Убийствено просто

88

Пердашеха надолу по дълъг, лъкатушещ наклон в бързото платно, а стрелката за скоростта трептеше след 200 км/ч. Вик знаеше, че пресечката с А23 ще се появи след минута и се налагаше да вземе решение. През последните няколко минути под неотменната сянка на хеликоптера съзнанието му беше заето с една-единствена мисъл: Ако аз бях полицай, кои пунктове щях да покривам точно в този момент?

Летищата не бяха вариант. Нито пък пристанищата. Но имаше едно нещо, за което ченгетата вероятно нямаше да се сетят — може би защото дори не знаеха за него. Но за да се доберат до там, трябваше да се отърват от проклетия хеликоптер. А само след няколко километра имаше място, където може да го направи.

Двойното платно се издигаше стръмно нагоре, като отдясно се разкриваше вълниста повърхност на варовиковите полета, а отляво — огромният разпрострял се градски пейзаж на Брайтън и Хоув. А отпред, все още на доста километри разстояние, се извисяваше комин, отличителният знак на мястото, към което се бе отправил — пристанището на Шорхем. Но това нямаше да е първата му спирка.

— Защо продължи, Вик? — попита нервно Ашли. — Мислех, че отиваме на Гетуик.

Мъжът не отговори. Дребен старец пъплеше по вътрешното платно в бронзова тойота с четири врати, която изглеждаше поне десетинагодишна. Идеално!

Тунелът наближаваше всеки момент. По неговите спомени беше дълъг около два километра и минаваше точно през варовиковите полета. Подминаха знак забранено изпреварването и влязоха в слабо осветения сумрак на тунела със 175 км/ч. Вик моментално зави във вътрешното платно и наби спирачки, като намали до пълзене и включи аварийните светлини.

— Вик… какво, по дяволите…

Но той не й обърна внимание, а втренчи поглед в огледалото, като напрегнато следеше върволицата от преминаващи коли. Сега тойотата приближаваше. Вик се изопна, знаеше, че трябва да разчете времето си идеално. Тойотата даде знак, че ще изпреварва и започна да се изнася, но в същия момент се чу звук от клаксон и проблесна мигане на фарове от профучаващо порше, така че старецът наби спирачки и се върна обратно във вътрешното платно.

Жестоко!

Вик натисна ръчната спирачка на ленд роувъра колкото се може по-силно, понеже знаеше, че тя ще спре колата, без да се включват стоповете.

— Дръж се! — изкрещя той, като пусна спирачката и натисна газта.

Зад тях се чу писък на гуми, но когато тойотата се удари в тях, те вече се бяха отместили напред. Сблъсъкът беше лек, само малко раздрусване, което едва усетиха, придружено от звук на счупено стъкло.

— Излизай! — изрева Вик.

Веднага след това отвори бясно вратата си, изскочи на платното, изтича отзад и огледа пораженията. Единственото, което го интересуваше, беше предницата на тойотата. Изглеждаше добре — скарата беше хлътнала и единият фар беше паднал, но не течеше нито бензин, нито вода.

— Изкарай шибаните чанти! — изкрещя той на Ашли, която разтревожена се приближаваше към него. — Шибаните чанти, жено!

Той отвори предната врата на тойотата. Шофьорът беше дори по-немощен, отколкото му се бе сторил, когато мина покрай него. Изглеждаше отдавна надхвърлил осемдесетте, с лице, покрито със старчески петна, рехава коса и очила с тъмнозелени стъкла.

— Хей, какво… какво си мислиш… какво…? — запелтечи старецът.

Вик откопча колана му, внезапно осъзнал, че зад тях спира кола, и махна очилата му, за да го дезориентира.

— Ще ти намеря линейка, приятел.

— Не ми трябва проклета…

Вик издърпа мъжа, преметна го през рамо и го сложи на задната седалка на ленд роувъра, след което затвори вратата. Мъж на средна възраст с шкембе, който току-що бе слязъл от микробус форд, паркиран зад тойотата, дотича при Вик.

— Трябва ли ти помощ?

— Да, горкият човечец, мисля, че получи удар — мяташе се по пътя като луд.

Покрай тях прогърмя камион, сетне два мотора. Ашли изкрещя:

— За Бога, помогни ми, Вик, не мога да пренеса тези проклети куфари сама!

— Остави шибаните боклуци!

— В единия са всичките ми документи…

Вик видя, че шкембелията наблюдава Ашли със странен поглед, и реши, че най-бързото решение е да го отстрани. Удари го само веднъж и той се строполи в безсъзнание, а австралиецът го подпря на предната врата на форда му.

След това двамата с Ашли бързо натовариха неговия денк и два от куфарите й в тойотата и се качиха в нея. Вик намери задната и със стържещ звук, който предположи, че вероятно идва от ремъка, премести колата няколко метра назад, сетне намери копчето за подкарване и колата се разтресе. Провери огледалото си, натисна газта и се отправи, доколкото позволяваше определено разнебитената стара тойота, към все по-разширяващата се светлина в далечния край на тунела.

Ашли го гледаше изумена.

— Това беше умно — похвали го тя.

— Виждаш ли шибания вертолет? — попита той, присвивайки очи, когато излязоха на светло.

Младата жена се изви на седалката си, като първо проточи врат към предното стъкло, сетне към задното.

— Не ни следва! — възкликна тя. — Кръжи над предната част на тунела, почакай… страхотно — сега се връща назад!

— Перфектно, мамка му!

Вик пое по първия изход от двойното платно, който се появи след около километър и половина. Той ги отведе към смесената градско-индустриална част на Саутуик, предградието, отделящо Брайтън и Хоув от Шорхем. Имаха няколко минути преднина, преди полицията да идентифицира тази кола, и може би с малко късмет старият перко, собственикът, няма да си спомни номера й, надяваше се Вик.

— Добре, къде, по дяволите, отиваме, Вик?

— На единственото място, което полицията няма да наблюдава.

— А то е?

— Майкъл и Марк имат лодка, нали така, истинска яхта. Била си на нея?

— Да, казвала съм ти — излизала съм с нея няколко пъти.

— Достатъчно голяма е да прекоси Ламанша, нали?

— Типът, от когото я купиха, е преплувал Атлантическия океан с нея.

— Това е добре. Двамата с теб знаем как да плаваме.

— Да — Ашли си спомни няколкото ваканции в открито море, които бяха направили в Австралия и Канада. Наемаха яхта и плаваха сами. Някои от малкото щастливи и спокойни моменти в живота й.

— Значи сега вече знаеш къде отиваме. Освен ако нямаш по-добра идея?

— Да вземем лодката им?

— Ще отплаваме, след като се мръкне.

Сега бяха на натоварен главен път с прилепени една към друга къщи близнаци от двете страни на улицата. Той намали, когато наближиха светофар в червено, и видя пазарен участък напред по пътя. Спря и в следващия момент лицето му посърна. Ярка бяла светлина изпълни огледалото за обратно виждане. Чу пронизителния вой на сирената. Видя синята проблясваща полицейска лампа и чу шум от клапан; в следващия момент до прозореца му се изравни моторизиран полицай, който му направи знак да слезе.

Вместо това обаче Вик натисна газта докрай и се стрелна на червено, пресичайки пътя на тежкотоварен камион.

— О, мамка му — възкликна Ашли.

След няколко секунди, вече с включена сирена, моторът отново се изравни с тях и ченгето му замаха строго да отбие. Вик завъртя рязко кормилото надясно и се удари в мотора, прекатурвайки го на една страна; в огледалото си зърна за кратко полицая, паднал от седалката, да се търкаля по шосето.

Изпаднал в паника, Вик видя пощенска кутия на стълб и спокойна на вид странична улица. Рязко сви в нея, чувайки звука от чантите, които се плъзнаха по задната седалка, и форсира по широкия път с три ленти. Отново започваше да вали и той опипа копчетата, докато накрая намери това за чистачките и ги включи. Достигнаха до Т-образно разклонение с църква отпред.

— Знаеш ли къде се намираме?

— Пристанището не може да е далеч — отвърна той. Продължи да кара през лабиринт от спокойни улички с жилищни сгради и внезапно излезе на тясна, натоварена главна улица, по която колите пълзяха. — Ето! — посочи Вик напред. — Там е пристанището!

Улицата излизаше на главния крайбрежен път, който минаваше покрай брега на Брайтън и Хоув, след това през пристанището на Шорхем и накрая се спускаше по бреговете на река Адюр.

— В коя посока е лодката?

— Тя е в съсекския яхтклуб — отвърна Ашли. — Трябва да завиеш наляво.

Задаваше се един автобус с висока скорост. Щеше да го изчака да мине, когато проблясване на бяла светлина привлече вниманието му в огледалото; почти не повярва, когато видя полицейският мотор да си проправя път през задръстването зад него. Същото проклето ченге, което току-що бе съборил от мотора му?

Мина пред автобуса и гумите му просвириха. След секунди сякаш от нищото се появи черно БМВ с мигаща синя лампа на таблото и още сини светлини на задното стъкло, което профуча покрай автобуса и неговата тойота и му пресече пътя, принуждавайки го рязко да набие спирачки. Над задната му броня с пресветващи червени светлини се изписа „СПРИ! ПОЛИЦИЯ!“.

Изпаднал в пълно заслепение от паника, той завъртя колата в обратен завой, форсира в срещуположната посока и се промуши през трафика, който напред се забавяше на кръгово разклонение. Мотористът беше точно зад тях с виеща сирена. Вик качи две гуми на тротоара, натисна с ръка клаксона, за да разгони пешеходците от пътя си, и промъквайки се покрай колоната от коли, успя да достигнело разклонението. Имаше три възможности: надясно щеше да се върне в лабиринта от къщи; направо движението беше попаднало в задръстване. Наляво се излизаше към метален мост над реката.

Зави наляво, моторът се залепи за него, докато той форсираше доколкото бе възможно тойотата, а вентилаторът скърцаше и свистеше, като звукът ставаше все по-лош с всяка изминала секунда. Отдолу водата беше в отлив, реката представляваше застояла кафява тънка струя между кални брегове с полегнали на една страна закотвени лодки, много от които изглеждаха така, сякаш едва ли ще успеят да се помръднат, когато приливът дойде.

В далечния край на моста пътят беше чист. Но беемвето се приближаваше бързо към него. Моторът внезапно изскочи пред него и уби скоростта, опитвайки се да го принуди да намали.

— Мислех, че вече съм ти дал урок, мамка ти — промърмори австралиецът, натисна педала на газта, опитвайки се да го блъсне, но мотористът беше прекалено бърз за него и се стрелна напред, сякаш бе предвидил хода му.

Вик, който отчаяно се опитваше да се съсредоточи, огледа пейзажа от двете страни. Вляво имаше гараж, редица магазини и нещо, което изглеждаше като голям жилищен район. Отдясно се виждаше плоската шир на летището на Шорхем, използвано предимно от частни самолети и от няколко малки авиокомпании на островите в Ламанша. Входът му наближаваше.

Без да дава мигач, той сви надясно по тесния път. От лявата му страна имаше бетонна стена, а отдясно се падаше обширната територия на летището, осеяна с хангари, малки самолети и хеликоптери, както и извисяващата се бяла контролна кула в стил арт деко, която определено се нуждаеше от боядисване. Идеята, която се въртеше в главата му сега, бе да успее да се отърве от ченгетата за няколко минути и да се опита да отвлече малък самолет като онзи двумоторен Бийчкрафт, който виждаше, че пристига в този момент — просто отиваш при него и хващаш пилота.

Сякаш бе очаквало точно това, беемвето мина край него и се удари в тойотата, като го запрати към бетонната стена. Ашли изпищя, когато колата се удари и остърга в нея, а от бронята се разхвърчаха искри.

— Вик, за Бога, направи нещо!

Той седеше, сграбчил волана, сякаш от това зависи животът му, и стискаше зъби съсредоточено с ясното съзнание, че беемвето и моторът ги превъзхождат. Отпред се задаваше тунел. Можеше да предположи съвсем точно каква е идеята на беемвето — да влезе в него преди тях и да спре. Затова той наби спирачките. Хванат неподготвен, шофьорът на беемвето профуча покрай тях, а Вик моментално зави зад него, слезе от пътя и влезе в самата писта.

Моторът остана с него и след секунди беемвето също се присъедини. Той се насочи по осеяната с буци трева към първата редица от паркирани самолети и бясно се запровира между тях, като се мъчеше да се отърве от ченгетата подире му и същевременно се опитваше да види някой, който да отива към самолет или пък да слиза от него. Тъкмо се отправи към една пролука между реактивен самолет „Груман“ и „Пайпър Ацтек“, когато беемвето мощно се удари в него и те двамата подскочиха напред, а Ашли въпреки колана си удари челото в предното стъкло и изплака от болка.

Чу беемвето да форсира. Изходът му за бягство беше точно пред него и той виждаше двумоторния самолет, който се спускаше надолу и само след няколко метра щеше да докосне земята. Натисна газта докрай и се устреми през изхода, точно през сянката на самолета. И тогава за един кратък миг нямаше нито мотор, нито БМВ в огледалото! Продължи с пълна газ, колата се тресеше, стърженето от двигателя ставаше все по-силно и сега беше придружено от остра миризма на изгоряло, но той се бе запътил право към оградата на летището и тесния път отвъд нея.

— Трябва да излезем и да се скрием, Вик. Няма да успеем да им избягаме с тази кола.

— Знам — отвърна той мрачно, паниката отново го завладяваше, а и не виждаше никаква пролука в оградата. — Къде е шибаният изход?

— Просто мини през оградата.

Мъжът послуша съвета на Ашли и продължи да кара с пълна сила към оградата. Намали точно преди да се ударят в нея, а телената мрежа издаде глух звънтящ звук и се разкъса като плат. Озова се на обиколния път, отдясно се падаха тинестите земи около реката, а отляво — пистата, точно зад него бяха моторът и колата. Отсреща се задаваше спортен мерцедес. Вик продължи напред.

— Разкарай се от шибания път!

В последния момент мерцедесът отби в банкета.

Наближаваха Т-образен разклон с тесен път, който беше малко по-широк от алея. Отляво имаше паркиран пред малка къща камион за пренасяне на покъщнина, който в този момент разтоварваха, блокирайки целия път.

Зави надясно и натисна докрай педала, без да откъсва поглед от огледалото. Поне тази уличка беше прекалено тясна, за да мине беемвето. Моторът се придвижваше да заеме позиция. Всеки момент щеше да профучи покрай тях. Вик се отклони леко, за да го сплаши. Караха със сто и десет, сто и двайсет, сто и трийсет и наближаваха дървен мост през реката.

В мига, в който стигнаха до моста, две малки момчета на велосипеди се появиха от другия край, точно по средата на пътя.

— Маааамка му, о, мааамка му, маааамка му — изруга Вик, натисна спирачките и наду клаксона, но нямаше време; те не можеха да спрат, а нямаше място да мине покрай тях.

Колата се замята надясно, наляво, пак надясно. Удари дясната преграда на моста, поднесе на другата страна и удари лявата, отскочи от нея с половин пирует, сетне се прекатури на покрива си, подскочи във въздуха, събаряйки предпазната преграда, разцепи дървената част на надстройката на моста, натроши я като кибритени клечки и полетя надолу преобърната, задните врати се отвориха и куфарите се спуснаха редом с колата към калното корито на реката, което беше меко и коварно като подвижни пясъци.

Мотористът слезе от возилото си, накуцвайки с единия крак — контузен, когато го събориха от мотора му само преди няколко минути, — дотътри се до дупката в оградата на моста и надникна надолу.

Единственото, което видя да стърчи от калта, беше мръсната долна част на тойотата. Останалата част от колата беше потънала. Той се втренчи в металния под, ауспуха и заглушителя и в четирите колела, които още се въртяха. Малко след това пред очите му в калта се появиха мехурчета навсякъде около колата, като врящ казан, и след секунди дъното и колелата се плъзнаха под повърхността, а калта се затвори над тях. Последваха още мехури, които разкъсаха повърхността, сякаш е било обезпокоено подводното леговище на някакво чудовище. Сетне нищо.