Брегът на скелетите

22.

— Лоурънс Арабски вика Великодушния жест.

Толкова бе изтощен от изминалите четиридесет и осем часа и особено последните дванадесет от тях, че напълно беше забравил за тактическата радиостанция, която носеше, и за секунда си помисли, че му се счуват гласове. После се сети, че Лоурънс Арабски беше позивната на Линк.

— Мамка му, Лари — отговори Хуан, — радвам се да те чуя.

— Току-що видях портала да хвръква във въздуха и нашите нови съюзници да нахлуват.

— Потвърждавам. Каква е позицията ти?

— Намираме се на четири и половина километра от затвора и летим на височина хиляда и шестстотин метра. Гундерсон с орловия поглед забеляза експлозията. Готов ли си да кацнем?

— Не — отговори Кабрило. — Първо трябва да осигуря безопасността на нашите пътници и да се уверя, че хората на Мафана могат да задържат войниците приклещени достатъчно дълго, за да може да кацнете.

— Няма проблем, ще продължим да кръжим — каза Линк и след това добави със закачка в ниския си баритон: — Нали ни плащат на часове.

Хуан вкара нов пълнител в автомата си, дръпна затвора и вкара патрон в цевта. Преди някой отново да опита да го нападне в гръб, като се покатери на покрива, той хукна към парашута, който се издуваше, провиснал над външната страна на затвора. Задържаше го само един от болтовете, които неговите хора бяха забили по времето, когато още смятаха, че това е само една малка и чиста операция за освобождаване на заложници от група дългокоси екотерористи.

Сега шумът от сражението във вътрешния двор беше такъв, сякаш е започнала Третата световна война, защото зимбабвийците се биеха на малко пространство и използваха автоматите повече като тояги, отколкото за стрелба.

Хуан стисна найлона на парашута, прехвърли се през ръба на покрива и краката му се залюляха на три етажа над земята. Започна да се спуска бавно и внимателно, защото найлонът беше хлъзгав като коприна. Стигна края на полюшващия се парашут, но все още се намираше на около метър над отвора на прозореца, който бяха използвали неговите другари. Постави крака на стената, сгъна коленете си до гърдите и се оттласна с всички сили.

Тялото му се люшна встрани и описа дъга от почти три метра, преди земното притегляне да го запрати обратно срещу сградата. Имаше чувството, че коленете се взривяват, когато стъпалата му се стовариха в грубия камък, но опитът му подсказа, че би могъл да успее, стига преценката му да бъде съвсем точна.

Той отново сви колене и се оттласна, а ръцете му като менгеме стискаха парашута. Когато стигна върха на дъгата, която описваше, той се съсредоточи изцяло върху тъмния отвор, който можеше да му осигури достъп в затвора. Започна да се спуска по обратния път, набирайки скорост и леко под ъгъл. Когато краката му попаднаха в центъра на прозореца, той се пусна и полетя като камък, хвърлен с прашка.

Мина отвора без стъкло, като леко закачи със задник перваза, стовари се на пода и се затъркаля, докато не спря, блъсвайки се болезнено в металните перила на площадката над долната редица килии. Звукът от сблъсъка на тялото му отекна в празния блок.

Изстена, когато се изправи на крака. Знаеше, че след няколко часа гърбът му ще заприлича на зебра от равномерно разпределените пурпурни натъртвания от перилата.

Нямаше смисъл да бъде тих след такова шумно нахлуване и се затича надолу по стъпалата. От докладите на Еди за Линк бе научил, че тази част на затвора е празна. На партера си почина пред отворената врата и огледа коридора в двете посоки, благодарен, че генераторът все още захранваше лампите. Щом тръгна надясно, взе предохранителни мерки, като разби крушките, под които минаваше. Нямаше никакво намерение да улеснява войника, който щеше Да влезе през някоя от взривените врати.

Надникна зад ъгъла и пред една широка врата видя стол точно както Еди беше описал мястото, където държат Мерик. Първоначалната им мисия беше да спасят учения, но сега първата задача на Кабрило бе да осигури безопасността на Моузис Ндебеле. Той отмина вратата, сигурен, че похитителите на Мерик са се свили вътре, без да знаят как да реагират.

През нощта затворът никога не отдаваше напълно топлината, която натрупваше през деня, и сега, след като бе беше съмнало, коридорите ставаха все по-горещи. Докато тичаше, Хуан се потеше неудържимо. Беше стигнал до средата на коридора, когато някакво движение в долния край, привлече погледа му. Двама слабички войници тичаха срещу него. Те бяха много по-близо до входа към другия блок с килии, отколкото той. Тяхното присъствие му подсказа, че там държат своя важен затворник.

Хуан се хвърли на земята и лактите му се одраха в каменния под, докато насочваше автомата. Даде див откос, който принуди войниците да отстъпят назад й да се скрият зад ъгъла, откъдето бяха дошли.

Сигурно са се промъкнали под отломките на вратите, помисли си той разсеяно и направи опит да потисне мисълта, че няма никакво прикритие, а двамата заедно го превъзхождат по огнева мощ. Промъкна се обратно до мястото, където коридорът беше много по-тъмен, и се претърколи на другата страна, за да ги обърка. Стреляше всеки път, когато някой от пазачите се опиташе да провери коридора. Въздухът се изпълни с миризма на барут. Районът около председателя беше покрит с лъскави месингови гилзи.

Той изпълзя отново и пресече коридора миг преди един от войниците да открие съкрушителен прикриващ огън. Разлетяха се каменни отломки и засвистяха куршуми. Хуан даде един откос, но войникът не се разколеба и продължи да стреля.

Неговият другар се втурна иззад ъгъла, за да увеличи огневата му мощ. Макар никой от тях да не можеше да види Кабрило в тъмния коридор, вероятността да извадят късмет с някой случаен изстрел се удвои. Първият войник изскочи от позицията си и хукна към вратата на блока с килии. Или вратата не беше заключена, или той отнесе с откос катинара, защото изчезна зад нея, преди Хуан да успее да го повали.

Кабрило разполагаше само с няколко секунди преди войникът да убие Моузис Ндебеле. Той се надигна и обзет от нещо, което можеше да се стори на страничния наблюдател като безразсъдна ярост, изскочи от мрака на коридора. Докато тичаше, стреляше с автомата от хълбок. Лъчът на лазерния му прицел подскачаше из въздуха, докато най-накрая не се установи върху гърдите на втория пазач. Следващите три куршума го улучиха в гърдите и го изхвърлиха назад.

Кабрило продължи да тича. Вместо да намали, за да мине през вратата на блока с килии, той се блъсна странично в касата, пое удара с рамо, но почти не намали бързината си.

Пред него се показа редица килии, затворени отпред с железни решетки. Всички изглеждаха празни. Доколкото знаеше, Ндебеле можеше да е на втория или третия етаж, а първият войник имаше голяма преднина и сигурно вече го беше намерил. Точно тогава въпреки тежкото си дишане и блъскането на сърцето в ушите, Хуан чу гласове, които идваха иззад килиите. Гласът беше мелодичен и успокояващ. Не приличаше на крясъците на осъден, а беше по-скоро бащински разбиращ, като на свещеник, който дава опрощение.

Той се втурна зад ъгъла. Пазачът стоеше пред килията, а вътре мъж с мръсна затворническа униформа се бе изправил зад железните пръчки на решетката. Войникът беше насочил автомата в главата му. Моузис Ндебеле стоеше спокойно, с отпуснати ръце, сякаш не го очакваше екзекуция, а водеше разговор с приятел, когото отдавна не бе виждал.

Хуан вдигна автомата и го опря в рамото си, а червената точка на лазера застина върху лъскавото чело на негъра. Той се обърна от шума, който вдигнаха стъпките на Кабрило. Хуан спря на девет метра от двамата африканци. Войникът започна да сваля оръжието си, за да го насочи срещу председателя, но Хуан дръпна спусъка. Затворът се стовари върху празния патронник. Щракването на метал в метал беше силно, но не беше нищо в сравнение с онова, което предстоеше да се случи.

Пазачът беше свалил наполовина оръжието и вече не сочеше към Моузис Ндебеле, а го обръщаше срещу Хуан. Той изгуби половин секунда, защото се поколеба между заповедта, която беше получил, и нуждата да премахне Кабрило. Вероятно стигна до мисълта, че може да надупчи главния съперник на диктатора и след това да застреля белия, преди той да е успял да презареди автомата си или да извади пистолет, защото отново започна да се обръща към Ндебеле.

Хуан пусна автомата и рязко вдигна изкуствения крак до гърдите си и обхвана с ръце прасеца, като притисна коляното си в рамото, сякаш стискаше оръжие.

Цевта на калашника на войника беше само на няколко градуса от Ндебеле, когато пръстите на Хуан най-сетне напипаха бутончето, монтирано в пластмасовата обвивка на бойния му крак. То освобождаваше друг обезопасителен бутон, монтиран на противоположната страна на изкуствения крайник.

Кевин Никсън беше вградил още един трик, изработен в неговата Магическа работилница на „Орегон“ — дълга четиридесет и пет сантиметра никелирана .44-калиброва цев. Двойният спусък предпазваше от произвеждането на случаен изстрел. Когато Хуан натисна втория бутон-спусък, пушката гръмна с толкова силен трясък, че от трегерите се посипа прах. В подметката му се появи едносантиметрова дупка.

Откатът го накара да залитне. Още докато си връщаше равновесието, той вдигна рязко крачола на панталона си, за да измъкне автоматичния пистолет „Кел Тек“ .380. Можеше и да не го прави. Куршумът с кух връх калибър 44 улучи войника в дясното рамо, мина през костта и разкъса вътрешните органи в гръдния кош. Изходната рана на другото му рамо беше с големината на чиния.

Моузис Ндебеле гледаше Хуан с безмълвно смайване, докато той вкарваше нов пълнител в автомата след като върна в изкуствения си крак малкия автоматичен пистолет. По затворническата униформа и по бузата на Ндебеле имаше капки кръв. Хуан забеляза следите от изгаряния по ръцете му и подутините около очите. Погледна надолу към босите му нозе. Единият беше нормален на вид, а другият толкова подут, че приличаше на футболна топка. Предположи, че всички кости от глезена до малкия му пръст са счупени.

— Господин Ндебеле, аз съм тук с армия ваши привърженици, командвана от човек на име Мафана. Ще те измъкнем от тук.

Африканският водач поклати глава.

— Проклетият глупак. Още когато ме затвориха, му казах да не опитва, но трябваше да се сетя, че няма да ме послуша. Моят стар приятел избира само заповедите, които иска да изпълни.

Хуан го накара да се отмести от вратата на килията, така че да може да простреля ключалката. Ндебеле трябваше да подскочи няколко пъти, за да не докосне счупеният му крак пода.

— Имам приятел, който се казва Макс. И той ми върти същите номера — каза Хуан и погледна Ндебеле в очите, — но обикновено се оказва прав за нарежданията, които не изпълнява.

После заби два куршума в старата желязна ключалка и бутна вратата. Тя се отвори със скърцане. Ндебеле се приготви да излезе на куц крак от килията, но Хуан го спря с жест.

— Ще минем по друг път.

Когато Линда Рос проучваше Дяволския оазис, попадна на разказ за един затворник, който се беше опитал да разшири петнадесетсантиметровите отвори на канализацията в килиите на първия етаж. Един от надзирателите ги проверявал всеки втори ден и когато открил, че мъжът е копал с лъжица в тридесетсантиметровия камък, за да разшири достатъчно дупката, той съобщил на другите пазачи. Те напъхали човека в отвора, като изпочупили всичките му кости, докато накрая в килията останала само главата му.

Никой повече не се опитал да избяга по този начин.

Хуан подаде автомата на Ндебеле и го помоли да ги прикрива, а сам седна до дупката. Бързо свали крака си и извади остатъка от запаса пластичен експлозив. Оформи го на дълга ивица и го залепи като пръстен в дъното на отвора. Измъкна детонатора иззад глезена на изкуствения крак и нагласи часовниковия механизъм на една минута. Време, което щеше да е достатъчно да отведе Ндебеле, за да се скрият.

Докато държеше обувката си в едната ръка, пъхна взривателя в мекия експлозив. След това излезе от килията, подпирайки Моузис с другата си ръка, за да предпази крака му. Бомбата избухна като вулкан, изригвайки гейзер от пламъци, дим и поток камъни толкова високо, че се удариха в тавана. Кабрило нахлузи обувката, но не си направи труда да я върже, когато се върна в килията. Както очакваше, зарядът се бе оказал предостатъчен за целта. Сега отворът беше широк метър и половина, а назъбените му краища бяха почернели от експлозията.

Той се спусна в него и помогна на Ндебеле да го последва. Мъжът си пое дълбоко дъх, когато счупеният му крак докосна дъното.

— Добре ли си?

— Когато му дойде времето, ще те питам откъде си се сдобил с този изкуствен крак, защото не мисля, че моят ще може да ми служи отново.

— Не се притеснявай. Познавам много добър лекар.

— Не може да е толкова добър, щом ти си останал без крак.

— Повярвай ми, добра е. Започна работа при мен едва след историята с крака ми.

Поеха мъчително по тунела, от който някога постоянният пустинен вятър отнасял човешките отпадъци и така спасявал хората от задължението да изпразват пълни с лайна кофи.

Тунелът беше тесен и трябваше да пълзят в мръсотията. Хуан се насочи към източния край на затвора, който беше най-близо до пистата. За техен късмет вятърът духаше откъм гърбовете им, така че пясъкът не се набиваше в лицата им. Отне им пет минути да стигнат до границите на сградата. Слънчевата светлина, която огряваше отвора, им се стори особено ярка след мрака в тунела. Двамата мъже се спряха малко преди отвора. Кабрило включи радиостанцията си.

— Великодушен жест вика Лоурънс Арабски. Лари, чуваш ли ме?

— Отлично, Великодушен — отговори веднага Линк. — Какво е положението?

— В момента местният ни гост е с мен. Стигнахме до външната стена. От тук виждам пистата. Дай ми петнадесет минути да освободя основната цел и ела да ни вземеш. Нашите момчета ще се измъкнат веднага щом видят самолета.

— Не става. От онова, което виждам, нашите съюзници отнасят доста огън. Те няма да издържат петнадесет минути. Идвам сега.

— Тогава ми остави десет минути.

— Председателю, не те лъжа. Нямаш десет минути. Ако не дойдем сега, от хората на Мафана няма да останат и десетина. Това не беше замислено като самоубийствена операция. Дължим им помощ за отстъплението. — Още докато Линк говореше, големият товарен самолет се показа на небето. — Освен това разбрах от Макс, че и нашето положение се е променило.

С кацането си сега Линк пренебрегна волята на Кабрило. Моузис никога нямаше да стигне до пистата сам. Щеше да се наложи Хуан да го носи. На земята самолетът беше прекалено уязвим, за да чака, докато той се върне в затвора и освободи Джефри Мерик. Веднага щом Мафана и хората му започнеха да отстъпват, пазачите щяха да се впуснат да ги преследват. Без въздушно прикритие щяха да бъдат избити в откритата пустиня.

За каквато и промяна да беше говорил Макс Хенли, Хуан трябваше да се довери на своя помощник, защото той разполагаше с много по-ясна картина на цялата операция от него.

Старият „Де Хавиланд Карибу“ беше ужасно грозен самолет с опашка висока колкото триетажна сграда и кокпит, който се издигаше над тъпия нос. Високо разположените криле му позволяваха да носи огромен за размерите си товар и същевременно да излита и каца на много къси писти. Самолетът, нает от Тайни Гундерсон, беше боядисан бял. По фюзелажа минаваше една избледняла синя ивица.

Хуан видя, че пилотът беше направил заход към началото на пистата. Време беше да тръгват.

— Хайде — каза той на Моузис и изпълзя от скривалището им в основите на затвора. Шумът от стрелбата във вътрешния двор бе приглушен от дебелите стени, но въпреки това ечеше така, сякаш хиляда души се биеха за живота си.

Когато и двамата се изправиха, Хуан прехвърли автомата в лявата си ръка и преметна африканския водач на рамото си. Ндебеле беше висок мъж, но годините, прекарани в затвора, го бяха превърнали в скелет. Вероятно тежеше не повече от шейсет и пет килограма. При нормални обстоятелства Кабрило не би се затруднил от подобен товар, но тялото му бе изтощено до изнемога.

Устата му беше стисната в мрачна решителност. Нагласи Ндебеле на рамото си и пое напред с големи крачки. Високите обувки затъваха в пясъка и измъчваха треперещите му крака. Усещаше болката чак до кръста си. Докато крачеше, той непрекъснато държеше под око портала, но досега никой от хората на Мафана не бе направил опит да се измъкне. Те стояха и се биеха с пазачите, защото знаеха, че колкото по-дълго издържат, толкова по-големи са шансовете на техния водач да избяга.

Дългият двадесет и два метра товарен самолет кацна, когато Кабрило бе на половината път до пистата. Тайни обърна наклона на пропелерите и даде газ, предизвиквайки истинска пясъчна буря, която напълно обгърна самолета. Тази маневра скъсяваше необходимото разстояние, за да кацне на по-малко от сто и деветдесет метра, и му осигуряваше достатъчно място да излети, без да се връща до края на пистата. Гундерсон спря пропелерите, но само леко намали оборотите на двата двигателя с по 1500 конски сили. Корпусът на самолета потреперваше от стаена енергия.

Нещо от лявата страна на Хуан се раздвижи и привлече погледа му. Той погледна нататък и видя един от камионите на Мафана да излиза от затвора. Мъжете в каросерията стреляха към вътрешния двор, а шофьорът насочи машината с пълна газ към самолета. Няколко мига по-късно и останалите три камиона излетяха през портала. Те не се движеха толкова бързо, колкото първия, защото изглежда се опитваха да забавят пазачите колкото може повече.

Хуан отново насочи вниманието си към самолета. В момента Тайни започна да спуска товарната рампа. В самия й край беше застанал Франклин Линкълн, стиснал щурмова карабина в ръката. Той помаха на Хуан, но съсредоточи вниманието си върху наближаващия камион. С него беше чернокожият, един от хората на Мафана, когото Хуан изпрати още миналата вечер да се срещне със самолета.

Почвата под краката на Кабрило стана по-твърда, когато стигнаха чакълестата писта, и той увеличи бързината, а адреналинът му позволи да не обръща внимание на болката още няколко минути.

Стигна до самолета и залитайки, се заизкачва по рампата само минутка преди първият камион да набие спирачки пред отвора на товарния отсек. Д-р Хъксли ги чакаше с материалите за първа помощ. Тя беше закачила пластмасови торбички с физиологичен разтвор за кабелите, които минаваха по тавана на самолета, напълно готова да замени кръвта, която бойците са изгубили. Хуан сложи Ндебеле на една от брезентовите седалки и се обърна да види с какво би могъл да помогне.

Линк вече беше отворил задния капак на камиона. На пода лежаха десетина ранени и въпреки рева на работещите самолетни двигатели, Хуан можа да чуе стенанията им. От каросерията капеше кръв.

Линкълн вдигна първия и го пренесе в товарния отсек на самолета. Ски крачеше плътно зад него с още един ранен на рамо. Майк и Еди носеха трети за ръцете и краката. Той беше едър като гризли мъж, чиито панталони бяха просмукани с кръв от кръста надолу. Хуан помогна на един леко ранен да слезе от камиона. Човекът се държеше за ръката, а лицето му бе пепеляво, но щом зърна Моузис Ндебеле, седнал облегнат на една от преградите, той извика от радост. Двамата ранени мъже тромаво се поздравиха.

Останалите камиони от конвоя, които бяха останали в затвора, също изскочиха в пустинята. Колелата им вдигаха облаци прах.

Няколко минути по-късно от портала изскочиха две други превозни средства. Едното пое след бягащите камиони, а второто се насочи към пистата.

— Председателю — провикна се Линк, когато се изкатери по рампата с още един ранен в ръцете. — Този е последният. Кажи на Тайни да вдигаме гълъбите.

Хуан махна с ръка в знак, че е чул, и започна да се промъква напред. Тайни се беше навел встрани от седалката си и щом видя Кабрило да му дава знак с вдигнат палец, насочи вниманието си върху арматурното табло. Бавно смени ъгъла на пропелерите и големият самолет потегли.

Кабрило отново се запъти към опашката. Джулия точно срязваше куртката на един мъж, за да открие няколко дупки от куршуми в гърдите му. Раните бълбукаха. Това означаваше, че куршумите са пробили белите дробове. Без да се смущава от непривичната обстановка и от тласъците, които съпровождаха излитането, тя се захвана да сортира по спешност ранените.

— До последно ли трябваше да чакаш? — попита Еди с усмивка, когато Хуан се приближи.

Кабрило се здрависа с него.

— Нали знаеш, че обичам да отлагам. Момчетата добре ли са?

— Сигурно имат по някой бял косъм в повече, но иначе нищо страшно. Някой ден трябва да ми разкажеш как успя да събереш армия в средата на нищото.

— Великите магьосници никога не разкриват своите тайни.

Самолетът продължи да набира скорост и много скоро камионът с пазачите започна да изостава. През отворената врата на рампата Хуан можа да види как от ярост войниците дадоха няколко откоса, преди шофьорът да удари спирачките и да обърне машината, за да се включи в преследването на хората на Мафана. Малко по-късно от портала на затвора изскочиха още два камиона и потеглиха след тях.

Тайни дръпна щурвала към себе си и товарният самолет се отдели от неравната писта. Вибрациите от които Хуан имаше чувството, че ще му падне някоя пломба, най-сетне престанаха. Тъй като трябваше да отворят рампата, пациентите бяха преместени в предната част на самолета, за да освободят опашния отсек. Линк стоеше на рампата, вързан с въже, което минаваше през една халка на пода и през карабинера на бронежилетката му. Носеше шлем с микрофон, за да може да говори с Тайни в кокпита. В краката му лежеше дълъг сандък.

Хуан също се завърза за една халка и започна внимателно да се приближава към едрия бивш тюлен. Горещ вятър нахлу в кабината, когато Тайни наклони самолета, за да мине зад превозните средства на пазачите. Със своите по-нови камиони те вече бяха скъсили наполовина преднината на бойците на Мафана.

Камионите се приближаваха към доста дълбока долина между дюните, когато самолетът мина над тях. По-малко от осемстотин метра отделяха двете групи. Тайни летеше на около триста метра височина по протежение на долината, когато тя внезапно свърши. Вместо да се отвори към пустинята, само след около пет километра тя свърши с пясъчна стена, толкова стръмна, че камионите трябваше да намалят скоростта до ходом, ако искаха да се изкачат до върха.

— Завърти отново — извика Линк в микрофона. — Излез им в гръб.

После махна на Еди и Майк да се присъединят към тях. Двамата мъже бързо се вързаха и се наклониха напред, за да запазят равновесие при обратния завой на самолета. Линк отвори сандъка. Вътре лежаха четири от ерпегетата на Мафана. Това беше причината Хуан да изпрати неколцина от неговите хора да се срещнат с Линк.

Линк подаде на всекиго по един гранатомет.

— Доста хазартна стрелба ще се получи — извика със съмнение в гласа Майк. — Четири камиона, четири ерпегета. Ние се движим е около двеста километра в час, а те с около осемдесет.

— Имай малко упование — провикна се Линк в отговор.

Самолетът се уравновеси при входа на долината. Тайни слезе надолу, като се бореше срещу полъха на горещия въздух от нагретия пясък долу. Дюните прелитаха на не повече от тридесет метра от корема на самолета. Линк слушаше гласа на пилота, който отброяваше на глас времето, докато се озоват над конвоя на пазачите. Вдигна ерпегето на рамото си и останалите направиха същото.

Той посочи Хуан и Ски с ръка.

— Целете се в основата на дюната от лявата страна на конвоя. Майк и аз ще се заемем с дясната. Забийте гранатите на около шест метра пред водещия камион.

Спуснаха се още надолу, но бързо започнаха да се издигат, когато отдолу откриха стрелба по самолета. Тайни отново изравни машината точно когато минаха над последния камион от конвоя. В продължение на една много дълга секунда Хуан и останалите гледаха надолу към конвоя, а отдолу пазачите стреляха с всяко възможно оръжие.

— Сега!

Четиримата изстреляха гранатите едновременно. Те изскочиха от тръбите и ракетните им двигатели оставиха следа от бяла пара в чистия въздух. Когато се забиха в основата на дюните, самолетът прелетя над камионите на Мафана. Насочените заряди избухнаха в облаци заслепяващ пясък. Макар и да изглеждаха доста невзрачни на фона на огромните дюни, взривовете доведоха до желания резултат.

Равновесието между наклон и височина, което поддържаше дюните, сега се наруши. По склоновете им започнаха да се спускат пясъчни потоци, които растяха, сякаш двете страни на долината си бяха обявили състезание коя по-бързо ще стигне дъното. А по средата им се оказа конвоят на пазачите.

Двете пясъчни лавини се стовариха на дъното на долината. Дясната се носеше малко по-бързо от лявата, тя първа блъсна машините от конвоя и ги обърна настрани. Изхвърли мъжете и оръжията им от каросериите. Точно тогава върху им се стовари втората вълна пясък и ги засипа със слой от девет и повече метра.

Облак прах отбеляза гроба на зимбабвийските войници.

Линк натисна бутона, за да вдигне товарната рампа, и четиримата мъже отстъпиха назад.

— Какво ти казах, а? — ухили се Линк на Майк. — Детска игра.

— Имахме късмет, че долината се оказа на пътя ни — отвърна Майк.

— Късмет, дръжки. Снощи я видях. Хуан накара хората на Мафана да минат точно оттук, така че да можем да премахнем войниците с един удар.

— Председателят е страшен хитрец — призна Троно.

Хуан дори не се опита да скрие самодоволната си усмивка.

— Точно така беше. Точно така. — После насочи вниманието си към Линкълн. — Макс приготвил ли е всичко?

— „Орегон“ е швартован в пристанището на Свакопмунд. Макс ще ни посрещне на летището с контейнеровоз. Ще натоварим ранените и после ще се качим. След това Макс ще поеме към пристанището, където един митнически инспектор с издути от бакшиша джобове ще разпише товарителницата и кранът ще ни качи на нашия кораб.

— А мъжете на Мафана ще продължат до Виндхук — завърши Хуан, — откъдето ще излетят за убежището, което сме намерили за Ндебеле. — Гласът му прозвуча огорчено. — Всичко е прекрасно, но не успяхме да спасим Джефри Мерик и сега сигурно никога повече няма да можем да го намерим. Сигурен съм, че похитителите му са напуснали Дяволския оазис пет секунди след пазачите.

— Човек винаги трябва да има упование — натърти за втори път Линк и поклати укорно глава.

Нина Вайзър седеше в сянката на навес от брезент, закачен за откритата каросерия на джипа, когато чу бръмченето. Точно пишеше в тетрадката си, навик, който имаше още от юношеските си години. С течение на годините беше изписала стотици тетрадки, защото знаеше, че някога те ще се окажат важни източници на информация за нейните биографи. Нина изобщо не поставяше под съмнение, че ще стане достатъчно важна личност, за да напишат книга за живота й. Тя щеше да бъде една от големите героини на движението в защита на природата, точно както Робърт Хънтър и Пол Уотсън, основателите на „Грийнпийс“.

Разбира се, днешната операция нямаше да бъде включена в книгата. Тя беше нещо, което не биваше да добива публична известност. Нина пишеше просто по навик, макар да знаеше много добре, че после ще се наложи да унищожи написаното, а и всяка друга бележка, която споменаваше участието й в Дан-Сингъровия план.

Тя затвори тетрадката и пъхна химикалката в спиралата, която държеше страниците. Изпълзя изпод навеса и се почувства така, сякаш е отворила вратата на фурна. Следобедното слънце немилостиво изгаряше земята. Тя се спря и натупа дъното на панталоните си от праха, оглеждайки небето за самолета, който Дани беше обещал. Макар да носеше качествени слънчеви очила, отне й няколко секунди преди да успее да забележи малката блестяща точка, която се плъзгаше по небето. Неколцина от приятелите й също изпълзяха изпод сенника и застанаха до нея. Сред тях беше и Сюзън. Всички бяха уморени от пътуването и много жадни, защото не бяха взели достатъчно вода.

Мерик беше най-зле, бяха го оставили вързан, със запушена уста и облегнат на камиона, където имаше съвсем малка сянка. Не се беше свестявал, откакто му биха хероин, а изгорялото му от слънцето лице беше покрито с коричка засъхнала пот и мръсотия. Около раната му се виеха мухи.

Самолетът пропусна мръсната писта и всички замахаха с ръце, когато машината прелетя над главите им. Пилотът помаха с криле и направи обратен завой. Заходи към пистата и продължи да лети около триста метра, преди най-накрая да се спусне на земята. Бързо зави и започна да рулира обратно към мястото, където чакаше джипът. Запустелият град лежеше на около половин километър от летището, нищо повече от няколко скупчени сгради, които пустинята бавно разрушаваше.

От задната част на самолета бавно се спусна товарната рампа и напомни на Нина за подвижните мостове на средновековните крепости. Някакъв мъж, когото тя не познаваше, се приближи към групата.

— Нина? — попита той, надвиквайки шума на двигателите.

Нина пристъпи напред.

— Аз съм Нина Вайзър.

— Здрасти — каза той с приятелски тон. — Дан Сингър ме помоли да ти кажа, че правителството има една програма, наречена „Ешелон“. С нея могат да подслушат всеки електронен разговор в света.

— Е, и?

— Трябва да си по-внимателна какво говориш по сателитния телефон, защото снощи някой може да е подслушвал. — Докато приятелските му думи бавно стигаха до съзнанието й, Кабрило заряза любезното държане, измъкна пистолет изпод колана на кръста и го насочи във високото чело на Вайзър. Още трима мъже се втурнаха по рампата, предвождани от Линк. Всички бяха въоръжени с германски автомати „Хеклер Кох“ МП5 и ги насочиха към останалите от групата.

— Надявам се, че тук ви е приятно, защото програмата ни е толкова сгъстена, че няма да имаме време да ви предадем на ченгетата — ухили се Хуан.

Един от природозащитниците премести тежестта си на другия крак и пристъпи към камиона. Хуан заби един куршум толкова близо до крака му, че той облиза края на високата му обувка.

— Помисли си добре.

Линк прикриваше гърба на Хуан, докато той режеше въжетата на Джеф Мерик, а другите двама слагаха пластмасови белезници на похитителите. Мерик беше в безсъзнание, а ризата му беше корава от съсирената кръв. Джулия беше на борда на „Орегон“ и се грижеше за ранените хора на Мафана, но един от нейните фелдшери беше дошъл с тях. Хуан предаде Мерик на него и излезе отново навън, носейки две туби с вода.

— Ако я разделите на дажби, ще изкарате седмица-две — той хвърли тубите в каросерията на джипа.

После претърси превозното средство и откри сателитния телефон на Нина в жабката, както и няколко автомата и пистолети.

— Децата не бива да си играят с оръжия — каза той през рамо и закрачи обратно към самолета. След малко спря и се върна обратно при групата.

— Едва не забравих… — Той огледа лицата им и видя човека, когото търсеше, да се крие зад един едър брадат тип. Хуан го заобиколи и дръпна Сюзън Донливи за ръката. Младият мъж се опита да я защити и посегна да нанесе удар в главата на Кабрило. Той се наведе и го избегна с лекота, защото младежът беше доста тромав, измъкна деветмилиметровия си пистолет и го притисна в челото на колежанчето между двете му смаяни очета.

— Готов ли си пак да опиташ?

Момчето отстъпи назад. Хуан стегна белезниците на Сюзън Донливи достатъчно силно, за да усети, че може да стане и по-лошо, и я задърпа към самолета. На рампата спря и се обърна към двамата членове на екипа, които щяха да останат. Те бяха източили една гумена туба гориво за джипа от самолета.

— Знаете ли какво да правите?

— Ще ги закараме петдесетина километра навътре в пустинята и ще ги оставим там.

— Така самолетът на Сингър няма да успее да ги намери — кимна Хуан. — Само не забравяйте да отбележите координатите на джипиеса, за да можем по-късно да ги открием.

— След това се връщаме във Виндхук, оставяме някъде джипа и си взимаме стая в хотел.

— Когато пристигнете, веднага звъннете на кораба — нареди Хуан и им стисна ръцете. — Може би ще можем да ви измъкнем, преди да тръгнем да издирваме оръжията в северната част на Конго.

Докато потъваше в сенчестия товарен отсек на самолета, Кабрило се обърна и подвикна на природозащитниците.

— Ще се видим след седмица.

Линк вървеше след него и веднага щом се качиха, Тайни даде газ. Деветдесет секунди след кацането, те отново бяха във въздуха, оставяйки след себе си осем кандидат-екотерористи с увиснали ченета, които така и не разбраха какво им се беше случило.