оставяха следа след себе си, всевъзможни вибрации във въздуха или във вещите си, обясни той. Други — нищо. Сякаш, каза му, Санди никога не е съществувала. Не можеше да го обясни. Не можеше да каже дали тя е прикрила следите си или някой друг го е сторил. Не знаеше дали е жива или мъртва.

Но явно беше далеч по-категоричен относно Майкъл Харисън. Взе гривната, която Ашли беше дала на Грейс, но след секунди му я върна, сякаш бе прогорила ръката му.

— Не е негова — заяви той натъртено. — Абсолютно не е негова.

Намръщен, полицаят попита:

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм, напълно.

— Даде ми я годеницата му.

— Тогава трябва да попиташ нея и себе си защо. Това със сигурност не принадлежи на Майкъл Харисън.

Грейс уви гривната в кърпичката и я прибра в джоба си. Макс Кандил беше емоционален — и не винаги точен. Но като съпостави неговите наблюдения за гривната с думите на Хари Фрейм, наистина имаше нещо нередно в цялата работа.

— Какво можеш да ми кажеш за Майкъл Харисън? — попита го.

Медиумът скочи от стола си, излезе от стаята, след като спря за миг да прати въздушни целувки на котките, и се върна след няколко секунди с брой на „Нюз ъв дъ Уърлд“.

— Любимият ми вестник — съобщи той на детектива. — Обичам да знам кой кого чука. Далеч по-интересно е от политиката.

Самият Грейс също понякога го четеше с удоволствие, но нямаше намерение да си го признава точно сега.

— Сигурен съм — отбеляза той.

Медиумът разгърна няколко страници и вдигна вестника така, че Грейс да види заглавието със снимката на Майкъл Харисън под него.

След това погледна статията за няколко секунди.

— Ето, дори си цитиран тук. „Вече разглеждаме изчезването на Майкъл Харисън като тежко произшествие“, обяви старши детектив Рой Грейс от съсекската полиция. „И свикваме допълнителни полицейски сили да претърсим района, в който предполагаме, че е…“

Той отново вдигна поглед към Грейс.

— Майкъл Харисън е жив — заяви той. — Определено е жив.

— Наистина ли? Къде е? Трябва да го намеря — затова ми е нужна помощта ти.

— Виждам го на някакво малко, тъмно място.

— Може ли да е ковчег?

— Не знам, Рой. Твърде е замъглено. Не мисля, че има много енергия — той затвори очи за няколко секунди и бавно поклати глава отляво надясно. — Не, много малко е. Батерията му е почти изтощена, горкият.

— Какво искаш да кажеш?

Медиумът отново затвори очи.

— Той е слаб.

— Колко слаб? — попита загрижено Грейс.

— Изгасва, пулсът му е слаб, прекалено слаб.

Грейс го наблюдаваше и се чудеше. Откъде Макс знаеше това? Дали се свързваше по въздуха? Или просто предполагаше по предчувствие?

— Това малко, тъмно място — в гората ли е? В града? Под земята или над земята? Във вода?

— Не мога да видя, Рой. Не мога да кажа.

— Колко му остава? — попита Грейс.

— Не много. Не знам дали ще издържи.