Брегът на скелетите

6.

Хуан Кабрило седеше зад бюрото си с вдигнати на плота от разноцветно дърво крака и четеше докладите на Еди и Линк за проведената акция на своя лаптоп. Той беше наясно, че акцията е била истински екшън, от който може да ти настръхне косата, но описаното от двамата мъже звучеше скучновато. Всеки от тях даваше висока оценка на действията на своя другар и омаловажаваше опасностите до такава степен, че докладите им звучаха като упътване за ползване на микровълнова печка.

Кабрило направи няколко бележки с електронното стило и изпрати докладите в архива на компютъра.

После се зае да проверява прогнозите за времето. Деветата силна буря в Атлантическия океан се формираше на север от тях и макар тя да не представляваше заплаха за „Орегон“, той я следеше внимателно, защото три от предишните бури бяха преминали в урагани само преди месец. Метеоролозите предсказваха, че тази година съперничи и дори може да надмине по бройка бурите с имена, които през 2005 г. се стовариха върху Съединените щати, разрушиха Ню Орлийнс и опустошиха крайбрежието на Тексаския залив. Специалистите твърдяха, че това е напълно нормален цикъл от тежки и чести урагани, но природозащитните организации вдигаха врява, че тези супер бури са резултат от глобалното затопляне. Хуан бе солидарен с мнението на метеоролозите, но въпреки това тенденцията беше тревожна.

Времето край югозападното крайбрежие на Африка изглежда щеше да остане ясно поне през следващите пет дена.

За разлика от запуснатия му външен вид, когато играеше ролята на алчен офицер на товарен кораб без определено местоназначение, тази сутрин Кабрило беше току-що изкъпан и носеше произведени в Англия джинси, отворена на врата риза „Ейсър и Търнболт“ и мокасини на бос крак. Тъй като хората можеха да видят глезените му, си беше сложил протеза на десния крак, покрита с каучук с телесен цвят, вместо някоя от другите с по-механически вид. Носеше косата си къса, но все пак малко по-дълга от обичайната военна прическа. Въпреки латиноамериканското име и наследство косата му беше почти напълно побеляла — следствие от това, че е бил отгледан в Калифорния и е прекарвал по-голямата част от времето си по плажовете и на сърфа.

Бронираните капаци на илюминаторите бяха вдигнати и каютата се къпеше в естествена светлина. Ламперията от тиково дърво, подовете и таваните светеха прясно полирани. От писалището погледът можеше да стигне до спалнята, изпълнена от масивно легло с четири резбовани на ръка колони, а отвъд нея — до душкабината с мексиканските фаянсови плочки, медното джакузи и голямата мивка. Помещенията ухаеха на мъжествения лосион за след бръснене на Хуан и на кубинските пури „Ла Троя Универсалес“, които от време на време той с удоволствие пушеше.

Обзавеждането беше просто и елегантно и разкриваше смесицата от вкусове на Хуан. На едната стена висеше картина, изобразяваща как „Орегон“ цепи бурни вълни. На другата имаше лавици със стъклени витрини. Там бяха подредени сувенирите, които Хуан беше купувал при пътуванията си: глинена египетска ушабти9, каменна купа от времето на Ацтекската империя, молитвена мелничка от Тибет, парче украсена с резба раковина, кукури, извития нож на гурките, гренландска кукла от тюленова кожа, парче необработен смарагд от Колумбия и десетки още други неща. Повечето мебели бяха черни. Вградените в тавана лампи хвърляха дискретно осветление. Подовете бяха покрити с копринени персийски килими в ярки цветове.

Единственото многозначително нещо в помещенията беше пълната липса на фотографии. Местата, където повечето плаващи по моретата мъже държаха снимки на своите жени и деца, в Хуановата кабина бяха празни. Някога той беше женен, но смъртоносната катастрофа, която съпругата му предизвика преди единадесет години, беше дълбоко заровена в него и той отказваше да си спомня за нея.

Кабрило отпи глътка от ароматното кафе „Кона“, забеляза сервиза и се усмихна. Два от факторите, които му позволяваха да наема и задържи най-добрите от американските въоръжени сили и разузнавателни служби, бяха, че плаща много добре и не се стиска за разходите по екипите си. Независимо дали ставаше дума за скъп порцелан в столовата, главни готвачи в камбуза, владеещи тънкостите на „Кордон бльо“, или пари за ремонт, които всеки нов член на екипажа получаваше, за да направи каютата си по свой вкус. Марк Мърфи беше изразходвал по-голямата част от своя бюджет за стереосистема, която можеше да свали ракообразните, полепнали по долния край на корпуса. Линда Рос бе наела нюйоркски вътрешен дизайнер, за да оправи каютата й, а тази на Линк беше спартанска като в казармите на военния флот. Вместо за кабината той похарчи парите за любимия си „Харли-Дейвидсън“, който държеше в трюма.

„Орегон“ предлагаше голям спортен салон със сауни и когато не изпълняваше задача, една от баластните цистерни можеше да се напълни наполовина и да се превърне в плувен басейн с олимпийски размери. Мъжете и жените, които работеха за Корпорацията, живееха добре, но както се видя при тази последна мисия, и опасно. Всеки член на екипажа беше и акционер. Докато офицерите се наслаждаваха на лъвския дял от печалбите, любимата задача на Хуан в края на мисиите беше да разписва чековете с добавки за техниците и помощния персонал. Те щяха да се закръглят наоколо 500000 долара за задачата, която току-що бяха изпълнили.

Точно се готвеше да започне доклада си за Ленгстън Овърхолт, неговия стар приятел в ЦРУ, който осигуряваше голяма част от бизнеса на Корпорацията, когато някой почука на вратата.

— Влез.

В каютата му влязоха Линда Рос и Марк Мърфи. Колкото Линда беше сладка и дребна, толкоз Мърфи бе върлинест и непохватен. Черната му коса беше рошава, беше си пуснал козя брадичка, която можеше да изчезне само с едно движение на бръснача. Имаше навика да носи само черно. Макар и един от малцината, които не бяха минали през военната школа, Марк беше доказан гений — бе написал докторската си дисертация на двадесет години. После започнал работа в изследователския отдел на оръжейна фирма и се запознал с Ерик Стоун, който по това време още бил във военния флот, но му оставало малко и вече имал договор да започне работа при Хуан. Ерик убеди Кабрило, че младият експерт по оръжията ще бъде ценно попълнение за Корпорацията. В следващите години, макар Мърф да харесваше пънк музиката и от време на време да превръщаше корабната палуба в писта за скейтборд, Хуан се увери в правотата на Ерик.

Кабрило хвърли поглед към антикварния хронограф на полицата срещу бюрото му.

— Или вие двамата сте пратили топката в аут, или сте вкарали гол още в началото, щом се явявате толкова бързо.

— Да кажем, че е така — съгласи се Мърф, стиснал под мишница цяла купчина документи. — Освен това, за протокола, не харесвам спортните сравнения, защото не успявам да разбера повечето.

— Значи е било по-скоро забивка, отколкото Аве Мария — ухили се Хуан.

— Щом казваш.

Двамата седнаха срещу Хуан, който разчисти купчина листа от писалището.

— Добре, какво ми носите?

— Откъде да започнем? — попита Линда. — От отвличането или от фирмата?

— Нека започнем с миналото. Трябва да знам с кого си имаме работа. — Хуан скръсти пръсти зад тила и се загледа в тавана, а Линда започна доклада си. Може би беше невъзпитано да не я гледа в лицето, но това беше една от странностите му, щом решеше да се съсредоточи.

— Джефри Мерик, четиридесет и четири годишен. Разведен, с две пораснали деца, които прекарват по-голямата част от времето си, като пръскат парите на тате, докато ги преследват папараци, така че да попаднат в жълтата преса. Бившата му съпруга е художничка, живее в Ню Мексико и не вдига шум около себе си.

Мерик завършва Масачузетския технологичен институт с докторат в областта на химията. Той е точно един ден по млад от Марк, който също е направил доктората си там. Сдружава се с друг дипломант, Даниел Сингър, и двамата основават „Мерик Сингър“, изследователска компания в областта на материалните проучвания. Фирмата регистрира осем патента през последните двадесет и пет години и се разраства от двама основатели с наети помещения извън Бостън до цяло градче близо до Женева, Швейцария, и сто и шестдесет служители.

Както може би знаеш, най-важният им патент е за филтърна система на органична основа, която пречиства деветдесет процента от сярата в пушека на топлоелектрическите централи, работещи с въглища. Година след получаването на патента „Мерик Сингър“ излиза на борсата и двамата мъже стават милионери. Не може да се каже, че по онова време споровете, които продължават и до днес, ги няма. Природозащитниците твърдят, че дори с филтри централите на въглища замърсяват прекалено и трябва да се затворят. Водят се безброй дела и всяка година те стават все повече.

— Възможно ли е Мерик да е отвлечен от екотерористи? — прекъсна я Хуан.

— Швейцарската полиция разследва и тази възможност — отговори Линда, — но това не е много вероятно. Какъв смисъл би имало? Да преговорим случилото се: десет години след като правят голям удар с листването на борсата, между Мерик и неговия партньор настъпва разрив. До този момент двамата са близки като братя. На пресконференции винаги се появяват заедно. Почиват семейно. И тогава, само за няколко месеца, Сингър изглежда преживява личностна промяна. Взима страната на природозащитниците в процесите срещу собствената си фирма и накрая принуждава Мерик да изкупи неговия дял. Акциите му били оценени на два милиарда и половина и Мерик трябвало бая да се потруди, за да събере толкова пари в брой. Той лично трябвало да изкупи всички акции на „Мерик Сингър“. Това едва не го довело до фалит.

— Прилича малко на историята с Каин и Авел — вметна Марк Мърфи.

— По онова време това е новина от първите страници на всички финансови издания.

— С какво се занимава Сингър след станалото?

— След като жена му го напуска, той живее по крайбрежието на Мейн близо до мястото, където е израснал. Допреди пет години използва богатството си, за да подпомага природозащитни каузи. Някои са дори екстремисти. А в един момент напълно неочаквано завежда дела за измама срещу няколко природозащитни организации, твърдейки, че са го завлекли с пари. Заявява, че цялото природозащитно движение е начин тези, които са начело на различните организации, да направят пари лично за себе си и че в действителност не са сторили нищо, за да помогнат на планетата. Делата още се влачат, а Сингър не се показва много.

— Значи живее като отшелник?

— Не. Просто гледа да не попада в общественото полезрение. Докато правех проучванията, имах усещането, че Сингър е подставено лице, а Мерик е мозъкът, въпреки че на сцената са излизали винаги заедно. Мерик умеел да се оправя с хората и имал достъп и до Капитолийския хълм, а по-късно и по коридорите на властта в Берн, когато премества компанията в Швейцария. Той носел костюми за по хиляда долара, докато Сингър се разхождал с джинси и лошо вързана вратовръзка. Мерик обича светлината на прожекторите, а Сингър сенките. Мисля си, че след като е напуснал компанията, просто се е завърнал към своето интровертно аз.

— Не ми прилича много на криминален мозък — измърмори Хуан.

— И аз съм на същото мнение. Той е просто учен с дебел портфейл.

— Добре, значи си имаме работа с отвличане заради откуп или пък някой друг преследва Мерик?

— След сблъсъка със Сингър компанията върви гладко.

— С какво всъщност се занимава тя?

— Сега, когато е частна собственост, се занимава с чисто научни изследвания, финансирани от Мерик. Регистрира по няколко патента на година, но нищо сензационно. Например по-добро молекулярно лепило за някои мъчно разбираеми приложения или пяна, която може да издържи няколко десетки степени повече от друга, която е вече на пазара.

— Нещо, което някой би искал да открадне чрез индустриален шпионаж?

— Нищо не можахме да открием, но има вероятност да работят тайно върху нещо.

— Добре, ще го имаме предвид. А сега ми разкажи за самото отвличане.

Марк се изправи в стола си.

— Пазачът видял Мерик и една изследователка, Сюзън Донливи, в седем вечерта да си приказват край главното здание на фирмата, докато вървят към изхода. Мерик имал уговорена делова вечеря в осем. Донливи си тръгнала сама и очевидно нямала планове.

Тръгнали си от „Мерик Сингър“ с различни автомобили. Мерик със своя „Мерцедес“, а Донливи с „Фолксваген“. Колите им са намерени на около километър от парцела на фирмата. След проучване на оставените следи, полицията успяла да установи, че трето превозно средство — като се има предвид дължината на междуосието, най-вероятно става дума за микробус — е избутало колите им от пътя, и то при висока скорост. В мерцедеса са се задействали въздушните възглавници, но не и във фолксвагена. Вероятно Мерик е бил ударен пръв, а Сюзън е намалила скоростта, преди да ударят и нея. Прозорецът откъм седалката на Мерик е разбит навътре, за да отключат вратата. Фолксвагенът не разполагал с автоматични ключалки, така че нея просто са я измъкнали от колата.

— Откъде знаят, че това е отвличане? Може просто някой добър самарянин да ги е спасил и завел в местната болница? — попита Кабрило.

— Няма ги в нито една местна болница, което навежда полицията на мисълта, че вероятно са затворени в мазето на добрия самарянин.

— Правилно.

— Засега няма отправено искане за откуп, а издирването на микробуса не е дало резултати. Сигурно накрая ще го намерят около летището, защото ние знаем, че Мерик, а най-вероятно и Сюзън са изведени от страната със самолет.

— Проверихте ли какви чартърни полети са тръгнали снощи от Женева?

— Ерик работи по този въпрос в момента. Полетите са повече от петдесет. Току-що завърши една икономическа среща на върха и всички важни клечки са си тръгвали за вкъщи.

Хуан извъртя очи.

— Общественици.

— Може би това не е лош късмет за нас, а просто добро планиране от тяхна страна.

— Добро попадение.

— Засега полицията не знае какво да мисли. Играят си на „ще поживеем и ще видим“, докато похитителите не отправят своите искания.

— Възможно ли е всичко това да е заради Сюзън Донливи, а не заради Джефри Мерик? — попита Хуан.

Марк поклати глава.

— Съмнявам се. Проверих я в базата данни на фирмата. Работи там от две години. Тя е изследовател в областта на органичната химия и още пише доктората си. Както вече казах, живее сама. Няма мъж, нито деца. Повечето биографии на служителите дават информация и за страничните им интереси и хобита. Нейната изрежда само професионалните й препоръки. В нея няма нищо лично.

Нито един похитител не би влязъл в разходи по наемането на частен самолет, за да я отвлече.

— Няма значение какво мислиш — подметна Линда. — Мерик е бил целта и се обзалагам, че Донливи е взета, защото е станала свидетел.

— А какво знаете за Дяволския оазис, който споменаха? — попита Хуан, за да ги накара да се съсредоточат.

— В интернет не се споменава подобно място — отговори Линда. — Сигурно е кодово название, така че може да е всяко място на света. Като се има предвид къде прихванахме разговора, в който казаха, че ще стигнат там в четири сутринта, може да опишем достатъчно голям кръг, за да опре в източния край на Южна Америка. А може да са завили отново на север, за да се насочат обратно към Европа.

— Това не ми се струва много вероятно. Да предположим, че от Швейцария са продължили по права линия по същия курс на юг, който ги доведе снощи до нас. Къде е най-вероятното място за кацане?

— Някъде в Намибия, Ботсвана, Зимбабве или Южна Африка.

— Като се има предвид късметът ни, колко залагаш на това, че ще излезе Зимбабве? — измърмори Марк.

Корупцията и лошото икономическо планиране бяха превърнали тази някога богата държава в най-бедната на континента. Тлеещият гняв срещу правителството, което потиска собствения си народ, заплашваше да прелее. Чуваха се разкази за нападения срещу отдалечени села, дръзнали да се изкажат срещу режима. Същевременно гладът и болестите драматично се увеличаваха. Всички признаци говореха за предстояща гражданска война, която може да избухне след месеци иди дори седмици.

— Отново може да не става дума за нашия лош късмет, а за тяхното добро планиране — каза Линда. — Едва ли някой ще тръгне да издирва отвлечен индустриалец по средата на район във война. Може лесно да са подкупили правителството, за да си затвори очите, когато го доведат.

— Добре. Съсредоточете се върху издирването на Дяволския оазис с идеята, че се намира в Зимбабве, но не изключвайте и други възможности. Ние ще продължим да плаваме на юг и да се надяваме, че ще откриете нещо, докато стигнем до Тропика на Козирога, Междувременно аз ще говоря с Ленгстън, за да разбера дали ЦРУ знае нещо по въпроса и да го помоля да сондира швейцарското правителство и борда на директорите на „Мерик Сингър“. Да им съобщи, че може би ще имат избор.

— Председателю, това не е обичайният ни начин на работа.

— Да, Линда, знам, но може би сме на точното място и време, за да сполучим.

— Или похитителите ще съобщят исканията си днес и „Мерик Сингър“ ще платят и добрият стар Джефри ще си бъде у дома за вечеря.

— Забравяш нещо много важно — каза Хуан сериозно, за разлика от нейния лековат тон. — Извеждането му от страната със самолет е риск, който не биха поели, ако ставаше дума само за откуп. Ако са искали само пари, можеха да го скрият някъде в Швейцария, да обявят исканията си и да приключат. Ако планирането им е толкова точно, както казваш, в техния заговор трябва да има още едно равнище, което още не сме видели.

Линда Рос кимна, усетила сериозността на положението.

— Например?

— Намерете Дяволския оазис и може би ще разберем.