Убийствено просто

73

В бара на кръчмата Грейс поръча на Клео Мори втора водка „Полстар“ със сок от боровинки, а за себе си диетична кока-кола. Един голям „Гленфидих“ му стигаше — трябваше да се върне в залата за произшествия по-късно тази вечер и беше важно да е с трезв ум.

Седяха на столове с меки седалки на ъглова маса. Заведението не беше много оживено, бяха общо десетина души. В далечния край на помещението мигаше и изгасваше едноок бандит като стара проститутка на брулена от вятъра уличка.

Клео изглеждаше великолепно. Косата й, току-що измита и лъскава, се спукаше по раменете. Носеше изискано светло сако от велур върху тясна бежова блуза без ръкави, бели джинси в модерната дължина три четвърти, които разкриваха тънките й глезени, и обикновени бели чехли.

Грейс беше избързал от апартамента на Марк Уорън право към залата за произшествия, за да уреди да се разпратят копия от схемата на Дейви на екипа, а оттам бе тръгнал направо за бара и въпреки това бе пристигнал с час и двайсет минути закъснение. Разбира се, нямаше време да се преоблече или дори да се пооправи. Носеше обикновения тъмносин костюм, който бе облякъл тази сутрин, в случай че се наложи да отиде в съда, с бяла риза и едноцветна синя връзка — сега разхлабена и провесена, с разкопчано горно копче на ризата. В сравнение с Клео се чувстваше доста старомоден.

— Никога преди не съм те виждал в нормални дрехи — пошегува се той.

— Щеше ли да се чувстваш по-удобно, ако се бях появила със зелената си престилка и ботушите?

— Предполагам, че в това щеше да има нещо je ne sais quoi37.

Клео му се усмихна приветливо и вдигна чашата си.

— Наздраве.

Тя имаше страхотна фигура. Грейс харесваше сините й очи, малкия й красив нос, устните й почти като розова пъпка, брадичката с трапчинка, тънката й снага. А и ухаеше великолепно, сякаш е престояла в марината от някакъв много изискан парфюм. Съвсем различно от миризмата на дезинфектант „Трайджин“, която обикновено свързваше с нея — тази вечер тя излъчваше женственост, очите й проблясваха весело и всички мъже в кръчмата я изпиваха с поглед. Грейс се замисли как ли биха я погледнали, ако знаеха как прекарва дните си.

Той наля малко от колата върху кубчетата лед и лимона и също вдигна чаша.

— Радвам се да те видя.

— И аз теб. И тъй, кажи ми как мина денят ти?

— Не ти трябва да знаеш!

Клео се наведе по-близо, видът й ясно показваше, че е отворена към него. Ако се приближеше още повече, щеше да се сгуши в него. Чувстваше се много добре, много удобно да седят заедно и за миг всичките му грижи сякаш изчезнаха някъде много далеч.

— Напротив — каза тя, — искам подробен разказ за всяка минута!

— Какво ще кажеш за редактирана версия? Станах, взех си душ, излязох и се видях с Клео за по питие. Това достатъчно ли е?

Тя се засмя.

— Добре, това е начало. Сега мини през частите, които редактира.

Грейс й представи кратък обобщен разказ, като не забравяше да следи времето. Беше девет и четвърт — след час трябваше да се върне в залата за произшествия. Изобщо не би трябвало да идва на тази среща, трябваше да я отмени заради всичко, което имаше да върши, но, по дяволите, нямаше ли право да се позабавлява малко поне веднъж?

— Сигурно е тежко да разпитваш хора, изгубили близките си — отбеляза тя. — За седем години трябва да съм свикнала да виждам опечалени, често дори само няколко часа след като са получили вестта, че техен любим човек е мъртъв; но все още се ужасявам от всеки такъв момент.

— Може да звучи коравосърдечно — отвърна Грейс, — но да се срещнеш с опечалените само няколко часа след трагедията е най-добрата възможност да ги накараш да говорят. Когато хората току-що са загубили някого, първата им автоматична реакция е да изпаднат в шок. Докато още са в това състояние, те говорят. Но след дванайсет или повече часа, когато се съберат семейството и приятелите, започват да излизат от строя и млъкват. Ако искаш да научиш нещо полезно, моят опит показва, че трябва да го направиш през първите часове.

— Харесва ли ти това, което правиш? — попита го Клео.

Той отпи от колата си.

— Да. Освен когато се натъкна на хора от полицията с ограничени умове.

Тя пъхна сламката в чашата, сякаш търсеше нещо, и за момент напрегнатият й поглед напомни на Грейс за работата й в моргата, докато взима тъканна проба. Мислеше си какво ли би било, ако някога прави любов с нея. Дали гледката на голото й тяло щеше да му напомни за всички голи трупове, които бе гледал заедно с нея? Дали щеше да го отблъсне, като знае, че под красивата й кожа се крият същите отвратителни, хлъзгави, обвити в мазнини вътрешни органи, които всички хора — и бозайници имат?

— Рой, има нещо, което отдавна искам да те питам. А и разбира се, видях статиите по вестниците миналата седмица. Как започна да се интересуваш от свръхестественото?

Беше негов ред да започне да рови из питието си. Притисна с пластмасовата сламка парченцето лимон и то пусна малко сок в колата.

— Когато бях дете, чичо ми — братът на баща ми — живееше на остров Уайт, в Бембридж. Всяко лято ходех там за по седмица и обожавах тези моменти. Те имаха двама синове, единият малко по-голям от мен, а другият — малко по-малък, и аз в общи линии израснах с тях от около шестгодишна възраст. Не знам дали някога си ходила в Каус?

— Да, татко много пъти ме е взимал на плаванията си дотам по време на Седмицата на Каус.

Имитирайки изискания й акцент, Грейс каза:

— Оу, татко те е взимал.

Тя се усмихна и изчерви и приятелски го сръга по ръката.

— Не бъди зъл! Продължавай с историята си.

— Те имаха малка къща с тераса, но точно срещу нея имаше голяма къща — богаташка, на четири етажа. Имаше две много симпатични възрастни дами, които живееха отсреща и винаги седяха на голям еркерен прозорец на най-горния етаж и ни махаха всеки път, като ни видеха. Когато станах на четиринайсет, леля и чичо продадоха къщата и емигрираха в Нова Зеландия, а след това не се върнаха почти осем години. Тогава, в лятото, когато се оженихме със Санди, аз я заведох на едно от онези пътувания, да се върнем към корените, и реших, че ще е забавно да й покажа Каус и мястото, където съм прекарал толкова много щастливи ваканции като дете.

Той направи пауза, за да запали цигара, като не пропусна да забележи изненаданото намръщване на Клео, след което продължи:

— Когато стигнахме до къщата на чичо ми, видяхме, че рушат красивата голяма къща, за да освободят място за жилищна сграда. Попитах работниците какво се е случило с двете възрасни дами и те ме запознаха с предприемача — той бе живял в Каус през целия си живот и познаваше всички. Каза ми, че къщата стои празна повече от четирийсет години.

Замълча, за да си дръпне от цигарата.

— Имало е две възрастни дами, сестри — и двете са загубили съпрузите си през Първата световна война, така гласи историята. Те станали неразделни и когато едната узнала, че е болна от рак, другата решила, че не иска да живее сама. Така и двете се задушили с газ в тази стая на последния етаж, седнали до еркерния прозорец. Станало е през 1947 г.

Клео се замисли за момент.

— Никога не си виждал жените отвън?

— Не, бях малък, просто хлапе. Предполагам, че тогава въобще не ми е хрумвало, че винаги са вътре.

— А чичо ти и леля ти?

— Говорих с тях след това — обадих им се в Нова Зеландия. Казаха ми, че те са махали към този празен прозорец, само за да ни угодят — мислели са, че двете възрастни дами са наши измислени приятели!

— А за теб те бяха истински?

— Потърсих ги във вестникарските архиви. Намерих снимки на двете — нямаше грешка. За мен няма никакво съмнение — това бяха двете дами, на които махах и които ми отвръщаха всеки ден в продължение на седмица, цели десет години от детството ми.

— Удивително! Това е доста убедителна история — отбеляза тя. — Какво е обяснението ти?

Грейс забеляза, че чашата й е празна.

— Още едно?

— О, защо не! — отвърна тя. — Но този път е мой ред да черпя.

— Накарах те да чакаш час и двайсет минути — аз поръчвам питиетата. Никакви възражения!

— Стига аз да ги поръчвам на следващата ни среща — разбрахме ли се?

Погледите им се срещнаха и двамата се усмихнаха.

— Дадено.

Клео нетърпеливо затрака по масата с пръстите си с маникюр.

— Хайде, кажи какво е твоето обяснение?

Грейс й поръча трета водка със сок от боровинки и каза:

— Имам няколко теории за духовете — след кратка пауза добави: — Мисълта ми е, че според мен има различни видове духове…

Прекъсна го изпиукване на телефона му. Извини се на Клео и се обади с по-рязък от обикновено тон:

— Грейс на телефона.

Беше детектив Баутууд, която звънеше от залата за произшествия.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър. Има ново развитие. Връщате ли се тук?

Той погледна Клео Мори, никак не му се искаше да тръгва, но накрая неохотно каза:

— Да, ще дойда след петнайсет минути.