Убийствено просто

82

Грейс влезе в просторната, претъпкана с хора чакалня на три съдебни зали в красивата джорджианска сграда на Кралския съд в Луис с предостатъчно време за убиване. Изключи звука на телефона си. Поне Клодин явно бе схванала идеята и бе престанала да му праща съобщения.

Прозя се, тялото му беше натежало като олово, огромната порция бекон с яйца, която бе изял, по-скоро изпиваше енергията му, отколкото да я подхранва. Просто искаше да полегне някъде и да дремне. Преди седмица този процес беше преобладаващото събитие в живота му, в мислите. Сега беше от второстепенна важност; намирането на Майкъл Харисън беше основното, което имаше значение.

Но този процес също имаше значение. Имаше значение за вдовицата и децата на Реймънд Коен — човекът, размазан на пихтия с тояга с шипове или от Хюсеин, или от неговите наемници. Имаше значение за всеки обикновен почтен човек в Брайтън и Хоув, защото хората имаха правото да бъдат защитавани от чудовища като него, и не на последно място имаше голямо значение за реномето на Грейс.

Намери си тихо ъгълче в чакалнята, седна и се обади на Елинор, която се занимаваше с пощата и имейлите му. Сетне затвори очи, благодарен за облекчението, което изпита, и подпря глава с ръцете си в опит да подремне, като се стараеше да не обръща внимание на отварянето и затварянето на вратите, бодрите, закачливи поздрави и разговори, щракането на закопчалки на куфарчета, тихите беседи между адвокати и клиенти.

След няколко минути си пое дълбоко дъх на два пъти и кислородната атака за момент го ободри донякъде. Изправи се и се огледа. След малко щеше да разбере дали днес ще имат нужда от него. Надяваше се, че не и че ще успее да се върне в Съсекс Хаус, помисли си той, докато се оглеждаше за човека, с когото трябваше да говори — Лиз Райли от кралската прокуратура.

В залата имаше около стотина души, включително няколко адвокати в тоги и асистенти. Грейс забеляза Лиз в другия край на помещението, изискано облечена, консервативна на вид жена, около трийсетинагодишна, която държеше в ръце папка и водеше разговор с адвокат, когото старши детективът не познаваше.

Прекоси залата и застана наблизо, след като улови знака й, че ще говори с него след момент. Когато накрая се откъсна от адвоката, тя изглеждаше развълнувана.

— Имаме евентуален нов свидетел!

— Наистина ли? Кой?

— Момиче на повикване от Брайтън. Обади се в прокуратурата миналата вечер, обясни, че следи процеса във вестниците, и заяви, че Суреш Хюсеин я е пребил по време на секс сеанс. Той е бил в нощта на десети февруари миналата година в Брайтън.

Десети февруари беше нощта на убийството, за което Суреш Хюсеин беше подсъдим.

— Хюсеин има желязно алиби, че в онази нощ е бил на вечеря в Лондон с двама приятели. И двамата го потвърдиха — отбеляза Грейс.

— Да, така е, но и двамата са негови служители. Това момиче не е. Тя се ужасява от него — причината да не се обади по-рано е, че са я заплашили с убийство, ако го направи. А има и проблем — тя не вярва на полицията. Ето защо се обади на нас, а не в полицията.

— Мислиш ли, че показанията й ще минат в съда?

— Много е вероятно — отвърна тя. — Трябва да издействаме за нея засилена защита на свидетел.

— Каквото поиска. Всичко! — Грейс закърши ръце от вълнение. Идеше му да прегърне Лиз Райли. Това бяха чудесни новини. Чудесни!

— Но някой трябва да отиде и да я убеди, че от полицията няма да я приберат заради… сещаш се… бизнеса й.

— Къде е тя в момента?

— В дома си.

Детективът погледна часовника си.

— Мога да отида веднага при нея. Възможно ли е?

— Отиди с цивилна кола.

— Да, и ще взема някоя униформена полицайка, която може да остане с нея. Не искаме да дадем на Хюсеин никакъв шанс да се добере до нея. Искам да се видя с нея и да я убедя да дойде още на момента.

— Ако пипаш внимателно, ти е в кърпа вързана.

Внезапно Грейс вече не изпитваше умора.