Брегът на скелетите

18.

Д-р Джулия Хъксли, главният лекар на „Орегон“, излетя с малкия „Робинсън Р44“ за хидроенергийната станция, която генерираше електричество от вълните, така че когато малката машина кацна на палубата на товарния кораб, за Слоун Макинтайър вече се бяха погрижили. Сега във вените й течаха болкоуспокояващи, антибиотици и физиологичен разтвор срещу обезводняването. Джулия свали подгизналите й дрехи и я уви в термично одеяло. Преди това почисти и бинтова огнестрелната рана по най-добрия възможен начин със средствата от походната аптечка, която беше донесла, но нямаше търпение да се занимае с нея по-обстойно.

Когато хеликоптерът кацна и беше спуснат в хангара, двама санитари вече ги чакаха с носилка на колела и откараха Слоун в болничното отделение. То спокойно можеше да съперничи на най-големите спешни центрове в градовете.

Лечението, което Хъксли приложи на Хуан, беше да го обяви набързо за здрав. След това му даде малка бутилка енергийна напитка с гаден вкус и няколко аспирина. Добре, че поне Макс го чакаше в хангара с резервния крак.

Хуан се облегна на една от работните маси, за да откачи обезобразената си протеза. „Орегон“ беше намалил безумната скорост, с която се носеше към Кейптаун, за да може Джордж Адамс да приземи хеликоптера и сега, когато си сложи новия изкуствен крайник, той усети, че корабът отново започва да ускорява.

Той смъкна ядно крачола на панталона и закрачи бързо, като преди това подхвърли през рамо:

— След петнадесет минути среща на старшите служители в заседателната зала.

Хората му се събраха, докато той набързо си взе душ и се обръсна. Лицето му остана зачервено от бръснача. Морис беше направил кафе и начело на масата от черешово дърво го чакаше чаша вдигаща пара чаша. Бронираните жалузи на заседателната зала бяха вдигнати и помещението беше ярко осветено. Това силно контрастираше с мрачния вид на мъжете и жените, насядали около масата.

Хуан отпи глътка кафе и попита направо:

— Добре, какво по дяволите се случи?

Като старши разузнавач, Линда се приготви да обяснява. Но преди това трябваше набързо да сдъвче и глътне парчето чийзкейк.

— Вчера сутринта полицията в Киншаса е атакувала къща в покрайнините на града, за която предполагали, че е център за разпространение на наркотици. Арестували няколко души и открили малък оръжеен арсенал и известно количество наркотици. Освен това намерили документи, които свързват наркодилърите със Самюъл Макамбо и неговата Конгоанска революционна армия.

— Онзи тип, който купи нашите оръжия — ненужно припомни Макс, но не вдигна очи от лаптопа, който Хуан беше взел от хидроенергийната станция.

Линда повдигна вежди и продължи нататък.

— Оказа се, че Макамбо използва приходите от продажбата на наркотици, за да финансира действията си, което не е много учудващо. Онова, което шашнало полицията, е, че Макамбо е успял чрез подкупи да проникне в най-висшите управленски среди. Плащал е на мнозина висши служители, включително на Бенджамин Исака от Министерството на отбраната. Срещу петдесет хиляди евро годишно Исака е предавал на Макамбо информация за опитите на правителството да открие тайната му главна квартира. Той редовно предупреждавал водача на бунтовниците, така че армията му винаги била с една крачка пред правителствените части.

Макс беше седнал в противоположния край на полираната маса, а лицето му на булдог беше по-свъсено от обикновено.

— Макамбо е знаел всичко още от момента, когато установихме за първи път връзка, представяйки се за оръжейни търговци. Исака му е казал, че оръжията са оборудвани с радиопредавателчета. След нашето бягство първата му работа била да разглоби автоматите и гранатометите и да изхвърли предавателчетата в реката.

— Исака признал ли си е?

— Не и публично — отговори Макс, — но аз разговарях с няколко души от правителството им. Щом им обясних кой съм и всичко останало, те ми казаха, че екипът, изпратен, за да проследи оръжията, докладвал, че онези не са мърдали от кея, преди предавателите внезапно да престанат да работят.

— И когато са стигнали до кея — каза Хуан, който стигна до същия извод като останалите, — нямало никаква следа нито от оръжията, нито от бунтовниците. — Той погледна, към Макс и Мърфи. — Е, Мърф, работят ли още нашите предаватели?

— Ще продължат да предават през следващите двадесет и четири до тридесет и шест часа. Ако стигнем до Конго навреме, лесно ще ги открия от борда на хеликоптер или самолет.

— Тайни пристигна ли в Свакопмунд с нашата „Чесна“? — попита Хуан, докато мозъкът му пресмяташе разстояния, скорости и часове.

— Трябва да кацне там към един.

— Добре, ето какво ще направим. Щом влезем в обсега на хеликоптера, Мърф ще отлети до града, а Тайни ще го закара в Киншаса. Марк, там ще наемеш какъвто самолет или хеликоптер намериш, защото Тайни трябва да се върне заради десанта тази вечер.

— Трябва ми помощник — подсказа Мърф.

— Вземи Ерик. Макс може да поеме ролята на капитан и кормчия, когато ние започнем акцията за освобождаването на Мерик.

В този момент за пръв път се обади Еди Сенг.

— Председателю, не можем да бъдем сигурни, че тези оръжия вече не са се пръснали по цяло Конго.

Кабрило кимна.

— Знам, но трябва да опитаме. Ако десетте автомати, на които сложихме предаватели, се намират на едно място, ще имаме основание да предположим, че всички останали оръжия също са там.

— Мислиш ли, че Макамбо планира някакво нападение? — попита Линда.

— Няма да разберем, докато Марк и Ерик не открият местоположението им.

— Пипнах ги! — възкликна Макс и вдигна глава от преносимия компютър.

— Кого пипна?

— В паметта имаше няколко шифровани файлове. Току-що разгадах шифъра.

— Дай ми минутка.

Хуан отпи от кафето си, а Линда отхапа още едно парче чийзкейк.

В този момент на вратата неочаквано се появи д-р Хъксли. Тя беше висока само метър и шейсет и два, но присъствието й вдъхваше уважението, характерно за хората с медицински професии. Черната й коса както обикновено беше вързана на опашка, а под престилката си носеше зелен операционен екип, който не успяваше да скрие съблазнителните й форми.

— Как е нашата пациентка? — попита Хуан веднага щом я съзря.

— Ще се оправи. Беше леко обезводнена, но го преодоляхме. Направихме й двадесет шева, за да зашием раната. Освен това има две пукнати ребра. Сега й дадохме успокоителни и няколко дена ще взима обезболяващи.

— Добра работа.

— Бъзикаш ли се? След като толкова години кърпя вас, можех да се оправя с нея и насън. — Джулия си наля кафе.

— Налага ли се да седиш при нея, докато се оправи, или можеш да я оставиш сама?

Хъкс обмисли въпроса внимателно.

— Ако не се появят признаци на инфекция, като висока температура или повишен брой бели кръвни телца, няма нужда да се въртя около нея. Но ако похитителите са наранили Джефри Мерик… или ранят някого от вас… ще искаш да дойда с вас, за да окажа първа помощ. Ще взема окончателно решение, преди да тръгнем, но инстинктът ми подсказва, че тя ще се оправи.

— Боже всемогъщи — ужасено избърбори Марк. Ерик Стоун надникна през рамото на най-добрия си приятел и текстът на екрана на лаптопа се отрази в новите му очила.

Всички глави се обърнаха към младия оръжеен специалист. Той продължи да чете още известно време, докато Хуан не се изкашля, за да го накара да вдигне очи.

— О, извинявайте. Както знаете, онова, което намерихте, е задвижван от вълните генератор, но с такива размери, че направо не е за вярване. Доколкото знам, тази технология едва прохожда и има само няколко машини по крайбрежията на Португалия и Шотландия, които още се изпитват.

Те използват силата на вълните, която извива техните шарнирни връзки, за да задвижват хидравлични тарани11. От своя страна тараните изтласкват насила масло през двигател, който използва хидравличен акумулатор, за да успокоява струята. Двигателят от своя страна завърта генератор и вие получавате ток.

Като инженер Макс Хенли се впечатли най-много.

— Много хитро — възкликна той. — Колко могат да произвеждат тия джаджи?

— Всяка може да захранва градче с население две хиляди души, а са общо четиридесет. Така че става дума за сериозно количество енергия.

— За какво им е? — попита Хуан. — Къде отива цялото това електричество?

— Точно това беше шифровано — намеси се Марк. — Всеки генератор е закрепен към дъното на морето с кабели, които могат да го прибират под водата. Затова онзи ден Джордж не ги е видял, когато е прелетял над района. Когато океанът е спокоен или радарите уловят наближаващ плавателен съд, те се прибират на десетина метра дълбочина. Друг кабел захранва с ток нагреватели, разположени по дължината на генераторите.

— Нагреватели ли каза? — попита Еди.

— Аха. Някой е решил, че водата в този район е твърде хладна, и е решил да я затопли.

Кабрило отпи още една глътка кафе и си взе от кейка, преди Линда да е изпразнила чинията.

— Можеш ли да ми кажеш откога работят?

— Започнали са в началото на 2004 г.

— А какъв е резултатът?

— Тези данни не са в компютъра — отговори Макс. — Аз не съм океанограф или климатолог, но не мога да си представя, че дори толкова топлина може да повлияе много на целия океан. Зная, че излишната топлина от ядрен реактор може да затопли река с няколко градуса, но това е твърде различно нещо.

Хуан се настани по-удобно на стола и забарабани с пръсти по брадичката си. Очите му се загледаха далеч в нищото. Старшите служители около него продължиха да разговарят, подхвърляйки различни идеи и предположения, но той не чуваше бъбренето им. В съзнанието си виждаше огромните генераторни станции, които се извиват под въздействието на вълните, докато под водата нагревателите стават огненочервени и затоплят водата, която тече на север покрай африканското крайбрежие.

— Ако не бяха горилите с пушкалата, които непрекъснато изскачат… — точно казваше Марк, когато Хуан се върна отново в действителността, — щях да предположа, че това е художествен проект на… как се казваше този човек? Нали се сещате, онзи, който опакова острови в плат и построи онези порти в Сентрал Парк. Нещо като Криско?

— Кристо — отговори Макс разсеяно.

— Марк, ти си гений — възкликна Кабрило.

— Какво? Смяташ, че това е някакъв объркан художествен проект?

— Не. Това, което каза за реката — Хуан огледа хората около масата. — Тук не става дума да се затопли целият океан, а само една определена част от него. Ние се намираме точно по средата на течението Бенгуела, едно от най-силните в света. То тече като река с ясно очертани граници. А точно тук се разделя на две. Едната част продължава на север покрай брега, докато другата завива на запад, за да се превърне в част от субтропическото течение в Южния Атлантик, известно и като Бразилско. Течението минава покрай Южна Америка, където се затопля с няколко градуса повече от онова, което продължава покрай бреговете на Африка.

— Е, и? — попита Марк.

— Двете течения се събират отново близо до екватора и когато се смесят, играят ролята на буферна зона между теченията на северното полукълбо и тези на южното.

— Председателю, съжалявам, но не разбирам за какво намекваш.

— Ако двете течения са близки по температура, когато се съберат, тяхната способност да играят ролята на буфер вероятно ще намалее. Възможно е дори да преодолеят силата на Кориолис12, която движи преобладаващите ветрове и съответно тези плитки течения.

Еди Сенг, който тъкмо се протягаше към чашата с кафе, спря по средата, а по лицето му се изписа разбиране.

— Това би могло да измени напълно посоката на океанските течения. Нали?

— Точно така. Въртенето на земята определя посоките на преобладаващите ветрове, което е причината ураганите в северното полукълбо да се въртят обратно на часовниковата стрелка, а циклоните в южното да се движат по посока на часовниковата стрелка. То е причината топлият Гълфстрийм, който минава покрай източното крайбрежие на Съединените щати, да се движи на север и след това да завива на изток, за да може Европа също да се наслаждава на хубаво време. В противен случай по-голямата част от нея би трябвало да е необитаема. За Бога, та Шотландия е по̀ на север от канадската част на Арктика!

— Какво ще стане, ако вода от южното полукълбо започне да тече покрай екватора в близост до Африка?

— Ще навлезе в местата, където се зараждат атлантическите урагани — отговори Ерик Стоун, който действаше като неофициален метеоролог на „Орегон“. — По-топлите води означават повече изпарения, а повече изпарения означават по-силни бури. Тропическата депресия има нужда от повърхностна температура над 26 градуса по Целзий, за да набере достатъчно сила и да се превърне в ураган. Щом това стане, той абсорбира два милиарда тона вода на ден.

— Два милиарда тона? — ахна Линда.

— А когато стигнат до земя, те изхвърлят десет до двадесет милиарда тона дневно. Разликата между буря първа степен и мощен ураган пета степен е времето, което са прекарали в поглъщане на вода край африканското крайбрежие.

Марк Мърфи, който обикновено беше сред най-бързо схващащите в помещението, засия, когато най-сетне разбра за какво става дума.

— Когато Бенгуела се затопли изкуствено и част от тази вода избяга на север, бурите могат да станат много по-силни.

— И много по-чести — добави Хуан. — Мисли ли някой същото като мен?

— Че някой е ударил едно рамо на жестоките бури, които се стовариха върху САЩ през последните няколко години?

— Всички специалисти по ураганите са единодушни, че навлизаме в естествен цикъл на увеличена сила на бурите — каза Ерик, противопоставяйки се на гледната точка на Мърф.

— Това не значи, че генераторите и нагревателите не усилват този цикъл — защити се Марк.

— Господа — намеси се Хуан успокоително, — нека оставим на по-квалифицирани от нас да стигнат до резултатите, предизвикани от генераторите. Засега е достатъчно, че са спрени. След нашата среща ще се обадя на Овърхолт и ще му разкажа какво открихме. Той най-вероятно ще го прехвърли на Националната агенция за подводния свят и от там нататък това ще е техен проблем. Мърф, подготви компютъра, за да му изпратя всички файлове.

— Няма проблеми.

— А сега — продължи Хуан, — искам да се съсредоточим върху спасяването на Джефри Мерик. Едва после можем да мислим за преследване на хората, които са инсталирали генераторите.

— Смяташ ли, че има някаква връзка? — попита Макс от другата страна на масата.

— В началото не. Сега обаче съм уверен, че има. Онзи човек, когото ние със Слоун преследвахме със спасителната лодка, се самоуби, за да не попадне в плен. Не смятам, че се опитваше да избегне африканските затвори. Той беше фанатик, готов да умре мъченически, за да не открием нагревателите. Освен това знаем, че отвличането на Мерик не е заради откуп. Следователно е политически мотивирано… ядосал е някого достатъчно, че да го докопа.

— Природозащитниците — отбеляза сухо Линда.

— Сигурно си права — отговори Хуан. — Ние попаднахме на двойна атака. От една страна, по някаква причина пипват Мерик, а същевременно искат да нарушат океанските течения с помощта на огромните генератори.

Еди се прокашля.

— Председателю, не разбирам. Ако тези хора ги е грижа за околната среда, защо ще се опитват да разстроят ритъма на океаните?

— Това ще разберем довечера, когато освободим Мерик и хванем похитителите.

Ригърс беше подредил парашутите на щурмовата група в един от празните трюмове на „Орегон“. Лъскавият черен найлон приличаше на разлят по палубните плочи суров петрол. Когато след двадесетминутния разговор с Ленгстън Овърхолт от ЦРУ Хуан слезе в трюма, Майк Троно и Джери Пуласки вече бяха там и грижливо сгъваха парашутите си, така че когато скочат от седем хиляди и осемстотин метра височина над пустинята Намиб, да няма неприятни изненади. Майк беше бивш член на спасителен отряд във военновъздушните сили. Ски се беше присъединил към Корпорацията след петнадесет години служба като разузнавач в морската пехота. Макс си бъбреше с Еди и Линк, докато проверяваха оборудването и оръжията, подредени върху импровизираните маси от плотове върху дървени магарета, подредени край стените на трюма.

Кабрило знаеше, че всеки член на Корпорацията работеше с останалите без никакви затруднения, но в екипа имаше няколко двойки мечта. Линк и Еди бяха едната, а Майк и Ски другата. Когато бяха заедно под неприятелски огън, членовете на двата екипа бяха страхотни и действаха така, сякаш общуваха чрез телепатия.

До масите стояха четири очукани наглед мотоциклета. Те бяха причината „Орегон“ да плава до Кейптаун. Конструирани за тежките пустинни условия, машините бяха оборудвани с широки балонни гуми за преодоляване на мекия пясък и подсилени амортисьори. През последните няколко дни екип от механици беше демонтирал всичко ненужно от тях, за да намали теглото им. Ярките им цветове бяха прикрити от камуфлажна боя.

Звънна корабният му мобилен телефон.

— Кабрило.

— Председателю, обажда се Ерик. Само искам да ти кажа, че след двадесет минути ще бъдем в обсега на Свакопмунд. Вече съобщих на Джордж, така че той ще подготви хеликоптера и ще бъде готов за полет. Марк събира багажа. Тайни ще ни чака на летището с чесната, когато стигнем там. Освен това успях да наема самолет в Киншаса.

— Добра работа.

— Ако всичко върви по план, утре на разсъмване ще започнем преследването.

— Това ще ви осигури колко… осемнадесет часа, преди батериите да свършат?

— Горе-долу. Знам, че не е кой знае колко, но ще ги намерим.

Всички на борда знаеха колко виновен се чувстваше Хуан от това, че е бил използван от Бенджамин Исака и неговия партньор, шефа на бунтовниците Самюъл Макамбо. Това, че беше вкарал толкова много оръжия в гражданската война, висеше на врата му като оловно бреме, защото колкото по-дълго бяха в неизвестност, толкова по-вероятно беше да бъдат употребени срещу невинното цивилно население. Независимо от онова, което беше казал на Слоун за отговорността, той знаеше много добре, че ако заради този провал загинат хора, част от него също ще умре.

— Благодаря ти, Ерик — каза той тихо.

— Няма проблеми, шефе.

— Как върви? — попита Хуан, щом наближи тримата мъже. На една от масите имаше модел на затвора в Дяволския оазис, който беше изработен от Кевин Никсън в Магическата работилница. Беше използвал сателитни снимки и няколкото зърнести фотографии, които успяха да намерят в интернет.

— Кевин ни направи чудесна играчка — ухили се Еди, — но без да познаваме вътрешното разположение и точното местоположение на Мерик, ще влезем на сляпо.

— Как искате да изиграете тази игра?

Като отговорник за наземните операции, работата на Сенг беше да изготви план за нападението.

— Точно както решихме още в началото. Скок от голяма височина и планиране около сто километра до затвора, за да не чуят самолета и да не заподозрат нещо, ако случайно разполагат с радар. Влизаме с планиране, кацаме на покрива и спазваме старото правило, че плановете се изхвърлят през прозореца, веднага щом осъществиш първия контакт с противника.

Хуан се ухили.

— Докато Линк сваля моторите на земята, ние ще намерим Мерик и Сюзън Донливи — продължи Еди. — Веднага щом ги открием, изчезваме колкото може по-бързо с моторите и отиваме да се срещнем с Тайни на мястото, където е успял да приземи десантния самолет.

— Не забравяйте, че ни трябва някой от похитителите, за да си поприказваме за хидрогенераторите.

— Аз лично ще овържа някой от тях като коледна гъска — обади се Линк.

— Пресметнахте ли времето, което ще ви трябва, за да прекарате всичко на брега с хеликоптера?

— Да. Поради ограниченията за товароподемността днес Джордж доста ще трябва да се потруди. Ще са нужни четири полета, за да откара всичко на летището. Джордж и аз решихме, че при последния полет ще носи най-малко. Така ще можем да закачим празните допълнителни резервоари. Той ще ги зареди на брега и така ще има повече от достатъчно гориво да потърси място за кацане на Тайни.

— Погрижи се да хвана последния полет — каза Хуан. — Преди това искам да поспя малко.

— Вече съм те включил в плана.

— С това оглави списъка на кандидатите за титлата „служител на месеца“.

— Как мина разговора с Ленг? — поинтересува се Макс.

— Ще ти разкажа, докато сгъвам парашута си.

Хуан започна с внимателен оглед на огромния парашут, конструиран така, че да позволи на човек с четиридесет и пет килограма оборудване да планира по въздушните течения до сто и двадесет километра, докато се спуска към земята. Този модел беше предпочитаният от специалните части. Местата на зашиване на окачващата система бяха специално удебелени. Бяха снабдени и с двойна система презрамки, за да се намали сътресението при прехода от късото свободно падане след скока от самолета. Въпреки тези омекотяващи и обезопасяващи мерки, издърпването на шнура беше изпитание за нервите, защото парашутистът знае, че ще усети жестоко сътресение.

— Добри новини и от двата фронта — започна Кабрило, докато прокарваше пръсти по презрамките, търсейки следи от разръфване. — Ленг каза, че ще се свърже с Националната агенция за подводния свят и те вероятно ще изпратят кораб, за да проучи генераторите. И тъй като ЦРУ ни възложи да извършим сделката с Исака, ще ни платят за това, което така или иначе щяхме да направим, за да си върнем оръжията.

— Колко?

— Едва ще стигнат да покрием разходите, така че не бързай да се пенсионираш.

— По добре от нищо.

— Това, че Бенджамин Исака излезе агент на Конгоанската революционна армия на Макамбо направо разбуни отдела за Африка в ЦРУ. — Кабрило започна да подрежда презрамките така, че когато започне да ги сгъва, да ги завърже заедно с гумени ленти.

— Не са подозирали нищо?

— За тях случилото се е напълно неочаквано. Това ще ги накара да проверят всички агенти, с които разполагат на този континент. Ленг каза, че началникът на отдела за Африка вече е предложил да си подаде оставката.

— И ще го направи ли?

— Всъщност не. Ако успеем да върнем оръжията, ЦРУ ще замете целия провал под миндера и той ще си остане на мястото.

— Защо ли си мисля, че вече няма къде да се замита?

— Защото е така — отговори с горчивина Кабрило. — Никой не иска да слуша как ЦРУ е прецакало нещо. Управлението САЩ изглеждат некадърни и още по-лошо — неподготвени. Така че когато има проблем…

— … като този, че ЦРУ се е доверило на агент на бунтовниците, които се опитват да свалят правителството…

— Точно така. Те преминават на режим на работа „пази си задника“ и никой не плаща за грешката. Точно това поведение е причина никой да не предвиди 11 септември или нахлуването на Ирак в Кувейт и ядрените програми на Индия и Пакистан. Това беше част — заключи Хуан — от причините да напусна.

— Е, поне ще успеем да оправим нещата. Нали така, Хуан?

Промяната в тона на Хенли накара Кабрило да вдигне очи.

— Ще се справиш ли? — попита Макс и кимна към парашута.

От всички човешки чувства Хуан се отвращаваше най-много от съжалението. Погледите на тъжно съчувствие, които минувачите му хвърляха заради празния крачол, прихванат с карфица, когато Джулия Хъксли изтика инвалидната му количка от онази болница в Сан Франциско, го бяха изпълнили с ярост. След като изгуби крака си, той се подложи на три операции и буквално хиляди часове физиотерапия, за да може да тича без следа от накуцване. Караше ски и плуваше по-добре от времето, когато и двата му крака бяха истински, и балансираше с лекота на протезата си.

Той имаше недъг, но не беше недъгав.

Обаче някои неща не можеше да прави толкова добре, както преди, когато разполагаше с двата си крака. Едното от тях беше скачането с парашут. Да държиш тялото си извито като дъга, докато падаш свободно надолу, изискваше леки корекции с ръцете, но най-вече краката бяха тези, които държаха парашутиста водоравно. Хуан беше извършил десетки скокове през последните няколко години, но независимо от старанията, които полагаше, неизменно се завърташе при падането, което бързо се превръщаше в опасна спирала.

Неспособен да усети вятъра, който се блъска в глезена и стъпалото, той не можеше да коригира завъртането без помощта на партньор, който да го спре, като го хване. Това беше едно от малкото поражения, които Хуан мразеше да признава. Макс много добре знаеше това.

— Ще се справя — отговори Кабрило и продължи да сгъва парашута.

— Сигурен ли си?

Той вдигна глава и се усмихна.

— Макс, държиш се като бабичка. Щом скоча от самолета, единственото, което трябва да направя, е да извия гърба си. Няма да падаме достатъчно дълго, за да започна да се въртя като дервиш. Скок от голяма височина с планиране, стари приятелю. Ако беше друг скок, щях да си остана в командния център и да гледам в мониторите заедно с теб.

— Добре де — кимна Макс, — просто исках да се уверя.

Половин час по-късно Хуан подаде парашута и екипировката си на един от ригерите13, за да ги занесе в хангара на хеликоптера, който се намираше в кърмовия отсек на „Орегон“. Преди да се отправи към каютата си, за да навакса малко със съня, той се отби в лазарета да провери как е Слоун. Д-р Хъксли не беше зад бюрото си или в съседната операционна, затова той потърси в трите стаи за възстановяване. Откри Слоун в третата. Светлината беше намалена с почти до мъждукане, докато тя спеше на болничното легло. Беше изблъскала завивките си и Хуан видя превръзката под ръката й. Нямаше следи от кървене.

Оправи завивките и излезе от стаята. Десет минути по-късно въпреки тревогите от предстоящата операция и бремето, което измъчваше съзнанието му заради изчезналите оръжия, Хуан заспа толкова дълбоко, колкото Слоун.

Будилникът иззвъня един час преди полета до летището на Свакопмунд и срещата с Тайни Гундерсон. Очите му се отвориха рязко. Те бяха ясносини, готови да посрещнат всичко. Той стана от леглото и си помисли дали да не вземе още един бърз душ, но реши да не го прави.

Запали лампата и заподскача към гардероба, в който можеше да се влиза. В дъното му като ботуши за езда бяха подредени неговите протези. Някои бяха в телесен цвят и човек трудно можеше да познае, че са протези, други бяха чисто механични изделия с титанови подпори и видими задвижващи механизми. Той седна на табуретката и си сложи онази, която назоваваше „моя боен крак“, модел 2.0. Предходникът й бе потрошен в една корабна морга в Индонезия.

В заобления прасец имаше нож за хвърляне и автоматичен пистолет „Кел Тек“ калибър .380, едно от най-малките оръжия на света. Там имаше достатъчно място и за малък комплект за оцеляване и покрита с диамантен прах гарота. Кевин Никсън, който беше преработил крака на Хуан, вкара и пакет експлозив Ц-4, а детонаторът беше скрит в глезена. Освен това в бойната протеза бяха вградени още няколко мръсни номера.

Увери се, че протезата прилепва плътно, но като мярка за безопасност си сложи и колан с презрамки, така че тя да не може да се откачи каквото и да прави. Сложи си камуфлажна пустинна униформа и чифт очукани високи парашутистки обувки. От оръжейния сейф извади друг „Глок“ и автомат „Хеклер Кох“ МП 5. Дежурният по въоръженията щеше да му даде заредени пълнители на хеликоптерната площадка. Той постави оръжията и резервната бронежилетка с много джобове в евтин найлонов плик.

Морис почука тихичко и влезе, без да изчака отговор. По заповед на Кабрило носеше поднос със закуска богата на плодове и въглехидрати. Макар че му се искаше да пийне малко от силното кафе, което стюардът правеше, Хуан се задоволи с няколко чаши портокалов сок. Те отиваха в пустинята и макар всичко да беше планирано грижливо, той искаше да се оводни колкото може повече, ако не дай боже, нещо се объркаше.

— Ти си гордостта на кралския флот — каза Хуан, след като избърса устни със салфетката и я хвърли на подноса.

— Моля ви, капитан Кабрило — каза Морис със сдържания си глас. Той беше единственият член на Корпорацията, който се обръщаше към него с капитане, а не с председателю, — аз сервирах ранна вечеря с чай на двадесет офицери при вълнение седем бала пред Фолкландските острови по време на онзи незначителен сблъсък. Ако ми позволите да бъда откровен, сър, още не сте видели истинските ми способности.

— Добре — усмихна се Хуан с дяволито проблясване в очите. — Следващия път, когато попаднем в ураган, искам суфле от омар и сирене груйер, а за десерт сметанова торта.

— Слушам, капитане — отговори Морис и излезе от помещението.

На път към хангара Хуан отново се вмъкна в лазарета.

Джулия Хъксли току-що беше затворила двете червени кутии с медицински материали. Тя беше по зелен операционен екип, а вездесъщата й престилка бе преметната през облегалката на стола.

— Щом те виждам да опаковаш, значи ще дойдеш с нас и пациентката ни е добре? — попита той вместо поздрав.

— Събуди се преди час — кимна Джулия. — Жизнените й показатели са устойчиви и не видях признаци на възпаление, така че нищо няма да й стане, ако не съм до нея. А и моите санитари са по-добре обучени от повечето операционни сестри.

— Добре. Дай ми минутка да й кажа здрасти и ще ти помогна с багажа.

Слоун беше полулегнала с гръб, облегнат на купчина възглавници. Лицето й беше бледо, а очите леко хлътнали, но когато видя Хуан облегнат на касата на вратата, на устата й изгря лъчезарна усмивка.

— Здравей, слънчице. Как се чувстваш? — попита Хуан, докато вървеше към нея, за да седне на крайчеца на леглото.

— Малко замаяна от лекарствата, но мисля, че съм добре.

— Хъкс каза, че ще се оправиш.

— Изненадах се, че вашият лекар е жена.

— В екипа ми има единадесет жени — каза Хуан, — включително моят втори помощник, Линда Рос.

— Хеликоптер ли чух, или ми се е сторило?

— Да, прехвърля някои хора на сушата.

Тя огледа камуфлажните му дрехи и го измери подозрително.

— Обеща да ми кажеш кой си и с какво в действителност се занимаваш.

— И ще го направя — обеща той, — но когато се върна.

— Къде отиваш?

— Да свърша работата, за която дойдохме в Намибия, и да разбера кой стои зад нападанията срещу теб и кой е построил тези хидрогенератори.

— В ЦРУ ли работиш?

— Не, но някога бях един от тях. Това е всичко, което ще научиш, докато не се върна. Какво ще кажеш да дойдеш в осем и да закусим заедно?

— Това си е направо среща.

Хуан се наведе и докосна лекичко бузата й с устни.

— Приятни сънища. Ще се видим утре сутринта.

Тя го задържа с ръка, когато той се изправи.

— Искам пак да се извиня, че те набърках в моите проблеми — гласът й прозвуча доста официално.

— Излезе, че твоят проблем е свързан с моя, така че няма за какво да се извиняваш. Би трябвало аз да ти се извиня.

— Защо?

— Защото не намери кораба с диамантите.

— Корабът на глупците.

— Хей, дори глупаците печелят от лотарията. — След тези думи той излезе от стаята. С кутията с медицински материала в едната ръка и с плика с оръжията в другата, той пое заедно с Джулия към хангара.