Брегът на скелетите

32.

Пясъчното бъги, в което се возеха Кабрило, Макс, Слоун и Мафана, летеше през пустинята на дебелите си гуми, а тунингованият двигател ревеше оглушително, защото Хуан караше с вратоломна скорост. Моузис Ндебеле също искаше да дойде, но лекарите от частната болница в Южна Африка отказаха да го пуснат толкова скоро след операцията на смазания му крак. Затова беше изпратил своя стар сержант да го замества, макар че имаше безусловно доверие на Кабрило.

Те закъсняваха за назначената среща. Мъжът от компанията, която им даде автомобила под наем, беше и доброволец в свакопмундската полиция. Той закъсня, защото беше участвал в ареста на група европейци, закъсали в пустинята, които бяха отговорни за някакво отвличане, извършено в Швейцария.

Откритото бъги се изкачи по един хълм и Хуан го засили надолу. Дебелите гуми вдигаха облаци прах и оставяха дълбоки бразди в пясъка. Колата се люшкаше на амортисьорите си, но въпреки това четиримата пътници зяпнаха при вида на долината под тях.

„Роув“ изглеждаше така, сякаш плаваше по пясъчно море. Малки дюни се плискаха в корпуса му подобно на спокойни морски вълни. Ако не се брояха липсващият димоход, строшените товарни кранове и падналата боя, корабът щеше да изглежда по същия начин, както преди сто години, преди да го засипе най-силната пясъчна буря на онова столетие.

До него бе кацнал голям товарен хеликоптер, боядисан в яркосиньо. На едната му страна имаше надпис „Национална агенция за подводния свят“. До него стояха двете багерчета, които бяха изринали деветте метра пясък, погребали кораба. Неколцина работници безделничеха под голяма бяла тента.

Хуан се наведе и целуна Слоун по бузата.

— Права беше. Моите поздравления.

Тя засия от комплимента.

— Да не би някога да си имал съмнения?

— Стотици — обади се Макс от задната седалка.

Слоун се обърна и игриво го плесна по коляното.

Хуан превключи скоростите и те полетяха още по-бързо надолу по склона. Появата им накара работниците да станат. Двама от тях се отделиха от групата и тръгнаха през пясъка към палубата на „Роув“. Единият носеше хладилна кутия.

Кабрило спря на сантиметри от пясъчната пътека към кораба и загаси двигателя. Сега във въздуха се чуваше единствено слабият ветрец. Хуан освободи коланите и скочи от твърдата седалка на бъгито, докато двамата мъже се приближаваха. Те бяха здравеняци, година или две по-млади от него, въпреки че единият беше белокос със сини очи като Хуан. Другият беше по-мургав, латиноамерикански тип, а в погледа му проблясваше смях.

— Не познавам много хора по света, които наистина са впечатлили Дирк Пит — каза белокосият от НАПС. — Затова, когато ми се отвори възможност да се запозная с един от тях, взех, че се възползвах. Предполагам, че ти си председателят Кабрило?

— Хуан Кабрило — двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Аз съм Кърт Остин, а този юнак тук е Джоуи Завала. Между другото, благодаря ви за това, че ни помогнахте да се отървем от операцията по почистване на разлива в Ангола, където НАПС помага.

— Радвам се да се запознаем. Как върви?

— По-добре от очакваното. По случайност нашият кораб беше наблизо, защото провеждахме проучвания около Ангола. Джоуи успя да модифицира една драга за взимане на проби в действаща петролосмукачка. Така изпомпвахме суровия петрол направо в складовите резервоари на брега. „Петромакс“ докараха цялата техника от всичките си концесии в Нигерия и след по-малко от две седмици разливът ще бъде напълно почистен.

— Това е чудесна новина — каза Хуан и добави самообвинително. — Ако бяхме стигнали там няколко часа по-рано, той щеше да е по-малък.

— А ако се бяхте появили няколко часа по-късно, сега щеше да е двойно по-голям.

— И това е вярно — Кабрило се обърна към спътниците си. — Това е президентът на Корпорацията, Макс Хенли. Мафана представлява Моузис Ндебеле, а това е Слоун Макинтайър. Тя е причината да сме на десет километра от океана, но пред очите ни да има параход.

— Страхотна гледка, нали?

— Не че се оплаквам, но как успяхте да го намерите толкова бързо?

Преди да отговори, Джоуи Завала измъкна пилзенска бира „Тускър“ от хладилната кутия. Шишетата бяха леденостудени и покрити с капчици вода. Той ги отвори едно по едно и ги раздаде на групата.

— Това е най-добрият начин да се пребориш с прахоляка — обясни той.

Те вдигнаха бирите, казаха си наздраве и отпиха по няколко големи глътки.

— Ох — въздъхна Завала, — това е истината.

— В отговор на въпроса ти — каза Остин, след като избърса уста, — ние прехвърлихме проблема на нашия компютърен гений, Хайрам Йегър. Той събра цялата налична информация за бурята, която се е надигнала в нощта, когато изчезва „Роув“. Проучи стари корабни дневници, спомени на жителите на Свакопмунд, дневници на мисионери и един доклад, представен пред Британското адмиралтейство, в който се описват навигационните промени, станали по крайбрежието на Югозападна Африка. Вкарал всичко, което успял да намери, в своя компютър и след това добавил и метеорологичните данни за този район за цялото изминало столетие след бурята. След един ден Макс изплю отговора.

— Макс? — попита Хенли.

— Така нарича компютъра си. Той създаде карта на крайбрежието такова, каквото е днес, а до него успоредно очертанията на старото, което навлиза на един-два, а на отделни места до десет километра навътре в сушата. Ако „Роув“ е бил близо до брега, за да вземе пътниците, които са духнали с цяла торба диаманти, би трябвало да е заровен някъде пред старото крайбрежие.

— Разликата в разстоянията се дължи на различните геологични условия и ветровете — добави Завала.

— След като вече разполагахме с карта, прелетяхме над очертанията на старото крайбрежие с хеликоптер, снабден с магнитометър.

— И аз правих същото — каза Слуон, — но търсих в морето. Предполагам, че е трябвало да направя по-задълбочени проучвания.

— Отне ни два дни, за да намерим парахода. Намираше се на по-малко от девет метра от мястото, което беше посочил Макс.

— Удивително.

— Опитах да убедя Хайрам да накара своя компютър да ми каже числата от тотото — пошегува се Завало. — Но той ми обясни, че няма да го направи, макар да може.

— Използвахме и радар, за да се уверим, че става дума за кораб, а не за метеорит например — продължи разказа си Остин. — Останалото беше просто въпрос на копане.

Завала отвори още бири.

— Копането не беше малко.

— Влизахте ли вече? — попита Слоун.

— Чакахме да дойдете и вие. Заповядайте на борда.

Той ги поведе по пясъчната ивица, оставена като подвижен мост, и всички стъпиха на палубата от тиково дърво. НАПС бяха свършили доста работа, изгребвайки всичкия пясък, и сега на палубата имаше само песъчинки, донесени от вятъра.

— Стъклата на мостика са строшени от бурята или от пясъка, който го е затрупал. Обаче… — Той остави изречението недовършено и тупна с ръка по капака на входника. Металът изкънтя. — Пустинята не е успяла да влезе в помещенията на екипажа.

— Вече съм освободил резетата — каза Завала, — така че госпожице Макинтайър, моля.

Слоун пристъпи напред и завъртя колелото, за да издърпа резетата докрай. Тя дръпна капака и от него се посипа малко пясък. Каюткомпанията под палубата се осветяваше само от няколко лъча светлина, които влизаха през малките илюминатори на стената. Човек можеше да си помисли, че не бяха минали сто години. Мебелите си бяха на мястото. На печката имаше чайник, готов да стопли вода. От тавана висеше фенер, който сякаш имаше нужда единствено от клечка кибрит, за да светне.

Но когато зрението им свикна, осъзнаха, че това, което в първия момент бяха взели за чували от зебло върху масата, бяха мумифицираните останки на двама мъже. След изсушаването на телата кожата им бе станала сива и изглеждаше ронлива като хартия. Единият имаше само препаска около кръста и корона от отдавна опадали пера. Другият носеше груби дрехи, а до главата му лежеше огромна шапка с увиснала периферия, която преди единадесет десетилетия сигурно е била бяла.

— Х. А. Райдър — прошепна Слоун. — Другият трябва да е някой от воините хереро, изпратени от техния крал да намерят камъните.

— Изглежда са нападнали точно когато е започвала бурята — каза Остин, който се върна по един къс коридор. — В каютите има още десетки тела. Повечето явно са загинали в битката. Покрити са с прободни рани. По телата на хереро няма белези, значи са умрели от глад, когато пясъкът е заровил „Роув“.

— Него не са го убили — Хуан посочи трупа на Райдър. — Питам се защо?

— Както изглежда, тези двамата са останали последни — подхвърли Завала. — Вероятно са умрели от жажда, когато водните запаси на кораба са свършили.

— В онези години Райдър е бил много известен — замислено каза Слуон. — Може да са се познавали. Да са били приятели отпреди кражбата.

— Това е тайна, която никога няма да разкрием — каза Макс, като пристъпи напред, за да вземе една от чантите, оставени под масата. А що се отнася до това… — Той вдигна чантите за седлото, но изсъхналата кожа се скъса и на пода се изсипа цял водопад диаманти. Бяха необработени, светлината беше оскъдна, но те все пак проблясваха като късчета уловена слънчева светлина. Всички се развикаха радостно. Слоун вдигна един двадесеткаратов камък и го поднесе към илюминатора, за да го разгледа. Мафана загреба с две шепи диамантите и ги остави да се изсипят през пръстите му. Изражението му подсказа на Хуан, че той не мисли за себе си, а за това какво означава подобно богатство за неговия народ.

Старият сержант отвори другите торби и започна да рови из камъните за най-големите и най-чистите. Трябваше доста да избира, защото миньорите хереро, които са копаели диаманти на своя крал, са подбирали само най-хубавите. Ръцете му се напълниха и той се върна при Кабрило.

— Моузис ми каза, че си му дал шепа камъни като предплата — тържествено каза Мафана. — Нареди да ти върна два в израз на благодарност.

Хуан беше трогнат от жеста.

— Мафана, това не е нужно. Ти и твоите хора се бихте и умирахте за тези камъни. Такава беше нашата сделка.

— Моузис каза, че вероятно ще отговориш така, затова аз трябва да ги дам на господин Хенли. Моузис твърди, че той е по-малко сантиментален от теб и ще ги приеме от името на вашия екипаж.

— Напълно прав е — отговори Макс и протегна ръце. Мафана му подаде камъните. — След като неотдавна се правих на експерт бижутер, бих казал, че това тук струва един милион долара.

— Явно не си бил твърде добър в тази роля. — Слоун взе най-големия камък в купчината и му го показа. — Само този ще донесе милион, когато бъде полиран и нарязан.

Макс успя единствено да се ококори, което предизвика нов взрив от смях.

Час по-късно, когато всички бяха разгледали кораба, Слоун намери Хуан на носа на „Роув“ със скръстени на гърба ръце.

— Как се пееше в песента? — подхвърли тя, докато се приближаваше. — Дай ми кораб и звезда, до която да стигна.

Той се обърна и се усмихна.

— Само гледам пясъчните дюни.

— Четох корабния дневник. Х. А. Райдър е продължил да го води, след като пясъкът ги е погребал. Кърт беше прав, че хереро са нападнали в разгара на бурята. Изклали са екипажа до крак. Всички, с изключение на Райдър. Вождът им някога бил работил за него като водач и му дължал живота си. Райдър го спасил, когато бил нападнат от лъв. Но това не е имало значение.

— Какво е станало?

— Бурята вилняла цяла седмица и когато най-сетне отминала, те не могли да отворят вратите. А илюминаторите били твърде малки, за да могат да минат през тях. Били са в капан. Имали достатъчно храна и вода, за да изкарат цял месец, но краят им бил неизбежен. Един по един африканците измрели. Останали само Райдър и вождът на хереро. Предполагам, че следващият, който е умрял, е бил Райдър, защото в дневника няма нищо за смъртта на главатаря.

— Това със сигурност е на върха на класацията ми за най-гадните начини да умреш — каза Хуан и потрепери.

— В дневника Райдър споменава и нещо друго много интересно. Той пише, че когато той и неговите другари откраднали диамантите на хереро, им оставили четири препълнени с камъни делви за бира. От историята знам, че техният крал не ги е използвал, за да си купи защита от британците срещу германските окупатори, така че диамантите трябва да са още там.

— Забрави това — ухили се Хуан. — Последния път, когато ти помогнах, се оказах върху огромна метална змия по средата на океана, а малко по-късно под краката ми потъна цял супертанкер. Ако искаш да търсиш още диаманти, моля. Аз ще се занимавам с нещо по-безопасно. Например с издирване на терористи.

— Това беше само една идея — каза тя и се усмихна закачливо.

Кабрило поклати глава.

— Докато сме още на тема диаманти, искам да те попитам няколко неща.

— Давай.

— Сигурна ли си, че ще успееш да получиш добра цена за тези камъни?

— Моята компания ще плати пълната пазарна цена, защото само така може да запази монопола си. Няма да им хареса, че не съм ги върнала аз, но просто нямат друг избор. Не се тревожи за това. Моузис ще получи предостатъчно пари, за да прогони корумпираните управници от своята родина.

— Това ме навежда на втория въпрос. Предполагам, че щом сделката бъде сключена, ти няма скоро да спечелиш наградата „Служител на годината“. Питах се дали не си се замисляла да смениш работата си?

— Председателю Кабрило, да не би да ми предлагаш място? — Усмивката й беше по-искряща от всички диаманти на света.

— Работното време е дълго, понякога задачите са опасни, но както сама видя току-що, заплащането е много добро.

Тя пристъпи толкова близо до него, че гърдите им почти се докосваха.

— Преди време си побъбрих с Линда и разбрах, че емоционалните връзки не се поощряват сред екипажа.

— Служебните романи са трудни. Още по-тежко е, когато всички живеете заедно.

Тя прокара пръст по голата му ръка и го погледна в очите.

— В такъв случай преди изобщо да си помисля дали да се включа в играта на пирати, трябва да направя нещо, което отдавна искам.

— Какво е то? — попита той с одрезгавял глас.

— Това — каза Слоун и устните им се срещнаха.