Брегът на скелетите

21.

Непрекъснатото жужене на насекомите за малко да попречи на Даниъл Сингър да чуе звъна на своя сателитен телефон. Той заопипва влажната купчина чаршафи под мрежата срещу комари. Беше си легнал с него, защото се страхуваше, че някой от наемниците му, ще го открадне, докато спи. Парите можеха да купят ограничена вярност.

— Ало — обади се той с надебелял глас.

— Дан, обажда се Нина. Имаме проблем. Някой се опита да спаси Мерик.

Изведнъж Сингър се събуди напълно.

— Какво? Разкажи ми какво се случи.

— Били са четирима. Трима бяха заловени, но четвъртият избяга с мотоциклет. Сюзън простреля Мерик в гърдите. Затова разбрахме, че са тук. Пазачите на Моузис Ндебеле намериха парашути на покрива.

— Чакай малко. Сюзън е застреляла Джеф?

— Да, в гърдите. Престорила се, че е жертва на отвличането, и когато й се отворила възможност, грабнала пистолет и го гръмнала. Спряхме кървенето и го приспахме с малко хероин от запасите на Ян. Не се тревожи, конфискувах останалото.

Злоупотребата на хората му с наркотици беше последното нещо, за което Сингър би се разтревожил.

— Кои са хората, дошли за Мерик?

— Твърдят, че са наети от фирмата, за да спасят него и Сюзън. Не искат да кажат нищо повече. Дани, капитанът на пазачите иска да ги екзекутира на разсъмване. — В гласа й имаше ужас, когато каза това. — Всичко се изплъзва от контрол. Не зная какво да правя.

— Нина, първо се успокой. — Сингър си пое дълбоко дъх, за да успокои собствените си нерви и да помисли как да се справи с положението. От мочурището с мангрови дървета пред отворената колиба, където спеше, се носеше мъгла. Наблизо един от африканските наемници изръмжа насън, а в далечината проблясваха безбройните петролни платформи, които бълваха толкова пламъци, сякаш целият свят гореше. От гледката на това пълно разрушаване на околната среда му се догади.

— Какво да направя? — попита Нина.

Сингър се вторачи в светещия циферблат на своя часовник, докато успя да различи, че е четири и тридесет сутринта. Преди да заспи, беше проверил последната метеорологическа сводка. В нея се съобщаваше, че бурята, която се заражда в средата на Атлантика, вероятно ще се превърне в десетата с име през тази година и по всичко личеше, че ще се разрасне в чудовищен ураган.

Използването на Дяволския оазис за затвор на бившия му съдружник и ровичкането в неговото съзнание, беше само първата част от плана. Така просто убиваше времето, докато се появеше голяма буря, за да осъществи втората част на своята операция. Тъй като майката природа му оказваше толкова любезно сътрудничество, макар и с помощта на нагревателите, които бе инсталирал още през 2004, още сутринта можеше да докара Мерик със самолета тук, в Кабинда.

— Утре заран ще изпратя самолета да ви прибере.

— Ама… — започна Нина, но после замълча.

— Какво има?

— Дан, казаха, че на разсъмване ще убият тримата командоси. Ние разговаряхме помежду си и никой не иска да бъде тук, когато това се случи. Настроението наистина е много лошо. Началникът на охраната още си мисли, че някаква група е на път, за да спаси Ндебеле, и никоя от жените, включително и аз, не се чувстваме сигурни около тях. Знаеш какво искам да кажа.

Сингър се замисли.

— Добре. На около шейсет километра източно от вас има едно място. Пилотът, който пръв ме заведе в Дяволския оазис, ми каза за него. Не мога да си спомня името му, но ще го проверя на картата. Това е запустял град, но до него има самолетна писта. Ще звънна на пилота в Киншаса и ще го накарам да излети още на съмване. Вземи един от джиповете и чакай там. Той би трябвало да пристигне преди обед.

— Благодаря ти, Дани. Това ще свърши работа.

Сингър прекъсна връзката. Реши, че няма смисъл отново да ляга да спи. Годините на грижливо планиране вече щяха да се изплатят. Колко по-лесно щеше да бъде, ако не бе пропилял толкова много от богатството си, след като принуди Мерик да изкупи неговия дял. Просто би могъл да плати за онова, от което имаше нужда, и да избегне необходимостта да предприема толкова трудни стъпки.

Но докато стоеше облегнат на колоната на верандата и гледаше към адските отблясъци на петролното поле, той осъзна, че трудностите на операцията щяха да направят успеха й още по-сладък. Нищо не можеше да замени усилената работа. Може би това беше причината да раздаде по-голямата част от милиардите си. Бяха спечелени прекалено лесно. Той и Мерик още нямаха тридесет, когато патентоваха своите „чистачи на сяра“. Разбира се, бяха прекарали дълги часове, за да подобрят системата, но те бяха нищо в сравнение с времето, което му беше нужно, за да разбере и оцени толкова голямо богатство и успех.

Беше работил толкова усилно, за да организира тази операция, и сега можеше да й се наслади в пълна мяра. Жертвите, трудностите и лишенията правеха крайната му победа много по-ценна от всички пари, които бе натрупал в предишния си живот. А това, че победата беше за доброто на човечеството, я правеше още по-велика.

Запита се, и то не за първи път, колко ли животи ще спаси, щом светът се пробуди за реалностите на глобалното затопляне. Вероятно десетки милиони, но понякога му хрумваше, че всъщност спасява цялото човечество и че бъдещите историци ще определят тази година и предстоящата буря като повратна точка, накарала хората да съзрат светлината и да спрат с неоправданото унищожение на планетата.

Запита се как ли щяха да нарекат човек като него. Единствената дума, която му хрумна, беше месия. Въпреки че нето беше грижа за религиозните оттенъци, защото според него всички религии бяха митове, той призна, че това име щеше да му подхожда най-много.

— Месия — прошепна той. — Те никога няма да знаят, че съм ги спасил, но аз съм техният месия.

Останалият с един камион по-малко конвой спря на осем километра от Дяволския оазис за последни приготовления преди нападението. Бяха заобиколили затвора, така че вятърът да духа в гърбовете им. Кабрило бе прекарал по-голямата част от времето във водещия камион, уточняваше плана с Мафана и го координираше с Макс Хенли и Франклин Линкълн. Батериите на сателитния му телефон паднаха точно когато вече бяха изгладили всички ръбове и изяснили всички подробности.

Мафана изпитваше облекчение, че Хуан е с тях. Той призна, че по време на войната е бил само сержант и му липсва тактическото мислене на Кабрило. Планът, който Хуан състави, беше много по-сложен от прекия подход на Мафана, но предлагаше много по-големи шансове за успех.

Когато слезе от камиона, Кабрило поглади кръста си, за да оправи схващането, което би затруднило и професионална масажистка. Очите му бяха зачервени от прахоляка и независимо колко вода пиеше, все не можеше да отмие пясъка от устата си. Обеща си да вземе най-продължителния душ в живота си, щом тази нощ свърши. Представата за топлата вода предизвика нов прилив на умора. Ако не бяха кофеиновите таблетки, който преди няколко месеца беше пъхнал в медицинския си комплект, щеше да се строполи на земята и да се свие като куче.

Той вдиша дълбоко няколко пъти и разтърси ръце, за да възстанови кръвообращението си, и реши да вземе само бърз душ и да се наспи. Неколцина от хората на Мафана простряха парашута му на земята и започнаха да го разгръщат, а Кабрило прегледа екипировката си и изхвърли всичко, което не му беше крайно необходимо, включително пистолета с кобура, ножа за хвърляне, манерката, аптечката и половината муниции за автомата „Хеклер Кох“. Това се наложи, за да може да носи две допълнителни гранати за РПГ-7, което щеше да заеме от Мафана.

Увери се, че джобното му ножче е на мястото си. Оригиналът беше подарък от неговия дядо за десетия му рожден ден. Беше го изгубил преди десетилетия заедно с още дузина други, но всеки път, когато се попипваше по джоба за ножчето, винаги си спомняше как си поряза пръста в деня, когато му го подариха, и със сълзи в очите каза на дядо си, че още не е дорасъл за него. Старецът се беше съгласил усмихнат.

Хуан звънна отново на Макс.

— След пет минути започваме нападението.

— Всичко е уговорено с Линк и Тайни — успокои го Макс. — Джордж е готов с хеликоптера и е на позиция. Звънна Марк. На разсъмване той и Ерик започват да търсят изчезналите оръжия. Със своите връзки сред пилотите Тайни успя да им уреди един от най-добрите в Централна Африка.

— Чудесно.

— А ти как си, шефе? Не ми звучиш много добре.

— Добре съм. Просто ми беше напомнено, колко е гадно да остаряваш.

— Почакай да видиш, когато станеш на шейсет и трябва да ставаш рано сутрин.

Хуан се изхили.

— С тази прекрасна картина в съзнанието ще поема напред.

— Късмет.

— Благодаря. Ще се видим след няколко часа.

— Ще бъдем четирима, така че бъди готов — и Хуан прекъсна връзката.

Мафана застана до него, когато започна да привързва пластмасовата плочка за изкуствения крак. Възлите бяха стегнати, но плочката вече не беше толкова здрава. Все пак и така щеше да свърши работа.

— Готов ли си? — попита бившият бунтовник. — Ще се съмне след по-малко от час, а ние имаме нужда от време, за да заемем позициите си.

Хуан се изправи.

— По-готов не мога да бъда.

С помощта на Мафана той закрачи несръчно към парашута. Хората на Мафана го бяха прострели върху земята и го бяха затиснали е пясък по краищата, за да не може вятърът да го надуе и отнесе. Преди да се върже с ремъците, Хуан преметна на гърдите си раница, пълна с гранати за ерпегето. Ракетометът и автоматът му бяха завързани под нея. Той вече беше проверял срязаното място на парашута, което един от африканците беше зашил стегнато. Сега не му оставаше нищо друго, освен да не обръща повече внимание на притеснението, което тежеше като олово в стомаха му, и да стегне ремъците.

— Ще чакаме сигнала ти — каза Мафана и стисна ръката на Кабрило. — Тази нощ ти ще спасиш един народ.

Африканските бунтовници хукнаха обратно към камионите си, които бяха спрели на около осемстотин метра от Хуан. След малко се чу звукът на запалените двигатели. Хуан провери отново възлите, докато чакаше, и се наведе леко назад, за да поеме рязкото дръпване.

За негова чест шофьорът на колата, която го теглеше, натискаше внимателно газта. Тристаметровото найлоново въже се изпъна, когато камионът потегли внимателно напред. Кабрило се отпусна още назад и привързаното за кръста му въже започна да го тегли. Пластмасовата вложка в парашутната раница, която беше използвал за параски, засъска по пясъка, докато теглещият камион набираше скорост. Парашутът се отърси от пясъка, с който беше зарит, и когато скоростта стигна двадесетина километра в час, крилото започна да се пълни с въздух. То се стрелна нагоре и дръпна ремъците на Кабрило, но още не се движеха достатъчно бързо, за да създаде тягата, която да го издигне над земята.

Въжето беше много дълго и Кабрило знаеше, че ако сега падне, шофьорът никога няма да успее да го види. Щеше да го влачи по земята, докато не съумее някак си да се развърже. За да запази равновесие, трябваше да се отпусне много назад и с увеличаването на скоростта на камиона напрежението във вървите се усилваше с всяка изминала минута.

Хуан се стрелна наляво, за да избегне скала, едва не се блъсна в друга и почти падна назад, когато плочката се хлъзна встрани. Той вдигна и двата си крака, за да нагласи импровизираната ска под себе си, като разчиташе, че частично надутият парашут ще му дари миг спокойствие. Действията му едва не го смъкнаха обратно на земята, но той успя да се задържи на крака и отново да намери центъра на тежестта.

Камионът се движеше с тридесетина километра в час, после вдигна четиридесет. Краката и коленете на Хуан го боляха, но изведнъж престана да ги усеща. Вече беше във въздуха.

Под крилото минаваше достатъчно въздух, за да повдигне неговата и на екипировката му тежест. Камионът продължи да ускорява и Хуан се издигна още по-високо. Скоро високомерът на китката му отчете шестстотин метра. Полетът беше вълнуващ.

— Парашутизъм, параскиорство, парапланеризъм — засмя се той. — И всичко това в един-единствен ден.

Хуан използва джобното ножче, за да среже въжетата, които държаха за изкуствения крак плочката, която използваше като ска. Щеше му се да запази масленозелената пластмаса за спомен, но не можеше да си го позволи, ако искаше да кацне безопасно.

Въжето не беше напълно опънато, но полетът му беше относително гладък, макар и не толкова, колкото би бил зад някоя моторница в който и да е курорт по света, защото парапланеризмът беше станал популярен по цял свят. От време на време камионът под него хлътваше в някоя долина и го дръпваше като пакостливо дете хвърчилото си. Все пак не беше толкова зле.

Кабрило сам трябваше да реши кога да се освободи от буксирното въже. Зад него първата лека руменина на настъпващата зора оцвети кобалтовосиньото небе.

Знаеше от бойния инструктаж на „Орегон“, че слънцето ще изгрее след петнадесет минути. Но когато пустинята започна да се оцветява в розово, той започна да различава очертанията на крепостта в Дяволския оазис, която се издигаше на около километър и половина. Без да се замисля, освободи въжето, завързано за карабинера на бронежилетката. То се изплъзна от ръцете му, когато парашутът го издигна още три и повече метра, защото камионът вече не го теглеше.

Един от хората на Мафана имаше задачата да следи падането му и да подаде знак на камионите да спрат, за да не бъдат забелязани от постовите в затвора. Мъжете разполагаха с броени минути, за да заемат позиции.

Хуан опъна надолу халките, за да остане колкото може повече време във въздуха, докато вятърът го носеше към стария зандан. Щастието му се усмихна за пореден път. Ако вятърът се запазеше, той щеше да има достатъчно височина, за да планира и да кацне на покрива на затвора.

Вятърът дори се усили и го понесе като лист. Хуан подръпна халките и измени леко курса, за да остане затворът между висящите му надолу стъпала. Когато прелетя над стените на Дяволския оазис, небето още беше тъмносиньо и никой не вдигна тревога. Той изкара въздуха от парашута, докато се спускаше, и кацна толкова леко, сякаш слезе от последното стъпало на стълбище.

Обърна се и бързо сви парашута на вързоп, за да не отлети във вътрешния двор на затвора. Свали окачващата система и раницата със запасните гранати и ги използва като тежести, които да задържат парашута на място. Махна автомата от гърба си и внимателно надникна през ръба на покрива, за да огледа. Забеляза къде предишният екип беше спуснал въжета, за да проникне в затвора. Те бяха отрязани, но болтовете бяха останали навити в дебелия дървен покрив. Когато надникна през ръба към външната страна на затвора, Хуан видя мястото, където пясъкът беше разринат, и забеляза следите на мотоциклетите. Две от тях водеха към главния портал, а третата, тази на Линк, изчезваше в далечината. Имаше и други следи. Ако се съдеше по размера им, бяха на джип и вървяха на изток.

След като завърза парашута за единия от болтовете, Кабрило бързо избра мишените си и откри най-добрата позиция, откъдето да нападне. Разполагаше със седем гранати за РПГ-то и с четири мишени, реши, че след толкова години липса на практика някои от зарядите ще идат нахалост, но въпреки това беше оптимист.

После се обади на „Орегон“. Макар Хали Касим да беше корабният старши по комуникациите, Линда Рос координираше атаката. Тя вдигна, преди телефонът да звънне втори път.

— Домът на удоволствията и страданията — каза вместо поздрав.

— Запиши ме за първата част — прошепна Хуан. — Вътре съм.

— Не сме и очаквали друго. Аз видях една седемдесетгодишна баба да кара паласки на Кабо Верде, така че не съм твърде впечатлена. — После смени лековатия тон. — Тайни излетя преди четвърт час. Ще остане извън обсег до петнадесет минути след изгрева. След това ще можеш да говориш с Линк по тактическата мрежа.

Нямаше защо да издава допълнително местоположението си, затова Кабрило не каза нищо.

— Искам да ти, пожелая късмет — добави Линда — и да измъкнеш нашите момчета от там. Край.

Хуан изключи телефона и го пъхна в твърдия калъф на колана си.

Тримата пазачи, което се мотаеха мързеливо край портала, изведнъж скочиха и макар да не застанаха мирно, явно се стегнаха малко, когато под позицията на Хуан се отвори някаква врата. Заобиколен от зъбери като в средновековен замък, Хуан имаше достатъчно добро прикритие, за да наблюдава самотната фигура, която прекоси вътрешния двор. Човекът стискаше фенерче в ръка. Той поговори с единия от пазачите и после се върна по същия път.

Пълният блясък на слънцето, което най-сетне започна да се издига на хоризонта, обля гърба на Хуан. Въпреки дългите сенки той различи три дървени стълба, забити в земята пред стената вляво от портала. Преди светлината да залее затворения от стените квадрат, Хуан извади джобното си ножче и с лек замах го метна към стълбовете, приготвени за разстрела. То падна и се плъзна до средния. Дядото, който му бе подарил първия джобен нож, го беше научил да хвърля и подкови.

Докато Хуан подготвяше гранатомета, плацът започна да се пълни с мъже. В началото те се появяваха по двама-трима, но скоро започнаха да излизат по десетина наведнъж. По езика на телата им и по това как си разменят закачки, Хуан разбра, че с нетърпение очакват екзекуцията. По негова оценка на плаца се бяха струпали около сто човека. За съжаление по-голямата част носеха оръжията си. Бръмченето на разговорите и грубите смехове се носеха над вътрешния двор, докато не се отвори още една врата.

Хуан трябваше да проточи врат, за да види как двама пазачи извеждат Еди, Майк и Ски от затвора. Изведнъж усети прилив на гордост в сърцето си. Хората му крачеха с изправени рамене и гордо вдигнати глави. Ако ръцете им не бяха завързани за гърбовете, той знаеше, че щяха да ги размахват ритмично при всяка крачка. Вървяха към смъртта си като истински мъже.

После включи лазерния прицел на своя автомат.

Докато работеше под дълбоко прикритие в Китай, Еди Сенг беше видял доста разстрели. Те бяха изпълнявани мълчаливо и резултатно, но командирът на охраната превръщаше този тук в представление за хората си, без съмнение вдъхновен от някой филм, в който беше видял как се правят тези работи.

Ако не беше сред вързаните и на път да се изправи пред екзекуторите, Еди щеше да се изсмее на нелепата гледка.

Той беше смел мъж, по-смел от повечето останали, но не искаше да умира или поне не така безпомощен. Замисли се за своето семейство. Родителите му бяха мъртви от няколко години, но в Ню Йорк имаше лели и чичовци с дузини и повече братовчеди, отколкото би могъл да преброи. Никой от тях не знаеше как си изкарва хляба, нито пък би го попитал защо се появява толкова рядко вкъщи. Те просто го приемаха радостно и той можеше да остане при тях колкото си иска. Глезеха го с повече храна, отколкото можеше да изяде, и се грижеха да се запознае с децата, родени след последното му връщане.

Щяха да му липсват повече, отколкото осъзнаваше. Но те нямаше да знаят, че си е отишъл, докато не се появеше Хуан с чек със седем или осемцифрено число, стойността на дяла му в Корпорацията. Независимо от обясненията на председателя за това как е натрупал подобно богатство, Еди знаеше, че те няма да му повярват. Бяха обикновени и много трудолюбиви хора и щяха да предположат, че Еди се е занимавал с нещо незаконно. Щяха да изхвърлят чека и никога повече нямаше да споменат името му.

Той стисна челюсти и примигна, за да прогони сълзите при мисълта, че според тях той ще е навлякъл позор на семейството си.

Не обърна внимание на малката точка светлина, която проблясваше върху врата на Ски, докато подсъзнанието му не отбеляза, че примигването й съвсем не е случайно, а по морзовата азбука.

„… душният жест ви пази гърба“. Еди се насили да не се оглежда, докато наближаваха стълбовете, забити в земята. Председателят беше тук и използваше лазер, вероятно прицела на автомата си, за да му изпрати съобщението. Изобретателният кучи син щеше да ги измъкне!

„РПГ преди да ви вържат. Нож пред средния стълб“.

Еди разбра, че Кабрило ще използва нападение с гранатомет, за да ги прикрие, и че пред средния стълб на земята трябва да лежи нож. Вероятно щяха да го вържат точно на него, след като вървеше между Майк и Ски. Планът беше блестящ, защото докато войниците ги завързваха за стълбовете, другарите им нямаше да са склонни да открият огън по тях.

— Председателят е тук — прошепна Сенг на останалите с глас, заглушаван от шумотевицата на забавляващите се войници, застанали в шпалир по пътя им. Майк и Ски щяха да реагират на това, което Кабрило се готвеше да направи, по най-бързия начин. Ски кимна лекичко в знак, че е чул.

— Крайно време беше — подхвърли той и единият от пазачите стовари върху врата му ръба на дланта си.

Войниците плюеха затворниците, докато минаваха край тях, а някои се опитваха да ги спънат. Еди почти не им обръщаше внимание. Съсредоточаваше се върху това как да вземе ножа и наум извършваше движенията, които трябваше да направи, за да среже пластмасовите окови на Ски.

Шпалирът от войници отстъпи назад, когато наближиха дървените стълбове. Трима пазачи стояха зад тях с въжета, за да ги вържат за тях. Мъжът, който водеше процесията, случайно погледна надолу, забеляза ножчето и преди някой да успее да се намеси, той го грабна от земята и го пъхна в джоба на камуфлажните си панталони.

Когато се обърна, се смая от убийствения поглед, който Еди му стрелна.

Това беше най-голямата грешка в живота ти, приятелче, помисли си той и веднага промени плана си за нападение.

Кабрило чакаше и само малка част от лицето му се виждаше между зъберите на покрива, макар че никой не поглеждаше към него. Ръката му лежеше на пистолетната ръкохватка на ерпегето. Щеше да му е нужна само секунда, за да постави оръжието на рамо и да стреля.

Командирът на охраната мина през скупчените на групички войници, отговаряйки на небрежните им поздрави. Беше им осигурил неочаквано забавление и сега искаше да се наслади на успеха си. Застана пред пленниците и вдигна ръце, за да накара грубата тълпа да млъкне.

Хуан си пожела лично да гръмне този тип, но в сраженията нищо не беше сигурно.

Командирът започна да говори на някакъв африкански диалект. Дълбокият му глас отекваше в заобикалящите плаца стени. Мъжете го слушаха и от време на време надаваха одобрителни викове.

Кабрило можеше да си представи какво им говори. Пленил е трима шпиони на ЦРУ дрън-дрън. Да живее революцията и т.н., и т.н. Не съм ли аз най-великият командир, който някога сте имали? Да, да, да.

Давай да започваме най-сетне!

Командирът завърши десетминутната си реч, обърна се и кимна на тримата мъже, застанали зад стълбовете.

Хуан се извъртя от каменния блок, зад който се беше прикрил, и вдигна гранатомета. Когато грубият прицел на гранатомета хвана една от вратите, които водеха в затвора, той натисна спусъка и на мига щом зарядът излетя, смени позицията си. Ракетните двигатели на гранатата заработиха и опърлиха дланта му, докато спринтираше към мястото, където беше оставил следващата.

Бойната глава, която тежеше два килограма и двеста грама, оставяше бяла следа от пара след себе си. Тя прелетя напряко през плаца и се взриви точно над вратата, която водеше в бившите казарми на затвора. Взривът на насочения заряд разби трегера и стената над него се срути частично. Падащите камъни почти напълно запушиха входа.

Щом чу свистенето от ракетния двигател на гранатата, Еди се извъртя и ритна в главата пазача, който се готвеше да го върже! Силата на ритника му го изхвърли почти два метра назад. След това пристъпи към войника, който беше прибрал джобното ножче. Пъхна крака си зад неговия и макар той да беше няколко сантиметра по-висок, изненадата му помогна и той го повали много лесно.

Двамата се стовариха на земята в същия миг, когато гранатата избухна от удара в трегера. Заради вързаните си на гърба ръце, Еди използва инерцията от падането и стовари брадичката си в гърлото на пазача достатъчно силно, за да строши ларинкса му. Тъй като дихателните му пътища бяха запушени, войникът започна да се задушава и притисна ръце в гърлото си, сякаш можеше да го отпуши отново.

Еди се претърколи върху него и протегна ръце към джоба му, но не можа да бръкне вътре заради спазматичните гърчове на мъжа. Усети очертанията на Кабриловото ножче под плата, съсредоточи се и го измъкна заедно с откъснатото от камуфлажните панталони парче.

Втора граната прелетя над отворения към небето плац и макар Еди да не й обърна внимание, предположи, че председателят методично ще затвори всички входове към самия затвор. Ски очевидно беше разбрал какво става, защото вече беше на земята с гръб към Еди и на не повече от тридесетина сантиметра. Сенг се претърколи към него, така че долепиха гърбове, и сряза пластмасовите белезници, които държаха ръцете на едрия поляк.

Ски взе ножа и сряза оковите на Еди. Без да губи нито секунда, Еди се претърколи настрана от Ски, уверен, че бившият морски пехотинец ще освободи Майк Троно. Сега, когато вече можеше да се бие с ръце, той измъкна автомата на един от обърканите пазачи и го удари в тила. Не задържа удара, както направи със Сюзън Донливи и я повали само в безсъзнание. Войникът беше мъртъв още преди тялото му да рухне на земята.

Еди се извъртя и видя един от пазачите да насочва оръжието си към Ски, който режеше белезниците на Майк. Повали го с къс откос, който го запрати срещу неколцина от неговите другари. Шумът от изстрелите бе заглушен от автоматична стрелба, която започна срещу бастионите на затвора. Двадесетина автомата стреляха по каменните зъбери, обсипвайки ниската стена с облак отломки и прах. Еди се втурна към съекипниците си, прикривайки ги с автомата, докато не намериха убежище под един от камионите, паркирани в двора.

Докато войниците обстрелваха източната и западната стена, Кабрило приведен заобиколи затвора. Тичешком зареди поредната граната в ерпегето. Стигна до място, откъдето можеше да обстреля последната врата, която даваше достъп до вътрешността на затвора. Досега никой от войниците не беше разгадал стратегията му да ги затвори във вътрешния двор, но беше нужно само някой по-съобразителен офицер да схване какво става, за да заповяда на хората да се приберат. Той знаеше, че тогава първата им работа ще бъде да убият Моузис Ндебеле. Целият му план се крепеше на това, че всички войници ще излязат да гледат разстрела и той ще успее да им попречи да се приберат.

Надигна се между два зъбера, изстреля гранатата и пак се наведе, когато няколко автомата проследиха следата оставяна от гранатата и засипаха с куршуми позицията му. Из въздуха се носеха каменни отломки и свирене на рикошетите. Двигателят на гранатата не работеше равномерно й тя със свистене се стрелна право нагоре в небето. Хуан се измъкна от тежкия обстрел, пропълзя на четири крака десетина метра, спря се и почака хаотичната стрелба да престане. След това показа малко своя МП-5 над ръба и изстреля половин пълнител, но се целеше към втория етаж, за да не улучи, без да иска, някое от своите момчета.

В отговор африканците удвоиха стрелбата, обсипвайки камъните с куршуми, сякаш масата им би могла да ги пробие. Хуан не обръщаше внимание на писъка на куршумите, които прелитаха само на няколко сантиметра над главата му, и спокойно зареди РПГ-7. После се промъкна по покрива до точката, откъдето можеше да стреля по последната останала врата, макар и под твърде неудобен ъгъл. Но така се намираше най-малко на петнадесет метра от мястото, което пазачите още обстрелваха с калашниците си.

Разстоянието, което беше изминал, щеше да му спечели секунда-две, преди отново да го забележат.

Тогава му дойде наум една по-добра стратегия и той се изтърколи настрана от стената, която гледаше към вътрешния двор. Отдалечи се толкова, че щом застана на колене, не можеше да вижда мъжете на плаца. И нещо по-важно, те също не можеха да го виждат. Примъкна се няколко сантиметра напред и вече можеше да надникне в затвора малко по-надолу през далечната врата. Той се плъзна още малко напред, както си беше на колене. Ето я там! Сега вече виждаше подобието на римска арка над вратата, а от войниците, които се бяха въртяли наоколо, нямаше никого.

Кабрило вдигна ерпегето на рамо, прицели се внимателно и натисна спусъка.

Нямаше как да знае, че един сержант бе разбрал каква е тактиката му и вече водеше един взвод към вратата, когато ракетата изсвири над вътрешния двор. Единият от войниците се оказа точно под арката на вратата, когато насоченият заряд се заби в нея. Взривът разхвърля парчета камъни по целия плац, разкъса войника на две, а сътресението от експлозията разтърси сержанта като парцалена кукла, преди падащите отломки да го смажат.

Хуан се стрелна напред, за да види резултата от атаката. Макар да беше доста повредена, през вратата все още се виждаше тъмната вътрешност на затвора. Между отломките имаше достатъчно големи отвори, през които някой можеше да пропълзи. В същия момент видя един войник, който се втурна към вратата. Кабрило вдигна автомата си и когато малката червена точка на лазерния прицел попадна между плешките му, той стреля с една ръка, защото забрави, че беше включил оръжието на автоматична стрелба. Но нямаше никакво значение, че следващите изстрели бяха неконтролирани. Първият куршум бе свършил отлична работа, защото се беше забил точно там, където се беше прицелил. Войникът рухна върху купчината камъни и остана неподвижен.

Кабрило презареди гранатомета за пети път и смени позицията си, за да може да се прицели по-добре във вратата. Ядосаните войници засипаха мястото, където стоеше допреди малко, със солидна порция олово. Той се примъкна малко напред, за да може да види горния отвор на вратата, изстреля гранатата и се наведе едва когато се увери, че изстрелът е точен. Зареди отново древното руско оръжие, докато обстрелваха позицията му от всички посоки. Когато надникна внимателно над стената, видя, че вратата е затрупана от купчина камъни и е обвита в облак прах.

Пазачите вече не можеха да влязат обратно в затвора. Беше време да повика кавалерията.

Долу във вътрешния двор командирът се дереше с все сили, за да привлече вниманието на своите войници. Засадата ги беше подлудила и като се изключи сержантът, който прозря, че нападението цели да ги затвори на плаца, мъжете изглежда изобщо не осъзнаваха, че са превърнати в мишени. Сержантът очакваше всеки момент по зъберите да се появят стрелци и да избият хората му като овце.

Избра трима от най-слабите войници, стройни младежи, които биха могли да се промъкнат през разрушените врати и да разстрелят Моузис Ндебеле, преди нападателите да успеят да го отведат. Нареди на няколко други войници да отворят портала, но внимателно, в случай че отвън има още нападатели. При тази безразборна стрелба беше невъзможно да чуе дали някой от сензорите за движение не беше подал сигнал за тревога.

Той изръмжа от задоволство, когато видя, че неколцина от войниците му бяха опрели дълго парче тръба на стряхата, за да се изкатерят по нея до покрива. Веднага щом горния край на тръбата се опря между два каменни зъбера, един от войниците преметна автомата през гърба си, свали си обувките и с крака и ръце започна бързо като паяк да се набира нагоре.

Еди Сенг видя твърде късно войника, който се катереше нагоре по тръбата. Оставаха му части от секундата да се прицели, преди онзи да стигне покрива и да изчезне. Позицията му се ограничаваше от долната страна на камиона, той се извъртя на гръб, за да получи по-добро зрително поле, вдигна автомата, така че да отправи изстрел на око, и точно се готвеше да дръпне спусъка, когато мъжът изчезна. Еди ядосано свали пръст от спусъка. Нямаше смисъл да стреля и да издава позицията си. Щеше да се наложи Хуан да се справи сам с тази нова опасност. Еди се дръпна по-навътре в сянката, която хвърляше камионът. Майк сложи успокоително ръка на рамото му, сякаш искаше да му каже, че е направил всичко възможно.

Това не му помогна кой знае колко.

Кабрило се беше навел над ерпегето и зареждаше предпоследната си граната. Единственото, което му оставаше да направи, беше да отнесе портала, така че Мафана и хората му да нахлуят в затвора и да му позволят да се заеме с търсенето на Ндебеле и Джефри Мерик. Той свърши и се изправи.

Слънцето все още беше ниско над хоризонта и сенките, които хвърляше, бяха толкова издължени, че човек не можеше да познае какво ги причинява. Но сянката, която изведнъж се появи до него, я нямаше секунда по-рано. Хуан се извърна рязко и успя само да види един от войниците с гръб към вътрешния двор, който точно в този миг откри огън. Проблясването на дулото го заслепи.

Той се хвърли наляво и падна с лявото си рамо върху дървения покрив. Преди пазачът да схване, че плячката му току-що се е изплъзнала от засадата, Хуан вдигна леко гранатомета и натисна спусъка, прицелвайки се инстинктивно, а не с помощта на мерника.

Ракетата излетя от тръбата в облак парещи газове. Тялото на войника не оказа достатъчно съпротива, за да взриви ударната запалка, когато се заби в гърдите му, но кинетичната енергия на тежащия два и половина килограма заряд, летящ със скорост над триста метра в секунда, причини страшни увреждания. Ребрата на мъжа бяха смазани и притиснати в гръбнака, а той излетя над зъберите на покрива като парцалена кукла. Трупът му се стовари девет метра встрани от стената, точно на мястото, където стояха другарите му, и този път ударът беше достатъчно силен, за да взриви запалката. Взривната вълна разкъса плътта, натроши костите им и остави димящ кратер пълен с мъртви и ранени войници.

Хуан разполагаше само с още една граната за ерпегето и ако тя не сработеше, това щеше да е краят на нападението. Той бързо я вкара в тръбата, втурна се напред към дебелите греди, които защитаваха главния вход на затвора, и стреля, смътно осъзнавайки, че около вратата има група войници, които май се готвеха да я отворят.

Гранатата с ракетни двигатели мина през тях и улучи портала точно в центъра, но не се взриви. Войниците, които се бяха проснали на земята, щом чуха свистенето на гранатата, бавно се изправиха и избухнаха в тържествуващи викове, щом осъзнаха, че са се отървали.

Като видя какво се случи, Кабрило свали автомата от гърба си. Щом лазерният прицел попадна на мястото, където се беше забила гранатата, той започна да стреля. От вратата се посипаха трески, когато 9-милиметровите куршуми започнаха да се забиват в дървото. Точно преди пълнителят да се изпразни, един от тях улучи заспалата граната. Последвалият взрив повали мъжете, които миг по-рано още празнуваха своя късмет, и разби вратата на димящи късове.

Пред сензорите за движение стояха четири камиона с работещи на празен ход двигатели, пълни със закоравели в битките ветерани, участници в една от най-кървавите граждански войни в Африка, които бяха готови да дадат живота си за един мъж, защото вярваха, че той ще спаси страната им от пълна катастрофа.