Брегът на скелетите

10.

Борейки се да остане в топлата прегръдка на безсъзнанието, Джефри Мерик изстена силно, когато вцепенението от въздействието на шоковия пистолет започна да отслабва. Крайниците му бяха изтръпнали, той не усещаше нито пръстите на ръцете си, нито на краката, а мястото на гърдите, където го бяха докоснали електродите10, гореше така, сякаш го бяха полели с киселина.

— Свестява се — каза някакъв безтелесен глас, който звучеше така, сякаш е на голямо разстояние, но Мерик някак си знаеше, че този тип е наблизо, а неговият собствен мозък се е отнесъл надалеч.

Осъзна, че тялото му е в неудобна поза, и опита да се размърда, но това се оказа безполезно. Китките му бяха оковани и макар че почти не усещаше как металът се впива в плътта, не можеше да помръдне ръцете си повече от няколко сантиметра. Все още не контролираше достатъчно краката си, за да определи дали и глезените му са оковани.

Джеф отвори внимателно очи и веднага ги затвори. Където и да се намираше, това беше най-светлото помещение, в което някога беше попадал. Стори му се, че сякаш е стъпил на слънчевата повърхност.

Почака няколко секунди и отново отвори очи, примижавайки срещу рязката светлина, която изгаряше помещението. То не беше по-голямо от пет квадратни метра, със стени от дялани камъни като тези в неговата килия. По това разбра, че не го бяха извели от затвора. На едната стена имаше голям прозорец. Той беше закрит със здрава решетка, а стъклото му изглеждаше сложено наскоро. Гледката отвън беше една от най-безнадеждните, които някога бяха попадали пред очите му: безкрайно непроходимо море от фин бял пясък, нагрят като фурна от ослепителния блясък на безмилостното слънце.

Той насочи вниманието си към другите хора в помещението.

Около дървена маса седяха осмина мъже и една жена. За разлика от пазачите те не носеха маски. Мерик не разпозна никого от тях, макар да сметна, че едрият мъж и красивият младеж със сините очи са от пазачите. Всички бяха бели и повечето нямаха още тридесет и пет години. Мерик беше живял достатъчно дълго в Швейцария, за да разпознае европейската кройка на техните дрехи. На масата пред най-възрастната сред тях, жена в края на четиридесетте, ако се съдеше по сребристите нишки в косите й, стоеше преносим компютър. В лаптопа беше включена интернет камера, насочена към Мерик от подножието на масата.

— Джефри Майкъл Мерик — проехтя от високоговорителите на компютъра минал през електронни филтри глас, — ти беше съден задочно от този съд и осъден за престъпления срещу планетата. — Неколцина от присъстващите кимнаха мрачно. — Продуктът, който вашата компания патентова, така наречените „чистачи на сяра“, успокои правителствата и хората и ги накара да повярват, че продължаващото изгаряне на изкопаеми горива е целесъобразна възможност, и особено изгарянето на така наречените „чисти въглища“. Такова нещо не съществува и макар този съд да признава, че топлоелектрическите централи, съоръжени с вашите уреди, намалиха малко емисиите си на сяра, това в никакъв случай не оправдава милиардите тонове други вредни химикали и газове, които изхвърляте в атмосферата.

Вашата тактическа победа с производството на тези устройства в действителност е стратегическо поражение за онези от нас, които наистина се стремят да спасят света за бъдещите поколения. Движението за защита на природата не може да си позволи да бъде разколебано от пропагандните номера на хора като теб или енергийни концерни, които твърдят, че са зелени, но продължават да изхвърлят отрови. Глобалното затопляне е най-голямата опасност, срещу която тази планета някога се е изправяла, и всеки път, когато хора като теб разработват някаква малко по-чиста технология, обществеността започва да вярва, че опасността намалява, въпреки че става по-голяма с всяка изминала година.

Същото се отнася и за хибридните автомобили. Вярно е, че те изгарят по-малко бензин, но замърсяването, предизвикано от тяхната разработка и производство, далеч надминава онова, което потребителят спестява, като кара подобен автомобил. Те са просто заговор, който трябва да внуши на шепа съзнателни хора, че дават своя дял в подпомагането на околната среда, докато всъщност правят точно обратното. Те вярват в сбърканата идея, че технологията може по някакъв начин да спаси планетата, макар че точно технологията я обрече.

Мерик чуваше думите, но не можеше да накара съзнанието си да проумее значението им. Той отвори уста, за да каже нещо, но гласните му струни още бяха парализирани и успя само да изграчи. Прочисти гърлото си и опита отново.

— Кои… сте вие?

— Хора, които прозряха твоята лъжа.

— Лъжа? — Той замълча, опитвайки се да събере ума си, защото знаеше, че от следващите няколко минути зависи дали ще излезе на собствен ход от тук или ще бъде влачен като Сюзън. — Моята технология се е доказала много пъти. Благодарение на мен днес се произвежда по-малко сяра, откогато и да било след началото на индустриалната революция.

— Също така благодарение на теб — въпреки електронните филтри гласът прозвуча саркастично — равнищата на въглероден двуокис, въглероден окис, пепелта от изгарянето на изкопаеми горива, олово и други тежки метали никога не са били по-високи. Нито пък равнището на световните океани. Енергийните компании изтъкват твоите чистачи като доказателство за тяхната грижа за природата, но сярата е само малка част от мръсотията, която те произвеждат. На света трябва да се покаже, че заплахата срещу природата идва от много страни.

— И за да му покажете, вие отвлякохте мен и пребихте почти до смърт една невинна жена? — попита Мерик, без да се замисли за опасността, в която се намира. Беше спорил стотици пъти по този въпрос. Да, неговата работа беше намалила равнищата на сяра, но в резултат се строяха повече предприятия и централи и в атмосферата се изхвърляха повече замърсители. Това беше класически параграф 22. Той обаче познаваше аргументите и почувства прилив на увереност, че с приказки ще успее да се измъкне.

— Тя работи за теб, значи не е невинна.

— Откъде знаете? Вие не я попитахте дори как се казва или с какво се занимава.

— Подробностите за работата й са маловажни. Това, че е съгласна да работи за теб, е доказателство за нейното съучастничество и нейната вина.

Мерик си пое дъх. Трябваше да намери начин да ги убеди, че не е техен враг, ако искаше да се измъкне от тази история жив.

— Вижте, не можете да държите мен отговорен за нарастващото световно търсене на енергия. Ако искате да почистите околната среда, убедете хората да раждат по-малко деца. Скоро Китай ще надмине САЩ като най-големия замърсител, защото населението му е един милиард и двеста милиона. Индия със своите един милиард жители не е много по-назад. Това е истинската заплаха за планетата. И няма никакво значение колко чисти ще станат Европа или Америка. Боже, дори да се върнем назад към конската тяга и волските впрягове, пак няма да можем да противодействаме на замърсяването от Азия. Напълно съм съгласен, че проблемът е глобален и че имаме нужда от глобално решение.

Мъжете и жената в далечния край на масата продължаваха да седят, без да се трогнат от речта му, а компютърът мълчеше заплашително. Мерик направи усилие да остане смел и да не се поддаде на страха, който със студена ръка го стискаше за стомаха. Накрая не устоя, гласът му стана писклив и в очите му се появиха сълзи.

— Не бива да ми причинявате това — помоли се той. — Пари ли искате? Мога да ви дам толкова пари, колкото са нужни на организацията ви. Моля, пуснете ни да си вървим.

— Твърде късно е за това — се чу гласът от компютъра. Електронният филтър беше изключен и мъжът от другата страна на връзката заговори със своя собствен глас.

— Джеф, ти беше съден и намерен за виновен.

Мерик познаваше този глас твърде добре, макар да не го беше чувал от години. И знаеше, че той означава смърт.