Брегът на скелетите

4.

Южно от залива Уолвис, Намибия

Пясъкът, който се носеше през пътя, беше фин като прах. Той се въртеше на малки вихрушки, които се образуваха на мига, щом разхлаждащият пустинен въздух попаднеше на все още горещия асфалт. Приличаха на струйки дим или реещ се във въздуха сняг. Слънцето беше залязло отдавна, затова простиращите се навътре дюни изглеждаха бледи на лунната светлина.

Самотното превозно средство на пътя беше единственото движещо се нещо, като се изключат вятърът и тихият шум на разбиващите се в брега вълни. Пикапът с двойно задвижване се намираше само на тридесет и два километра от Свакопмунд и разположения до него пристанищен град Уолвис Бей, но човек можеше да си помисли, че това е последният автомобил на земята.

Седналата зад волана Слоун Макинтайър потрепери.

— Можеш ли да подържиш кормилото? — попита тя своя придружител. Той го направи и тя се напъха в суичър с качулка, като й бяха нужни и двете ръце, за да измъкне дългата си коса изпод яката и да я спусне по раменете. Беше медночервена като дюните по време на здрачаване и подчертаваше блестящите й сиви очи.

— Продължавам да твърдя, че трябваше да изчакаме сутринта и да вземем разрешение да влезем в залива Сандуич — оплака се Тони Риардън за трети път, откакто бяха тръгнали от хотела. — Знаеш колко са докачливи местните власти, щом става дума за туристи, навлезли в затворени райони.

— Тони, отиваме в птичия резерват, а не на територията на някоя от концесиите, наети от диамантените компании — отговори раздразнено Слоун.

— Въпреки това е незаконно.

— Между другото, не ми хареса начинът, по който Лука ни предупреди да не търсим Папа Хайнрик. Сякаш искаше да скрие нещо.

— Кой, Папа Хайнрик?

— Не, нашият изтъкнат водач Туамангу лука.

— Защо говориш така? Откакто сме пристигнали, Лука е самата услужливост.

Слоун го стрелна с поглед. На светлината от инструментите по арматурното табло англичанинът приличаше на кисело момченце, което се инати заради самото удоволствие от това.

— Не ти ли се стори малко прекалено готов да помогне? Как така попаднахме на водач, който сам ни намери в хотела, случайно познава всички рибари в Уолвис Бей и освен това може да ни уреди сделка с една от фирмите, които предлагат разходки с хеликоптер?

— Просто извадихме късмет.

— Аз не вярвам в късмета — Слоун отново насочи вниманието си към пътя. — Когато казахме на Лука, че старият рибар е споменал Папа Хайнрик, той направи всичко възможно, за да ни разубеди да го търсим. Първо каза, че Хайнрик бил просто рибар по крайбрежието и не знае нищичко за водите на миля от брега. После ни обясни, че не бил наред в главата. Когато и това не сработи, каза, че Папа Хайнрик е опасен и се говорело, че бил убил човек. А с такова ли впечатление останахме за Папа Хайнрик, когато рибарят ни разказа първия път за него? — продължи Слоун. — Не. Каза, че Папа Хайнрик е забравил повече за водите около Брега на скелетите, отколкото някой изобщо е успял да научи. Горе-долу такива бяха думите му. Според тях Хайнрик е най-подходящият, а нашият, о, колко любезен водач, не иска да говорим с него. Тони, това мирише и ти го знаеш.

— Можехме да изчакаме до сутринта.

Слоун не обърна внимание на думите му и изчака малко преди да каже:

— Знаеш, че всяка минута е от значение. Накрая някой ще се сети какво търсим. Тогава това крайбрежие ще загъмжи от хора. Правителството вероятно ще забрани достъпа до него, ще отнеме правото на риболов и ще наложи военно положение. Никога не си участвал в подобна експедиция, а аз съм.

— И намерихте ли нещо? — попита сприхаво Тони, макар че знаеше отговора.

— Не — призна Слоун, — но това не значи, че не зная какво върша.

За разлика от по-голямата част на Африка пътищата в Намибия бяха добре поддържани и по тях нямаше дупки. Тойотата с двойно задвижване се плъзгаше през нощта, докато не стигнаха до отклонение, покрито с навят пясък на височина до осите на колата. Слоун превключи предавателната кутия на бавни обороти и потегли надолу по пътя, цепейки през хълмчета пясък, които щяха да спрат всяка обикновена кола. След двадесетина минути стигнаха до паркинг, ограден с телена ограда. Табелките, които висяха по нея, гласяха, че от другата страна транспортните средства са забранени.

Бяха пристигнали в Сандуич Бей, разпростряна нашироко мочурлива лагуна, захранвана със сладка вода от подземни източници, която подслоняваше до петдесет хиляди мигриращи птици годишно. Слоун намести пикапа на едно от местата за паркиране, но остави двигателя да работи. Без да чака Тони, изскочи от мястото си, високите й обувки потънаха в мекия пясък и тя тръгна към задната част на тойотата. В открития товарен отсек имаше надуваем сал и електрическа помпа, която можеше да бъде включена към двадесетволтовото електрическо захранване на колата.

Бързо наду сала, приготви екипировката си и провери батериите във фенерчетата. Струпаха раниците и греблата си на сала и го понесоха към водата. Закътана от откритото море, лагуната беше спокойна като воденичен яз.

— Рибарят каза, че Папа Хайнрик живее в най-южния край на лагуната — подхвърли Слоун, след като бяха спуснали сала и го избутаха от брега с греблата си. Тя свери посоката с компаса и нощното небе, а после заби греблото си в гладката вода.

Въпреки това, което каза на Тони, знаеше, че това може да се окаже или джакпот, или пълна загуба на време, като последното беше най-вероятно. Преследването на слухове, полуистини и злонамерени намеци най-често водеше до задънени улици, но такава беше природата на нейната работа. Тя се състоеше от продължителна монотонност, която можеше да доведе до един-едничък момент на откритие. Миг, на който още не се бе насладила, но който действаше като примамка да продължава да се бъхти, да понася самотата, умората, стреса и черногледите чудаци като Тони Риардън.

Риби изпляскваха с опашки, докато гребяха по черната лагуна, и от време на време някоя птица разрошваше пера сред тръстиките. Отне им час и половина, докато стигнат крайния южен ъгъл на залива. Той изглеждаше също толкова незабележим като останалата му част — стена от тръстика, способна да оцелява в леко солената вода. Започнаха да претърсват района и Слоун прекара лъча на фенерчето по брега. След двадесетина минути, когато тревогата й вече беше започнала да нараства, тя забеляза малък процеп във високите треви, където някаква река се вливаше в лагуната.

Тя безмълвно посочи натам и Тони вкара техния малък надуваем сал в пролуката.

Тръстиките се издигаха над главите им и образуваха свод — жив тунел, който препречваше видимостта към сребристата луна. Течението на малката река беше слабо и те напредваха бързо. Скоро навлязоха на около стотина метра в мочурливата местност, преди да стигнат до езерце сред гората от тръстика. В центъра му се намираше малък остров, който вероятно едва се подаваше над водата, когато приливът стигнеше най-високата си точка. Лунната светлина огря пред тях груба колиба, стъкмена от донесени от водата парчета дърво и щайги. За врата й служеше одеяло, заковано на летвата в горния край, а почти пред входа имаше огнище, под чиято пепел още тлееше огън. Вдясно от колибата видяха рамка за сушене на риба, ръждясали варели за съхраняване на сладка вода и малка дървена лодка, вързана с единично въже за дънера на едно дърво. Платното й беше навито стегнато около мачтата, а рулят и подвижният кил бяха захвърлени вътре. Плоскодънната лодка не беше съвсем подходяща за ловуване в открити води и Слоун реши, че Лука е бил прав, когато твърдеше, че Папа Хайнрик не се отделя много от брега.

Лагерът беше оскъден, но свикнал с живота на открито човек можеше да живее тук неограничено дълго.

— Какво ще правим? — прошепна Тони, когато издърпаха сала на брега.

Слоун се приближи към вратата, за да се увери, че чува човешко хъркане, а не вятъра или разбиващите се в брега вълни. После отново се отдалечи. Настани се на пясъчния плаж, извади преносимия компютър от раницата и започна тихичко да пише нещо, леко прехапала долната си устна.

— Слоун? — прошепна Тони отново, но този път малко по-рязко.

— Ще чакаме, докато се събуди — отговори тя.

— Какво ще стане, ако това не е Папа Хайнрик? Ако излезе, че тук живее някой друг? Пирати или бандити например?

— Казах ти, че не вярвам в късмета, но не вярвам и в съвпаденията. Това, че намерихме колиба точно на мястото, където ни казаха, че Папа Хайнрик живее, означава, че сме намерили самия него. Предпочитам да говоря с него сутринта, вместо посред нощ да изкарам ангелите на стария чешит.

Нито тембърът, нито силата на лекото похъркване от вътрешността на колибата се промениха, но внезапно един съсухрен африканец, само по бандаж, дръпна одеялото встрани. Беше застанал там на кривите си крака, толкова тънък, че се виждаше всяко ребро на гръдния му кош, а над и под ключиците му имаше дупки. Имаше огромен сплескан нос и големи щръкнали уши, украсени с някакви кокалени обеци. Косата му беше напълно побеляла, а бялото на очите жълтеникаво.

Той продължи да хърка и за миг Слоун си помисли, че може би е лунатик, но след това се почеса грубовато и се изплю в огнището.

Слоун се изправи. Тя беше почти тридесетина сантиметра по-висока от намибиеца и се досети, че вероятно в жилите му тече и бушменска кръв, за да бъде толкова дребен.

— Папа Хайнрик, ние идваме от много далеч, за да се срещнем с теб. Другите рибари в Уолвис Бей казват, че ти си най-мъдрият сред тях.

Бяха уверили Слоун, че Папа Хайнрик говори английски, но дребният мъж с вид на гном с нищо не показа, че я разбира. Тя трябваше да приеме факта, че е престанал да хърка, като окуражителен знак и продължи смело напред. — Искаме да ти зададем въпроси за това, къде ловиш риба, места, които са трудни, защото губиш въжета и мрежи. Готов ли си да отговориш на въпросите ни?

Хайнрик се върна в колибата си, като остави одеялото да падне на мястото си и да запуши входа. Скоро след това се появи отново с друго, ватирано одеяло, наметнато на раменете. Парчетата, от които беше съшито, се бяха разшили и при всяко движение от тях падаха пера. Той се отдалечи малко и шумно се изпика във водата, докато мудно се почесваше по корема.

След това се отпусна до огнището, обърнал гръб на Слоун и Тони. Прешлените на гръбнака му приличаха на наниз черни перли. Той задуха с уста, за да съживи тлеещите главни, като пускаше малки подпалки от плавей върху живите въглени, докато не се появи пламъче.

— По тези води има много трудни за риболов места — каза той с изненадващо дълбок за крехкото му тяло глас. Още беше с гръб към тях. — Ловил съм риба по всички места и предизвиквам всеки, който смее да тръгне след Папа Хайнрик. Изгубил съм достатъчно рибарски въжета, за да стигнат от тук до Кейп Крос Бей. — Мястото се намираше на повече от сто и тридесет километра в северна посока. — И обратно — добави той, сякаш ги предизвикваше да отхвърлят хвалбата му. — Изгубил съм толкова мрежи, че могат да покрият пустинята Намиб. Борил съм се срещу вълни от които други мъже, щяха да ридаят и да си изповръщат червата. Хващал съм риби по-големи и от най-големия кораб и съм виждал неща, които биха накарали друг да полудее.

Най-накрая се обърна. На трепкащата светлина на огъня очите му проблясваха с демоничен оттенък. Той се усмихна, разкривайки три зъба, които зацепваха един в друг като зъбчати колела. Усмивката му премина в кискане, след това в подобен на лай смях, който беше прекъснат от пристъп на кашлица. Когато възстанови дишането си, отново се изплю в огъня.

— Папа Хайнрик не разкрива тайните си. Зная неща, които искаш да узнаеш, но няма никога да научиш, защото аз не желая да ги знаеш.

— Защо не желаеш това? — попита Слоун, след като анализира граматиката му наум, за да е сигурна, че го е разбрала правилно. Тя приклекна до него.

— Папа Хайнрик е най-големият рибар, който някога е живял. Защо да ти казвам и да те превърна в мой съперник?

— Аз не искам да ловя риба в тези води. Търся кораб, който е потънал преди много време. Моят приятел и аз — тя махна към Тони, който беше останал на място, след като подуши телесната миризма на Папа Хайнрик, — искаме да намерим този кораб, защото… — Слоун направи пауза и съчини някаква история — … защото ни наеха да извадим нещо от него. То принадлежи на един богаташ, който го изгубил, когато корабът потънал. Смятаме, че можеш да ни помогнеш.

— Този богаташ плаща ли? — попита Хайнрик плахо.

— Да, но малко.

Рибарят помаха с ръка така, сякаш прилеп прелетя в нощта.

— Папа Хайнрик няма нужда от пари.

— Какво искаш, за да ни помогнеш? — внезапно полита Тони. Слоун имаше лошо предчувствие за онова, което може да пожелае старецът и го стрелна с язвителен поглед.

— На теб няма да ти помогна — отговори Хайнрик на Тони и погледна Слоун. — А на теб ще помогна, защото си жена и не ловиш риба, така че никога няма да си ми съперник.

Слоун нямаше намерение да му казва, че е израснала във Форт Лодърдейл й беше прекарвала летата си, помагайки на своя баща на неговата рибарска лодка, която даваха под наем, а после започна сама да излиза с нея, когато той беше повален от алцхаймер на петдесетгодишна възраст.

— Благодаря ти, Папа Хайнрик — Слоун извади една голяма карта от раницата си и я разтвори до огъня. Тони се приближи и светна своето фенерче. Картата показваше намибийското крайбрежие. С надраскани с молив звездички бяха отбелязани много места близо до брега. Повечето бяха струпани около Уолвис Бей, а другите бяха разпръснати нагоре и надолу по крайбрежието.

— Разговаряли сме с много други рибари и сме ги питали къде губят въжетата и мрежите си. Смятаме, че на едно от тези места може да е потънал кораб. Може ли да погледнеш картата, за да ми кажеш дали според теб има пропуски?

Хайнрик започна внимателно да разглежда картата. Очите му пробягваха от едно място на следващото, а пръстите му следваха очертанията на бреговата линия. Най-накрая вдигна поглед към Слоун. Тя забеляза, че в тях проблясва искрица лудост. Сякаш неговата действителност беше различна от нейната.

— Не познавам това място.

Объркана, Слоун постави пръста си на Уолвис Бей и произнесе наименованието на глас. След това го плъзна на юг и каза:

— Ето го Сандуич Бей. — После почука с пръст в горния край на картата. — А ето това е Кейп Крос.

— Не разбирам. Кейп Крос е тук — Хайнрик посочи решително на север. — Не може да бъде тук — и той докосна мястото на картата.

Слоун изведнъж осъзна, че макар да беше прекарал целия си живот в океана, Папа Хайнрик никога не беше виждал карта. Тя изстена наум.

През следващите два часа Слоун разговори стария рибар за местата, където беше губил мрежи или въжета му се бяха заплитали и късали. Тъй като пустинята продължаваше стотици километри навътре под водата, нещата, които късаха мрежите или въжетата, бяха или стърчащи скали, или останки от кораб. Папа Хайнрик й разказа, че на два дни плаване североизточно от Сандуич Бей има такова място, но на пет дни в югозападна посока има друго. Всяко от местата, които той й описа, отговаряше на тези, които беше означила на картата след разговорите си с рибарите и капитаните на екскурзионни лодки в Уолвис.

Но имаше и едно, трето място, което само той спомена. По преценка на Слоун то се намираше на около стотина километра навътре в океана, на голямо разстояние от всички останали. Всъщност нито един от другите капитани не беше споменавал за риболов в този район. Папа Хайнрик й каза, че там има много малко неща, които да привличат подводните обитатели. Той самият бил попаднал там само защото необичаен вятър го отклонил от курса.

Слоун отбеляза с кръгче мястото на картата и забеляза, че дълбочината там е над четиридесет и пет метра. Дълбочината беше на границата на нейните леководолазни възможности, но все пак бе преодолима. Обаче беше прекалено дълбоко, за да се очертаят и в най-чистите води контурите на кораб върху пясъчното дъно. Дори и от хеликоптера, който смятаха да наемат, за да проучат другите места.

— Не трябва да ходиш там — предупреди Папа Хайнрик, когато забеляза унесения поглед на Слоун.

Думите му отново провлякоха нейното внимание.

— А защо не?

— Водата гъмжи от огромни метални змии. Предполагам, че това е лоша магия.

— Метални змии? — присмя се Тони.

Старецът скочи на крака с яростно лице.

— Съмняваш се в Папа Хайнрик? — избоботи той и заля Риардън с пръски слюнка. — Там има десетки змии, дълги по тридесет и повече метра. Те се въртят и блъскат във водата. Една едва не потопи лодката ми, за да ме изяде. Успях да избягам от злата й уста, защото съм най-великият моряк, който някога е живял. От страх ти ще се напикаеш и ще умреш, плачейки като дете. — Той погледна отново към Слоун, а искрицата лудост в погледа му сега гореше. — Папа Хайнрик те предупреди. Отидеш ли там, със сигурност ще бъдеш изядена жива. А сега ме оставете на мира. — Той клекна отново пред малкия си пушещ огън, като се поклащаше на пети и мърмореше на език, който Слоун не знаеше.

Благодари му за помощта, но той не й обърна внимание. После Слоун и Тони се върнаха при надуваемия сал и бавно загребаха далеч от усамотения лагер на Папа Хайнрик. Когато излязоха от тайния проход сред тръстиките, Тони въздъхна дълбоко.

— Този човек е напълно изперкал. Метални змии? Хайде де!

— На земята и небето има повече неща, Хорацио, отколкото си сънувал в твоите философии. Или нещо подобно.

— Какво значи това?

— Цитат от „Хамлет“, който иска да каже, че светът е много по-странен, отколкото можем да си представим.

— Нали не му вярваш?

— За гигантските метални змии? Не, но явно е видял нещо, което го е уплашило.

— Обзалагам се, че е било изплаваща подводница. Южноафриканският военноморски флот сигурно патрулира из тези води.

— Възможно е — съгласи се Слоун. — А ние си имаме достатъчно работа, за да търсим морски змии или подводници. Днес следобед ще се срещнем с Лука и ще измислим как да действаме.

Когато слънцето започна да изгрява, те вече бяха в стаите си в елегантния „Свакопмунд“. Слоун взе дълъг душ, за да отмие от кожата си пясъка и лепнещото усещане за сол. Трябваше да избръсне краката си, но отложи неприятното задължение и остана под горещата вода, която отпускаш стегнатите мускули на раменете и гърба й.

Избърса се и се мушна гола под завивките. В сънищата й чудовищни змии се биеха една с друга в открития океан.