Убийствено просто

29

Десет минути по-късно двамата седяха на разнебитена ъглова маса в почти празна селска кръчма. Грейс държеше халба „Гинес“, а Брансън — диетична кола, докато чакаха храната си. До тях имаше ниша с камина, в която бяха натрупани пънове, а от стените висяха множество стари земеделски сечива. Беше типът кръчма, който Грейс харесваше, истинска селска кръчма. Мразеше тематичните кръчми с техните измислени имена, които коварно ставаха част от все по-безличния пейзаж на всеки град.

— Провери ли мобилния му телефон?

— Трябва да получа разпечатката следобед — отвърна Брансън.

— Номер дванайсет?

Грейс вдигна поглед и видя сервитьорката, която държеше поднос с храната им. Пържола и пудинг с бъбреци за него, риба меч и салата за Глен.

Рой разряза лоения пудинг с ножа си и моментално от него изригнаха пара и сос.

— Това на чинията ти е моментален инфаркт — смъмри го Брансън. — Знаеш ли какво е лойта? Телешка сланина. Бла.

Рой си сипа малко горчица в чинията и отбеляза:

— Проблемът не е в това какво ядеш, а в това, че се притесняваш какво ядеш. Притеснението те убива.

Брансън набоде на вилицата си малко риба и я пъхна в устата си. Докато дъвчеше, приятелят му продължи:

— Четох, че количеството живак в морската риба е достигнало опасно ниво заради замърсяването. Не трябва да ядеш риба повече от веднъж седмично.

Глен забави дъвченето, видимо притеснен.

— Къде го прочете?

— Мисля, че беше доклад, публикуван в „Нейчър“. Това е може би най-уважаваното научно списание в света — Грейс се усмихна, наслаждавайки се на изражението на приятеля си.

— Мамка му, ние ядем риба почти всяка вечер. Живак?

— Накрая ще станеше като термометър.

— Това въобще не е смешно… имам предвид — той бе прекъснат от две поредни изпиуквания.

Грейс измъкна мобилния си телефон от джоба и се втренчи в екрана.

Защо не отговори на съобщението ми, голямо момче? Клодин XX

— Господи, само това ми липсва — въздъхна той. — Сварена зайка18.

Брансън вдигна вежди.

— Здравословно месо е заешкото. Понеже расте сред природата.

— Тази въобще не е здравословна и не яде месо. Имам предвид зайка, откачалка, която ти се лепва като в онзи стар филм с Глен Клоуз.

— „Фатално привличане“? Майкъл Дъглас и Ан Арчър, 1987 г. Страхотен филм — даваха го по „Скай“ в неделя.

Грейс му показа съобщението. Приятелят му се ухили.

— Голямо момче, а?

— Не е стигнало толкова далеч и няма и да стигне.

В този момент иззвъня мобилният телефон на Брансън. Той го извади от джоба на якето си и се обади:

— Глен Брансън. Да? Добре, супер, ще съм там след час — той затвори и остави телефона си на масата. Погледна към Грейс и каза: — Току-що е пристигнала разпечатката от „Водафон“ на телефона на Майкъл. Искаш ли да дойдеш с мен и да ми помогнеш с нея?

Старши детективът се замисли за миг и погледна графика си на своя „Блекбъри“. Беше си оставил следобеда свободен, имаше намерение да се занимава с някои документи по процеса срещу Суреш Хюсеин, които Алисън Воспър бе поискала на срещата в 12:30 часа, а след това да прочете доклада по случая Томи Лайтъл. Но той беше чакал двайсет и седем години и един ден така или иначе нямаше да промени нещата кой знае колко. Докато изчезването на Майкъл Харисън беше спешно. Въпреки че не познаваше героите на тази история, той се чувстваше съпричастен. Особено спрямо годеницата; много добре знаеше колко е мъчително, когато любим човек е в неизвестност. Ако в този момент имаше някакъв начин да помогне, трябваше да го направи.

— Добре — отвърна той. — Няма проблем.

Брансън изяде салатата си, но остави остатъка от рибата си недокосната, докато Грейс с удоволствие се нахвърли лакомо върху пържолата и пудинга с бъбреци.

— Преди време четох, че французите пият повече червено вино от англичаните, но живеят по-дълго. Японците ядат повече риба от англичаните, пият по-малко вино, но живеят по-дълго. Германците ядат повече червено месо и пият повече бира от англичаните, но също живеят по-дълго. Знаеш ли каква е поуката от всичко това?

— Не.

— Няма значение какво ядеш или пиеш — говоренето на английски те убива.

Брансън се ухили.

— Не знам защо те харесвам. Винаги успяваш да ме накараш да се чувствам виновен за нещо.

— Тогава да вървим да намерим Майкъл. След това ще можеш да се радваш на почивните дни.

Глен избута рибата си отстрани на чинията и пресуши диетичната кола.

— Това нещо е пълно с аспартам19 — отбеляза Грейс, като изгледа неодобрително чашата. — Четох теория в интернет, че от него можеш да получиш лупус20.

— Какво е лупус?

— Далеч по-лошо е от живака.

— Благодаря ти, голямо момче.

— Сега вече просто завиждаш.

Когато влязоха от паркинга през задния вход на шестетажната сграда, която приютяваше брайтънската полиция, Грейс изпита внезапен пристъп на носталгия. Тази сграда имаше репутацията, че е най-оживеният полицейски участък във Великобритания. Мястото кипеше и жужеше и той обичаше времето, което бе работил тук — почти петнайсет години. Най-много му липсваше именно кипежът, откакто наскоро го прехвърлиха в сравнително спокойните води на главното управление на отдела по криминални разследвания в покрайнините.

Докато се изкачваха по циментовото стълбище покрай сините стени от двете страни и познатите табла с обяви за събития и процедури, той можа да усети, че е в оживен полицейски участък. Не беше атмосферата на болница или училище, нито на държавно ведомство, въздухът беше наситен с енергия.

Минаха покрай третия етаж, където се намираше старият му кабинет, след това прекосиха коридор на четвъртия етаж, подминаха голям надпис, разпънат на цяло табло:

Накрая последва Брансън в дългия, тесен кабинет, който неговият колега бе обособил като стая за случая Майкъл Харисън. Шест бюра, всяко с компютър на него. На две от тях седяха детективи, които познаваше и харесваше — Ник Никол и Бела Мой. Имаше флипчарт на статив и празна бяла дъска на стената, редом с карта на Съсекс в едър мащаб, върху която бяха набодени цветни кабарчета.

— Кафе? — предложи Брансън.

— Сега не искам.

Спряха при бюрото на Бела с подредени купчини хартия, сред които се подаваше отворена кутия молтизърс. Тя посочи към хартиите и каза:

— Имам разпечатка от „Водафон“ на телефона на Майкъл Харисън от вторник сутринта до девет часа тази сутрин. Освен това реших, че ще е добре да вземем разпечатки от телефоните и на останалите четирима.

— Добро хрумване — похвали я Брансън, впечатлен от нейната инициативност.

Тя посочи компютърния си екран, на който имаше карта:

— Отбелязала съм всички кули на мобилните оператори, които четиримата използват — „Ориндж“, „Водафон“ и „Т-Мобайл“. „Ориндж“ и „Т-Мобайл“ работят на по-висока честота от „Водафон“ — това е мобилният оператор на Майкъл Харисън. Последният сигнал от неговия телефон е дошъл от базовата станция на кулата в Пипингфорд парк на А22. Открих, че не можем да разчитаме, че това е най-близката, защото ако мрежата е натоварена, тя прехвърляла сигналите на следващата по близост кула.

Далеч ще стигне тази млада дама, мислеше си Грейс. След като огледа картата за момент, той попита:

— Какво е разстоянието между кулите?

— В градовете е около петстотин метра. Но в провинцията са няколко километра.

От опит Грейс знаеше, че компаниите за мобилните телефони използват мрежа от радиокули, които действат като радиостанции. Мобилните телефони, независимо дали са в режим на говорене или стендбай, изпращат непрекъснати сигнали до най-близката радиостанция. Беше проста задача да проследиш движенията на всеки ползвател на мобилен телефон от тази информация. Но това очевидно беше далеч по-лесно в градовете, отколкото в провинцията.

Бела се изправи и отиде при картата на Съсекс върху стената. Посочи синьо кабарче в центъра на Брайтън, заобиколено от зелено, мораво, жълто и бяло кабарче.

— Отбелязала съм телефона на Майкъл Харисън със синьо кабарче. Останалите четири имат различни цветове.

Грейс проследи пръста й, докато тя обясняваше.

— Виждаме, че всичките пет остават заедно от седем часа вечерта до девет — тя посочи три различни местоположения. — На всяко от тези места има кръчма — каза тя. — Но ето къде става интересно — посочи място на няколко километра северно от Брайтън. — Всичките пет са близо едно до друго тук. След това имаме само четири. Ето тук.

Брансън потвърди:

— Зелено, мораво, жълто и бяло. Няма синьо.

— Точно така — съгласи се Бела.

— Какво е движението на синьото след това?

— Никакво — отговори тя натъртено.

— Значи са се разделили — заключи старши детективът, — към осем и четирийсет и пет?

— Освен ако не е изпуснал телефона си някъде.

— Разбира се.

— Значи говорим за радиус от осем километра на двайсет и четири километра северно от Брайтън? — отбеляза Грейс, който определено се разсейваше от съчетанието на остър ум и красива външност у Бела. Беше я срещал и преди, но никога не я беше забелязвал. Имаше наистина красиво лице и освен ако не носеше камъни в сутиена си, доста големи гърди — нещо, което винаги го възбуждаше. Той откъсна мислите си от нея и се върна към работата. Но преди това хвърли поглед към ръката й, за да види дали носи някакви пръстени. Имаше един пръстен със сапфир, но не на безименния. Запамети го в съзнанието си.

— Последният сигнал е от осем и четирийсет и пет във вторник вечерта. Оттогава няма нищо.

— Какво е мнението ти, Бела? — попита Грейс.

Младата жена се замисли за момент, втренчила в него будните си сини очи. Но в изражението й не се четеше нищо друго освен делова почит към висшестоящия.

— Говорих с техник в телефонната компания. Казва, че или телефонът му е изключен от вторник вечерта до сега, или е в район без сигнал.

Рой кимна:

— Този Майкъл Харисън е амбициозен и зает бизнесмен. Утре би трябвало да се ожени за много красива жена, както казват всички. Двайсет минути преди фатална автомобилна катастрофа, в която загиват четиримата му най-близки приятели, телефонът му губи връзка. През последната година той тайно е прехвърлял пари от компанията си в банкова сметка на Кайманите — поне един милион лири, доколкото знаем ние. А неговият съдружник, който е трябвало да бъде на ергенската вечер, по някаква причина не е бил. До момента правилно ли представям фактите?

— Да — потвърди Глен Брансън.

— Значи може да е мъртъв. Или да е скроил доста хитро изчезване.

— Трябва да проверим района, който е оградила Бела. Да отидем до всички кръчми, които вероятно е посетил. Да говорим с всеки, който го познава.

— И след това?

— Фактите — отговори Глен. — Нека първо съберем всички факти. Ако те не ни отведат до него, тогава можем да започнем да градим предположения.

Телефонът на бюрото на Бела иззвъня. Тя вдигна и почти веднага по изражението й пролича, че става въпрос за нещо важно.

— Сигурни ли сте? — попита тя. — От вторник? Не можете да сте сигурен, че е вторник? Никой друг не би могъл да го вземе? — след няколко секунди добави: — Не, съгласна съм. Благодаря ви, това може да се окаже много важно. Бихте ли ми оставили телефонния си номер?

Грейс я наблюдаваше как записва в тефтер името Шон Хулихан, последвано от номер.

— Благодаря ви, господин Хулихан, много ви благодаря, ще се свържем с вас.

Бела затвори и погледна Грейс, след това Брансън.

— Беше господин Хулихан, собственикът на погребалното бюро, където е работел Робърт Хулихан, негов племенник. Току-що са открили, че им липсва един ковчег.