Брегът на скелетите

31.

От съсредоточаване лицето на Джордж Адамс се беше превърнало в маска. Пръстите му здраво стискаха лоста за управление на хеликоптера „Робинсън“. Вятърът и яростно въртящите се перки на главния ротор караха малката машина да потреперва на издигнатата хеликоптерна площадка, но той нямаше да излети, докато не настъпеше най-подходящият момент.

„Орегон“ пропадна от върха на висока вълна и изведнъж над палубата се извиси висока водна стена. Върхът й се къдреше и тя заплашваше да отнесе хеликоптера и тримата му пътници.

— Ерик, какво става? — попита той, когато корабът започна да се изкачва по следващата вълна.

— Задръж, камерата почти стигна върха. Добре, от другата страна се вижда голяма бразда между вълните. Имаш достатъчно време.

В мига, когато корабът достигна най-високата точка на гребена, Адамс подаде малко повече газ, защото знаеше, че щом се издигнат във въздуха, „Орегон“ ще започне да пропада под тях. Обаче беше възможно да се повдигне от скрита вълна и палубата му да блъсне хеликоптера. Когато се издигнаха във въздуха, търговският кораб пропадна рязко. Джордж наклони носа, за да увеличи скоростта на издигане. След това се отдалечи от надигащите се вълни и попадна във вихрушка. Трябваше да обърне по вятъра, за да увеличи скоростта и височината, преди да завърти и отново да поеме срещу бурята. Блъскан от насрещен вятър със сила петдесет възела, хеликоптерът летеше само с шест възела над океана и напредваше с почти същата скорост като „Орегон“. Обаче Хуан искаше да стигнат до „Сидра“ колкото може по-бързо.

Ако планът проработеше, корабът щеше да е в обсега на торпедата, когато той и Еди ще са свършили с поставянето на зарядите с хипертерм.

— Смятам, че нашият полет ще трае час и двадесет минути — обяви Джордж, след като успя да насочи машината по курса въпреки трудните условия.

— Хуан? — Макс се обаждаше по радиостанцията. — Казвай.

— Каседин отново изпраща сигнал за бедствие.

— Добре, отговори му, както се разбрахме.

— Готово — Макс не изключи връзката, така че Кабрило да може да чува разговора. — „Сидра“, тук търговски кораб „Орегон“, капитан Макс Хенли. Чух сигнала ви за бедствие и плавам с максимална скорост към вашето местоположение, но все още се намираме на два часа от вас.

— Слава Богу, „Орегон“!

— Капитан Каседин, разкажи повече за положението ви.

— Корпусът от ляво на борд е спукан и се пълним с вода. Помпите ми работят с пълна мощност и май не потъваме, но ако пукнатината стане по-голяма, ще трябва да напуснем кораба.

— Увеличила ли се е пукнатината, откакто се появи?

— Не. Тежка вълна, носеща се напречно на вятъра, ни удари и разкъса обшивката. Оттогава няма промени.

— Ако обърнете на изток, можем да стигнем по-бързо до вас. — Това не беше истина, но ако „Сидра“ се обърнеше натам, докато плюеше отровата си, щеше малко да изкриви окото на урагана. Но хората на Кабрило най-вече искаха да проверят кой контролира кораба. Капитанът или Даниъл Сингър.

В продължение на почти цяла минута радиовълните предаваха само шума на статичното електричество. Когато гласът на Каседин се чу отново, той звучеше уплашен.

— „Орегон“, това е невъзможно. Моят главен инженер ми докладва за повреда в рулевия механизъм.

— По-вероятно е да има опрян в главата пистолет — подхвърли Хуан на Макс.

Те бяха предвидили такъв развой на събитията, затова Макс продължи, сякаш това нямаше кой знае какво значение.

— Разбирам, повреда в рулевия механизъм. Капитане, при тези условия не мога да рискувам да се сблъскаме. Когато стигнем на десет мили от вас, ще поискам с хората си да се качите на спасителните лодки.

— Какво? Но тогава вие може да вържете танкера и да го обявите за свой, защото е спасен от вас?

Хуан се изкиска.

— Този тип е изправен пред лицето на смъртта, а се тревожи, че някой ще открадне кораба му.

— Капитане, „Орегон“ е риболовен кораб — гладко излъга Макс, — и не може да вземе на буксир танкер, дори морето да беше гладко като огледало, а какво остава сега, по време на ураган. Просто не искам да рискувам изгубил контрол съд да ни блъсне насред тази буря.

— Аха, разбирам — най-накрая каза Каседин.

— Колко души има на борда?

— Трима офицери, дванадесет моряци и един пътник. Всичко шестнадесет души.

Пътникът трябва да е Сингър, помисли си Хуан, като едновременно осъзна, че това са много малко хора дори по мерките на танкерите, които днес са толкова автоматизирани, че обикновено плават с минимален екипаж. После реши, че са достатъчни за онова, което Сингър си беше наумил.

— Разбрано — отговори Макс. — Шестнадесет души. Ще ви се обадя, когато наближим. Край.

— Разбрано, капитан Хенли. Ще се свържа с вас веднага ако настъпи промяна в положението ни. Край.

— Да не вземеш да се привържеш прекалено към капитаносването — обади се Хуан, когато връзката с танкера прекъсна.

— Не знам — отговори замислено Макс. — Звучи много приятно за ухото. И така, как смяташ, Сингър ще напусне ли кораба заедно с тях?

— Трудно е да се каже. Макар че част от операцията му се провали, може да се опита да довърши започнатото и без екипаж на борда. Те ще трябва да намалят, за да могат да спуснат спасителната лодка. Но ако Каседин му покаже, Сингър ще знае как да увеличи скоростта, за да свие окото така, че да излезе с диаметър по-малко от десет километра.

— Ти би ли го направил?

— Ако бях на негово място и съм стигнал толкова далеч, да, мисля, че щях да доведа замисленото до край.

— Което означава две неща. Първо, Сингър е по-луд, отколкото сме смятали, и второ, Еди трябва да го държи под око, когато разполагате зарядите за рязане.

— Ще внимаваме.

Час по-късно Джордж се свърза по радиото с „Орегон“ и докладва, че са изминали първия етап от полета. Беше време да разкарат екипажа на „Сидра“.

— Тук „Орегон“, капитан Каседин — повика го Макс по радиото.

— Каседин слуша, „Орегон“.

— Намираме се на десет мили от вашето местоположение. Готови ли сте да напуснете кораба? — попита Макс.

— Капитане, не искам да спорим — отговори Каседин, — но моят радар показва, че сте на почти тридесет мили от нас.

— Ти се доверяваш на радара при шестметрови вълни? — смъмри го Макс. — Моят радар дори не ви показва. Аз разчитам на своя джипиес и по наши сметки сте на десет мили от нас. — Хенли издекламира данните за дължината и ширината на място, на около десет мили източно от „Сидра“. — Това е нашето местоположение.

— А, да, виждам, че си прав и се намирате на десет мили.

— Можем да се приближим, ако сте ремонтирали руля си.

— Не, още не сме, но пътникът се предложи за доброволец. Иска да остане и да го ремонтира.

— И вие ще го изоставите? — попита Макс, разигравайки ролята на загрижен моряк.

— Той е собственик на танкера и осъзнава риска — му отговори Каседин.

— Разбрано — каза Макс с фалшива загриженост. — Когато спуснете спасителната лодка и се отдалечите от танкера, поемете по курс двадесет и седем градуса и включете радиомаяка, за да можем да ви намерим.

— Значи курс двадесет и седем градуса и радиомаякът. Ще потеглим след няколко минути.

— Успех, капитане. Бог да ви помага — сериозно каза Макс. Дори Каседин и екипажът да бяха помагали съзнателно на Сингър, морякът в него разбираше колко е опасно да се качиш на спасителна лодка при такова море.

Четвърт час по-късно Хали Касим улови сигнала на радиомаяка и го пусна по високоговорителите на командния център, така че всички да чуят пронизителния насочващ тон.

— Хуан, чу ли това?

— Да. Ще се залавяме.

Макар да летяха на височина сто и петдесет метра, те наскочиха от облаците, когато стигнаха на една миля от супертанкера. Тежащият с деветдесет хиляди тона повече от „Орегон“ плавателен съд пореше много по-гладко вълните, като само от време на време водата плисваше нагоре по тъпия му нос. Хората в командния център видяха жълтата точица, която се отдели от чудовището с червената палуба. Това беше спасителната лодка, Каседин плаваше на запад, както му бяха казали. Така той се отдалечаваше от „Орегон“ и нямаше да има възможност да се намеси. Танкерът отново ускори, след като спуснаха спасителната лодка с лебедките. Близо до кърмата на „Сидра“, от страничния борд се изливаше струя течност. Мястото, откъдето се стичаше тя, лежеше на три метра под релинга. Изхвърляше я смукателната тръба, която беше част от системата от тръби и помпи, която му позволяваше да засмуква или изхвърля вода за баласт.

Само че сега не изпомпваше вода. Течността, която се изливаше от дупката с диаметър един метър, беше гъста и лепкава като петрола, който беше замърсил терминала на „Петромакс“ в Ангола. Но този разлив беше прозрачен и сякаш се разпространяваше по-бързо в океана, отколкото помпата го изхвърляше от кораба.

— Расте от само себе си — обади се Еди от задната седалка. До него лежаха дебелите хипертермови въжета. — Органичното вещество в гела замърсява околната вода и я превръща във валма.

Те обиколиха супертанкера, за да преценят повредата на левия му борд. В корпуса имаше пукнатина, която започваше от ватерлинията и вървеше нагоре към релинга. От вълните корпусът се огъваше и пукнатината се отваряше и затваряше подобно на вертикална уста. Водата около отвора беше покрита с разрастваща се кожа от гъсти като желатин валма.

— Къде да ви спусна? — попита Джордж.

— Колкото може по-близо до носа — поиска Хуан.

— Не искам да рискувам машината да бъде залята от вода и ще стоя поне на тридесет метра от танкера.

— Няма да имаме време да гоним Сингър, така че гледай, когато се връщаш да ни прибереш, да можеш да го направиш бързо.

— Председателю, при този вятър не искам да се рея отгоре по-дълго, отколкото е нужно.

Адамс ги завъртя срещу вятъра и започна да се спуска към танкера от тридесет метра височина, а неспокойният океан сякаш дишаше под шасито. Те минаха над релинга на кораба и Джордж задържа малкия хеликоптер неподвижен въпреки пристъпите на вятъра и показа висш пилотаж, докато го спускаше надолу. Задържа го на шест метра над палубата, осигурявайки се и срещу най-високите вълни.

— Давай, Еди.

Еди Сенг отвори вратата, напрегна сили, за да я задържи отворена с крак, и използва другия, за да изрита зарядите хипертерм от хеликоптера. Експлозивите паднаха на палубата под тях като разсипано змийско гнездо. Когато и последният изчезна през ръба, той се изправи и вятърът блъсна вратата да се затвори.

— А сега трудната част — измърмори Джордж, като държеше под око хоризонта и преценяваше височината на вълните и честотата на поривите на вятъра. Няколко капки дъжд удариха предното стъкло, но той не позволи този злокобен знак да смути концентрацията му.

Хуан и Еди чакаха с ръце на дръжките на вратите и преметнати през гърбовете автомати.

Над носа на танкера избухна пяна, когато той се заби в поредната гигантска вълна и започна да се катери по нея. Точно в този момент Джордж започна да снишава хеликоптера. Беше преценил момента много точно. Когато корабът започна да се спуска отново, палубата се оказа на не повече от метър и половина от шасито на хеликоптера.

— Доскоро, момчета!

Кабрило и Сенг отвориха вратите и скочиха без никакво колебание, а Адамс се отдалечи от кораба, преди да го е подхванала поредната вълна.

Хуан се стовари на палубата и се претърколи, изненадан от това колко горещ беше металът. Той едва понасяше жегата през дебелия плат на камуфлажните си дрехи, затова бързо скочи на крака. Знаеше, че горещината скоро ще проникне през каучуковите подметки на високите му обувки. Не го беше грижа за протезата, защото не я усещаше, но другият му крак и тези на Еди съвсем скоро можеха да получат изгаряне втора степен.

— Това ще излезе гадна работа — подхвърли Еди, сякаш беше прочел мислите на Хуан.

— Пръските, които заливат носа, сигурно са го охладили малко — каза Кабрило, щом стигнаха до купчината хипертерм. Той помаха на Джордж, който се рееше на сто и шейсет метра над главите им. Адам щеше да играе ролята на часови в случай, че отнякъде изскочи Сингър.

Заради голямата инерция на „Сидра“ Хуан реши, че смяната на курса или включването на двигателите му на пълен назад няма да окажат голямо въздействие. Най-добрият начин да го спрат, беше да разположат хипертерма колкото може по-бързо.

Експлозивите за рязане на метал бяха изработени на шестметрови отрязъци с електропроводими връзки в краищата, така че да могат да бъдат съединени в един общ заряд. Детонаторът и комплектът батерии можеха да бъдат поставени между всеки от сегментите, но за да постигнат искания резултат, трябваше да ги разположат колкото може по-близо до средата на кораба.

Хуан натрупа толкова въжета върху раменете си, че краката му започнаха да се огъват. Когато свърши, левият му чорап вече беше мокър от пот.

— Готов ли си? — изръмжа той.

— Да вървим.

Залитайки под големия си товар, двамата закрачиха към носа, като оставяха след себе си дебели сиви плитки с експлозиви. Вятърът и движенията на кораба ги караха да залитат като пияни, но те продължиха смело напред. Когато най-сетне стигнаха онази част от носа, която беше заливана от пръски, Хуан видя струйки пара да се издигат от палубата. Това му припомни едно посещение на горещите извори в Йелоустоун, когато беше дете. Той стовари товара от раменете си на десет метра от носа. Това беше разстоянието, при което не рискуваха да бъдат отнесени от някоя вълна.

— Джордж, какво е положението? — попита Хуан, като се мъчеше да си поеме дъх.

— Прелетях край мостика, но не видях никого. Палубите са хаос от тръби и колектори. Никъде не видях Сингър.

— А при теб, Макс?

— Танкерът е в обсега на торпедата и чакаме твоя сигнал.

— Добре.

Онова, което Хуан бе помислил за пръски вода от вълна, ударила се в носа, се оказа началото на силен дъжд. След малко той отслабна, но не спря напълно. Трябваше да бързат, за да спазят два безмилостни срока. Единият беше да попречат на танкера да завърши своя завой, а другият — да поставят експлозивите и да се върнат на борда на „Орегон“, преди дъждът да им попречи. Можеше само да се надява, че ще извадят късмет.

Еди започна да поставя експлозивите по ширината на кораба върху един от шевовете, свързващ две секции на корпуса. Хуан се зае с детонатора и го провери няколко пъти с дистанционното, което носеше в джоба си, преди да го монтира в първата дължина от хипертерм. Трябваха им шест шестметрови парчета, за да опашат носа на танкера. Във всяко имаше батерийна. Когато бъдеше задействана, тя щеше да активира магнитно поле, което закотвяше експлозивите към стоманената палуба. Така нямаше опасност да се търкалят с движенията на кораба.

Еди и Хуан трябваше заедно да спуснат по една дължина от двете страни на корпуса и сега част от хипертерма се полюшваше над водата. Електромагнитите ги залепиха за корпуса по протежение на заварката. Когато свършиха работата си, бяха разположили експлозивите така, че покриваха всеки сантиметър от кораба над ватерлинията. Допълнителните дължини оставиха на купчина на палубата.

Хуан повика Джордж по радиото веднага щом Еди направи последната връзка. Дъждът се усилваше, лееше се на дебели струи, които намаляваха видимостта, и далечните надстройки изглеждаха безформени и призрачни. Докато Адам се подготвяше да извърши най-сложното прибиране на екип в кариерата си, Кабрило се свърза с Хенли.

— Макс, експлозивите са поставени. Изстреляй торпедата. Когато пристигнат, вече ще сме излетели от тук.

— Разбрано — отговори приятелят му.

В оперативния център Макс отвори двата външни капака на торпедните апарати и включи програмата за контрол на торпедата. На екрана се появи триизмерното изображение, получавано от корабната радарна и сонарна системи. „Сидра“, който се носеше наоколо шест километра от „Орегон“, се виждаше ясно. Според жаргона на подводничарите от Втората световна война това щеше да е „изстрел за леваци“.

— Уепс, по мой знак изстреляй торпедото от първия апарат — нареди Макс. — Огън!

Обвито в пашкул от сгъстен под високо налягане въздух, дългото близо седем метра торпедо излетя от апарата и измина почти двадесет метра, преди акумулаторите му от сребро и цинк да задвижат електрическия двигател. На руското торпедо му трябваха само няколко секунди, за да стигне до работната си скорост от четиридесет възела.

На екрана се виждаше как торпедото се носи към танкера, а в килватера му се влачеха тънките кабели за управление. Засега Макс остави рибата да си плува свободно, но държеше ръка на джойстика, за да го направлява, ако се наложи.

— Втори апарат, огън.

Мърф изстреля второто торпедо. Звукът от излизането му от тръбата проехтя из кораба като тютюнджийска кашлица. След няколко секунди той докладва:

— Двете торпеда са изстреляни и се движат по избрания курс.

— Хуан — повика Макс, — рибите вече плуват, време е да се махате от там.

— Работим по въпроса — отговори Кабрило.

Той гледаше нагоре как в бурята Джордж спуска хеликоптера все по-ниско и по-ниско. Това беше третият му опит да се доближи до палубата. Виещият вятър беше осуетил другите два. Докато хеликоптерът се рееше на петнадесетина метра над танкера, силен порив на вятъра се стовари върху него и Джордж незабавно компенсира, като изравни скоростта с тази на „Сидра“.

— Хайде, Джорджи, момчето ми — каза Еди, като подскачаше, за да предпази подметките си от стопяване. — Можеш да го направиш.

Хеликоптерът се спусна още по-ниско и роторите му помитаха в кръг дъжда и бурята. Зад предното стъкло се виждаше Адамс. Красивото му като на филмова звезда лице беше сковано от напрежение, а очите му не мигаха. Шасито се рееше на три метра от палубата и когато „Сидра“ започна да се изкачва по друга вълна, разстоянието намаля още. Еди и Хуан заеха позиция, за да могат да отворят задните врати на машината и да се хвърлят вътре колкото може по-бързо.

Адамс успя да задържи хеликоптера в това положение почти петнадесет секунди, изчаквайки танкерът да стигне най-горната точка на вълната. Когато носът му започна да се спуска, той слезе още няколко сантиметра надолу. Кабрило и Сенг отвориха вратите и се хвърлиха вътре с главите напред, а машината бързо се стрелна в небето. Адамс рязко завъртя лоста, докато се издигаха над супертанкера.

— Това беше летене от най-висша класа — отбеляза Хуан, докато си слагаше колана.

— Още не приемам поздравления, преди това трябва да кацна на „Орегон“ — отговори Адамс. После се ухили. — Наистина мина много гладко, ако мога да се изразя така. О, между другото, пукнатината в средата на кораба стана по-голяма. Палубата също започна да се цепи.

— Сега вече няма значение — отговори Хуан и включи радиостанцията си. — Макс, излетяхме. Къде са торпедата?

— На хиляда и осемстотин метра от целта и приближават. Остават четири минути до сблъсъка.

Атлантическият океан беше прекалено бурен, за да видят следите им във водата, но тримата мъже, които се рееха на двеста и петдесет метра над водата, щяха да разполагат с прекрасен изглед към взрива.

— Ще задействам хипертерма десет секунди преди торпедата да ударят кораба — каза Хуан. — Когато улучат левия и десния борд, експлозиите ще отрежат всичко под ватерлинията, а хипертермът ще прогори всичко над нея. Така носът ще падне като отрязана филия.

Мърф също се включи в разговора.

— Аз ще обявявам разстоянието. Щом останат петдесет метра до удара, възпламени хипертерма.

Минаха три напрегнати минути, в които Мърф управляваше торпедата така, че да се ударят в двата борда на „Сидра“ точно под мястото, където Хуан и Еди бяха сложили хипертерма. Хуан държеше дистанционния детонатор в ръка с пръст на бутона.

— Сто метра — докладва Марк.

Когато торпедата се насочиха срещу танкера, те се издигнаха по-близо до повърхността и фините линии на техния килватер вече се различаваха под водата. Мърф ги насочваше съвсем точно.

— Осемдесет.

С по-острото си зрение първи го забеляза Адамс.

— Какво, по дяволите, е това? — извика той неочаквано.

— Какво? Къде?

— Движение на палубата.

Тогава Кабрило също го видя. Една дребна фигурка тичаше към носа на „Сидра“. Тя носеше непромокаем костюм в същото червено като палубата на танкера. Това беше съвършено прикритие в хаоса от тръби и колектори, сред които човекът се промъкваше незабелязан към носа.

— Това е Сингър! Не гледайте!

Той натисна бутончето на детонатора и извърна глава, за да предпази очите си от силния пламък на хипертерма. Не видя заслепяваща светлина с периферното си зрение и погледна към танкера. Хипертермът си беше на мястото, но не се бе възпламенил.

— Уепс, спрете! Прекратете атаката!

Марк Мърфи можеше да нареди на торпедата да се саморазрушат, но вместо това им изпрати сигнал да намалят скоростта и използва и двата джойстика, за да ги накара да се гмурнат. На екрана си наблюдаваше тяхното спускане. Ъгълът на потапяне изглеждаше доста сбъркан и не се знаеше дали торпедата ще успеят да минат под огромния корпус на танкера, но Марк не можеше да направи нищо повече. Сега те бяха твърде близо и ако се саморазрушаха, щяха да пробият корпуса на „Сидра“ и да го осъдят на продължителна смърт. А тогава целият товар от гел щеше да се излее във водата.

— Гмуркайте се, бебчета, гмуркайте се! — възкликна Ерик Стоун, който седеше на работната станция до тази на Мърф.

Със затаен дъх Макс гледаше главния монитор, който показваше пътя на торпедата. Те минаха на метър и осемдесет от плоското дъно на танкера, а разстоянието между тях самите беше около три и половина метра. Всички в командния център въздъхнаха с облекчение.

— Свали ме там! — изкрещя Хуан и посочи танкера.

Адамс наклони хеликоптера така, че да се гмурне надолу, и каза:

— Не гарантирам, че ще мога да ви прибера. Горивото е на привършване.

— Това няма значение — в гласа на Кабрило звънна гняв.

Хеликоптерът полетя бързо към носа на танкера като сокол, който пикира към плячката си. Шасито му не беше на повече от три метра от палубата — Адамс гонеше Сингър по нея. Хуан вече бе откопчал колана си, готов да изскочи от машината. Той свали автомата и го остави на седалката. При предишния скок автоматът се беше забил болезнено в гърба му. Сега щеше да му бъде още по-трудно.

Сингър сигурно чу хеликоптера, защото погледна нагоре. Очите му се разшириха и той затича още по-бързо. В ръката му имаше някакъв черен предмет, който Хуан разпозна като батерията на детонатора. Сингър свърна надясно, опитвайки да накара преследвачите си да се блъснат в кула от тръби, която се издигаше дванадесет метра над палубата. Той искаше да стигне до релинга, за да изхвърли батерията в морето.

Хуан блъсна вратата навън. Хеликоптерът се движеше най-малко с двадесет километра в час на три метра височина, но въпреки това той скочи.

Стовари се тежко на палубата, претърколи се по горещите метални листове и накрая се спря в стойката на някакъв тръбопровод. Скочи на крака, тялото му сякаш избухна от голямото претоварване, но той хукна с все сили, стиснал пистолета си здраво в ръка.

Сингър го видя да скача от хеликоптера и се затича още по-бързо. Дългите му крака бяха като на газела. Независимо колко силно искаше да хвърли батерията в морето и да довърши своята мисия, мъжът, който го следваше, беше още по-обсебен от своята. Той хвърли поглед през рамо и видя, че с изкривено от ярост лице Кабрило е скъсил разстоянието.

Поредната вълна мина под танкера и корпусът му изстена от натоварването. Цепнатината откъм левия борд се затвори с трясък, когато вълната повдигна кила. Когато тя отмина, пукнатината отново се отвори, още по-голяма от преди. Сингър видя дупката и беше достатъчно далеч от релинга, за да я избегне, когато тя се затвори. Но не съобрази, че щом зине отново, тя ще разкъса с такава лекота палубата.

Опита да я заобиколи и неловко прехвърли тежестта си, но кракът му пропадна и назъбеният ръб раздра непромокаемите панталони и плътта под тях. Батерията изхвръкна от ръката му и се плъзна по палубата. Той изрева от болка, защото и другият му крак пропадна в дупката, и се полюшна над гладката повърхност на валмата, които още се плискаха в резервоара. Грубият метал на палубата разкървави ръцете му, докато се опитваше да се набере и измъкне, преди пукнатината отново да се затвори.

Кабрило се хвърли към него точно в мига, когато двете половини на разкъсаната палуба щракнаха като ножици. Той се блъсна в Сингър и в същия миг го обля нещо горещо, а ушите му писнаха от пронизителен писък. Отърси се от замайването, предизвикано от падането, и погледна към Сингър. Всичко под горния край на бедрата му беше отрязано и паднало в цистерната. От чистите срезове се лееха потоци кръв, розови от дъжда.

Той изпълзя до Сингър и го сложи да легне по гръб. Лицето му беше бледо като на призрак, а устните вече бяха посинели. Мозъкът отказа да изпитва повече болка писъкът му внезапно секна. Беше на път да изпадне в шок.

— Защо? — попита Хуан, преди мъжът да умре от раните си.

— Налагаше се — прошепна Сингър. — Хората трябва да започнат да действат, преди да е станало твърде късно.

— Не ти ли е хрумвало, че бъдещето се грижи само за себе си? Преди сто години хората не са виждали слънцето в Лондон заради промишленото замърсяване. Технологията се разви и смогът изчезна. Днес твърдите, че колите са причина за глобалното затопляне. След десет или двадесет години ще се появи нещо, което ще направи двигателя е вътрешно горене старомоден.

— Не можем да чакаме дотогава.

— Значи трябваше да похарчиш милионите си, за да бъде изобретено по-скоро, вместо за една демонстрация, която няма да промени нищо. Сингър, точно това е проблемът с твоето движение. Вас повече ви е грижа за пропагандата и интервютата в пресата, а не за конкретните решения.

— Хората искат да вземем мерки — възрази той със слаб глас.

— За ден или седмица. За да предизвикаш промяна, ти трябват алтернативи, а не ултиматуми.

Сингър не каза нищо. Предизвикателството избледня в очите му последно и той умря.

Фанатиците като него никога няма да разберат природата на компромиса и Хуан знаеше, че не могат да го приемат. Той се изправи на крака, вдигна батерията и отново побягна към носа.

— Макс, какво е положението?

— Разполагаш с три минути, преди торпедата да изразходват акумулаторите си.

Заради кабелите за управление капаците на торпедните апарати на „Орегон“ не можеха да се затворят, за да се заредят други торпеда от склада на кораба. Ако Хуан не възпламенеше хипертерма сега, щеше да им отнеме тридесет минути, докато пуснат други торпеда във водата, а дотогава „Сидра“ щеше да се е счупил на две.

— Не ме чакайте. Ако не мога да взривя хипертерма, ударете кораба с торпедата. Може да извадим късмет и взривяването им да възпламени зарядите за рязане.

— Това не ми харесва.

— А как смяташ, че се чувствам аз? — попита Хуан, без да забавя бяг.

Танкерът му се струваше невъзможно дълъг, носът му заприлича на хоризонт, който никога не се приближава. От горещината, която се излъчваше от плочите на палубата, порите му бълваха пот и всеки път, щом левият му крак докоснеше земята, той усещаше как се покрива с мехури. Но Хуан не им обърна внимание и продължи да спринтира.

— Две минути — каза Макс в ухото му, когато най-сетне стигна до плетката експлозиви, която разрязваше кораба на две.

Сингър беше изтръгнал батерията от детонатора и скъсал кабелите, по които трябваше да протече токът, за да избухне зарядът. Хуан първо трябваше да разкачи детонатора между експлозивите, за да не затвори по случайност веригата. Използвайки джобното ножче, което Еди беше прибрал от Дяволския оазис, обели гумената изолация, за да оголи медните кабели, преди да ги свърже пак. Те бяха общо три и всеки му отне по двадесет секунди.

Лампичката на детонатора светна зелено. Вече разполагаше с изправна верига.

— Хуан, една минута. — Той точно свърза едната дължина хипертерм с детонатора и се готвеше да направи същото с втората, когато чу по радиостанцията:

— Председателю, говори Мърф. Торпедата са на сто и четиридесет метра от целта.

— Продължавай! Аз почти свърших. Готово!

Веригата беше затворена. Хуан се обърна и затича към кърмата, но пронизващата болка в изгорелия крак му пречеше. Сега се състезаваше с две торпеда, които приближаваха кораба със скорост от четиридесет възела. Беше пробягал тридесет метра, когато Мърф отново докладва, че торпедата са на деветдесет и пет метра. Той ускори спринта, макар че изпитваше ужасна болка и при всяка стъпка надаваше писъци.

— Председателю, четиридесет и пет метра — каза Марк с такъв тон, сякаш Хуан беше сбъркал нещо.

Той пробяга още няколко метра преди да натисне дистанционното на детонатора.

Хипертермът избухна в ослепителна арка от светлина, която съперничеше по яркост на слънцето. Магнезиевата сърцевина се нагря до две хиляди градуса. Пламъците се стрелнаха от средата на кораба като светкавици, стоманената палуба омекна като восък и толкова се нагря, че рухна в трюма почти течна. От горещия метал носът се обгърна с облак отровен пушек. Светлината, която се отдели, изпълни небесата и превърна безрадостното сиво на бурята в блестящо бяло. Експлозивът сряза цялата палуба и продължи, режейки корпуса чак до ватерлинията толкова бързо, че човек трудно можеше да го следва с очи.

Хуан усети с гърба си силния термичен шок на тридесет метра зад него и ако не беше дъждът, вероятно щеше да изгуби косата си.

Със същата бързина, с която беше пламнал и разрязал кораба, хипертермът угасна и остави подире си тясна цепнатина с червени назъбени ръбове.

Хуан успя да пробяга още двадесетина метра, преди руските торпеда да ударят кораба точно под мястото, където палубата и корпусът вече бяха срязани. Сътресението от двойния взрив го подхвърли във въздуха и го запрати върху палубата, а вода и парчета разкъсан метал се разхвърчаха наоколо. Носът се откъсна от останалата част на танкера и веднага потъна. Вълните, вдигнати от стрелването му в дълбините, нахлуха в трюмовете и разплискаха останалите валма през тръбите, които свързваха цистерните. От разкъсаната страна на борда гелът изригна в гейзер, който се издигна на повече от тридесет метра височина. Знаеха, че това ще се случи, но го приеха като малката цена, която трябваше да платят, защото остатъкът от органичните валма щеше да остане в плен на кораба.

Хуан залитна и се изправи на крака, а главата му кънтеше от взривовете. Когато погледна напред, видя океанът да се надига от мястото, където преди малко беше носът, и да расте като стена, докато корабът бавно се предаваше на водата. Големите дизелови двигатели на „Сидра“ продължаваха да работят и да въртят витлата. Това щеше да реши съдбата му, защото го вкарваха под водата със скорост седемнадесет възела.

— Хуан, аз съм Джордж. — Той погледна нагоре и видя, че хеликоптерът се рее над него. — Мисля, че имам достатъчно гориво, за да направя един опит.

— Няма да имаш време — каза Хуан и отново се затича към кърмата. — Това корито потъва по-бързо, отколкото си представях. Ще е под водата след по-малко от минута.

— Въпреки това ще опитам. Ще те чакам край релинга на кърмата.

Кабрило просто продължи да тича.

— Ние също идваме — обади се Макс Хенли от „Орегон“. — Спасителните екипи се подготвят, ако се наложи да скочиш във водата.

Хуан продължи да тича откъм десния борд, за да избегне мястото, където корпусът беше пукнат. Зад гърба му водата се покачваше. Вече една трета от танкера беше под водата и с всяка секунда потопената част се увеличаваше.

Той стигна до надстройките и профуча по тясната пътека между тях и релинга, а стъпалата му плющяха по все по-стръмната палуба. Стигна до входа към жилищния отсек, когато водата вече заливаше мостика. Нямаше и следа от Джордж Адамс и хеликоптера. Трябваше да се държи и да се моли, когато корабът под краката му се забиеше отвесно във водата, да не го завлече твърде дълбоко.

Точно прекрачваше релинга и хеликоптерът се показа иззад наклонения мостик. От задната му врата висеше импровизирано въже, усукано от ремъците на няколко автомата, куртка, парчета кабел, попаднали кой знае как в кабината, а най-отдолу се развяваха панталоните на Еди.

Той подскочи точно в мига, когато те профучаха над главата му. Успя да хване единия крачол и се издигна във въздуха, като се въртеше и извиваше като монета, вързана за конец. Под него „Сидра“ изчезна под водата, а над лобното му място се образува езеро от гел, хиляди пъти по-малко, отколкото планираното от Даниъл Сингър.

Първият, който дойде да го поздрави след невероятното кацане на Джордж, се оказа Морис. Стоеше безупречно облечен в обичайния си черен костюм, а през ръката му бе провесена ослепително бяла кърпа. В другата държеше съд за сервиране със сребърен капак. Когато Хуан слезе със залитане от хеликоптера, Макс, Линда и Слоун дотичаха, сияейки от възторг, а Морис се приближи и тържествено вдигна капака на съда.

— Капитане, поръчката ти.

— Поръчката ми? — Хуан беше смазан от умора и нямаше представа за какво говори стюардът.

Морис беше прекалено суров, за да си позволи усмивка, но очите му грееха от радост.

— Зная, че формално погледнато, това не е ураган, но вярвам, ще се насладиш на суфлето от омари със сирене груйер. А за десерт имаш и една хубава сметанова торта.

Той беше избрал момента толкова добре, че нежното суфле още не се бе отпуснало, а от върха му се вдигаше пара. Хангарът заехтя от смеха на посрещачите.

Това щеше да е десетата достатъчно силна буря през тази година, формирала се в Атлантическия океан, която можеше да се превърне в тропическа и да си заслужи име. Макар да бе започнала да се завихря в ураган с огромна разрушителна сила, окото му някак не можа да се развие напълно. Метеоролозите не можеха да си обяснят защо. Никога не бяха виждали подобен феномен.

Но това нямаше значение. Сезонът на бурите едва беше започнал и щеше да има още много. Отегчената общественост не се заинтересува от ураган, който не е могъл да се развие. Но за да се спази традицията, всяка буря се кръщава на съответната буква в азбуката, така че първата винаги носи име, започващо с буквата „А“, втората с „Б“ и така нататък. Когато се заформи десетата буря, която така и не стигна до сушата, малцина разбраха, че й беше дадено името Тропическа буря „Хуан“.