Убийствено просто

69

Грейс сви от главния път и излезе на селска улица, малко след покрайнините на Луис. Подмина знак за земеделски магазин, телефонна кабина и видя вляво отпред висока мрежеста ограда с бодлива тел, наполовина изправена, наполовина срутена. Имаше две порти, широко отворени, които изглеждаха така, сякаш не са затваряни от десетина години. На едната от тях беше прикрепена избледняла табела с олющена боя, на която пишеше „УИЛЪРС АВТОРЕМОНТ“. До нея имаше друга, много по-малка табела с надпис „Внимание, кучета!“.

Мястото изглеждаше като нещо, което най-много се доближава до селски чифлик, поне за Грейс. Беше повече от съборетина; беше най-мръсното място, което някога бе виждал в живота си.

Дворът се заемаше почти изцяло от голям син авариен камион, паркиран сред десетина частично или напълно оглозгани трупове на коли, някои смачкани, други силно ръждясали, и една малка тойота, която изглеждаше така, сякаш е била паркирана и някой е задигнал всичко, което може да се отмъкне от нея.

Имаше купчини нарязани и ненарязани дънери, дървено магаре, ръждясващ трион, разнебитена пристройка, на която беше подпряна избледняла табелка с тебеширен надпис „Разпродажба на коледни елхи“, и дървена къщурка, която изглеждаше така, сякаш щеше да се събори всеки момент.

Когато паркира и изключи двигателя, той чу бесния, гърлен лай на куче пазач да разкъсва тихото спокойствие на топлата вечер и предпазливо остана в колата в очакване да се появи хрътката. Вместо това се отвори входната врата на къщурката и от нея излезе един доста едър мъж. Около петдесетгодишен, с изтъняла, мазна коса, брадясало лице и масивно бирено коремче, което едва се удържаше от мрежест потник и се издуваше над катарамата на кафявите му дочени панталони като надвиснал сняг, който всеки момент ще се свлече.

— Господин Уилър? — попита Грейс, приближавайки се, все още нащрек заради лая на кучето, който ставаше все по-силен и гърлен.

— Да? — мъжът имаше нежно лице с големи тъжни очи и огромни мръсни ръце. Миришеше на луга и моторно масло.

Грейс извади служебната си карта и му я показа.

— Старши детектив Грейс от Съсекското управление за криминални разследвания. Много съжалявам за сина ви.

Мъжът стоеше неподвижен, притихнал и Грейс забеляза, че започва да трепери. Ръцете му се свиха в юмруци и от ъглите на очите му се стече по една сълза.

— Искате ли да влезете? — попита Фил Уилър с треперещ глас.

— Ще ви бъда благодарен, ако ми отделите няколко минути.

Вътрешността на къщата доста приличаше на външния й вид, а силната миризма издаваше страстен пушач. Грейс последва домакина в неприветлива всекидневна с гарнитура от три части и голям стар телевизор. Почти всеки сантиметър от пода и мебелите беше покрит с мотоциклетистки списания и обложки на винилови плочи с кънтри музика. Имаше снимка на светлокоса жена, положила ръце върху малко момче на скутер, и няколко евтини порцеланови украшения върху бюфета, но стените бяха празни. На лавицата над камината стоеше часовник, вграден в корема на състезателен кон от порцелан, който показваше седем и десет. Грейс се изненада, когато погледна своя часовник и видя, че в общи линии онзи е точен.

Фил Уилър грабна няколко обложки на плочи от единия фотьойл и каза, сякаш обясняваше:

— Дейви харесваше тази музика, пускаше я през цялото време…

Той млъкна и излезе от стаята.

— Чай? — провикна се мъжът.

— Не, благодаря — отвърна Грейс, който имаше съмнения за хигиената в кухнята.

Повечето старши разследващи офицери биха поверили този вид разпит на някой от подчинените си, но Грейс твърдо бе убеден, че сам трябва да отиде на място. Това беше неговият стил на действие — и една от страните на полицейската работа, която смяташе за най-интересна и благодатна, макар понякога, както в случая, да се оказваше сериозно изпитание.

След няколко минути Фил Уилър се дотътрузи обратно в стаята, разчисти купчина списания и още плочи от малкото канапе, настани са на него и извади кутия за тютюн от джоба си. Отвори я с нокътя на палеца си, извади пакет с хартийки и си сви цигара с една ръка. Грейс не можеше да се въздържи да не го наблюдава; винаги се удивляваше как хората успяват да правят нещо такова.

— Господин Уилър, доколкото разбирам, синът ви е казал, че си е говорил по уоки-токи с изчезнал човек, Майкъл Харисън.

Фил Уилър прокара език по хартията и залепи цигарата.

— Не разбирам защо някой би искал да стори зло на момчето ми. Той беше най-сърдечният човек, който можете да си представите — хванал незапалената си цигара, той направи кръг с ръка във въздуха. — Горкото дете, имаше… сещате се… вода в мозъка, енцефалит. Беше бавноразвиващ се, но всички го обичаха.

Грейс се усмихна съчувствено.

— Имал е много приятели в пътна полиция.

— Беше добро хлапе.

— Така разбрах и аз.

— Той беше моят живот.

Грейс изчака. Уилър запали цигарата си с кутия кибрит „Суон Веста“ и след секунди сладникавият дим достигна до полицая. Той го вдъхна дълбоко, наслаждавайки се на миризмата, но без да се наслаждава на задачата си. Да разговаряш с човек, който наскоро е загубил близък, за него бе единствената неприятна страна на полицейската работа.

— Можете ли да ми разкажете за разговорите, които е водил? И за това уоки-токи?

Мъжът дръпна от цигарата и от устата и ноздрите му излезе дим, когато заговори:

— Доста му се ядосах в… не знам… петък или събота. Не знаех, че това проклето нещо е у него. Накрая ми каза, че го е намерил близо до ужасната катастрофа във вторник вечерта с четиримата младежи.

Грейс кимна.

— Непрекъснато говореше за новия си приятел. Честно казано, не му обърнах особено внимание. Дейви живееше в… как да се изразя… свой собствен малък свят през повечето време — винаги водеше разговори с хора в главата си — той остави цигарата на тенекиен пепелник, попи сълзите си със смачкана носна кърпа и продължи: — Той вечно бърбореше. Понякога трябваше да престана да го слушам, иначе можеше да ме подлуди.

— Спомняте ли си какво каза за Майкъл Харисън?

— Беше много развълнуван — мисля, че беше петък, — бяха му казали, че ще стане герой. Разбирате ли, той обичаше американските полицейски шоупрограми по телевизията — винаги е искал да бъде герой. През цялото време обясняваше, че знае къде се намира един човек, че е единственият човек на света, който го знае, и това е неговият шанс да стане герой. Но не му обърнах кой знае какво внимание; имах тежък ден с две катастрофирали коли, които трябваше да докарам — не направих връзката.

— При вас ли е станцията?

Той поклати глава отрицателно.

— Дейви сигурно я е взел с него.

— Той караше ли кола?

Мъжът отново поклати глава.

— Не. Обичаше понякога да управлява камиона, позволявах му на спокоен път, сещате се нали, с една ръка на кормилото. Но не, не можеше да кара, не беше способен на това. Имаше планински бегач, това е всичко.

— Намерили са го на около десет километра оттук — мислите ли, че е отишъл да търси Майкъл Харисън? Да се опита да стане герой?

— Трябваше да взема една кола в събота следобед. Не искаше да идва с мен, каза ми, че има важна работа.

— Важна работа?

Фил Уилър тъжно сви рамене.

— Харесваше му да вярва, че той значи нещо.

Грейс се усмихна, а наум си помисли, всички ние го правим. След това попита:

— Дали подразбрахте от думите на Дейви къде би могъл да се намира Майкъл Харисън?

— Не, не ми хрумна да направя връзката — затова не обърнах особено внимание какво казва.

— Може ли да видя стаята на сина ви, господин Уилър?

Мъжът посочи с пръст покрай Грейс.

— В пристройката. На Дейви му харесваше там. Можете да отидете, моля ви, нали няма да имате нищо против, ако аз не… аз… — той извади кърпичката си отново.

— Всичко е наред, разбирам.

— Не е заключено.

Детективът прекоси двора и се качи по стълбите на пристройката. Кучето, което още не беше видял и според него беше в далечния край на къщата, започна да лае отново, още по-агресивно отпреди. На стената до предната врата имаше прикрепена предупредителна табела за нападатели, на която пишеше: „Стреля се на месо!“

Изпробва дръжката на вратата, след което я отвори и стъпи на пода, покрит с парчета от мокет, някои от които бяха завити по ръбовете, но повечето бяха осеяни с чорапи, гащета, тениски, опаковки от десерти, отворена кутия за бургери на „Макдоналдс“ с оцапан с кетчуп капак, автомобилни инструменти, капачки на колела, стари американски номера на коли и няколко бейзболни шапки. Стаята беше още по-мръсна от къщата и в нея се носеше противната миризма на крака, която му напомни за училищна съблекалня.

По-голямата част от пространството в стаята бе заето от легло и телевизор, колебаещ се между цветно и чернобяло, по който видя да дават финалните надписи на „Ред и законност“. Грейс не обичаше да гледа британски полицейски програми — винаги успяваха да го вбесят, като показват погрешни процедури или глупави решения на разследващите офицери. Американските полицейски шоупрограми изглеждаха по-вълнуващи, по-цялостни. Но може би само му се струваше така, защото не познаваше полицейските процедури в Щатите достатъчно добре, за да бъде критичен.

Огледа се наоколо и видя, че целите стени са покрити с реклами, които изглеждаха като откъснати от списания. Когато се вгледа по-отблизо, видя, че всичките са на американски продукти — коли, оръжия, храни, напитки, екскурзии.

Мина покрай кутията за бургери и погледна един много стар компютър „Дел“ с дискета, подаваща се от предната част на процесора, разположен до бюро, на което имаше кутия с десерти „Туинки“, петнайсетсантиметрова пластмасова фигура на Барт Симпсън и голям лист хартия на редове с набързо нахвърляни бележки с детски почерк.

Грейс внимателно разгледа бележките и осъзна, че това е груба схема. До две успоредни линии беше надраскано: „А26. Сефер от Кробъру. Дфойна ограта. 3 келометра. Бела къшта.“

Това беше карта.

Под нея видя поредица цифри: 0771 52136. Приличаше на номер на мобилен телефон и той се опита да го набере, но не се получи.

Следващите двайсет минути прерови всичко в стаята, отвори всяко чекмедже, но не намери нищо друго интересно. След това отнесе листа хартия обратно в къщата и го показа на Фил Уилър.

— Дейви говорил ли е с вас за това?

Уилър поклати глава.

— Не.

— Указанията говорят ли ви нещо?

— Двойна ограда, две мили, бяла къща? Не, не ми говори нищо.

— А номерът? Познат ли ви е?

Мъжът погледна листа и прочете всяка цифра на глас.

— Не, не е номер, който знам.

Грейс реши, че е узнал от него колкото може да се узнае за тази вечер. Изправи се, благодари му и отново повтори, че съжалява за сина му.

— Просто хванете мръсника, който го е направил, старши детектив. Направете поне това за мен и за Дейви, става ли?

Обеща му да направи всичко възможно.