Убийствено просто

90

Час и половина по-късно Грейс помагаше да се закопчае коланът на дребната, жилеста фигура на Хари Фрейм на предната седалка на служебния форд мондео, който двамата с Брансън бяха използвали този следобед.

Медиумът с конска опашка и козя брадичка, който миришеше на олио от пачули и беше облечен в любимия си екип от кафтан и дочени панталони, беше сложил на скута си улична карта на Нюхейвън, а в дясната си ръка държеше метален пръстен, провисен на конец.

Старши детективът беше решил да не въвлича Брансън в това. Не искаше отрицателни вибрации и знаеше, че енергията на Хари Фрейм е доста чувствителна към тях, меко казано.

— Донесе ли онова, както поисках? — обърна се Хари Фрейм към него, докато той се качваше зад волана.

Грейс извади кутийка от джоба си и я подаде на медиума. Той я отвори и извади чифт златни ръкавели.

— Със сигурност са на Майкъл Харисън — увери го Рой. — Взех ги от апартамента му на път за тук.

— Чудесно.

Разстоянието от крайбрежната къща на Хари Фрейм в Пийсхейвън до Нюхейвън беше съвсем малко. Докато минаваха покрай безкрайната върволица от магазини и ресторанти с храна за вкъщи, Хари Фрейм държеше ръкавелите в затворената си длан.

— Нюхейвън, казваш?

— Една кола, която следяхме, по-рано днес участва в пътна злополука в Нюхейвън. А и това е мястото, откъдето идва сигналът от мобилния телефон на Майкъл Харисън. Реших, че е най-добре да отидем дотам и да видим дали няма да уловиш нещо. Това добра идея ли е?

Медиумът отвърна със своя приповдигнат, пронизителен глас:

— Вече улавям нещо. Близо сме. Определено.

Грейс последва указанията му и намали скоростта. Следи от гуми, разлят бензин по пътя и няколко проблясващи парчета стъкло сочеха къде се е ударил мерцедесът и той зави надясно към модерен строителен обект с малки, отделени къщи с недовършени градини, след което веднага отби и спря.

— Добре — каза той. — Това е мястото, където е станала злополуката тази сутрин.

Хари Фрейм, хванал ръкавелите в лявата си ръка, започна да люлее махалото над картата, като си поемаше дъх все по-дълбоко. Стисна очи и след няколко секунди каза:

— Карай, Рой, просто карай право напред. Бавно.

Старши детективът го послуша.

— Приближаваме се! — възкликна Фрейм. — Определено. Виждам, че скоро се задава завой наляво — може дори да не е асфалтиран път, а черен.

След около стотина метра наистина имаше черен път, който се изкачваше наляво. Преди много години е бил покрит с баласт, но сега беше в пълен упадък. Криволичеше нагоре по хълм през брулена от вятъра, покрита с шубраци пустош и оттук поне не изглеждаше, че ще ги отведе донякъде.

— Направи ляв завой, Рой!

Грейс го погледна, като се чудеше дали медиумът не мами и всъщност не наднича между клепачите си. Но ако Хари изобщо гледаше нанякъде, това беше надолу към скута си. Детективът зави по черния път и продължи нагоре около половин километър, когато точно на билото на хълма се появи схлупена и грозна самостоятелна къща. Имаше хубав изглед към Нюхейвън и пристанището в далечината, но никакво друго предимство.

— Виждам къща, няма нищо наоколо. Майкъл Харисън е в къщата — заяви Фрейм с нарастващо вълнение в гласа.

Грейс паркира отпред. Махалото се въртеше все по-бързо в тесен кръг и Хари Фрейм, който продължаваше да седи със затворени очи, се тресеше, сякаш е бръкнал в контакт.

— Тук ли?

Без да отваря очи, медиумът потвърди:

— Тук.

Реши да го остави в колата и се отправи сам към къщата. Спря пред входната порта и огледа занемарената ливада отпред и цветните лехи, които представляваха плетеница от бурени. Имаше нещо странно в къщата, което той не успя да определи веднага. Изглеждаше така, сякаш е построена през трийсетте или може би в началото на петдесетте, а конструкцията й беше особена, килната на една страна.

Мина по пътека от бетонни плочки с избуяли плевели между процепите и натисна напукания пластмасов звънец на вратата. Чу се пронизителен звън, но никой не излезе. Опита отново. Отново нямаше отговор.

Сетне направи обиколка на къщата и надникна през всеки прозорец. Имаше запуснат, окаян вид вътре, както и отвън. Всички мебели изглеждаха на по двайсет-трийсет години, както и обзавеждането и уредите в кухнята. С изненада забеляза, че на кухненската маса има купчина вестници.

Погледна часовника си. Точно минаваше 6 вечерта. Трябваше да вземе заповед за обиск, знаеше той. Но това щеше да отнеме още два часа, а с всяка изминала минута шансът да намери Майкъл Харисън жив намаляваше.

Доколко можеше да се довери на Хари Фрейм? Медиумът беше давал верни сведения няколко пъти в миналото, но беше грешил също толкова пъти.

Мамка му.

Мисълта какво ще му каже Алисън Воспър, ако го хванат, че прониква в къща без заповед за обиск, го тормозеше.

Не разполагаше с достатъчно информация, за да обоснове решението си, но трябваше да стигне. Времето изтичаше за Майкъл Харисън.

Със захвърлена в градината тухла той разби стъклото на кухненския прозорец, омота ръката си в носна кърпа, за да махне парчетата стъкла, които останаха в маджуна, сетне намери райбера на прозореца, отвори го и пропълзя вътре.

— Ехо! — изкрещя той. — Ехо! Има ли някой?

Мястото създаваше неприветливо усещане и миришеше по същия начин. Кухнята беше празна и с изключение на няколкото вестника, всички с вчерашна дата, нямаше никакви признаци, че някой е живял тук скоро. Голямата всекидневна беше мрачна като ада, с няколко копия на морски пейзажи по стените. Забеляза, че по килима има линии, като че ли някой наскоро е местил дивана. Продължи към тъмната трапезария с дъбова маса и четири стола, облепена с релефни тапети, след това влезе в малка тоалетна с избродиран надпис Бог да благослови тази къща, закачен на стената.

На горния етаж къщата изглеждаше също толкова лишена от обич и живот. Имаше три спални, като всички легла бяха без завивки, само с голи матраци и стари, пожълтели възглавници без калъфки, и малка баня, обзаведена с бойлер, покрита с петна мивка и вана.

Над леглото в най-малката спалня имаше капак на тавана. Той внимателно постави стол на матрака, качи се на него, успя да бутне капака и да надникне вътре. За негова изненада точно до отвора имаше електрически ключ, който работеше, и той моментално видя, че горе няма нищо. Само малък резервоар за вода, стара подочистачка и навит килим.

Отвори вратата на всеки шкаф и скрин. На горния етаж всички хавлии и спално бельо бяха сгънати в шкафовете. На долния етаж кухненските шкафове съдържаха само най-основни неща — кафе, чай, няколко кутии, но нищо друго. Спокойно би могло да е минало година-две, откакто някой е живял тук за последно. Нито помен от Майкъл Харисън. Нищо.

Никъде.

Провери шкафа в коридора, в случай че там има вход към мазето, въпреки че добре знаеше, че малко къщи след викторианската епоха имат мазета. Трябваше да узнае кой притежава това място и кога за последен път е било обитавано. Може би собствениците бяха умрели и сега беше в ръцете на изпълнители на завещанието? Може би от време на време идваше чистачка?

Чистачка, която чете всички национални вестници?

Грейс излезе през задната врата и мина отстрани на къщата, където бяха двете кофи за боклук. Вдигна капака на първата и моментално прочете в съдържанието й друг разказ. Имаше черупки от яйца, употребявани торбички от чай и празни кутии от мляко с изтичащ срок на годност в същия ден, както и кутия от лазаня на „Марк енд Спенсърс“ с още неизтекла годност.

Мозъкът му работеше на бързи обороти и той мина пред къщата, като усилено се опитваше да разбере какво не е наред с конструкцията. Тогава осъзна. Там, където сега имаше прозорец с грозна пластмасова рамка вдясно от предната врата, трябваше да има вътрешен гараж. Вече го виждаше ясно; цветът на тухлите не съответстваше с останалата част от къщата. В някакъв момент някой го бе превърнал във всекидневна.

И внезапно това го подсети за един спомен от детството му: за баща му, който обичаше да бърника разни неща. Харесваше му сам да се занимава с колата си, да сменя маслото, да оправя спирачките, да не се оставя на кожодерите търговци, както той наричаше сервизите.

Спомни си гаражната дупка, в която беше прекарал много щастливи часове като дете, докато помагаше на баща си да оправя поредицата от фордове, които той неизменно купуваше. Сети се как се омазваше целият в масло и грес, да не говорим за паяците, които изникваха от време на време.

И си помисли за линиите по килима, във всекидневната, които бе забелязал преди малко и по който си личеше, че диванът е бил преместван.

Воден само от предчувствие, нищо повече от това, Грейс се върна в къщата и влезе направо във всекидневната. Премести малката маса настрани, след което премести дивана по следите върху зеления килим на цветя.

Забеляза, че единият край на килима е леко подвит нагоре. Коленичи, дръпна го и той се вдигна лесно. Прекалено лесно. И вместо прах и фъндъци под него се показа дебела настилка, която не приличаше на никоя обикновена настилка под килим. Знаеше точно какво е. Звукоизолираща материя.

С нарастващо вълнение той хвърли поглед през рамо, след което вдигна тежката сива материя и видя под нея голям лист шперплат. Подпъхна пръсти под краищата му с известна трудност, тъй като се беше заврял във вдлъбнатина на пода, накрая го отмести и дръпна настрани.

Моментално усети гадене от миризмата, която връхлетя ноздрите му.

Отвратителна смрад на телесна миризма, урина и екскременти.

Притаил дъх и уплашен от онова, което ще намери, Грейс надникна в дълбоката близо два метра гаражна дупка и видя тъмна фигура на дъното, с вързани ръце и крака и запушена с лепенка уста.

Първоначално помисли, че човекът е мъртъв. В следващия момент очите примигнаха. Уплашени очи.

О, мили Боже, той беше жив! Грейс усети как почти неконтролируемо чувство на радост изригва в него.

— Майкъл Харисън!

Отговори му задавено:

— Мхххх.

— Старши детектив Грейс от съсекската полиция — представи се Грейс и се пъхна в дупката, без да обръща внимание на миризмата, просто отчаяно нетърпелив да разбере в какво състояние е младият мъж.

Коленичи до него и внимателно отлепи лепенката от устните му.

— Вие ли сте Майкъл Харисън?

— Да — отвърна той дрезгаво. — Вода. Моля.

Рой го стисна внимателно за ръката.

— Веднага ще ви донеса. И ще ви измъкна оттук. Ще се оправите.

Той изпълзя от дупката и бързо се отправи към кухнята, където пусна кранчето и междувременно се обади по станцията си за линейка. След това слезе обратно в дупката, стиснал в ръка голяма чаша вода.

Наклони я към устата на Майкъл Харисън, който я изпи на една дълга, лакома глътка и само няколко капки се разляха по брадичката му. Когато Грейс махна чашата, Майкъл вдигна поглед към него и попита:

— Как е Ашли?

Детективът също го изгледа, като усилено мислеше какво да каже. Накрая му се усмихна приятелски и окуражително:

— Тя е в безопасност — отвърна той.

— Слава Богу.

Грейс отново го стисна за ръката.

— Искате ли още вода?

Майкъл кимна.

— Ще ви донеса, а после ще срежа тези лепенки.

— Слава Богу, че е добре — промълви Майкъл, гласът му беше слаб и треперлив. — Тя беше единственото, за което мислех, аз… аз…

Рой Грейс излезе отново от дупката. В някакъв момент щеше да се наложи да разкаже всичко на Майкъл, но сега не беше нито времето, нито мястото.

А и не знаеше откъде да започне.