Убийствено просто

20

Майкъл се събуди стреснат от странен, объркан сън и се опита да седне, но главата му се удари в капака на ковчега. Изрева от болка и се опита да раздвижи ръцете си, но раменете му срещнаха непробиваемия сатен, първо отляво, после отдясно. Започна да се мята и удря във внезапен пристъп на клаустрофобична паника.

— Измъкнете ме оттук! — изкрещя той, като се въртеше и удряше, жадно гълташе въздух и едновременно се потеше и трепереше.

— О, моля ви, измъкнете ме оттук!

Гласът му беше приглушен. Глух. Не отиваше наникъде, беше хванат в капан тук, също като него.

Ръцете му търсеха фенерчето, но все не го намираха заради обзелата го паника. Най-после го откри, включи го, погледна нагоре и настрани към стените на своя затвор. Сетне провери часовника си: 11:15 часът.

През нощта?

Утре?

Нощ, трябва да е още нощ, четвъртък през нощта.

По тялото му се стичаха струи пот. Образуваха локва под него. Изви врата си, за да погледне през рамо, насочи фенерчето надолу и видя отражението му. Вода.

Цели два сантиметра.

Погледна надолу шокиран. Не беше възможно. Не, абсолютно не бе възможно да се е потил толкова много.

Цели четири сантиметра.

Отново свали ръката си. Насочи фенерчето. Държеше кутрето си изпънато като измерван на автомобилно масло. Водата стигаше чак до втората фаланга. Изключено беше да се е потил толкова много. Сви ръце в шепи, загреба малко вода и отпи от нея жадно, без да обръща внимание на соления й вкус на кал. Пи още и още; няколко минути му се струваше, че колкото повече пие, толкова повече ожаднява.

Когато най-после свърши, в уравнението с надигащата се вода се появи нов елемент. Грабна катарамата и бясно започна да дълбае капака, докато след няколко минути той се нагорещи толкова много, че изгаряше пръстите му.

Мамка му.

Взе бутилката с уиски. Все още оставаше една трета от съдържанието й. Силно замахна и удари горната част на бутилката в дървото над него. Нищо не се случи. Опита отново и чу тъп удар. Отчупи се малко парче стъкло. Беше жалко да го хаби. Сложи гърлото в устата си, наклони го и пое глътка от изгарящата течност. Господи, беше толкова вкусно. Отпусна се назад, прикрепи бутилката към устата си и я остави да се излива, като преглъщаше ли, преглъщаше, докато не се задави.

Хвана бутилката и я изправи, примижа в нея на светлината, но му беше трудно да фокусира сега, когато главата му се замая. Беше останало малко уиски. Само около…

Внезапно се чу думкане точно над главата му. Усети, че ковчегът се мести!

Последва ново думкане.

Като стъпки.

Все едно някой стоеше на капака на ковчега точно над него!

Надеждата избухна във всеки нерв на тялото му. О, Господи, най-после ще ме измъкнат оттук!

— Добре, копелета! — изкрещя той, гласът му беше по-слаб, отколкото бе възнамерявал. Пое си дъх и чу ново стържене над него. Най-после, да му се не види!

— Какво, по дяволите, ви забави толкова?

Тишина.

Заудря с юмрук по капака, заваляйки думите:

— Хей! Какво, по дяволите, ви забави толкова? Джош? Люк? Пит? Робо? Имате ли представа от колко време съм тук? Това изобщо не е толкова забавно, изобщо не е забавно. Чувате ли ме?

Тишина.

Майкъл се ослуша.

Дали не си беше въобразил?

— Ехо! Хей, ехо! Тишина.

Изключено бе да си е въобразил. Бяха стъпки. Диво животно? Не, бяха по-тежки. Тежки като на човек.

Бясно заудря с бутилката, а после и с юмруци.

В следващия миг съвсем ненадейно, много тихо, все едно гледаше някакъв фокус по телевизията, тръбата за въздух се плъзна нагоре и изчезна.

Няколко зрънца пръст паднаха през дупката, която тя освободи.