Брегът на скелетите

5.

Хуан Кабрило бързаше към хангара за лодки, разположен в кърмата на товарния кораб, и слушаше доклада за повредите по радиостанцията. Най-широките части на корпуса бяха на сухо, което не го изненада. Речното дъно беше от кал, а там нямаше нищо, което да пробие корпуса. Онова, което го тревожеше, бяха вратите на кила. В долната част на „Орегон“ имаше две големи врати, които се отваряха навън. От там подводниците, които корабът носеше, можеха да се спускат направо под водата. Използваха ги главно за секретни операции по вкарване и изкарване на хора. Едната от миниподводниците можеше да се спуска до триста метра дълбочина и разполагаше с манипулатор. Другата, по-малката „Дискавъри 1000“ беше предназначена за по-плитки води.

За огромно негово облекчение един от дежурните техници докладва, че двете врати не са повредени и подводниците са обезопасени върху спусковите си шейни.

Най-сетне Хуан стигна до хангара за лодки на равнището на ватерлинията на кораба. Голямото помещение беше осветено от червени аварийни светлини, които очертаваха призрачните му контури. Хангарът миришеше на сол, вода и бензин. Голямата врата, която се отваряше отстрани в корпуса на „Орегон“, беше здраво затворена. Екипажът подготвяше черната надуваема лодка „Зодиак“, чийто голям извънбордов двигател, монтиран на кърмата, можеше да вдигне повече от четиридесет възела. Тя разполагаше и с малък електродвигател за тайни операции. В хангара имаше още една, щурмова лодка с високи бордове от вида, който използват военноморските тюлени. Тя можеше да развива доста по-голяма скорост и да пренася десет въоръжени мъже.

Еди и Линк дойдоха само минута след Хуан. Еди Сенг играеше ролята на кормчия, а Линк се правеше на капитан. Двамата бяха съвсем различни като физика. Тялото на Линк се издуваше от мускули, изхвръкнали и вкоравени от часовете, прекарвани във вдигане на тежести в спортната зала на кораба. За разлика от него Еди беше тънък и жилест, защото неговата физика беше резултат от цял живот упражняване на бойни изкуства.

Двамата носеха черни бойни униформи с колани, на които бяха закрепени муниции, ножове и друго оборудване. Бяха въоръжени с М-4А1, щурмови карабини, разновидност на М-16, която използваха специалните части.

— Каква е операцията, шефе? — попита Еди.

— Както знаете, заседнали сме, но нямаме време да чакаме пролетните дъждове. Нали си спомняте язовирната стена, край която минахме преди няколко километра?

— Искаш да я взривим?

— Не, не. Просто отидете и отворете шлюзовете. Съмнявам се, че има пазачи, но ако има, опитайте се да не ги убивате, ако може. — Двамата мъже кимнаха. — Вероятно няма да може да ни настигнете, когато водата ни повлече, затова ще ви чакаме в Бома.

— Това май вече е план — шеговито отбеляза Линк, напълно уверен, че могат да изпълнят мисията.

Хуан натисна бутона на микрофона, монтиран на стената.

— Ерик, трябва да знам кога е чисто, за да отворим вратата на хангара и един от зодиаците да излезе. Къде са патрулните катери?

— Единият стои настрана. Мисля, че се готвят отново да стрелят с минохвъргачката. Другият току-що мина покрай кърмата ни и идва откъм левия борд.

— А какво става на брега?

— Инфрачервените камери показват, че е чисто, но и двамата знаем, че Абала няма да се бави и ще пристигне тук.

— Добре, благодаря. — Хуан кимна на моряка да отвори външната врата. Смрадта и горещината от джунглата нахлуха в хангара, докато тя се плъзгаше нагоре. Въздухът беше толкова влажен, че човек можеше да го пие. Беше напоен и с миризмата на димната завеса, с която Макс бе загърнал кораба. Крайбрежието беше тъмно и скрито зад провисналата растителност. Въпреки уверенията на Ерик, че брегът е чист, Хуан усещаше погледите, впити в тях.

Тъй като „Орегон“ плаваше високо над водата, рампата за спускане се намираше на метър и половина над повърхността. Линк и Еди плъзнаха лодката по гладката повърхност и се гмурнаха след нея, когато падна във водата. Двамата се показаха от реката и се претърколиха през меките стени на плавателния съд. Еди приготви оръжията, а Линк се зае с електродвигателя. С малка скорост и под прикритието на мрака гумената лодка беше почти невидима.

Докато се отдалечаваха от „Орегон“, Линк трябваше да лъкатуши покрай извитите като арки водни струи, които пречеха на хеликоптерите да се приближат. Те се снишаваха, бръмчаха, но не се приближаваха на повече от триста метра, защото водните оръдия изстрелваха струи вода и принуждаваха пилота да направи остър вираж.

Еди можеше да си представи сцената в машините: как бунтовниците заплашват пилотите на петролната компания, макар да знаят, че прякото попадение на някое от противопожарните оръдия ще удави турбината на хеликоптера и машината ще падне в реката.

Когато излязоха от димната завеса, от „Орегон“ видяха, че катерите са на достатъчно голямо разстояние, и решиха, че могат да запалят бензиновия двигател. Големият четиритактов мотор бе добре заглушен, но въпреки това басово забоботи, когато изстреля пъргавата лодка право напред.

Беше невъзможно да разговарят при четиридесет възела, затова подкараха нагоре по реката, потънали всеки в своите мисли, но с повишен адреналин и готови на всичко. И не чуха високия пронизителен звук на наближаващата ги моторна лодка, докато тя не изскочи иззад един малък остров близо до брега.

Линк зави рязко надясно, двете лодки едва не се сблъскаха. Той разпозна белязаното лице на помощника на полковник Абала в мига, когато офицерът също го разпозна. Линк бутна дросела още нагоре, адютантът завъртя своята моторница и ги подгони. Неговата лодка беше гладка, оборудвана с два извънбордови двигателя и нисък корпус, конструиран да плава над повърхността. Вътре имаше още четирима мъже, въоръжени с автомати „Каланшиков“.

— Познаваш ли го? — изкрещя Еди.

— Да, това е дясната ръка на Абала.

Моторницата на бунтовниците започна да настига зодиака, оставяйки зад кърмата си разпенен килватер.

— Линк, ако имат радиостанция, ще ни провалят мисията.

— По дяволите, не помислих за това. Какво предлагаш?

— Остави го да ни настигне — каза Еди и подаде едната карабина М-4 на Линкълн.

— И да не стрелям, докато не видя бялото на очите им?

— Зарежи това. Започни да гърмиш веднага щом влязат в обхвата ни.

— Добре, дръж се! — Линк завъртя дроселите обратно и гумената лодка се отпусна във водата. Той направи остър завой и дъното се плъзна като плоско камъче, захвърлено по вълните. Лодката изведнъж спря и започна да се полюшва на вълните, които сама бе предизвикала, но беше достатъчно устойчива за Линк и Еди.

Двамата опряха карабините в раменете си, докато моторницата на бунтовниците се приближаваше към тях с осемдесет километра в час. Когато стигна на сто и осемдесет метра от тях, те започнаха да стрелят. Бунтовниците веднага им отговориха с огън от автоматите, но не улучиха, защото се движеха прекалено бързо. Малки фонтани вода се вдигаха далеч пред зодиака или встрани от него. Хората на Корпорацията нямаха подобно затруднение и с всяка секунда, докато моторницата се приближаваше, тяхната точност нарастваше.

Линк изстреля три къси откоса, които накъсаха малкото защитно стъкло на носа на лодката и пръснаха парчетата фибростъкло във въздуха. Еди се съсредоточи върху човека на щурвала и спокойно даваше единични изстрели, докато мъжът не рухна. Лодката за миг се плъзна безконтролно, но друг войник успя да хване руля. Останалите трима продължиха да изпразват пълнител след пълнител. Един от откосите мина съвсем близо, раздвижи въздуха около Линк и Еди, но нито един от тях не се наведе. Двамата дори не трепнаха. Продължиха методично да стрелят по приближаващата се моторница, докато в нея не остана само един бунтовник, който се сви зад кормилото и се укри под арматурното табло.

Съгласуваха действията си и Еди продължи да стреля по моторницата, а Линк се придвижи назад до двигателя. Лодката на бунтовниците беше само на петдесет метра от тях и се носеше право към зодиака, подобно на атакуваща акула. Беше очевидно, че човекът зад кормилото иска да ги блъсне. Линк го остави да се приближи.

Когато моторницата беше на не повече от шест метра, той бутна дросела и зодиакът подскочи напред по големите вълни, които моторницата тласкаше. Еди вече беше стиснал граната в ръката си. Щифтът й отдавна беше издърпан и той я метна в профучаващата покрай тях моторница. Еди изпъна петте си пръста и започна да ги свива един по един, отброявайки секундите. Присви последния пръст, но моторницата продължаваше нагоре. Миг след това гранатата се взриви и резервоарите й избухнаха феерично. Корпусът се плъзна по водата, парчета фибростъкло и останки от екипажа полетяха сред пламъците на горящия бензин, който валеше от небето.

— Чудесно свършена работа — отбеляза Линк със задоволство.

Пет минути по-късно гумената лодка стигна до дървения кей на брега близо до основата на язовира „Инга“. Масивните очертания на язовирната стена се извисяваха над тях. Внушителната грамада от железобетон и стомана удържаше водата в огромния резервоар над река Конго. Почти цялото електричество, което се произвеждаше от водноелектрическата централа, през деня се използваше в мините на Шаба, някогашната провинция Катанга, затова от преливника се стичаше само малка струя вода. Те издърпаха лодката от водата и я вързаха за едно дърво — не знаеха колко ще се вдигне нивото на реката. Прехвърлиха оръжията си през гърба, защото ги чакаше дълго изкачване по стъпалата в стената.

Бяха преполовили пътя, когато в нощната тишина започна стрелба, която изригна под тях. Парчета бетон и куршуми запищяха наоколо, а те стояха беззащитни на стъпалата. Хвърлиха се долу и веднага отговориха на огъня. Две пироги се бяха приближили до пристана под тях. Някои от бунтовниците стреляха от кея, но по-голямата част се втурна нагоре по стълбите.

— Значи адютантът на Абала все пак е имал радиостанция — отбеляза Еди, пусна на земята изпразнената карабина и измъкна своя „Глок“. Той започна да стреля бързо, докато Линк покриваше кея с 5.56 милиметрови куршуми от щурмовата карабина.

Тримата бунтовници, които тичаха нагоре по стълбите, рухнаха на стъпалата след изстрелите на Еди. Телата им се затъркаляха надолу в плетеница от крайници и кръв. Когато той успя да смени пълнителя на своята М-4, стрелбата откъм кея вече бе оредяла и сега оттам се чуваше само един АК-47, Линк го накара да замлъкне с дълъг откос, който помете бунтовника от кея. Течението веднага го подхвана и трупът му изчезна надолу по реката.

Над тях засвири сирена за тревога.

— Да вървим — каза Линк и двамата мъже хукнаха нагоре по стъпалата, взимайки по две и по три наведнъж.

Накрая стигнаха до горния край на стената. Под тях се простираше огромният резервоар, а в далечния му край се издигаше ниска сграда с осветени прозорци.

— Контролната зала? — прошепна Линк.

— Това трябва да е — Еди дръпна микрофона на врата си, за да може да говори.

— Председателю, Еди се обажда. Линк и аз сме на стената и се готвим да се приближим до контролния център — Нямаше нужда да му казва, че вече са ги открили.

— Разбрано. Докладвай, щом заемете позиция и сте готови да отворите шлюзовете.

— Слушам.

Приведени, за да не се очертаят силуетите им на фона на осеяното със звезди небе, те хукнаха безшумно по върха на язовирната стена. От лявата им страна се разстилаше язовирът, спокойно езеро, насечено от отражението на бялата лунна светлина. Отдясно стената се спускаше тридесет метра почти отвесно надолу към безредно разхвърляните скали в основата й.

Когато стигнаха до контролния център, едноетажна бетонна сграда с формата на кутия с врата и чифт прозорци, видяха отдолу вратите на шлюзовете и напорните тръби, които отклоняваха водата към турбините на централата, подслонени в дълга постройка в основата на стената. През тръбите минаваше само толкова вода, колкото да снабдява с електричество град Мабати. Линк застана от едната страна на вратата, а Еди от другата, но тя се оказа заключена. Еди погледна с очакване Линк. Франклин Линкълн беше специалистът на Корпорацията по отваряне на брави. Успя да проникне дори в касата за оръжия на Хуан, когато веднъж се хвана на бас с Линда Рос, но единственото, което направи сега, беше да вдигне рамене и многозначително да се потупа по джобовете. Забравил си беше шперцовете.

Еди завъртя очи и бръкна в една от торбичките, които висяха на колана му. Намачка и закрепи около бравата малко експлозив „Семтекс“ и мушна в него електронен детонатор. После двамата с Линк се отдръпнаха малко назад.

Точно преди да взривят бравата, иззад сградата се появи пазач. Носеше черна униформа, фенерче и пистолет. Линк инстинктивно насочи оръжието, беше на косъм да го застреля, но после се отказа и изби пистолета от ръката му. Мъжът падна с писък на земята и притисна ръка до гърдите си. Линк скочи към него, като по пътя извади чифт пластмасови белезници от бойната си екипировка. Провери бързо раната на пазача, успокои се, че е повърхностна, и завърза ръцете и краката му.

— Съжалявам, приятелю — каза му и отиде при Еди. Той възпламени заряда. Взривът сцепи вратата и Линк я блъсна да се отвори. Еди го прикриваше със своята М-4.

Командната зала беше ярко осветена. Тя представляваше широко отворено помещение, изпълнено с подредени покрай стените контролни прибори, покрити с циферблати и шалтери, а на няколко работни места стояха остарели компютри. Тримата оператори от нощната смяна моментално вдигнаха ръце, когато Линк и Еди се втурнаха в залата с викове всички да легнат на земята. Те размахаха пушки и мъжете се хвърлиха на земята с изскочили от страх очи.

— Правете, каквото ви казваме, и никой няма да пострада — каза Еди, знаейки колко изтъркано ще прозвучи на изплашените работници.

Линк бързо разузна сградата. Зад командната централа се намираше празна съвещателна зала и малка тоалетна, в която също нямаше никого, като се изключи хлебарката с размерите на среден пръст.

— Някой от вас говори ли английски? — попита Еди, докато слагаше белезници на тримата африканци.

— Аз — отговори единият. На синия му гащеризон имаше табелка, на която беше изписано името му. Казваше се Кофи Баако.

— Добре, Кофи, както вече казах, няма да ви нараним, но трябва да ми кажеш как да отворим шлюзовете за спешни случаи.

— Ще изпразните язовира!

Еди посочи към телефона с множество линии, на който вече примигваха четири от петте лампички.

— Вече сте се обадили на началството и аз съм сигурен, че са изпратили подкрепления. Шлюзовете няма да са отворени повече от час. А сега ми покажи как да ги отворя.

Кофи Баако се поколеба за секунда, затова Еди измъкна пистолета си от кобура, като внимаваше да не сочи към тримата мъже. Гласът му от разумен стана дивашки.

— Имаш пет секунди.

— На онзи пулт — кимна Баако към далечната стена. — Петте ключа най-горе изключват подсигуряването. Следващите пет са за включване на двигателите на шлюзовете, петте най-отдолу ги отварят.

— Може ли да бъдат затворени ръчно?

— Да, в самата стена има помещение, където са разположени големи манивели. Нужни са двама души, за да ги въртят.

Линк стоеше на входа да наблюдава за други пазачи, а Еди завъртя един след друг посочените от африканеца ключове, и вградените в таблото контролни лампички от червени станаха зелени. Преди да завърти последните пет, той вдигна микрофона пред устата си:

— Председателю, аз съм. Бъдете готови. Сега отварям шлюзовете.

— Тъкмо навреме. Абала прехвърли минохвъргачките от катерите на брега. Още няколко изстрела и ще ги прицели както трябва.

— Готови за голямата вълна — каза Еди и бързо завъртя последните пет ключа. Когато и последният щракна, се разнесе шум. В началото той беше тих, но скоро се превърна в боботене, което разтърси сградата. Шлюзовете се вдигаха все повече и водата се изстрелваше на мощни струи по предната част на стената. Долу те образуваха врящ казан, който започна да се издига, превърна се във висока два-три метра вълна, която се понесе надолу по реката и заля бреговете, късайки дървета и храсталаци.

— Ето това е — каза Еди и изпразни пълнителя си в контролното табло. Куршумите надупчиха тънкия метал и разбиха древната електроника сред облаци дим и искри.

— Това ще ни спечели малко време — отбеляза одобрително Линк.

Те оставиха техниците с белезници, заключени около краката на една маса, върнаха се при стълбите и започнаха да се спускат. Шумът и яростта на водата, която изригваше от шлюзовете, бяха невероятни, а водните пръски измокриха напълно униформите им.

Когато стигнаха долу и издърпаха гумената си лодка до водата, тя вече се беше успокоила достатъчно, за да потеглят за Бома, където беше срещата им.

На борда на „Орегон“ Хуан започна да се тревожи. Абала бе осъзнал, че катерите са прекалено неустойчиви за минохвъргачките, затова ги разтовари, а сега неговите хора ги прицелваха. Последната мина беше избухнала на по-малко от два метра от деснобордовия релинг.

И сякаш си нямаха други проблеми, от горния край на течението пристигаха все повече и повече пироги, пълни догоре с бунтовници. Водните оръдия работеха безупречно, но те все пак бяха само четири, а две бяха нужни само за да държат бръмчащите във въздуха хеликоптери настрана, така че мъжете в тях да не могат да скочат на борда на товарния кораб. Хуан повика Хали Касим от радарната кула, за да координира комуникациите им така, че Линда Рос да ръководи бойците на Еди за операции на сушата. Въоръжени само с пушки и пистолети, те се втурнаха към едната страна на кораба, където според Марк Мърфи една лодка се беше приближила твърде много. Започнаха да стрелят надолу към бунтовниците, като се пазеха от неспирния обстрел от брега и пирогите.

— Добре — възкликна Хали в микрофона, — моите техници оправиха радара.

— Ще можеш ли да видиш вълната? — попита го Хуан.

— Съжалявам, председателю, но заради речните завои няма да я видя, докато не стигне близо до нас.

— И това е нещо.

Още една мина падна близо до кораба и този път пропусна левия борд само с няколко сантиметра. Бунтовниците бяха прицелили минохвъргачките си. Следващият заряд със сигурност щеше да падне на палубата на „Орегон“, а тя не беше толкова здраво бронирана, колкото бордовете.

— Пожарникарските и ремонтните екипи в готовност — нареди Хуан по радиостанцията на кораба. — Ще отнесем няколко попадения.

— Боже милостиви! — извика Хали. — Какво има?

— Дръжте се!

Хуан натисна бутона за тревога, когато видя вълната на екрана на радара, в ъгъла на големия екран на стената и в изображенията, предавани от кърмовите камери. Приливната вълна се простираше от бряг до бряг. Гребенът й се издигаше на повече от три метра височина и се движеше с около двадесет възела. Носеше се неумолимо към тях. Един от катерите се опита да завие и да насочи нос срещу нея, но тя го настигна, докато правеше маневрата. Вълната се стовари странично върху него, той се обърна, запрати екипажа ей във водовъртежа и корпусът на катера смаза хората.

Пирогите просто изчезнаха, без да остане нещо, което да напомня за някогашното им присъствие, а бунтовниците, които стреляха срещу „Орегон“ от брега, побягнаха навътре в сушата, търсейки по-високи места, защото водата помиташе всичко пред себе си.

Хуан отдръпна ръце от контролните лостове миг преди вълната да се стовари върху „Орегон“, и размърда пръсти като пианист, който се готви да изсвири някакъв особено труден пасаж. После леко ги отпусна върху бутоните и джойстика, с които щеше да управлява кораба.

Включи незапушената дюза и увеличи мощността до двадесет процента в мига, когато вълната повдигна кърмата на „Орегон“ и я извади от калта. Както си стоеше неподвижен, плавателният съд сякаш беше сграбчен от цунами и изведнъж се понесе с двадесет възела в час. В килватера му избухнаха няколко мини, които иначе щяха да пробият задните товарни люкове и да унищожат хеликоптера „Робинзон D44“ върху асансьорната платформа.

Хуан огледа показателите на двигателите, температурата на движителите, скоростта по дъното, скоростта във водата, както местоположението и курса. Очите му се стрелкаха от един дисплей на друг в непрекъснат кръговрат. Би трябвало корабът да се движи само с три възела, но се понесе надолу по реката с близо двадесет и пет, засилен от огромното налягане на изливащата се от язовир „Инга“ водна маса.

— Макс, съобщи ми веднага, щом втората дюза се освободи — провикна се Хуан. — Нямам достатъчно скорост за маневриране.

Бутна дросела напред, за да пребори течението, което се опитваше да блъсне „Орегон“ в някакъв остров, който изскочи ненадейно в средата на реката. Пръстите на Хуан танцуваха по клавиатурата. Той включи направляващите дюзи на носа и кърмата, защото трябваше да задържи кораба право по курса или да завие леко, докато плаваха покрай тъмната джунгла.

Взеха един тесен завой на реката, макар че течението ги тласкаше с все сили към противоположния бряг. В него се беше забил малък товарен кораб, плавал нагоре по течението и кърмата му стърчеше навътре в реката. Хуан даде пълна газ, като буквално измести „Орегон“ наляво. Корпусът одраска кърмата на товарния кораб с пронизителен вой и след секунди „Орегон“ заплава свободно.

— Ще ни остане белег — подхвърли Ерик, макар че се възхищаваше на начина, по който Хуан управляваше кораба. Знаеше, че той самият не би могъл да вземе завоя и да избегне сблъсъка.

Реката, която кипеше около тях, ги носеше надолу по течението като листо в канавка. Едва успявайки да контролира курса, Хуан с нетърпение очакваше най-сетне да изтръгне повече мощност от двигателите.

Трябваше непрекъснато да се бори с реката, за да предпази „Орегон“ от засядане или сблъсък с брега. Изведнъж корабът почти спря, килът му беше заорал в калното дъно. За миг Хуан се изплаши, че ще заседнат, но течението се оказа достатъчно силно, за да ги повлече нататък и веднага щом дъното се освободи, корабът ускори като спринтьор, оттласнал се от стартовите блокчета.

Въпреки опасността или може би точно заради нея Кабрило усети, че се наслаждава на предизвикателството. То беше проверка на уменията му и възможностите на неговия кораб срещу прищевките на разбеснялата се стихия — епичната битка на човека срещу природата. Той беше от хората, които никога не отстъпват, познаваше способностите си и още не беше попадал в положение, в което не би могъл да се справи. При други хора тази черта щеше да избие в самонадеяност, но за Хуан Кабрило беше само израз на върховна увереност.

— Водата е промила втората реактивно-струйна тръба — обяви Макс. — Внимавай с нея, докато не събера екип, който да провери за възможни проблеми.

Хуан набра с клавиатурата втората тръба и веднага усети как корабът реагира. Щом вече „Орегон“ реагираше на командите, на него все по-рядко му се налагаше да използва направляващите дюзи. Той провери скоростта: двадесет и осем възела по дъното и осем във водата. Най-сетне разполагаше с достатъчно скорост, за да контролира товарния кораб, а след няколко километра буйното течение започна да се успокоява. Войниците на полковник Абала бяха или мъртви в реката, или изостанали далеч назад, а двата откраднати хеликоптера се бяха оттеглили малко след като вълната освободи кораба им.

— Ерик, мисля, че от тук нататък можеш да поемеш управлението.

— Разбрано, председателю — отговори Стоун. — Поех руля.

Хуан се отпусна на стола си. Макс Хенли сложи ръка на рамото му.

— Страхотно води кораба, ако смея да кажа.

— Благодаря. Не мисля, че скоро ще имам желание да го повторя.

— Ще ми се да кажа, че сме се измъкнали, но още не сме. Зарядът на акумулатора е паднал до тридесет процента. Въпреки течението, което ни носи, ще останем без енергия на около десет 15 километра от океана.

— Изобщо ли ми нямаш доверие? — попита с болка Хуан. — Не беше ли тук, когато Ерик каза, че най-високата точка на прилива ще бъде в… — Хуан погледна часовника си — … след около час и половина? Океанът ще навлезе на около двадесет-тридесет километра срещу течението и река Конго леко ще се осоли. Може да е нещо като да караш състезателен автомобил с обикновен бензин, но водата все пак ще е достатъчно солена, за да заработи магнито-хидродинамиката.

Макс изруга.

— Защо не се сетих за това?

— Затова ми плащат повече, отколкото на теб. Аз съм по-находчив, наполовина по-умен и изглеждам значително по-добре.

— И освен това носиш скромността си като добре ушит костюм. — Макс стана сериозен. — Веднага щом стигнем в Бома, ще вкарам няколко от инженерите в тръбите, но доколкото мога да преценя от компютърните данни, те са наред. Може би не на сто процента, но имам предчувствие, че няма да се наложи да бъдат препокривани.

Макар в Корпорацията да носеше титлата президент и да му бяха възложени множество от ежедневните задачи, свързани с управлението на една успешна фирма, Макс се наслаждаваше най-много на ролята си на главен инженер на „Орегон“, чиито свръхмодерни двигатели бяха цялата му гордост и радост.

Слава богу, помисли си Хуан, защото смяната на покритието на движителните тръби струваше милиони.

— Но не искам да оставаме в Бома по-дълго от необходимото. Веднага щом приберем Линк и Еди, трябва да излезем в международни води. Просто за всеки случай, ако се окаже, че господин Исака не може да ни опази от властите, тъй като сме изпуснали малко от язовира им.

— Добра идея. Можем да проверим тръбите и в открито море, не само в пристанището.

— Нещо важно в докладите за повредите, които си получил?

— Като се изключат рентгеновият апарат в лечебницата и оплакванията на Морис за купчината потрошени съдове и чаши, сме минали тънко.

Морис беше главният стюард на „Орегон“ и единственият по-възрастен от Макс член на екипажа. По-подхождащ на Викторианската епоха, Морис беше и единственият неамериканец на борда. Беше служил в британския военноморски флот и ръководил офицерската трапезария на много флагмани, преди да го пенсионират поради навършване на възраст. През годината, която изкара в Корпорацията, той успя бързо да се превърне в любимец на екипажа, защото организираше прекрасни купони за рождените им дни, и то след като беше научил от добре обучените кухненски работници какви са предпочитаните лакомства на всекиго.

— Кажи му този път да не прекалява с поръчките. След като изгубихме всички съдове, когато преди няколко месеца бързахме да спасим Еди, Морис замени посудата с „Роял Дълтон“ на цена от по шестстотин долара единичния комплект.

Макс повдигна вежди.

— И какво сега, скъпим се за няколко долара?

— Изгубихме купички за плакнене на пръстите и за шербет на стойност четиридесет и пет хиляди долара.

— Да, наистина. Забравяш, че видях последното извлечение от баланса ни. Можем да си го позволим.

Което беше самата истина. Корпорацията никога не бе била в по-добро финансово състояние. Рискът на Хуан да създаде своя собствена група за сигурност и наблюдение беше надминал и най-оптимистичните очаквания, но медалът имаше и обратна страна. Нуждата от подобни организации в света след Студената война беше отрезвяващ факт от живота през двадесет и първи век. Хуан беше разбрал, че без поляризиращото въздействие на двете свръхсили регионалните сблъсъци и тероризмът щяха да се разпространят из целия свят. Да си в позицията да печелиш от конфликтите, стига да имаш право да избираш на коя от страните да помогнеш, беше едновременно благослов и проклятие, което измъчваше Кабрило през безсънните му нощи.

— Трябва да обвиняваш баба ми — каза Кабрило. — Тя можеше да разпъне един долар на цял километър и да й остане ресто. Мразех да й ходя на гости, защото винаги купуваше вчерашен хляб, за да спести няколко цента. Препичаше го, но пак се познаваше. А и няма нищо по гадно от печени филии с мортадела.

— Добре, в чест на баба ти ще кажа на Морис този път да купи лиможки порцелан — усмихна се Макс и бавно се върна на поста си.

Хали Касим се приближи към Хуан. Носеше джобен компютър. Лицето му беше смръщено, ъгълчетата на устата му провиснали, а с тях и мустакът му на артилерист.

— Председателю, Хрътката надуши това преди няколко минути. — Хрътката беше прякорът на всеотдайните антени, които прослушваха електронното пространство на стотици мили около кораба. Те бяха способни да засмукват както радиопредавания, така и шифровани разговори по мобилни телефони. На всяка половин секунда главният компютър на кораба пресяваше улова, опитвайки се да открие карфица разузнавателна информация в цялото това сено.

— Компютърът току-що разби кода. Бих го нарекъл ново поколение цивилен или среден военен шифър.

— Какъв е източникът? — заинтересува се Хуан и взе проблясващия компютър от своя експерт по комуникациите.

— Сателитен телефон, предаващ от височина дванадесет-тринадесет километра.

— Това означава или военен самолет, или частен — отбеляза Хуан. — Пътническите самолети рядко се издигат по-високо от десет-единадесет хиляди километра.

— И аз мисля така. За съжаление хванахме само началото на разговора. Хрътката спря да работи едновременно с радара, а когато отново се включи, самолетът вече беше извън нашия обсег.

Хуан прочете самотното изречение на глас: „… не толкова скоро. Мерик ще бъде в Дяволския оазис около четири сутринта“. Той го прочете втори път, но вече наум, и погледна към Хали, чието лице бе неподвижно като маска.

— Не ми говори много.

— Не зная какво е Дяволският оазис, но докато бяхте на кея и стоварвахте оръжията, Скай Нюз предаде новината, че Джефри Мерик е отвлечен заедно със свой колега от седалището на фирмата му в Женева. Като пресметнем времето от момента, когато новинарските агенции пуснаха новината, един бърз частен самолет би докарал Мерик и неговите похитители точно над главите ни в момента, когато прихванахме това обаждане.

— Предполагам, че говорим за онзи Джефри Мерик, който ръководи „Мерик Сингър“? — попита Кабрило.

— Милиардерът, чиито изобретения в областта на чистите въглища отвориха безброй възможности пред индустрията, но го превърнаха в един от най-омразните мъже на планетата за природозащитните групи, които смятат, че въглищата я замърсяват прекалено.

— Има ли вече искане за откуп?

— По новините не казаха нищо.

Хуан бързо взе решение.

— Накарай Мърф и Линда Рос да поработят върху това. — Със своята кариера във флотското разузнаване Рос беше съвършеният избор за ръководител на проучването, а Мърф бе незаменим да открива смътни повторения в лавина от информация. — Кажи им, че искам да разбера какво става. Кой е отвлякъл Мерик? Кой отговаря за разследването? Какво представлява и къде се намира този Дяволски оазис? Изобщо всичко плюс малко информация за компанията „Мерик Сингър“.

— Какъв е нашият интерес тук?

— Алтруистичен — отговори Кабрило с хищна усмивка.

— И няма нищо общо с факта, че Мерик е милиардер, нали?

— Направо съм потресен, че си могъл да си помислиш такова нещо за мен — отговори Хуан с убедително възмущение. — Богатството му не ми е излизало от ума… ъъъ… исках да кажа, че не съм се сещал за него.