Убийствено просто

15

Само на няколко километра оттам Марк Уорън също седеше приведен пред компютъра си. Часовникът на екрана показваше 6:10 часа. Ръкавите на ризата му бяха навити, до него стоеше забравена чаша с капучино „Старбъкс“11, а челото му беше сбръчкано. Обикновено подреденото му бюро в кабинета, който споделяше с Майкъл през последните седем години, сега бе отрупано с документи.

„Дабъл-М Пропъртис“ заемаше третия етаж на пететажна сграда с тераса от периода на регентството, разположена недалеч от брайтънската гара, и това беше първият им съвместен строителен обект. Освен кабинета, в който се намираше, имаше заседателна зала за срещи с клиенти, малка приемна и кухня. Обзавеждането беше модерно и функционално. По стените имаше снимки на трите състезателни яхти, които притежаваха заедно с Майкъл, и по тях можеше да се проследи пътят на успеха им — от първата им лодка, „Никълсън-27“, през по-голямата „Контеса-33“ до определено луксозната „Ойстър-42“, която беше най-новата им играчка.

Имаше и снимки на техните строителни обекти. Складът с изглед към морето на пристанището в Шорхем, който бяха превърнали в трийсет и два апартамента. Стар крайбрежен хотел от периода на регентството на „Кемп Таун“, който бяха преобразували в десет апартамента, и две частни къщи в задния двор. И последният им, най-амбициозен проект — рисунка на петакров парцел в гора, където имаха разрешение да построят двайсет къщи.

Очите му бяха зачервени от двете безсънни нощи и за да си почине малко от монитора, Марк погледна през прозореца. Отсреща имаше казино и магазин за преоценени килими. В слънчево време това беше идеалното място да наблюдаваш красивите момичета, минаващи по улицата — но сега валеше като из ведро и хората бързаха, сгушени под чадъри или опаковани в палта с вдигнати яки и ръце в джобовете. А и Марк не беше в настроение да мисли за каквото и да било, освен за задачата пред него.

На всеки няколко минути, както беше правил през целия ден, той набираше номера на мобилния телефон на Майкъл. Но всеки път попадаше направо на гласова поща. Освен ако телефонът не бе изключен или батерията не беше изтощена, това показваше, че Майкъл все още е долу. Никой не беше чул нищо. Ако се съди по времето на катастрофата, трябва да са го заровили към 9 часа по-миналата вечер. Досега бяха минали около четирийсет и пет часа.

Телефонът иззвъня. Марк чу приглушения звук и видя светлината на антената. Вдигна го, като се опита да прикрие нервното треперене на гласа си, появяващо се всеки път, щом заговори.

— „Дабъл-М Пропъртис“.

Мъжки глас.

— Здравейте, обаждам се за обекта ви в Ашдаун Филдс. Имате ли някакви брошури или ценови листи?

— За съжаление не, господине, още не — отвърна Марк. — Ще са готови след няколко седмици. Има информация на сайта ни… а, добре, значи вече сте я видели. Ако искате, оставете ми името си, ще кажа да се свържат с вас.

При нормални обстоятелства щеше да се радва, че има толкова ранно запитване за обект, но в момента продажбите бяха последното нещо, което го вълнуваше.

Важно беше да не изпада в паника, знаеше той. Беше чел достатъчно криминални романи и беше гледал достатъчно полицейски филми, за да знае, че именно тези, които изпадат в паника, ги залавят. Просто трябва да си спокоен.

Продължавай да унищожаваш имейли.

Входящи съобщения. Изпратени съобщения. Унищожена папка. Всички други папки.

Беше невъзможно да изтрие имейлите напълно, щяха да останат все някъде, съхранени на някой сървър в киберпространството, но със сигурност никой нямаше да търси чак там или пък щеше?

Изписваше ключова дума след ключова дума и пускаше подробна търсачка за всяка от тях. Майкъл. Ергенска. Вечер. Джош. Пит. Робо. Люк. Ашли. Планове! Операция Отмъщение! Проверяваше всеки имейл и унищожаваше онези, които трябва. Прикриваше всички следи.

Джош беше на животоподдържащи системи, състоянието му беше критично и почти със сигурност имаше тежки мозъчни увреждания. Най-вероятно щеше да е просто вегетиращо подобие на човек, ако оживее. Марк преглътна, устата му бе пресъхнала. Познаваше Джош от тринайсетгодишна възраст, когато учеше в училище „Варндийн“. Както и Люк и Майкъл, разбира се. Пит и Робо се появиха по-късно: запознаха се в кръчма в Брайтън през една пиянска вечер като тийнейджъри. Също като него самия Джош беше методичен и амбициозен. И изглеждаше добре. Жените винаги се тълпяха около него по същия начин, по който си падаха по Майкъл. Някои хора имаха природни дадености, докато други, като него самия, трябваше да извоюват всеки сантиметър от успеха си. Но дори сравнително млад, само на двайсет и осем години, Марк беше видял достатъчно от живота, за да знае, че нищо не остава едно и също прекалено дълго. Ако си търпелив, ако изчакваш времето си, рано или късно ще направиш големия удар. Най-добрите хищници са най-търпеливите.

Не можеше да забрави документален филм по телевизията, заснет в пещера с прилепи в Южна Америка. Някакъв нищожен микроорганизъм се хранеше с изпражненията на прилепите по пода на пещерата; личинка изяждаше микроорганизма; бръмбар изяждаше личинката; паяк изяждаше бръмбара; накрая прилепът изяждаше паяка. Беше съвършена хранителна верига. Прилепът беше умен, единственото, което трябваше да прави, бе да ака и да чака.

Звънна мобилният му телефон. Беше майката на Майкъл, третото й обаждане за този следобед и Бог знае кое за деня. Той беше все така неизменно учтив и приятелски настроен както винаги. Все още няма никаква вест от Майкъл, каза й. Ужасно е, нямаше никаква представа какво му се е случило, планът беше просто да направят обиколка по кръчмите, не можеше да си представи къде би могъл да е Майкъл сега.

— Мислиш ли, че може да е с друга жена? — попита Джил Харисън със своя боязлив, дрезгав глас.

Марк винаги се бе разбирал доста добре с нея, доколкото е възможно. Съпругът й се бе задушил с газ, преди двамата с Майкъл да се запознаят, и той му бе казал, че майка му се е свила в черупката си и оттогава е останала в нея. Ако се съдеше по снимките из къщата им, трябва да е била доста красива като по-млада, руса бомба. Но откакто Марк я познаваше, косата й беше преждевременно побеляла, лицето й — изсъхнало и набръчкано от страстното пушене, а духът й — помръкнал.

— Предполагам, че всичко е възможно, госпожо Харисън — отвърна Марк. Той се замисли за миг и внимателно подбра думите си. — Но той обожава Ашли.

— Тя е прекрасно момиче.

— Така е, не бихме могли да се справим без нея — най-добрата секретарка, която сме имали — той си поигра с мишката за малко, като местеше курсора напосоки из екрана. — Но нали знаете, пиенето понякога кара мъжете да правят безумни неща…

В момента, в който го каза, моментално съжали за думите си. Майкъл не му ли бе казал веднъж, че баща му е бил пиян, преди да се самоубие?

Последва дълго мълчание от другата страна, накрая тя каза много спокойно:

— Майкъл е добър и предан човек. Каквото и да е направил пиян, никога не би наранил Ашли. Трябва да му се е случило нещо, иначе би се обадил. Познавам сина си — тя се поколеба. — Ашли е в ужасно състояние. Ще я държиш ли под око?

— Разбира се.

Отново настъпи пауза, след което Джил попита:

— Как е Джош?

— Все така. Зои стои при него в болницата. Ще отида при нея веднага щом приключа с работата.

— Нали ще ми се обадиш в мига, щом разбереш нещо?

— Непременно.

Той затвори, втренчи поглед в бюрото и взе един документ, но нещо привлече погледа му под него. Неговият „Палм“12.

Загледан в него, усети как в тялото му се разлива студен страх. О, мамка му, помисли си. О, мамка му, мамка му, мамка му.