Убийствено просто

52

След като Ашли си тръгна от апартамента, все още бясна, Марк включи телевизора с надеждата да хване местните новини. Пробва и радиото, но точно беше минало седем часът и ги беше изпуснал.

Преоблечен в джинси, маратонки, спортна блуза и тънък анорак, с ниско нахлупена на челото бейзболна шапка, той се тресеше от нерви и от свръхдозата кофеин. Вече беше изпил две големи чаши силно кафе в опити да изтрезнее, а в момента довършваше трета. Изпи и последните капки и се запъти към входната врата на апартамента си. Точно когато я стигна, телефонът иззвъня.

Бързо се върна в дневната и погледна дисплея на телефона. Непознат номер. След моментно колебание вдигна слушалката.

— Обажда се Кевин Спинела от „Аргъс“. Бих искал да говоря с господин Марк Уорън.

Марк изруга наум. Ако мисълта му беше по-бистра, можеше да каже, че Марк Уорън го няма, но вместо това се чу да изрича:

— Да, на телефона.

— Господин Уорън, добър вечер, извинявам се, че ви безпокоя в събота вечер. Обаждам се във връзка със съдружника ви Майкъл Харисън. Отидох на сватбата, която трябваше да се състои този следобед в църквата „Вси светии“ в Патчам. Вие бяхте кум и сметнах, че не е уместно да ви досаждам в църквата, но се чудя дали мога да поговоря малко с вас сега?

— Ъ… да, да, разбира се.

— Доколкото разбрах, Майкъл Харисън е изчезнал на ергенската си вечер, когато се случи онази ужасна катастрофа. Любопитно ми е защо вие като кум не присъствахте?

— На ергенската вечер?

— Точно така.

— Трябваше да бъда, разбира се — отговори Марк спокойно, като се опитваше да звучи приятелски и всичко да изглежда съвършено нормално. — Бях извън града, на север, имах среща по работа — бях планирал всичко така, че да се върна навреме, но полетът ми закъсня заради мъглата — обясни той.

— Къде беше срещата?

— В Лийдс.

— А, ясно. Случват се такива неща, това е проблемът на тази страна.

— Абсолютно! — съгласи се Марк с чувството, че започва да установява приятелски отношения.

— От полицията научих, че нямате никаква представа какво е било запланувано за ергенската вечер. Така ли е?

Марк замълча за момент. Мислеше. Внимателно.

— Не отвърна той. — Това не е съвсем вярно. Искам да кажа, че изобщо не е вярно. Бяхме планирали да отидем на обиколка по кръчмите.

— Обиколка по кръчмите! Да, добре. Но не е ли кумът този, който организира ергенската вечер?

— Да, така мисля.

— Но вие не сте организирали тази ергенска вечер?

Марк се опита да събере мислите си. В главата му звъняха предупредителни камбанки.

— Напротив, направих го — Майкъл не искаше нищо претенциозно — просто да обиколи няколко кръчми с приятелите си. Аз имах най-доброто намерение да съм там.

— Какво точно планирахте?

— Ние… ъ… щяхме да правим обичайните неща, сещате се — да отидем в няколко кръчми, Майкъл да се напие до козирката и да го приберем вкъщи. Щяхме да наемем микробус и да уредим шофьор, но един от компанията ни каза, че може да намери микробус и няма нищо против да не пие, така че се спряхме на този вариант.

— Къде точно е ковчегът в този план?

Мамка му. Марк усещаше, че затъва дълбоко в калта.

— Ковчег ли казахте?

— Разбрах, че сте уредили ковчег.

— Не знам абсолютно нищо за никакъв ковчег! — възкликна Марк. — Това е ново за мен — опитвайки се да звучи наистина изненадан, той повтори за по-голяма тежест: — Ковчег?

— Смятате ли, че приятелите ви са организирали това без вас? — попита журналистът.

— Абсолютно. Така трябва да е станало. Един от тях, Робърт Хулихан, работи — работеше — за чичо си, собственик на погребално бюро, но никога не сме обсъждали нищо за ковчег. Сигурен ли сте в това?

— От полицията казаха, че според тях в микробуса е имало ковчег преди катастрофата. Имате ли някаква представа какво може да се е случило с Майкъл Харисън?

— Не, никаква. Ужасно съм притеснен.

— Вчера говорих с вдовицата на един от приятелите ви. Госпожа Зои Уокър. Според нея всички вие сте възнамерявали да си отмъстите на Майкъл Харисън, защото редовно ви е правел номера на всичките. Дали ковчегът има нещо общо с това?

— Както казах, не знам нищо за ковчега. Звучи като идея, появила се в последния момент.

— Мислите ли, че приятелите ви са сложили Майкъл Харисън в ковчег и той стои затворен някъде?

Марк помисли усилено, преди да отговори.

— Вижте, знаете как е, когато група момчета се напият. Понякога правят щури неща.

— Добре ми е познато.

И двамата се изхилиха. Марк почувства известно облекчение.

— Добре, благодаря ви за отделеното време. В случай че чуете нещо, ще бъдете ли така любезен да ме осведомите, ако ви оставя телефона си?

— Разбира се — отвърна той и затърси химикалка.

Застанал в асансьора няколко минути по-късно, Марк мислеше за разговора, като адски се надяваше, че не е казал нищо глупаво, и се тревожеше как би реагирала Ашли, ако види да го цитират във вестника. Щеше да е бясна, че изобщо е говорил с тях. Но какъв избор имаше?

Той се изкачи по рампата на подземния паркинг, направи ляв завой и се включи в натовареното съботно движение, като предвидливо намали скоростта, защото знаеше, че сигурно е над допустимата. Последното нещо, което му трябваше, беше да го спрат и да го проверят за алкохол.

След двайсет минути стигна до паркинга на градинския център зад Нюхейвън, пристанището на Ламанша на шестнайсет километра от апартамента му. Оставаше малко време до осем часа, когато затваряха, затова направи скоростна обиколка на магазина, при която купи лопата, отвертка, чук, длето, малко фенерче „Меглайт“, гумени градинарски ръкавици и чифт гумени ботуши. Малко преди осем вече беше отново в колата си на почти празния паркинг. Небето беше учудващо ясно и щяха да минат поне два часа, преди да се стъмни напълно.

Два часа, които трябваше да убие.

Знаеше, че трябва да хапне нещо, но стомахът му беше свит на кълбо. Обмисли вариантите за бургер, китайска или индийска храна. Нито един не му допадна. Ашли му беше ядосана; никога преди това не я беше виждал ядосана и това го притесни и уплаши. Сякаш някаква връзка между тях бе прекъсната. Трябваше да я възстанови и единственият начин бе да й угоди. Да направи каквото казва. Да направи онова, което от няколко дни знаеше, че трябва да направи.

Искаше да й се обади и да й каже, че я обича, да я чуе как тя му казва, че също го обича. Но тя нямаше да го направи, не сега, не още. Беше права да му е ядосана; той постъпи глупаво, едва не провали всичко. Господи, защо се държа толкова идиотски с това ченге?

Запали двигателя и радиото се включи. Осем часът. Новините по местната радиостанция. Първо международните новини, проблеми в Ирак. Последва материал за Тони Блеър и Европейския съюз. В следващия момент наостри уши, когато жизнерадостната говорителка обяви:

— Брайтънската полиция засилва мерките по издирването на строителния предприемач Майкъл Харисън от Брайтън. Неговата годеница Ашли Харпър и техните гости бяха силно разочаровани, когато той не се появи за сватбата си в църквата „Вси светии“ в Патчам този следобед, което потвърди подозренията, че той е изчезнал в резултат на някаква нелепа шега през ергенската му вечер, след която четирима от най-добрите му приятели са мъртви. Старши детектив Рой Грейс от Съсекското управление за криминални разследвания, който ръководи търсенето на Майкъл Харисън, тази сутрин заяви, че полицията вече разглежда случая като особено сериозен и той преминава от издирване на човек в неизвестност в разследване на тежко произшествие.

Марк усили звука на радиото и чу гласа на старшия детектив:

— Смятаме, че Майкъл Харисън вероятно е жертва на шега, придобила трагичен обрат, и бихме искали всеки, който смята, че има някаква информация относно събитията от миналия вторник вечерта, спешно да се свърже със залата за тежки произшествия в Съсекското управление за криминални разследвания.

Погледът на Марк се замъгли; целият паркинг сякаш вибрираше, а в ушите си чуваше бучене, сякаш се намира в излитащ самолет или пък се гмурка под вода. Стисна ноздрите си да ги издуха и ушите му изпукаха. Ръцете му бяха потни — в следващия момент осъзна, че цялото му тяло е мокро; усещаше капките пот, които се стичаха по кожата му.

Дишай дълбоко, спомни си той. Това беше начинът да се справиш с напрежението. Ашли го беше научила на това преди една среща с особено тежък клиент.

Той седеше в колата си на отслабващата дневна светлина, заслушан в ритъма на туптящото си сърце, и дишаше дълбоко.

Доста дълго време.