Убийствено просто

84

— Бога ми, жено, четири шибани куфара — какво ти става, Алекс?

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да ти помагам да мъкнеш четирите шибани куфара, това искам да кажа.

— Тогава ще вземем носач.

— Ами таксата за свръхбагаж?

— Пътуваме в клубна класа, Вик, там се допуска повече багаж. Успокой се.

— Да се успокоя ли, мамка му? Защо просто не оставиш тия боклуци и не си купиш нови неща в Сидни — имат магазини и там, нали знаеш!

Ашли, облечена в тъмносин панталон Прада и с високи обувки, стоеше между куфарите си във всекидневната на малката къща в Нюхейвън, сложила предизвикателно ръце на кръста и с поглед, втренчен през прозореца. Гледката от отдалечената къща на върха на хълма обхващаше почти целия град и доста от пристанището към него.

Наблюдаваше как пътническият ферибот през Ламанша се плъзга покай пристанищната дига и се отправя в морето. Беше мрачен, сив и влажен ден; тя се потеше, което, в добавка с лошото й настроение и предстоящия цикъл, влошаваше нещата още повече.

Извърна се към него и язвително повиши глас:

— Нима? Има магазини в Сидни? Имаш предвид магазини, в които влизаш и купуваш нещо?

— О, разкарай се, глупава краво — не ми говори като на някакъв шибан прислужник.

— Ти се разкарай! Защо трябва да оставям тези неща? Това е моят живот.

— Какво искаш да кажеш, че това е твоят живот?

С ръста си от метър и осемдесет Вик беше с около сантиметър по-висок от нея, но винаги й се бе струвало, че е доста по-едър. Имаше жилавото, мускулесто телосложение и излъчване на побойник, с татуирани ръце, подстригана по войнишки коса и издялано, красиво лице. Дрехите му допълваха военния му имидж; в този момент беше облечен с военно яке върху черна тениска, широки войнишки панталони в цвят каки и черни войнишки ботуши.

— Искаш да кажеш, че Майкъл е животът ти? Марк? Тези двама мухльовци са животът ти, това ли искаш да кажеш? Да не би нещо да не схващам — мислех, че аз съм животът ти, тъпа кучко.

— И аз така мислех — каза Ашли през зъби, задържайки сълзите си.

— Тогава какво, по дяволите, значи това?

— Нищо — отвърна тя.

Вик я сграбчи за раменете и я извърна с лице към себе си.

— Алекс, успокой се, добре. Почти успяхме, вече сме на финала; хайде да се успокоим.

— Аз съм съвършено спокойна — заяви му тя. — Ти си този, който е напрегнат.

Той я придърпа към себе си. Вгледа се в зелените й очи. След това нежно отмахна няколко кичура коса, паднали върху челото й.

— Обичам те — каза й. — Толкова много те обичам, Алекс.

Тя обви ръце около врата му и го целуна страстно.

— И аз те обичам, Вик. Винаги съм те обичала.

— Да, но това не ти попречи да изчукаш Марк и после Майкъл. И един куп типове преди това.

Ашли отстъпи ядосана назад и едва не падна на един от куфарите.

— Боже Господи, какво те прихваща?

— Какво ме прихваща ли? Този път се прецакахме, ето какво. Ясно ли ти е?

— Не сме се прецакали, Вик, имаме резултат.

— Жалките милион и двеста? Половин година от живота ни заради това?

— Никой от нас не би могъл да предвиди какво ще се случи.

— Трябваше да изиграем нещата различно. Можеше да измъкнеш Майкъл, да направиш сватбата и след това щяхме да вземем половината от парите му и тези на съдружника му.

— И това щеше да ни отнеме месеци, Вик, ако не и години. Те все още имат разни проблеми с големия си обект. Така както стана, получихме бърз резултат. А и ако не беше пропилял на хазарт половината от проклетите ни пари, нямаше да се налага да сме тук, ясно ли ти е?

Той смутено погледна часовника си.

— Трябва да тръгваме, ако искаме да хванем полета.

— Готова съм.

— Нямаш никаква представа колко адски мъчително е това за мен, нали, Алекс? Какво правим ние? Аз седя отстрани и през цялото време много добре знам, че тази година се чукаше с Майкъл и Марк, а преди това се чукаше с онзи глупак Ричард в Чешър, да не споменавам Джо Къруин и Джулиън Уорнър.

— Не мога да повярвам, че чувам това, Вик. Направих го, защото беше моята част от сделката, окей?

— Не, не е окей.

— Винаги накрая им поднасяш сладкото си отмъщение, така че какъв ти е проблемът? А и по този начин спестих и на двама ни сватбеното пътешествие с Майкъл.

Вик отново погледна часовника си нетърпеливо.

— Ще говорим в колата — имам да свърша само още едно нещо, преди да тръгнем.

Той издърпа куфарите й в коридора, след което се върна във всекидневната и премести дивана в средата на стаята. Сетне коленичи и отви единия ъгъл на килима.

— Вик — понечи тя.

Мъжът вдигна поглед.

— Какво?

— Не може ли просто да го оставим?

— Да го оставим?

— Никъде няма да отиде, нали? Няма да успее да се измъкне, дори не може да говори, както каза ти.

— Ще го довърша, ще го отърва от нещастието му.

— Защо просто да не го оставим? Никой никога няма да го намери.

— Трябват ми само десет секунди да му счупя врата.

— Но защо?

Той я изгледа.

— Падаш си по него, а, кучко?

Ашли се изчерви и бързо каза:

— Изобщо не си падам по него.

— Никога не ти е пукало, че се отървавам от останалите. Какво му е толкова специалното на малкия Майки?

— Няма нищо специално.

Вик пусна килима, изправи се и премести дивана обратно на мястото му. После премести и малката маса.

— Имаш право, Алекс, няма да се измъкне. Защо да проявя милост към копеленцето, като го отърва от мъките му? Ще го оставим да умре от глад съвсем сам в тъмното. Това устройва ли те?

Тя кимна.

— Провери ли днешните вестници?

— Не, чистих къщата. Имам всички вчерашни — нищо, от което да се притесняваме. Ще видим днешните на летището — той се ухили. — И след това никакви грижи, нали?

Пет минути по-късно наетият мерцедес бе натоварен с четирите куфара на Ашли и големия денк на Вик. Тя заключи предната врата и пусна ключовете от къщата в джоба си.

— Мислиш ли, че трябва да ги оставим в агенцията?

— Остават ни пет месеца от лизинга, жено! Искаш да дойдат хора и да започнат да душат наоколо? Защото казвам ти — тук определено няма да мирише никак хубаво след седмица-две.

Ашли не каза нищо, докато закопчаваше колана си и наблюдаваше през прозореца къщата за последен път. Беше странна къща, идеална за целите им заради изолираността си — най-близкият съсед беше на половин километър — и всъщност двойно по-идеална в светлината на събитията от миналия вторник вечерта. Никога, при никакви положения не би могъл да я наречеш красива или стилна къща. Построена сред покрита с шубраци пустош — която не се бе променила изобщо — през трийсетте години, тя изглеждаше като отрязана половина от къщи близнаци, като че ли другата й половина никога не е била построена. Първоначално е имала вътрешен гараж, но преди няколко години той е бил превърнат във всекидневна.

Вик запали колата. След час щяха да са на летище Гетуик. Утре или по-късно днес — винаги имаше проблем с часовите зони — щяха да са обратно в Австралия. У дома. Капки ситен дъжд забарабаниха по предното стъкло. Въпреки това тя сложи новите си слънчеви очила Гучи. Вик беше подрязал косата й — нямаше време да ходи във фризьорски салон, — а тази сутрин бе сложила къса тъмна перука. Ако изобщо издирваха някого на летището, щяха да търсят Ашли Харпър. Имаше съвсем малка вероятност да търсят Александра Хюрън. Но когато погледна паспорта в чантата си, който все още имаше две години до изтичането си, тя се усмихна. Със сигурност никой нямаше да търси Ан Хампсън.

Вик премести скоростния лост и започна да опипва наоколо.

— Къде е шибаната спирачка?

— Дръжка е и се дърпа.

— Защо, по дяволите, имат дръжка? Защо не нае нормална кола?

— Колко по-нормална от мерцедес можеш да намериш?

— Такава със спирачка като хората.

— За Бога!

Той свали прозореца си и изкрещя:

— Чао, загубеняк. Приятен остатък от живота ти!

— Вик?

— Да? — той форсира ожесточено надолу по покрития с дупки път, който явно общината бе забравила напълно. — Какво става, вече ти липсва оная работа на любовника ти ли?

— Знаеш ли нещо? Неговият е по-голям от твоя.

Той се обърна към нея, удари я през лицето, а колата се отклони на обраслия с трева банкет, след което се върна обратно на пътя и подскочи в дупка.

— Това кара ли те да се чувстваш добре — да ме удряш?

— Ти си просто шибана курва.

Стигнаха до Т-образно разклонение и завиха вдясно покрай модерен строеж с дървета, които бяха още фиданки.

— А ти си просто грубиян, Вик. Ти си садист, знаеш ли? Това кара ли те да се чувстваш добре? Така ли всъщност го надървяш, като тормозиш някой като Майкъл?

Той се извърна да я изгледа и излезе на главния път.

Стана толкова бързо — видя единствено нещо, което за миг й се стори като внезапна промяна в светлината. Последва страхотен удар; тя усети рязко изтласкване, ушите й заглъхнаха, а вътрешността на колата се изпълни с нещо, което приличаше на пера и миришеше на барут. В същия момент клаксонът се разбибитка.

— О, мамка му, мамка му, мамка му! — Вик удряше по кормилото с юмруци; шофьорската въздушна възглавница висеше като използван презерватив от главината на волана, а друга възглавница бе отпусната край главата му.

— Добре ли си? — попита той Ашли.

Тя кимна, втренчила поглед в нащърбения капак на колата, така че сега емблемата на Мерцедес не се виждаше. Имаше друга кола, бяла, спряла под странен ъгъл насред пътя на няколко метра.

Вик се опита да отвори вратата, но се оказа трудно. Натисна я с тежестта на тялото си и с мощно изскърцване на пантите тя най-после поддаде.

Вратата на Ашли се отвори без проблем. Тя разкопча колана си и излезе с треперещи крака, като стисна носа си и наду силно, за да си прочисти ушите. Видя побеляла жена с удивено изражение зад волана на другата кола, сааб, по-голямата част от предницата й беше смачкана.

Вик огледа пораженията по мерцедеса. Едното предно колело беше смачкано и изкорубено, като се беше забило право в двигателя. Нямаше никакъв шанс да подкара колата.

— Ти, глупава шибана кучко! — изкрещя Вик към сааба, надвиквайки клаксона на мерцедеса.

Ашли видя друга кола, задаваща се отгоре, и микробус, идващ от срещуположната посока. В следващия момент видя млад мъж, който тичаше към тях.

— Вик — изкрещя тя бързо, — трябва да направим нещо, за Бога!

— Да бе, трябва да направим нещо. Какво, по дяволите, предлагаш?