Убийствено просто

71

Марк затвори вратата след Грейс, изтича в банята, коленичи и повърна в тоалетната чиния. После още веднъж.

Изправи се, пусна водата и изплакна устата си със студена вода; дрехите му бяха подгизнали от пот, косата му — прилепнала към главата. Кранчето беше отворено, водата шуртеше и той за малко да не чуе домашния телефон.

Грабна слушалката и хвана последното позвъняване, преди обаждането да бъде прехвърлено към телефонния секретар.

— Ало?

Мъжки глас с австралийски акцент попита:

— Марк Уорън?

Нещо в гласа моментално изправи Марк нащрек.

— Това е номер, който го няма в телефонния указател. С кого говоря?

— Казвам се Вик и съм с твоя приятел Майкъл, той ми даде номера ти. Всъщност той иска да си кажете една-две думи, да ти го дам ли?

— Да.

Марк притисна слушалката към ухото си, целият трепереше. В следващия момент чу гласа на Майкъл, съвсем определено беше той, но издаваше звук, който Марк никога преди не беше чувал. Беше вой от болка, който сякаш започваше дълбоко в душата на Майкъл и излиташе като влак от тунел в кресчендо на крайна, непоносима агония.

Наложи му се да дръпне слушалката от ухото си. Ревът заглъхна и той чу съдружника си да стене и отново да крещи:

— Не, моля те, не, не. НЕ, НЕ, НЕ, НЕ!

Веднага след това чу отново гласа на Вик:

— Бас ловя, че се чудиш какво правя на приятелчето ти, нали, Марк? Не се тревожи, ще разбереш, когато пристигне утрешната ти поща.

— Какво искаш? — попита Марк, напрягайки слуха си, но вече не се чуваше нито звук от Майкъл.

— Искам да прехвърлиш пари от сметката ви в банката на Кайманите по номер на сметка, който скоро ще ти дам.

— Не е възможно — дори да искам да го направя. За всяка трансакция са необходими два подписа — моят и на Майкъл.

— В сейфа в офиса на компанията има документи, подписани и от двама ви, с които се упълномощава адвокат на Каймановите острови; сложихте ги там миналата година, когато и двамата заминахте с яхтата и се надявахте да приключите сделка с имоти на Гренадините, която тогава не се осъществи. Забравили сте да унищожите тези документи. Още по-добре, бих казал аз.

Как, по дяволите, този човек знае това, зачуди се Марк.

— Искам да говоря с Майкъл — не искам да го чувам как крещи от болка, просто да говоря с него, моля.

— Достатъчно говори с него за днес. Ще те оставя да помислиш над това, Марк, и ще се чуем по-късно, ще си побъбрим приятно. О, и, Марк, нито дума за това на полицията — това наистина може да ме ядоса.

Връзката прекъсна.

Марк моментално натисна копчето за набиране на последния номер. Но не се изненада особено, когато чу автоматичния запис: „Съжалявам, нямаме номера на обаждащия се.“

Отново се опита да се свърже с Ашли. За негова радост тя отговори.

— Слава Богу — каза той с облекчение. — Къде беше?

— Какво имаш предвид къде съм била?

— Опитвах се да се свържа с теб.

— Всъщност отидох на масаж. Един от нас трябва да е със спокойна глава, схващаш ли? След това се отбих да видя майката на Майкъл и сега пътувам към къщи.

— Не можеш ли да минеш оттук сега, на секундата?

— Говориш завалено — да не би да си пил?

— Случи се нещо, трябва да говоря с теб.

— Хайде да говорим сутринта.

— Не може да чака.

Заповедният тон на гласа му постигна целта си. Тя неохотно каза:

— Добре, просто не знам дали е добра идея да идвам при теб — можем да се срещнем някъде на неутрална територия. Какво ще кажеш за бар или ресторант?

— Супер, някъде, където да ни чуе целият свят?

— Просто ще трябва да говорим тихо, става ли? По-добре е, отколкото да видят, че идвам в апартамента ти.

— Господи, тресе те параноя!

— Мен? Точно ти да ми говориш за параноя. Избери ресторант.

Марк се замисли за момент. Полицейската кола щеше да го вземе само след половин час. Пътят до мястото беше около трийсет минути. Може би десет минути на място и после още трийсет на връщане. Беше осем часа в понеделник вечерта; заведенията щяха да са спокойни. Предложи да се срещнат в десет часа в италиански ресторант близо до Кралския театър с просторна част на втория етаж, която почти със сигурност щеше да е празна.

Не беше. За негова изненада ресторантът се пукаше по шевовете — беше забравил, че след Брайтънския фестивал градът продължаваше да е силно оживен и баровете и ресторантите бяха препълнени всяка вечер. Повечето от масите на горния етаж също бяха заети и той се пъхна на една неудобна малка маса зад шумна компания от дванайсет души. Ашли още не беше дошла. Мястото беше типично италианско: бели стени, малки маси със свещи, сложени в бутилки от „Кианти“, и гласовити, енергични сервитьори.

Пътуването до Кроубъро и обратно беше протекло без особени събития: двама млади детективи в немаркирана кола, които прекараха по-голямата част от пътя на отиване в спорове за футболисти, а на връщане обсъждаха крикет. Не проявиха никакъв интерес към него, само му казаха, че смяната им е трябвало да приключи преди час и бързат да се приберат. Марк го прие като добра новина.

Насочи ги към началото на черния път с двойната ограда, след което зачака, докато те сигнализират на местния претърсващ екип да се присъедини към тях. Не след дълго няколко микробуса начело с полицейски рейндж роувър пристигнаха в конвой.

Марк слезе от колата, обясни им колко трябва да карат до мястото, но не предложи да се включи в търсенето. Не искаше да е там, когато открият гроба — а щяха да го открият със сигурност.

Имаше остра нужда от питие, но не беше сигурен какво точно иска. Беше жаден, затова си поръча бира „Перони“, за да се посъвземе малко, и зачете менюто да се поразсее от мислите си. Малко след това пристигна Ашли.

— Продължаваш да пиеш? — смъмри го тя вместо поздрав и без да го целува, се пъхна на стола срещу него, като хвърли неодобрителен поглед на шумната компания до тях, които гръмогласно цвилеха на някаква шега, след което остави елегантната си чанта „Прада“ на масата.

Беше по-хубава от всякога, помисли си Марк, облечена в модерно небрежна кремава блуза, която излагаше гърдите й доста еротично на показ, и малко колие; косата й беше вдигната. Изглеждаше свежа и разтоварена и миришеше на великолепен парфюм, който той разпозна, но не можа да назове.

Усмихна й се и каза:

— Изглеждаш зашеметяващо.

Очите й нетърпеливо се стрелкаха из помещението, сякаш търсеха сервитьор.

— Благодаря, ти изглеждаш адски зле.

— Ще разбереш причината след малко.

Без да му обръща кой знае какво внимание, тя вдигна ръка и когато най-после се появи сервитьор, тя заповеднически поръча „Сан Пелегрино“.

— Искаш ли малко вино? — попита я Марк. — Аз ще си поръчам.

— Мисля, че ти също трябва да си вземеш вода — пиеш прекалено много напоследък. Трябва да спреш и да се овладееш. Става ли?

— Става. Може би.

Ашли сви рамене.

— Добре, прави каквото искаш.

Марк плъзна длан по масата към нейната, но тя се отдръпна и се изпъна на стола с кръстосани ръце.

— Преди да забравя, утре е погребението на Пит. В два часа, в „Добрия овчар“ на „Дайк Роуд“. На Люк е в сряда; още не знам часа и не знам за Джош и Робо. И каква е тази голяма новина, която искаш да ми кажеш?

Сервитьорът донесе водата й и те поръчаха. След като той се отдалечи, Марк започна да й разказва за пръста. Тя поклати глава шокирана.

— Това не може да е истина, Марк.

Той беше сложил пръста в торбата „Джифи“ в хладилника в апартамента си, но бе взел бележката със себе си и й я подаде.

Ашли я прочете внимателно няколко пъти, като изпиташе думите безмълвно в пълна почуда. В следващия момент очите й се изпълниха с гняв и тя го погледна обвинително.

— Това не е твое дело, нали, Марк?

Беше негов ред да се шокира. Думите му се изписаха върху лицето, преди още да ги е изрекъл:

— Какво? Мислиш, че съм скрил Майкъл някъде и съм му отрязал пръста. Може и да не го харесвам много, но…

— На драго сърце го оставяш да умре от задушаване в ковчег, но никога не би му причинил нещо гадно, като да му отрежеш пръста? Стига, Марк, що за глупости са това?

Той се огледа наоколо, притеснен от начина, по който беше повишила тон. Но никой не бе обърнал внимание.

Марк не можеше да повярва как тя се обръща срещу него.

— Ашли, стига, това съм аз. Господи, какво ти става? Ние сме отбор, ти и аз — нали такава е уговорката? Обичаме се, отбор сме, нали?

Тя омекна, огледа се наоколо, след което се протегна, взе ръката му, поднесе я към устните си и нежно я целуна.

— Скъпи мой — каза тя с по-тих глас, — толкова те обичам, но просто съм в шок.

— Аз също.

— Предполагам, че двамата се справяме с шока и стреса, нали разбираш, по различен начин.

Марк кимна, притегли ръката й към устата си и я целуна.

— Трябва да направим нещо за Майкъл.

Ашли поклати глава отрицателно.

— Идеално се получава, не виждаш ли? Просто няма да направим нищо! Този мъж — Вик — си мисли, че те е грижа, защото си съдружник на Майкъл — тя се усмихна. — Това е невероятна ситуация!

— Не е, не съм ти казал всичко — той допи бирата си и се огледа, като се чудеше дали виното му ще се появи скоро. След това й разказа за обаждането на Вик и как е крещял Майкъл.

Ашли слушаше мълчаливо.

— Господи, горкият Майкъл… той… — тя прехапа устни и по бузата й се стече сълза. — Мисълта ми е… о, мамка му, мамка му — затвори очи за няколко секунди, след което ги отвори и се втренчи право в Марк — Как… как, по дяволите, този мъж е намерил Майкъл?

Марк реши да не споменава за посещението на Грейс в този момент, Ашли вече беше достатъчно разстроена.

— Единственото, което ми идва наум, е, че може да е попаднал случайно на гроба — все пак той не беше особено добре скрит. По дяволите, момчетата планираха да го оставят само за час, най-много два. Аз го замаскирах малко, но не би било трудно да се види, случаен минувач би го забелязал лесно.

— Случаен минувач е едно нещо — каза тя безизразно. — Този тип не е случаен минувач.

— Може би е просто късметлия. Намира Майкъл, сеща се от материалите в пресата и медиите, че това е богатият тип, когото всички търсят — това е шансът на живота му. Отвежда го на друго място и ни изпраща бележка за откуп… и доказателство, че Майкъл е жив. Ашли каза с пресекващ глас:

— Как… как… ти… ние… който и да е било… тоест — как да сме сигурни, че това е пръстът на Майкъл?

— Преди около три седмици двамата с Майкъл бяхме на лодката да ремонтираме нещо, един съботен следобед — спомняш ли си?

— Смътно.

— Майкъл си премаза показалеца на вратата на носа. Започна да ругае и да подскача, накрая изтича да го сложи под студена вода. Няколко дни по-късно ми показа черна ивица точно през нокътя — той замълча. — Пръстът, който получих, имаше черна ивица, разбираш ли?

Пристигна щедра порция от авокадо, моцарела и домати за Ашли. И голяма купа с минестроне36 бе поставена пред Марк. Когато сервитьорът отново се отдалечи, Ашли попита:

— Искаш ли да се обадиш на полицията, Марк? Да кажеш на проклетия старши детектив за това?

Марк прехвърли това през ума си, докато чакаше супата да изстине, а Ашли започна да яде. Ако кажеше на полицията и мъжът изпълнеше заканата си да убие Майкъл, това беше един добър изход от ситуацията. Освен викът на болка на Майкъл, който му подейства. Нищо от това не му се струваше съвсем истинско преди това. Всичките момчета, загинали в разбитата кола. Отиването до гроба и изваждането на тръбата. Дори когато Майкъл извика от ковчега, това не му бе подействало, не истински. Не по начина, по който звукът от болката му въздействаше сега.

— Майкъл трябва да е с „Палм“-а си. Ако се измъкне жив, ще разбере, че съм знаел къде е погребан.

— Откакто се случи катастрофата, никога не е ставало въпрос да се измъкне жив — заяви тя. След моментно колебание добави: — Нали?

Марк замълча. Умът му, обикновено толкова методичен и съсредоточен, сега беше в истински хаос. Нямаха никакво намерение да навредят на Майкъл с номера за ергенската му вечер — това просто беше начин да му върнат за всичките му шеги. А и първоначалният план, който бяха скроили с Ашли, не включваше идеята да навредят на Майкъл, нали? Ашли щеше да се омъжи за него и да получи половината от дяловете му в „Дабъл-М Пропъртис“. Още преди мастилото на бракоразводните документи да е засъхнало, Марк и тя щяха да имат достатъчно гласове да поемат контрол над компанията. Щяха да гласуват Майкъл да излезе от борда на директорите и той щеше да стане акционерът с най-малък дял — и нямаше да има друг избор, освен да ги остави да изкупят акциите му на ниска цена.

Защо, по дяволите, си бе замълчал в нощта, когато се прибра от Лийдс и разбра за катастрофата. Защо? Защо?

Но, разбира се, той знаеше истинската причина защо. Чиста ревност. Защото така и не можа да понесе мисълта Ашли да замине на сватбено пътешествие с Майкъл — и решението на този проблем му падна от небето.

— Нали, Марк? — настойчивият глас на Ашли прекъсна мислите му.

— Нали какво?

— Ох! Добро утро! Някога ставало ли е въпрос той да се измъкне жив?

— Не, разбира се, че не.

Тя го изгледа сурово и непреклонно.

Той също я гледаше, като в главата му отново и отново звучаха ужасните викове и си мислеше, Ашли, ти не ги чу.