Брегът на скелетите

28.

Еди Сенг погледна към петрола, който извираше от кладенеца дълбоко под платформата, и му се дощя да разстреля петнадесетте бунтовници, които се бяха предали петнадесет минути след началото на престрелката. Работниците на „Петромакс“, които се опитваха да запушат теча, изглеждаха жалки и безсилни в сравнение с опита на терористите да използват природата като оръжие.

Той погледна отново към коленичилите пленници с ръце на гърба, обездвижени с пластмасови белезници и парчета кабел. Нито един от тях не беше по-възрастен от двадесет и пет години и докато очите му ги оглеждаха един по един, никой не успяваше да издържи гневния му и хладен поглед. Разкъсаните от куршуми тела на шестимата бунтовници, убити по време на светкавичната атака на Еди, бяха подредени едно до друго и покрити с парче стар брезент.

По време на едноминутната атака само един от хората на Еди беше ранен. Раната в крака му се оказа повърхностна, причинена от рикошет. Веднага щом усетиха колко яростно е нападението, останалите живи бунтовници хвърлиха оръжията и вдигнаха ръце. Неколцина от тях дори се бяха разплакали. Еди беше слязъл долу и намери работниците на смяна в столовата без охрана. От тях научи, че осмина от техните колеги били застреляни, когато терористите нападнали платформата.

Началникът на смяната бил убит, когато бунтовниците се покатерили на платформата, затова неговият заместник трябваше да се заеме със запушването на теча. Той се отдели от мъжете, които бяха наобиколили кладенеца, и тръгна към Еди. Работният му гащеризон и ръкавиците бяха черни от петрола, а абаносовото му лице беше мръсно и потно.

— Можем да го оправим — каза той на английски със силен акцент. — Сменили са коледното дръвче18 с тридесетсантиметров бързоизпускащ вентил и са строшили колелото. Смятам, че са хвърлили коледното дръвче направо през борда.

Еди реши, че онова, което мъжът нарича коледно дръвче, вероятно е капакът на петролния кладенец, който разпределя петрола към различните петролопроводи, свързани със сушата.

— Колко време ще ви отнеме?

— Имаме още три резервни в склада. Наистина не толкова здрави, колкото сваленото, но ще издържат на налягането. Може би около три часа.

— Тогава не губете време, а се захващайте. Макар че беше на километър и половина от тях и изригващият петрол вдигаше шум като прелитащ наблизо влак, Еди чуваше стрелбата откъм платформата на председателя и знаеше, че на Хуан му е много по-трудно, отколкото на него.

За един кратък миг на удивление Кабрило изгуби представа къде е и дори кой е. Едва когато непрестанният лай на автоматите най-сетне проникна в кънтящата му глава, той си спомни какво се случва. Отвори очи и едва не изкрещя. Висеше на десетина метра над бълбукащата маса петрол, който се плискаше в пилоните на платформата, й отдавна щеше да е цопнал вътре, ако не беше обезопасителната мрежа. Контейнерът, зад който беше намерил прикритие, се полюшваше в морето от суров петрол, но нямаше и следа от ранения мъж, който лежеше до него, когато се взриви гранатата.

Хуан се претърколи на гръб и започна да пълзи по мрежата като паяк. Държеше под око горната част на платформата, защото се страхуваше, че някой от бунтовниците може да надникне и да го види в това уязвимо положение. Когато стигна до платформата, внимателно вдигна глава и надникна. Терористите още контролираха сондажната платформа, а огънят на неговите хора беше откъслечен. Прецени, че само двама се сражават още, и тъй като стреляха само с единични изстрели, му стана ясно, че и мунициите им са на свършване. Бунтовниците изглежда не изпитваха подобни затруднения и стреляха напосоки.

Когато Хуан се увери, че никой не гледа към него, той се претърколи от мрежата под гъсениците на подвижния кран. Провери оръжието си и смени изстреляния наполовина пълнител. Нямаше достатъчно добро зрително поле, за да почне да отстрелва бунтовниците, без да рискува друг изстрел от ерпегето. Изпълзя към задната част на крана и внимателно надникна, за да потърси по-добро укритие.

Някакъв терорист изскочи внезапно иззад железен сандък и се приготви да хвърли граната по един ранен зимбабвиец, намерил укритие зад големия вентил. Хуан го прониза с един изстрел и след секунди гранатата избухна, вдигайки във въздуха трупа му и обезобразеното тяло на някакъв негов другар сред кълбо от пламъци и дим.

Преди някой да разбере откъде беше дошъл изстрелът, Хуан изскочи изпод крана, хукна приведен по платформата и се хвърли зад купчина дебели петнадесет сантиметра сондажни пръти. Той се изви така, че да може да надникне през тях. Гледката го обърка, сякаш му бяха сложили фасетното око на муха, но все пак успя да види един от бунтовниците да минава покрай сондажната кула на няколко метра от мястото, където петролът бликаше свободно.

Хуан пъхна цевта на своя МП-5 в отвора и даде откос от три куршума. Два от тях се удариха във вътрешните стени на пръта и отлетяха незнайно къде, но единият улучи бунтовника ниско в стомаха. Той залитна назад и падна в лавината от суров петрол. За секунда изглеждаше така, сякаш се е облегнал на извиращата струя, но тя бързо го засмука и той изчезна във водопада, който се спускаше към океана.

Кабрило мина от другата страна на купчината пръти малко преди бунтовниците да я засипят с автоматичен огън. От попаденията тръбите звънтяха мелодично. Той започна да осъзнава, че нападението може да се провали. Ако Линда не свършеше скоро долу и не доведеше своите хора като подкрепление, Хуан трябваше сериозно да се замисли дали да не даде заповед за отстъпление. „Орегон“ не можеше да им помогне, без да рискува да подпали платформата.

Освен това знаеше, че при толкова боеспособни бунтовници спускането долу при миниподводницата беше равно на самоубийство. Щяха да бъдат надупчени, преди да са стигнали и до средата на стълбата. Хуан трябваше да измисли нещо друго и се поколеба дали да не вземат спасителната лодка на платформата. Съдът от фибростъкло можеше да бъде спуснат автоматично. Единственият проблем беше, че стойката му се намираше на закътано място в другия край на платформата. Обаче, за да стигне там, той трябваше да прекоси откритото пространство. Доколкото можеше да определи, това си беше чисто самоубийство.

Хуан завъртя ключето на радиостанцията си, за да намери честотата на Линда, когато поредният залп се заби в сондажните пръти.

— Линда, Кабрило. Забрави за работниците и си размърдай задника, за да дойдеш бързо тук. — Тя не отговори и Хуан я повика отново. Къде ли се беше дянала?

Тя беше тренирала по пет часа седмично всяка божа седмица, и то в течение на две години. Това правеше повече от петстотин часа върху рогозките, които Еди Сенг беше качил на „Орегон“, за да има истинско карате дойо. Той беше учил при учител, когото не го беше грижа за рангове, защото на света имаше малцина достатъчно способни, за да му дадат диплома.

За Линда беше достатъчно да чуе гласа на Хуан, за да излезе от обхваналата я паника и да започне да действа. Тя направи крачка встрани и назад светкавично бързо и убиецът не осъзна, че сега ложата на оръжието опира в хълбока й. Линда стовари лакътя си в слънчевия му сплит. Ударът му изкара въздуха и зловонният му дъх едва не я задави. Но тя стовари юмрук между краката му, припомняйки си думите на Еди, когато стигаха до този елемент на често тренираната контраатака: „Когато почувстваш тежестта му върху гърба си, отхвърли го. Ако не стане, стисни го за топките, докато не рухне“.

Почувства, че мъжът се отпуска върху нея. Затова го сграбчи за ръката, повдигна хълбок и го хвърли през рамо, но не го пусна, за да може съчетаната им маса да го блъсне в пода на платформата. Терористът зяпаше като риба, не можеше да си поеме въздух. Линда му нанесе каратистки удар по гърлото. Очите му потрепнаха и се обърнаха. Щеше да е в безсъзнание поне няколко часа.

Тя стана на крака и видя, че боецът, когото тя наричаше наум снайпериста, наднича през отвореното гише откъм столовата. В момента сваляше калашника си, защото не беше посмял да стреля досега. Тя му кимна отсечено и в отговор получи широка усмивка.

За всеки случай Линда сложи чифт пластмасови белезници на терориста и ги заключи около крака на готварската печка. Когато се върна в столовата, видя, че другите двама от екипа й още охраняват вратата, за да не може никой да излезе и да бъде убит горе на платформата.

По пода лежаха тела. Неколцина бяха мъртви, но повечето бяха просто ранени в безсмисленото клане. Някои от колегите им вече се бяха заели да им помагат да легнат или седнат по-удобно и притискаха бинтове и парцали от дрехи върху раните. Един от тях ги ръководеше. Беше бял, със сламено руса коса около червеникава плешивина и с най-големите ръце, които Линда беше виждала. Мъжът притежаваше грубовата красота, каквато не бе срещала досега. Когато се изправи, за да прегледа един работник, облегнат на обърнатата маса, той я забеляза и с пет широки крачки стигна до нея.

— Малката, не зная коя си, нито откъде се взехте всички, но страшно се радвам да ви видя! — Той се извиси над нея, а акцентът му беше чисто тексаски. — Казвам се Джим Гибсън, началник на платформата.

— Рос. Казвам се Линда Рос. Секунда — вдигна тя ръка. После намести слушалката си, която беше паднала по време на свиването, в ухото. — Хуан, Линда.

— Слава Богу! Трябвате ми тук, и то веднага, иначе ще се наложи да отстъпим. После ще се погрижим за работниците. — Шумът на престрелката, който се чуваше като фон на думите му, подчерта сериозността на положението.

— Те са в безопасност. Тръгвам веднага — каза Линда и погледна нагоре към високия тексасец. — Господин Гибсън…

— Наричайте ме Джим.

— Джим, трябва да задържите хората си тук. Горе още има терористи. Направили са нещо на платформата, защото петролът се излива в океана. Когато се погрижим за бунтовниците, вие и хората ви ще можете ли да спрете изливането?

— Разбира се. Какво става всъщност?

Докато отговаряше, Линда пъхна нов пълнител в автомата си.

— Група конгоански бунтовници превзеха няколко петролни платформи и товарния терминал.

— Това нещо политическо ли е?

— Джим, обещавам ти, че когато всичко свърши, ще ти обясня, но сега трябва да тръгвам.

— Можеш да ми разкажеш, докато вечеряме. Зная чудесен португалски ресторант в Кабинда.

— А аз един още по-добър в Лисабон — подхвърли Линда през рамо, — но ти ще почерпиш.

Майк насочи „Либърти“ право към вълнолома, преди да завърти руля и да върне в последната секунда дроселите назад.

Въпреки че вече беше прибрал подводните криле и лодката се беше отпуснала върху водата, газенето й стана още по-дълбоко и бордът й се допря в бетона толкова леко, че не откъсна нито една от залепените за него миди.

Предният капак беше отворен и мъжете започнаха да изскачат от него и да слизат на кея, търсейки първото подходящо прикритие. Откъм терминала се чу стрелба с леки оръжия, но благодарение на усилията на Марк Мърфи и уменията на Троно като кормчия, наблизо бяха останали много малко бунтовници.

Майк събра екипировката си и скочи на брега. Нямаше за какво да върже лодката, затова измъкна един специален пистолет от кобура на гърба си. Той беше .22 калибър, преправен да изстрелва дванадесетсантиметрови стоманени пръчки в цимента. Майк презареди, заби още една и швартова „Либърти“ за тях.

Борците за свобода не бяха забравили научените с много жертви уроци по време на гражданската война. Те се разпръснаха както трябва, като всеки войник би могъл да покрие другарите си от двете страни. Първата им цел се намираше на по-малко от сто метра от тях. Майк хвърли поглед към екранчето от вътрешната страна на левия си ръкав и изруга. Захранването му беше прекъснато и нямаше картина.

Тъй като нямаше друг избор, той поведе атаката, притичвайки приведен от позиция на позиция, докато хората му го прикриваха с огън. Макар в момента бунтовниците да бяха само една шепа, с всяка изминала минута пристигаха и други, които бяха избегнали модерните сензори на „Орегон“.

Отрядът от шейсет души даде първата си жертва, когато неочаквано иззад една барака изскочи терорист и откри огън от хълбок в холивудски стил. Докато не свършиха патроните в пълнителя, той не отдели пръста си от спусъка. Нападението беше самоубийствено и хората на Майк го засипаха с огън, но четирима от тях бяха повалени, а един убит на място.

Продължиха безстрашно напред, притичваха със стрелба и се спираха зад някое прикритие, за да дадат огнева подкрепа на онези, който напредваха в редица. Това си беше чиста градска партизанска война, в която враговете бяха навсякъде около тях.

Радиостанцията на Майк изпука и той потърси укритие зад един обърнат влекач, за да говори спокойно.

— „Либърти“, тук „Орлово око“. Съжалявам за забавянето, но успях да оправя връзката ти. — Гласът беше на Тайни Гундерсон, който управляваше безпилотния апарат.

Троно погледна повторно към странния квадрат, прикрепен към ръкава на черната му бойна куртка. Сребристата му повърхност бе започнала да се изпълвах картина на товарния терминал, която безпилотният самолет предаваше върху екрана от електронна хартия. Резолюцията на гъвкавия екран беше толкова ясна, колкото на големия плосък дисплей в командния център на „Орегон“, но ограниченията в захранването позволяваха на апарата да изпраща само моментални снимки на интервали от десет секунди, а не движещи се картини. Това беше една от най-модерните технологии, но все още недоусъвършенствана, и затова моментът, когато американската армия щеше да започне да я използва, беше още далеч.

Изображението се смени, когато Тайни се насочи към позицията на Майк. Майк видя, че в далечния край на склада се криеха трима бунтовници, които се готвеха да обходят във фланг неговите хора. Той изскочи иззад влекача и се втурна обратно, за да си осигури видимост към ъгъла на сградата, зад който терористите се бяха свили. Едно копче на гранатомета, монтиран под ложата на автомата му, стесняваше цевта му с част от милиметъра, така забавяше скоростта на гранатата и му позволяваше да зададе обсег по избор. Той прецени на око, че ъгълът на сградата е на около четиридесет метра и го нагласи на скалата. Оръжието издаде едно смешно „пльок“, ала резултатите бяха всичко друго, но не и весели. Гранатата падна на тридесетина сантиметра от края на сградата и избухна. Шрапнелите разкъсаха гофрираната ламарина й телата на бунтовниците.

Марк погледна отново към ръкава си и видя на мекия екран тримата терористи, обвити в облак дим.

Сега, когато Тайни, ангелът хранител, следеше отгоре какво става, всичко тръгна двойно по-бързо, защото Майк можеше да съобщава на хората си къде има засади, преди терористите да ги изненадат.

Стигнаха до електростанцията на терминала, без да губят повече хора. Макар че сградата беше изолирана срещу шума, тя цялата се тресеше от рева на самолетните двигатели, които произвеждаха електричество. Майк вече беше избрал петимата войници, които щяха да го придружат, а на останалите заповяда да продължат напред през двора, за да помогнат на Линк в нападението срещу танкерното пристанище.

Той влезе в електростанцията, като простреля катинара на страничната врата. Шумът на самолетните двигатели се усили. Без специални слушалки можеха да останат вътре само няколко минути. Майк влетя през прага и плъзна лазерния прицел на своя „ХК“ из огромното хале. Трите двигателя „Дженеръл Илектрик“ се издигаха върху постаменти от стоманобетон. Всмукваха въздух през никелирани отвори, а отработилите газове се отвеждаха по тръби, почернели от голямата горещина.

Само един от двигателите работеше. По време на инструктажа Макс беше обяснил, че подобни електростанции редуват два двигателя и разполагат с трети за извънредни случаи или за времето на върхово потребление. Вместо да срутят електростанцията със 120-милиметровата гаубица на „Орегон“, те предпочетоха да спрат работещия двигател, защото по-късно щяха да се нуждаят от електричество, за да почистят разлива.

Майк се затича към контролната зала на станцията. През дебелите трислойни стъкла на плъзгащите се врати на помещението, което гледаше към халето, видя двама работници, пазени от трима бунтовници. Служителите на „Петромакс“ разучаваха контролното табло, покрито с множество лампички. Пазачите и работниците стояха прекалено близо, затова когато Майк започна да се приближава към тях, пусна един откос над главите им и разби стъклата, които се стовариха на земята на хиляди блестящи късчета. Сам по себе си шумът от внезапно нахлулия трясък на реактивния двигател беше достатъчно объркващ, но Майк хвърли през разбитото стъкло и една шокова граната.

Той се наведе, за да пропусне взривната вълна над себе си, и влетя в помещението, преди някой от легналите на пода да успее да се изправи. Майк насочи автомата срещу единия от бунтовниците, а хората му взеха на мушка другите двама. Той им подхвърли няколко пластмасови белезници и отиде да нагледа механиците. Единият беше ранен от падащите стъкла, но не беше нещо сериозно. Другите бяха просто замаяни.

Той погледна единия в очите и закрещя с цяло гърло, за да го чуе сред воя на близкия двигател:

— Можеш ли да го изключиш? — попита и посочи с пръст през рамо.

Мъжът го гледаше с празен поглед. Майк отново посочи мотора и прекара пръст по гърлото си. Човекът веднага разбра този универсален жест. Кимна и отиде до един от компютрите. Използва мишката, за да изкара няколко последователни прозореца на екрана, и започна да натиска някакви иконки. Майк имаше чувството, че нещо не се получава, но изведнъж пронизителният писък започна да отслабва и от болезнен стана просто неприятен. Оборотите на компресорните лопатки паднаха и шумът утихна. Но ушите на Майк продължаваха да пищят.

Той се обърна към водача на своя екип:

— Останете тук и не позволявайте на никого да пуска мотора. — Вече му беше дал малка радиостанция. — Обади ми се, ако се появят бунтовници.

— Да, шефе. — По тона му беше ясно, че не обича да остава безучастен наблюдател. — А тези? — с цевта на автомата си посочи пленените бунтовници.

Майк вече се беше затичал към вратата.

— Ако създават неприятности, застреляйте ги.

— Да, шефе — гласът му прозвуча малко по-въодушевено.

Докато водеше хората си към главната палуба, Линда непрекъснато поддържаше връзка с Хуан и получаваше информация за престрелката. Той й нареди да прекоси долния етаж на платформата, за да излезе в гръб на най-голямата група бунтовници.

После я накара да спре на място, докато с жестове координираше последните усилия, с които или щяха да прекършат съпротивата на бунтовниците, или да бъдат избити до крак. Хуан имаше само два пълнителя в паласката и това наистина беше последният му ход.

— Вече сме на позиция — обади се Линда. — Виждам четирима. Крият се зад големия складов резервоар. Пети се промъква, за да стигне до крана.

— Кажи ми, когато стигне на метър от гъсениците му. Аз ще се оправя с него, а вие вижте сметката на другите четирима. Мисля, че още неколцина висят в обезопасителната мрежа около платформата. Не знам дали са се отказали, но ги дръжте под око.

— Разбрано. Твоят човек трябва да мине още десетина метра.

Хуан изчака притиснат към топлите сондажни щанги. Въпреки целия хаос и прилива на адреналин, съзнанието му бе съсредоточено върху избрания от Даниъл Сингър момент. Идеята изглеждаше малоумна, но той беше сигурен, че Сингър е открил начин да създаде ураган по свой вкус.

В края на краищата човекът беше гениален инженер. Изобретението, което беше създал още преди да навърши тридесет, го беше направило милиардер. Както би казал Макс: „На човека може и да му хлопа дъската, но машинката продължава да работи“.

— Пет метра — съобщи Линда по станцията. Каквото и да беше планирал Сингър, явно бе нещо голямо, но Хуан нямаше представа какво е. Не виждаше как може да се създаде ураган и да му се даде и посоката. Отново усети гняв. Ако Сингър беше успял да разработи подобна технология, защо я използваше по такъв начин? Ураганите и техните братовчеди от Тихия и Индийския океан, тайфуните и цунамитата причиняваха щети за милиарди долари, всяка година убиваха хиляди хора и оставяха след себе си неизброими съсипани животи. Ако Сингър наистина искаше да спаси планетата, помисли си Хуан, да прекрати тази мъка трябваше да е първата му крачка. Безсмисленото прахосничество го ядосваше. И това нападение, и революцията на Самюъл Макамбо в името на личното му обогатяване, и корупцията, която измъчваше родината на Моузис Ндебеле — повръщаше му се от това.

— Два метра.

Боже, колко беше уморен от сраженията. Когато рухна Берлинската стена и Съветският съюз се разпадна, неговите началници в ЦРУ се разхождаха наоколо и се потупваха по гърба за добре свършената работа. Хуан обаче знаеше, че лошото тепърва предстои. Светът щеше да се раздели по религиозни и племенни различия, а от сенките да изпълзят старите вражди.

Боже, колко мразеше да е прав!

— Време е!

Без миг колебание Кабрило отново съсредоточи цялото си внимание върху битката. Изправи се светкавично над сондажните пръти и изстреля къс откос от три куршума в един терорист. Отляво срещу него избухна залпов огън — бунтовниците го бяха видели, но Линда и хората й отвърнаха със стрелба. Хуан излетя иззад прътите, като нарочно накара нападателите да открият огън по него, за да разкрият позициите си. Неговите хора бяха подготвени за този момент и за втори път от началото на битката избухна толкова силна престрелка, сякаш някой беше отворил вратите на ада.

Това беше най-напрегнатата ръкопашна битка, в която беше участвал. Въздухът трептеше от куршуми, някои минаваха толкова близо до главата му, че усещаше горещината им. Той се хвърли зад един варел за нафта, който беше паднал настрана. Огънят на поне два калашника го търкулна към него.

Линда видя как един от мъжете открива огън по Хуан, но бързият й изстрел го пропусна, защото той се скри зад купчина тръби. Тя се затича към него. Имаше чувството, че е влязла в гора от железни дървета. Начинът, по който тръбите се преплитаха, осигуряваше предимство за противника. Независимо от опитите й да го види, като гледа под тръбите или високо над тях, зрителното й поле винаги се оказваше запушено.

Осъзнавайки, че всяка секунда може да попадне в капан, тя започна да се изтегля от лабиринта. Очите й не се спираха никъде повече от миг, защото се страхуваше, че бунтовникът може да я е заобиколил.

Точно завиваше край една дебела тръба, когато една ръка се протегна и силно дръпна автомата й за цевта. Изненадата я запрати на земята. Тя си пожела да й хрумне нещо много умно в секундата, която й оставаше, но последната й мисъл беше само за това, че се е оставила да бъде убита от някакъв жалък бандит.

Чу се гръм със силата на оръдие. Главата на бунтовника, който се извисяваше над нея, изведнъж се удължи като маска за Вси светии и после просто изчезна. Линда вдигна очи и видя Джим Гибсън в неговите каубойски ботуши четиридесет и седми номер, стиснал револвер, от чиято цев се виеше струйка дим.

— Честно казано, не ми е разрешено да стъпвам на платформата, но винаги съм смятал, че правилата са за неудачниците. — Той протегна надолу голямата си лапа и издърпа Линда да стане. — Добре ли си, скъпа?

— Спасена от един истински каубой. Какво повече ми трябва?

Тъй като познаваше всяко ъгълче, нит и винтче на платформата, той безпогрешно я изведе от лабиринта. Когато стигнаха до мястото, откъдето беше поела между тръбите, Линда изведнъж осъзна, че вече не се чува стрелба.

Тя надникна предпазливо навън. Петима терористи стояха един до друг с протегнати нагоре ръце. Други двама се покатериха на палубата откъм мрежата, където се бяха крили.

— Хуан, мисля, че всичко свърши — каза тя в микрофона на яката си.

Хуан се измъкна иззад варела и стана. Без да изпуска от прицел мародерите, се затича към тях, крещейки:

— Долу! Всички да легнат! Бързо долу!

Линда също хукна натам, за да му помогне, докато те лягаха на палубата. Зимбабвийците започнаха да проверяват умрелите и ранените, Хуан вече слагаше белезници на оцелелите.

— „Номад“ вика „Орегон“. Целта е обезопасена. Повтарям, целта е обезопасена.

— Чух те още първия път — изръмжа Макс. — Може и да съм по-стар от теб, но не съм глух. — После добави. — Добра работа. Нямах и капка съмнение, че ще се справиш.

— Благодаря. Какво е положението?

— Майк спря подаването на ток. От танкерните маркучи още изтича петрол, но вече не толкова силно, защото помпите не работят. Гравитацията изкарва петрола от складовите резервоари.

— Линк готов ли е?

— Планът ни беше да атакува пет минути след като Майк спре генераторите. В момента тръгва.

Черната гумена лодка беше изстреляна по тефлоновата рампа от хангара за лодки така, както се катапултират самолетите от самолетоносач. Лодките на военноморските тюлени с издължен надолу V-образен корпус за стабилност и допълнителни надуваеми тръби за повишена товароподемност бяха произведени във военния клон на канадската фирма „Зодиак“ със седалище във Ванкувър. Те можеха да минат през вълни с всякакви размери с лекотата на видра, а скоростта им превишаваше четиридесет възела благодарение на чифт извънбордови двигатели с мощност по 300 к.с.

Линк беше на руля, а Джери Пуласки стоеше до него. Над военните си униформи двамата бяха сложили бронежилетки. На стените на кокпита по средата на лодката бяха завинтени бронирани плочи и той беше фактически неуязвим. В краката им лежаха сандъци, в които имаше пушки „Барет М107“ калибър .50. Те имаха обсег километър и половина, заради който тежащите четиринадесет килограма оръжия бяха сред най-добрите снайперски карабини в света.

Водата около товарния терминал беше напълно замърсена със суров петрол и нито Хуан, нито Макс бяха склонни да рискуват водните движители и направляващите дюзи на „Орегон“ да се задръстят с лепкави буци. Не искаха и да стрелят по чувствителните танкерни маркучи, ако не можеха да гарантират сто процента точност на оръжието. Линк и Ски трябваше да подсигурят гърба на нападението на Майк по пътя върху насипа.

Те се понесоха с висока скорост по вълните към носа на закотвения супертанкер и намалиха едва когато лодката заплава в разлетия петрол. Слоят беше дебел най-малко петнадесет сантиметра и полепваше по гумените тръби на корпуса. За техен късмет витлата лежаха под отровната мътилка, иначе едва ли щяха да успеят да се придвижат.

Зад гърбовете им „Орегон“ отново потегли. Маневрираше, за да застане в скъсен ъгъл за стрелба към тази важна част на съоръжението. Въпреки че нямаше да стрелят пряко по пътя или по огромния товарен док, Макс не изпитваше колебание да осее океана около тях с куршуми от ротационните картечници.

Ски гледаше през голям бинокъл към едната страна на танкера, за да провери дали терористите не го използват за наблюдателен пост. Палубата изглеждаше чиста, но за да не рискуват, щяха да се качат на борда откъм носа, който се намираше на повече от триста метра от надстройките — най-удобното място за наблюдателница.

Стигнаха до редица буйове, които бележеха четиридесет и пет метровата забранена за приближаване зона около кораба, а отгоре още не бяха започнали да стрелят по тях.

— Тъпаци, точно както си мислехме — подхвърли Линк.

Като наближиха корабния корпус, който под червената си боя срещу полепващи организми им заприлича повече на стоманена стена, отколкото на нещо, предвидено да пори вълните на океана. Тъй като цистерните му бяха почти празни, горната палуба се издигаше на почти осемнадесет метра над главите им.

Линк работеше с руля и дроселите, за да ги доближи до носа, а Ски приготви пушката за изстрелване на куката, чиито зъбци бяха облечени в каучук. Малко преди щурмовата лодка да се плъзне под носа, той изстреля куката нагоре и тя повлече след себе си две върви от нанофибри. Прелетя над релинга и когато Ски дръпна вървите, тя се закачи здраво. Линк закачи за корпуса на танкера силен магнит с кука и върза за него носовото въже на гумената лодка.

Въжетата, вързани за куката, бяха прекалено тънки, за да се изкатерят по тях, но пък бяха здрави като стомана. Линк прекара краищата им през лебедка, закрепена към пода на лодката, и провери дали стремената са здраво закрепени. Когато свърши, видя, че Линк вече беше отворил тапицираните кутии, в които лежаха двете снайперски карабини. Пълнителите им бяха предварително заредени с по десет патрона. Двамата щяха да вземат и по един резервен.

— Каляската ви е готова — каза Ски и стъпи на едното стреме.

Линк направи същото и натисна бутона, за да пусне лебедката. Въжетата започнаха да се плъзгат по ролката на куката. Стремето на Ски се опъна и той беше повдигнат от щурмовата лодка. В едната си ръка стискаше въжето, а в другата пушката. Когато се издигна три метра над гумената лодка, въжето пое тежестта на Линк и двамата започнаха да се издигат покрай страничния борд на танкера.

Отне им само няколко секунди, за да стигнат до горе. Ски прехвърли единия си крак през релинга и освободи другия от стремето. Приземи се леко и веднага вдигна пушката на рамо и опря око в оптическия мерник, оглеждайки палубата и надстройките за подозрителни движения. Стремето му запуши малката ролка на куката и спря движението на въжето. Затова на Линк му се наложи да се набере нагоре и да се прехвърли през релинга по корем.

— Чисто е — каза Ски, без да поглежда към другаря си. Те поеха към кърмата, като всеки притичваше по четири-пет метра и се свиваше зад някакво укритие, докато другият наблюдаваше надстройките през оптическия мерник. Из кораба не се виждаха признаци за някаква дейност, но за всеки случай те продължаваха да използват тази техника на предвижване. Трябваха им три минути, за да стигнат до надстройките, и за първи път преминаха на левия борд на танкера, за да погледнат надолу към товарния кей. Двата портални крана бяха по-високи от кораба, но закачените на тях дебели маркучи се полюшваха нехайно и петролът падаше само от шест метра преди да се плисне върху кея и да се излее в океана.

По груба оценка най-малко стотина бунтовници бяха готови да защитават пристана. Бяха имали време да издигнат барикади и да укрепят позициите си. Троно и неговите хора щяха да се изправят пред тежка задача, ако Линк и Ски не успееха да дезорганизират отбраната на терористите.

— Как смяташ — попита Ски, — тук добре ли е, или искаш да се качим по-високо?

— Височината е добра, но сме на открито и ако някой се спотайва на кораба, може да ни изненада. Да се качим на покрива на надстройките.

Те влязоха в кораба и поеха нагоре по безкрайните метални стълби. Пътьом Линк докладва на Макс положението и научи, че Майк и хората му си бяха пробили път до терминала и вече бяха на позиция.

Близо до края на стълбите се отвори врата. Появи се мъж с черни панталони и бяла риза с еполети. Линк извади пистолета и го опря между очите му, преди още да е разбрал, че не е сам на стълбите.

— Моля ви, недейте — извика той.

— Тихо — нареди Линк и свали автоматичния пистолет. — Ние сме от добрите.

— Американци ли сте? — Мъжът очевидно беше англичанин.

— Точно така, капитане — каза Линк, забелязвайки четирите златни нашивки на пагоните. — Скоро ще сложим край на това положение. Трябва да се качим на покрива.

— Разбира се. Последвайте ме. — Те тръгнаха след него. — Какво става? Единственото, което знам, е, че до един момент съвсем нормално пълнехме резервоарите със суров петрол, а в следващия някакви идиоти издърпаха маркучите и повредиха кораба ми. Звъннах в морската администрация, но никой не вдигна. Вахтените ми докладваха, че по кея се разхождат въоръжени мъже. А сега шумът е такъв, сякаш отново съм на Фолкландските острови.

— Достатъчно е да кажа, че екипажът ви няма да пострада. Но не ги пускайте на палубата и по откритите пространства.

— Такава беше заповедта ми още сутринта — увери го капитанът. — Стигнахме.

Бяха в най-горния край на стълбището. Нямаше врати, но на тавана имаше капак, до който се стигаше по друга стълба. Ски безмълвно пое по нея.

Линк протегна ръка.

— Благодаря, капитане. От тук ще продължим сами.

— О, да, разбира се. Късмет и на двама ви — каза той и стисна протегнатата десница на Линк.

Ски отвори капака и ярка слънчева светлина заля стълбището. Той мина през отвора, а Линк го последва. Нямаше възможност да заключат капака отвън и щеше да се наложи да го държат под око, за да не ги изненада някой.

Покривът на мостика представляваше стоманена плоскост, боядисана в бяло, върху която хвърляха сенки корабният димоход и няколкото антени. Когато стигнаха до края му, залегнаха по корем и отново надникнаха надолу към кея. В края на минаващия върху насипа път можаха да видят малката армия на Майк, която очакваше техния сигнал. Наблизо бръмчеше безпилотният апарат.

— „Орегон“, тук е Линк. На позиция сме. Дайте ни малко време да изберем цели. Стойте на прослушване.

След като приготвиха карабините си и разположиха резервните пълнители по края на покрива така, че да могат бързо да сменят позициите си, двамата започнаха да оглеждат вражеските войници през оптическите мерници, опитвайки се да установят кои са командирите им, за да обезглавят врага, както се казва.

— Мамка му — измърмори Линк.

— Какво?

— Вляво, типът с очилата, който се кара на някакъв хлапак.

Ски премести пушката си, за да може да види за кого говори Линк.

— Виждам го. Е, кой е той?

— Моят приятел полковник Раиф Абала, подлото копеле, който се опита да ни измами, когато му продавахме оръжието. Той е дясната ръка на генерал Макамбо.

— Изглежда е в немилост, щом е изпратен тук — отбеляза Ски. — Искаш ли да го гръмнем първи?

— Не, ще ми се да видя лицето му, когато разбере какво става и кой е причината. Готов ли си?

— Откъм моята половина на кея има поне четирима офицери и още шестима души, които изглежда знаят какво правят. Останалите са пушечно месо.

— Добре, шоуто може да започва. „Орегон“, готови сме.

— Ние също сме готови — чу той да казва Майк Троно по тактическата мрежа.

Макс нареди на Марк Мърфи да открие огън с ротационната картечница. Водата с петролната мътилка по пътя избухна в гейзери по цялата си дължина. Като че ли океанът се беше издигнал като стена. Бунтовниците потърсиха прикритие от водата и от трясъка, на картечницата. Върху тях се посипаха мазни капки. Един от оставените на пост войници хукна обратно, за да се върне на плаващия док.

Трясъкът на гатлинга щеше да заглушава техните изстрели и Линк и Ски започнаха да стрелят колкото може по-бързо. Всеки техен изстрел носеше смърт. Неизменно. Стреляха пет пъти и видяха как обърканите войници започнаха да се оглеждат, докато офицерите им падаха около тях. Двамата снайперисти се отдръпнаха от края на покрива и се преместиха по към кърмата. Линк погледна отново през оптиката си и видя, че Абала крещи на своите хора. По страха, който беше изписан върху лицата им, той заключи, че надутите приказки на командира им оказват слабо въздействие. В далечината Майк и хората му предпазливо се спускаха по пътя.

Линк и Ски пак си избраха мишени и командирите на бунтовниците отново намаляха. Един от войниците най-накрая осъзна, че изстрелите идват отгоре и отзад и погледна към танкера. Точно се готвеше да нададе вик, за да предупреди другарите си, но не успя да направи нищо повече, защото Ски го спря с едносантиметровия куршум на снайпера.

— Майк, намираш се на около двадесет и пет метра от първата засада — каза Тайни Гундерсон по станцията.

— Какво правят? Мекият екран отново не работи.

— Ако си падах по залозите, щяха да кажа, че обсъждат дали да не се откажат. Не, почакай, греша. Мисля, че един се опитва да им вдъхне кураж. Не. Падна. Добър изстрел, Ски.

— Това бях аз — поправи го Линк.

— Смелостта ги напусна — тържествено обяви Тайни. — Хвърлиха оръжията си и вдигнаха ръце.

Първите признаци на капитулация повлякоха и останалите. Мъжете по пътя и край товарния док хвърляха оръжията си на земята и вдигаха ръце. Единствено Абала изглежда искаше още да се сражава. Той размахваше пистолета си като луд. Линк наблюдаваше как го насочва към един млад бунтовник и му крещи. Вероятно го караше да вдигне калашника си. С един изстрел откъсна половината крак на полковника, за да не вземе да убие младежа.

Екипът на Троно се разля сред победените бунтовници. Хората му започнаха да трупат на купчина захвърлените им оръжия и да ги претърсват за още.

Линк и Ски останаха на снайперистката си позиция, за да се подсигурят срещу закъсняла съпротива и да се уверят, че целият район е обезопасен.

— Този е последният — обяви Майк. Стоеше над полковник Абала, който се гърчеше от болка на кея. — Кой не е уцелил този тип?

— Това не беше пропуск, синко — обясни Линк. — Веднага щом излезе от болницата, този ще окачи станалото тук на вратовете на Макамбо и Сингър.

На Ски и Линк им трябваха десет минути, за да се спуснат на кея. Линк се приближи към Абала и клекна до него. Полковникът беше в шок и не го забеляза, но Линк го плесна леко по лицето, за да привлече вниманието му. По устата на Абала беше избила пяна, а кожата му беше побеляла като на смъртник.

— Помниш ли ме, глупако? — попита Линк. Очите на Абала се разшириха. — Точно така. Река Конго, преди около седмица. Беше решил, че можеш да ни преметнеш. И ето какво ти се случи. — Линк приближи лицето си до неговото. — Никога, искам да кажа буквално никога, не се бъзикай с Корпорацията.

Когато анголската армия най-накрая пристигна на терминала на „Петромакс“, „Орегон“ с екипировката си, екипажа и хората на Моузис Ндебеле, живи или мъртви, вече се беше скрил зад хоризонта.

Анголските части откриха, че течащият до товарния терминал петрол е спрян и че екипите на платформите са запушили двата кладенеца. Намериха и осемдесет и шест трупа, проснати до административната сграда, и повече от четиристотин пленени мъже, вързани един за друг и заключени вътре. Много от тях бяха ранени. Кракът на един беше отрязан, а около чуканчето имаше кървава превръзка. На главата на мъжа също имаше бинт, на който пишеше: