Убийствено просто

58

Изпръскана с кал патрулна кола чакаше отстрани на главния път, за да му покаже къде започва черният път през гората. Грейс отби при нея и полицаят зад волана пое по пътя пред него. Двамата караха около километър и половина.

Подгизналият, осеян с дупки черен път беше почти непроходим за неговата кола, долният картер на двигателя потъваше, предните колела се хлъзгаха и въртяха, губейки тяга. Над капака изригна кал и опръска предното стъкло с големи кафяви мазки. Грейс, който точно преди да изведе Джей бе закарал колата си на скъпа автомивка, изруга. След това някакви храсталаци одраскаха колата отстрани и звукът беше твърд като от драскане с нокти. Изруга отново, вече по-високо, нервите му бяха обтегнати, беше разстроен, че е разочаровал Джей, но далеч повече го тормозеше вестта за тялото.

Не е задължително да е Майкъл Харисън, помисли си той. Но трябваше да признае, че е трудно да пренебрегне съвпадението. Майкъл Харисън е бил видян за последен път точно в този район. Сега се появява тяло, което отговаря на неговата възраст, ръст и телосложение.

Не звучеше добре.

След като направиха завой, той видя няколко коли, скупчени в далечината, и жълта полицейска лента, ограждаща местопрестъплението. Имаше две полицейски коли, бял микробус на съдебна медицина, обикновен зелен микробус — вероятно беше от моргата — и спортен лотус елиз кабрио, за който знаеше, че е собственост на Найджъл Чърчман, местният консултант патолог, който имаше слабост към играчките за момчета. Как беше дошъл с нея дотук?

Спря и отвори вратата в очакване противната смрад на смърт да изпълни ноздрите му. Но усети единствено аромат на бор, цветя и пръст — уханията на гората. Който и да беше, не беше мъртъв отдавна, помисли си той и слезе, а мокасините му моментално потънаха в мочурливата горска почва.

Извади белия си защитен костюм и шушони от чанта в багажника на колата, навлече ги и се запъти към останалите, мушкайки се под лентата. Джо Тиндал, също облечен в бял предпазен костюм и бели ботуши, се обърна към него с голям апарат в ръка.

— Здрасти! — поздрави го Грейс. — Прекарваш си страхотен уикенд!

— Ти и аз — сърдито отбеляза Тиндал и кимна към храсталаците зад себе си. — Знаеш ли, че майка ми искаше да стана счетоводител?

— Никога не съм си те представял като сребролюбец — отбеляза Грейс.

— Очевидно счетоводителите имат живот — възрази Джо.

— Какъв живот?

— Такъв, в който прекарват неделите вкъщи със съпругата и децата си.

— Всички хора с деца, които познавам — отвърна Грейс, — нямат търпение да се отърват от тях за деня. Особено в неделите — той потупа колегата си по гърба. — Неделята в градината за един мъж е ад за друг.

Тиндал кимна с глава към тялото, което едва се виждаше в гъстия храсталак.

— Е, както и да режем и тъкмим, и той определено не си прекарва страхотна неделя.

— Това май не е най-подходящата метафора при тези обстоятелства — заяви Грейс и се приближи до трупа, над който кръжаха десетина мухи месарки.

Чърчман, привлекателен мъж в добра форма и с момчешко лице, също облечен в бял предпазен костюм, беше коленичил край него с малък касетофон в ръка.

Грейс видя леко пълен млад мъж с къса щръкнала коса, облечен в карирана риза, широки джинси и кафяви ботуши, легнал по гръб, с отворена уста, затворени очи и восъчнобяла кожа. На дясното му ухо имаше малка златна халка. Закръгленото лице, замръзнало в предсмъртно изражение, имаше момчешки вид.

Опита се да си спомни снимките на Майкъл Харисън, които бе виждал. Цветът на косата беше същият, чертите може би бяха неговите, но той като че ли изглеждаше по-добре от този младеж. От друга страна, Грейс знаеше, че видът на човек се променя след смъртта, тъй като кожата се свива и кръвта изсъхва.

Найджъл Чърчман вдигна поглед към него.

— Рой — поздрави го той. — Здравей, как си?

— Добре съм, а ти?

Патологът само кимна.

— Какво имаме?

— Още не съм сигурен — твърде рано е да се каже.

С ръце, надянати в гумени ръкавици, той внимателно вдигна главата на младия мъж. Грейс преглътна при вида на десетките малки мухи, които излетяха ядосано от нея. В задната част на черепа имаше дълбока, неравна вдлъбнатина, покрита със заплетена коса и тъмна, съсирена кръв.

— Нанесен му е силен удар с някакъв тъп предмет — обясни Чърчман. След това с типичния си черен хумор добави: — Не е било никак полезно за здравето му.

— Знаеш ли, ставаш все по-извратен всеки път, като те видя.

Патологът се ухили широко, сякаш бе получил комплимент:

— Като че ли го казва жена ми.

— Мислех, че си разведен.

— Такъв съм.

Внезапно съскане, пращене и порой от думи по радиостанцията на един от униформените полицаи зад тях заглушиха гласовете им. Грейс се обърна и видя, че той докладва по станцията си. След това погледна отново трупа, изучавайки го внимателно, като обърна внимание на лицето, дрехите, евтиния часовник и още по-евтината пластмасова каишка. Зелената мънистена гривна на дясната му китка. Той прокара ръка над лицето на трупа и разгони кръжащите мухи. Да, трупът беше на същото място, но можеха ли да са сигурни, че е Майкъл Харисън?

— Нищо ли нямаше в него? Нито кредитна карта, нито документи?

— Нищо не намерихме.

Детективът погледна за пореден път младежа и си помисли дали би се облякъл така за ергенската си вечер? Представата му за Майкъл Харисън беше за човек с доста по-изискан вид. Този мъж изглеждаше като черноборсаджия. Но който и да беше, не заслужаваше да лежи тук с дупка в главата и кръжащи наоколо мухи.

— Имаме ли вече предположение от колко време лежи тук? — попита Грейс.

Чърчман се изправи и чак сега се видя пълният му ръст около метър и осемдесет.

— Трудно е да се каже. Не дълго. Няма признаци за нападение на ларви от първо поколение; няма обезцветяване на кожата — при метеорологичните условия, които имахме напоследък, няколкото дни топъл и влажен въздух, щяхме да имаме бързо разлагане. Тук е от най-много двайсет и четири часа, вероятно и по-малко.

Мозъкът на Грейс работеше на бесни обороти, той трескаво мислеше за всички млади мъже на възраст от двайсет до трийсет години, обявени за изчезнали през последните две седмици. Двеста и петдесет хиляди души изчезваха годишно в Англия. От тях една трета не се появяваха никога повече. Някои бяха мъртви и телата им бяха скрити толкова успешно, че никога нямаше да бъдат намерени. Други бяха избягали и бяха извън обсега на полицията въпреки усилията й. Или бяха заминали в чужбина с променена самоличност.

Той виждаше само много малка част от сигналите за изчезнали хора: тези, които бяха изчезнали при подозрителни обстоятелства; тези, които полицията разследваше, и малкия процент на онези, които бе поискал да прегледа.

Времето съвпадаше. Външният вид също донякъде. Донякъде. Имаше само един сигурен начин да установи.

— Да го закараме в моргата — каза той накрая. — Да видим дали ще успеем да намерим някой да го идентифицира.