Брегът на скелетите

16.

Кабрило присвиваше очи и гладеше далеч напред, без да обръща внимание на черните облаци, които се трупаха източно от него. Когато той и Слоун излязоха от Уолвис, липсваха всякакви предупреждения за влошаване на времето, но в тази част на света това нямаше голямо значение. Само за няколко минути можеше да започне пясъчна буря и да скрие хоризонта от единия край до другия. Сега изглежда се случваше точно това.

Той хвърли поглед на часовника си. Изгревът щеше да започне след час. Поне самолетът на Тони Риардън беше излетял преди четири минути от столицата на Намибия Виндхук за Найроби и от там за Лондон.

Снощи бяха пресрещнали „Пенгуин“ на около километър и половина от входа на пристанището. След като обясниха какво се бе случило с Папа Хайнрик, Джъстис Уленга се съгласи да откара лодката си на север до друг град и за седмица или две там да лови риба. Кабрило взе Тони Риардън на спасителната лодка.

Британският чиновник горчиво се оплака от положението, бълвайки упреци срещу Слоун, Кабрило, Де Беерс, Намибия и всичко останало, което му дойде на ум. Хуан му даде двадесет минути да излее яда си, докато чакаха в открито море. Когато стана ясно, че това може да продължи с часове, Кабрило му даде ултиматум: да млъкне или ще го нокаутира.

— Няма да посмееш! — изкрещя англичанинът.

— Господин Риардън, не съм спал двадесет и четири часа — отговори Хуан и пристъпи към него, така че лицата им се доближиха на няколко сантиметра. — Току-що видях тялото на човек, който е бил нечовешки измъчван, преди да бъде убит, и по мен стреляха около петдесет пъти. На всичко отгоре започва да ме боли глава. Затова ще слезеш в каютата, ще седнеш на една от пейките и ще си държиш устата затворена.

— Ти не можеш да ми…

В последната секунда Хуан намали силата на удара, за да не счупи носа на Риардън, но все пак крошето беше достатъчно силно и го запрати с трясък през люка в пътническата каюта на спасителната лодка. Там той се стовари в неравна купчинка на пода.

— Предупредих те — каза Кабрило и насочи отново вниманието си към задачата да държи плавателния съд срещу вятъра, докато чакаха да се разсъмне.

Те лежаха на котва няколко мили в морето, а рибарският флот на Уолвис плаваше покрай тях, поел в търсене на дневния улов. Приготвиха се да влязат в пристанището едва когато Хуан проведе няколко разговора по сателитния си телефон. Риардън остана долу, масажирайки подутата си челюст и още по-нараненото си его.

Когато Кабрило вкара спасителната лодка в котвеното място, едно такси вече чакаше на кея. Той се погрижи Слоун и Тони да останат долу, докато той представяше паспорта си на митническия служител. Тъй като нямаше нужда от виза, след повърхностен оглед на лодката и на вече подпечатаните паспорти на британците, те бяха свободни да напуснат пристанището.

Той плати, за да заредят резервоарите на лодката, и даде на момчето на помпата достатъчен бакшиш, за да е сигурен, че ще изпълни задачата си както трябва. Извади глока от двойното дъно, където го беше скрил, и провери дали няма нещо подозрително, преди да помаха на таксито да се приближи и да настани двамата си другари на задната седалка.

Те прекосиха река Свакоп и се понесоха бързо през Свакопмунд на път за летището. Тъй като единият от снощните стрелци се оказа хеликоптерен пилот, Кабрило не посмя да поеме риска да наеме частен самолет, който да изведе Риардън бързо от страната. Но днес беше единият от четирите дни седмично, когато „Еър Намибия“ имаше полет от крайбрежния град за столицата. Хуан беше изчислил времето на тяхното пристигане в града така, че Риардън да прекара само няколко минути на летището, преди да излети, а връзката му в Найроби, да бъде най-скорошният полет, напускащ Кения.

Хуан забеляза един двумоторен самолет, спрял на писта доста далеч от останалите машини. Това беше наетият от Тайни Гундерсон, главния пилот на Корпорацията, самолет за десанта. Ако всичко вървеше по план, едрият швед вече трябваше да е на път с техния „Гълфстрийм V“. Хуан се поколеба дали да не изведе Риардън от Намибия с техния самолет, но реши, че няма да може да издържи толкова дълго в компанията на този човек.

Тримата влязоха заедно в малкия терминал. Сетивата на Кабрило регистрираха всяка подробност, която изглеждаше не на място, макар че техните противници би трябвало все още да вярват, че те са мъртви. Англичанинът се регистрираше за полета си, а Слоун го уверяваше, че ще опакова вещите му, които бяха още в хотела, и ще му ги донесе в Лондон, щом тя и Кабрило завършат своето проучване.

Риардън измърмори нещо неразбираемо.

Тя знаеше, че той не възприема разумните й доводи, но не можеше да го обвинява. Тони мина през проверката, без да погледне назад, и скоро изчезна от погледите им.

— Добър път, господин глупако — измърмори саркастично Хуан и двамата излязоха от терминала, за да се върнат в града е таксито. Насочиха се право към квартала, където живееше Таумангулука, водачът на Слоун. Макар и посред бял ден, Хуан беше благодарен, че е пъхнал пистолета си под колана. Повечето къщи бяха двуетажни и им липсваше немското влияние, характерно за по-добрите части на града. Останалото от почти побелелия асфалт беше осеяно с дупки. Дори в този ранен час на деня мъжете вече се разтакаваха във входовете на къщите. Малкото деца, които се виждаха на улицата, ги наблюдаваха с наплашени очи. Въздухът беше изпълнен с миризмата на пържена риба и всемогъщия прах от пустинята Намиб.

— Не съм много сигурна в коя сграда живее — призна си Слоун. — Обикновено го оставяхме пред входа на някакъв бар.

— Кого търсите? — попита шофьорът на таксито.

— Викат му Лука. Той е нещо като водач.

Таксито спря пред една грохнала сграда, чийто партер беше зает от подобен на дупка ресторант и магазин за дрехи втора употреба. Заради прането, което се вееше на прозорците, Хуан заключи, че на втория етаж бяха апартаментите. След едно натискане на клаксона, някакъв кокалест тип излезе от ресторанта и се наведе към таксито. Двамата намибийци размениха няколко думи и мъжът посочи нагоре по улицата.

— Каза, че Лука живее на две преки от тук.

Минута по-късно спряха пред входа на друга сграда, по-очукана и от останалите. Обшивката от дъски беше избеляла и напукана, а вратата на единствения вход беше увиснала на едната си панта. Краставо куче опика ъгъла и подгони някакъв плъх, който беше изскочил от основите на сградата. Отвътре се чуваше плач на дете, който звучеше като сирена.

Кабрило отвори вратата на таксито, слезе и застана на тротоара. Слоун се плъзна по седалката и слезе откъм неговата врата, защото не искаше дори ширината на таксито да я отделя от него.

— Ти ще ни почакаш тук — каза Кабрило на шофьора, подаде му стодоларова банкнота и му показа още три.

— Няма проблеми.

— Как ще разберем кой е неговият апартамент? — попита Слоун.

— Не се тревожи, ако сме попаднали където трябва, ще научим.

Кабрило я поведе към къщата. Вътрешността беше сумрачна, но горещината остана все така потискаща, а от миризмата човек можеше да припадне. Вонята на бедността е една и съща по цял свят. На първия етаж имаше четири жилища. В едното от тях плачеше детето. Хуан се спираше за малко пред всяка от външните врати, за да огледа евтините брави. След това, без да каже нещо, тръгна по стълбите към втория етаж.

На площадката чу онова, от което най-много се страхуваше — дразнещото бръмчене на мухи. Бръмченето се засили и вече звучеше като нестройна мелодия. Миризмата ги блъсна в носовете само секунди по-късно. Вонята беше толкова силна, че задушаваше всички останали. Това беше мирис, който познаваше на подсъзнателно равнище, макар никога да не го беше подушвал. Сякаш човешкият мозък беше кодиран да разпознава разлагането на същество от неговия собствения вид.

Ушите и носът отведоха Хуан до жилището в дъното. Вратата беше затворена и ключалката нямаше вид на повредена.

— Пуснал е убиеца да влезе, значи го е познавал.

— Пилотът?

— Вероятно.

Хуан ритна вратата. Дървото около бравата беше толкова чупливо, че поддаде. Мухите забръмчаха яростно, а вонята стана толкова силна, че щеше да ги задуши. Слоун за малко да повърне, но не отстъпи.

Стаята беше изпълнена с бледа светлина, която се прецеждаше през мръсното перде, закриващо единствения прозорец. Имаше малко мебели: стол, маса и легло. До него стоеше сандък, който служеше за нощно шкафче. Препълненият пепелник, който се мъдреше на него, беше импровизиран от тас на автомобил. Преди тридесетина години стените са били варосани, но десетилетията дим ги бяха оцветили в кафеникаво, върху което се открояваха тъмните петна от размазани по мазилката насекоми.

Лука лежеше върху неоправеното легло по мръсни боксерки и неразвързани високи обувки. Гърдите му бяха подгизнали от кръв.

Потискайки гаденето си, Хуан огледа раната.

— Малък калибър. Двадесет и втори или двадесет и пети. Застрелян е от упор. Виждам изгарянията от барутните газове. — Той погледна към капките кръв по дюшемето между леглото и вратата. — Убиецът е почукал на вратата и щом Лука му е отворил, веднага е стрелял. После го е блъснал на леглото така, че да не вдигне шум, когато се стовари на пода.

— Да не мислиш, че на някого в сградата ще му направи впечатление, дори и да чуе?

— Вероятно не, но нашият човек е бил внимателен. Обзалагам се, че ако снощи бяхме огледали останките от моторницата, щяхме да намерим пистолет със заглушител.

Хуан огледа всеки сантиметър от жилището, търсейки нещо, което би могло да му подскаже каква е причината за убийството. Под умивалника откри купчина марихуана, а под леглото наръч порнографски списания, но нищо повече. Нямаше нищо скрито в няколкото кутии с продукти, нито в кошчето за боклук, в което се въргаляха угарки и пластмасови чашки от кафе. Той опипа дрехите, хвърлени на купчина до леглото. Откри единствено няколко монети в местната валута, празен портфейл и джобно ножче. Джобовете на дрехите, които висяха на пирони по стената, също бяха празни. Той се опита да вдигне прозореца, но той беше закован.

— Ако не друго, поне потвърдихме смъртта му — подхвърли той мрачно, докато излизаха от жилището.

Преди да тръгнат надолу, Кабрило се отби да надникне в общата тоалетна в края на коридора. Направи го само от педантизъм.

— А сега какво?

— Бихме могли да огледаме офиса на хеликоптерния пилот — предложи Хуан не много въодушевено. Беше сигурен, че южноафриканецът е замел следите си и няма да намерят нищо интересно.

— Онова, което в действителност бих искала да направя, е да се върна в хотела си, да вземе най-продължителната вана в историята и да спя поне двадесет и четири часа.

Хуан беше стигнал края на площадката, когато видя проблясването на светлина откъм увисналата на една страна входна врата, сякаш някой току-що бе влязъл в сградата. Той бутна Слоун назад и измъкна пистолета.

Как може да съм толкова тъп, помисли си той. Те трябва да са се усетили, че нещо се е объркало при нападението им срещу „Пенгуин“ и при убийството на Папа Хайнрик. Ако някой разследва какво се е случило, със сигурност ще се отбие и в жилището на Лука.

В зрителното му поле се появиха двама мъже, стиснали в ръцете си злокобни малки автомати. Веднага след тях крачеше трети, който също носеше чешки автомат „Скорпион“. Хуан знаеше, че щеше да повали един от тях с първия си изстрел, но нямаше да може да застреля и другите двама, без да превърне стълбището в касапница.

Той тихо заотстъпва назад, стиснал Слоун здраво за китката. Тя беше усетила напрежението в хватката му, защото нищо не каза и запристъпва колкото може по-тихо.

Коридорът беше капан и след пет секунди убийците щяха да ги затворят в него. Хуан влезе с трясък в стаята на Лука.

— Не мисли. Просто ме следвай.

Затича се към прозореца и се гмурна с главата напред през стъклото. То се пръсна и острите ръбове разкъсаха дрехите му. Когато се бе опитал да отвори прозореца, Хуан беше забелязал колибата е покрив от гофрирана ламарина точно под жилището на Лука. Той се стовари върху него, ожули кожата на дланите си и за малко не изпусна глока. Металът беше парещо горещ и плътта му засмъдя. Докато се плъзгаше надолу, се претърколи по гръб. Когато стигна до края на ламарината, замахна с крака и направи стегнато салто напред. Приземяването не би му спечелило олимпийски медал, но все пак той успя да остане прав, докато парчетата стъкло барабаняха по земята като ледени иглички.

Не обърна никакво внимание на възрастния мъж, който кърпеше рибарска мрежа в сянката на колибата. Минутка по-късно чу Слоун да се приземява върху ламарината. Тялото й се плъзна и тя падна от края на покрива, но Хуан я подхвана. Тежестта й го накара да приклекне.

В същия миг на покрива се появиха дупки, големи колкото двадесет и петцентови монети, а малко по-късно трясъкът на автоматична стрелба наруши спокойствието на улицата. Парченца коноп се разхвърчаха наоколо, когато в голямата мрежа попаднаха няколко откоса. Рибарят стоеше доста далеч от края на покрива и Хуан нямаше защо да се тревожи за него. Той хвана Слоун за ръката и двамата хукнаха наляво към улицата, която изглеждаше по-оживена.

Когато изскочиха изпод покрива, около тях се посипаха куршуми. Скорпионът е създаден за близък бой, а и стрелецът беше твърде възбуден, за да успее да укроти прословутото с неточността си оръжие. Хуан и Слоун намериха временно убежище зад един петтонен камион МАН.

— Добре ли си? — попита той, дишайки тежко.

— Да, съжалявам само, че ям като прасе, откакто пристигнахме тук.

Кабрило рискува да погледне откъм задната част на камиона. Единият от стрелците се спускаше внимателно по покрива, прикриван от другарите си, застанали на прозореца на Лука. Те забелязаха Хуан и обсипаха камиона с куршуми. Той отново хвана Слоун за ръката и двамата забързаха към кабината. Високият контейнер в каросерията ги скриваше от прозореца и Хуан се прехвърли от гума на гума до стъпалото на кабината. Държеше пистолета си в готовност и стреля, преди автоматчиците горе да го видят на това неочаквано място. Разстоянието беше само двадесетина метра, но кабината помогна на Хуан да компенсира разликата във височината. Куршумът се заби в стрелеца на покрива и откъсна парче от дясната му ръка. Автоматът му описа дъга във въздуха, когато той изгуби равновесие и се плъзна по гофрираната ламарина. Затъркаля се по наклона и се стовари толкова силно на земята, че пукането на строшените му кости се чу по цялата улица.

Хуан се наведе, за да се прикрие, преди останалите убийци да открият позицията му.

— Какво ще правим сега? — попита Слоун с широко отворени очи.

— Единият ще остане на прозореца, за да следи дали няма да избягаме, а другият ще слезе по стълбите. — Хуан се огледа наоколо.

Макар че тази част на града по принцип не беше кой знае колко оживена, сега улицата беше пуста. Канавките бяха запушени с отпадъци и Хуан очакваше всеки миг да види пустинни тръни, носени от вятъра.

Той отвори вратата на камиона откъм седалката на пътника и видя, че ключовете не са на таблото. Франклин Линкълн би могъл да го запали с кабелите за по-малко от минута, но Хуан не беше толкова ловък. Стрелецът щеше да се нахвърли върху им много преди да е успял да потегли. Той стрелна още един бърз поглед към жилището. Убиецът се беше дръпнал навътре, но със сигурност имаше отлична видимост към камиона.

Мисли, мамка му, мисли.

Сградата до тях някога трябва да е била супермаркет, но прозорците й бяха заковани с листове шперплат. Нагоре по улицата имаше градинка, покрита по-скоро с мръсотия, отколкото с трева, а след нея започваха още жилищни сгради и малки еднофамилни къщи, които сякаш се подпираха една друга, за да не паднат.

Той почука с кокалчета по резервоара на камиона. Издрънча на празно, но не съвсем. Отви капачката и видя как парите на дизела затрепкаха в горещия въздух.

Някои неща Хуан винаги носеше със себе си: миниатюрен компас, джобно ножче, малко фенерче с ксенонова крушка и запалка „Зипо“, която можеше да продължи да гори, щом се завърти колелцето. Той отряза с ножа парче от долния край на ризата си и го запали със зипото. След това дръпна Слоун към предната част на камиона и хвърли запаления плат в резервоара.

— Стъпи на бронята, но не се надигай и дръж устата си отворена — предупреди я той и се погрижи да запуши и ушите си.

Ако резервоарът беше пълен, взривът щеше да разцепи камиона. Макар да имаше гориво само на дъното, експлозията се оказа по-силна, отколкото Хуан очакваше. Въпреки че беше защитен от кабината и от моторния блок, той все пак усети пърлещата горещина. Камионът заподскача на амортисьорите си, сякаш улучен от снаряд, а главата на Кабрило зазвънтя, като че ли го бяха ударили с чук.

Той скочи обратно на земята, за да види какво е постигнал. Както се беше надявал, взривът бе натрошил шперплата, който предпазваше витрините на супермаркета, и бе издухал парчетата стъкло чак до празните рафтове.

— Слоун, идвай!

Ръка за ръка те побягнаха в тъмната вътрешност на магазина, докато пламъците поглъщаха камиона навън. В дъното на постройката имаше врата, която водеше към складовете и товарната рампа. Хуан запали фенерчето и плъзна лъча му по стените, търсейки изход. Предположи, че убийците са разбрали къде се намират, затова не положи усилия да бъде тих. С един изстрел строши катинара на веригата, която подсигуряваше вратата отвътре, и я бутна да се отвори.

От другата страна на улицата зад супермаркета се намираше кеят, където между потрошените рибарски лодки и огънатите дъски на пристаните ги очакваше спасителната лодка, която им се стори като роден дом.

Те хукнаха с все сили, пресякоха улицата и се втурнаха насред лабиринта от преплетени пристани. Един от стрелците се показа на задната врата на магазина и се затича след тях.

Рибарите, които работеха по лодките си, и децата, които си играеха на въже, все още стояха загледани в пушека над изоставения магазин, когато Хуан и Слоун профучаха край тях. Дървените пристани бяха хлъзгави от плесента и рибешката слуз, но те не забавиха бяга си.

Стържещият вой на автомат, наподобяващ моторен трион, проряза въздуха. Хуан и Слоун се проснаха по корем, запълзяха по хлъзгавите дъски и се хвърлиха от кея в малка плоскодънна лодка с извънбордов мотор, монтиран на кърмата. Хуан се надигна веднага, но остана приведен, защото куршумите започнаха да се разплескват в дървото и над главата му полетяха трески.

— Запали двигателя — нареди той на Слоун и надникна над борда на лодката. Стрелецът беше на четиринадесет метра от тях, но заради странната конструкция на пристаните трябваше да извърви още толкова, за да ги наближи. Той се опита да стреля, когато видя темето на Кабрило, но пълнителят му беше празен.

Слоун рязко дръпна връвчицата на стартера и за тяхно облекчение двигателят запали още на втория опит. Хуан отвърза лодката, а Слоун даде газ. Малкият плавателен съд се откъсна от мястото си и се стрелна към завързаната по-надолу спасителна лодка. Убиецът изглежда осъзна, че жертвите се измъкват и че е прекалено късно да ги последва. Намибия все още имаше полиция и след престрелката сигурно всяко ченге в Уолвис и Свакопмунд се беше отправило към пристанището. Той хвърли оръжието си във водата, за да премахне всички доказателства, и се втурна обратно по пътя, по който беше дошъл.

Носът на малката лодка се долепи до борда на голямата. Хуан я задържа да не мърда, докато Слоун се прехвърли на борда. Той я последва, наведе се и завъртя газта на извънбордовия двигател, изпращайки лодчицата напряко през залива.

После отвърза въжетата и запали двигателя за рекордно кратко време. След няколко минути профучаха покрай външния буй и се насочиха към открито море. Хуан поддържаше прав курс, който щеше да ги изведе колкото може по-бързо в международни води в случай, че ги подгони пристанищният патрул. А щом изкара подводните криле и издигна дъното на лодката над водата, никой вече не би могъл да ги хване.

— Как си? — попита Хуан, след като се увери, че всичко с курса им е наред.

— Ушите ми още пищят — отговори Слоун. — Това беше най-шантавото нещо, което съм виждала.

— По-шантаво от това да помагаш на жена, преследвана от кой знае колко убийци? — закачи я той.

— Добре де, второто по шантавост — на устните й се появи усмивка. — А сега ще ми кажеш ли кой си всъщност?

— Предлагам ти сделка. След като проверим района, където Папа Хайнрик е видял металните змии, и разберем какво става, ще ти разкажа историята на своя живот.

— Съгласна.

Според джипиеса те скоро пресякоха дванадесетмилната зона на Намибия и Хуан отне от газта, за да спусне лодката във водата.

— Двигателите гълтат страшно много гориво, когато лодката е на криле — обясни той. — Ако искаме да стигнем до мястото и да се върнем, трябва да караме с около петнадесет възела. Аз ще поема първата вахта. Защо не слезеш долу? Не мога да ти предложа вана, но има достатъчно вода, за да се освежиш, и после можеш да поспиш. Ще те събудя след шест часа.

Тя леко докосна бузата му с устни.

— Благодаря ти за всичко.

Дванадесет часа по-късно те вече наближаваха района, където уж се криеха металните змии. Вятърът се беше усилил, защото през пустинята премина буря, която се сблъска с влажния студен въздух над океана. Кабрило не се притесняваше да посрещне буря в спасителната лодка. Онова, което го тревожеше, беше намаляването на видимостта, което щеше значително да затрудни търсенето им. И като капак, статичното електричество, което се трупаше в атмосферата, подлудяваше електрониката на лодката. Не можеше да изкара и звук от сателитния телефон, а радиостанцията на всички вълни приемаше само смущения. Когато за последен път провери показанията на джипиеса, той не приемаше достатъчно сигнали от летящите в орбити над главите им сателити, за да определи точното им местоположение. Дълбокомерът показваше нула метра, което бе невъзможно, и дори жирокомпасът разиграваше театър, като се въртеше бавно в течността, сякаш магнитният полюс се намираше навсякъде около тях.

— Много ли ще бъде тежко? — попита Слоун и кимна с глава по посока на бурята.

— Трудно е да се каже. Изглежда няма да вали, но това може бързо да се промени.

Кабрило вдигна бинокъла до очите си и бавно огледа хоризонта, синхронизирайки движенията си с бавното полюляване на вълните, така че да бъде на максимална височина, докато проучва всяка посока.

— Нищо не се вижда, освен вода — съобщи той. — Не ми е приятно, че трябва да го кажа, но без сателитната навигация не мога да съставя добра координатна система на издирването, така че там само ще се повъртим.

— Какво искаш да направим?

— Вятърът духа постоянно от изток. Мога да го използвам за ориентир така, че да поддържаме курса. Вероятно ще можем да търсим, докато се стъмни. Да се надяваме, че бурята ще свърши на разсъмване и тогава ще може отново да използваме джипиеса.

По груба преценка Хуан караше лодката по широки една миля отсечки, носейки се насам-натам по огромния океан, сякаш косеше ливада. Докато претърсваха района, вълните ставаха все по-големи и вече се издигаха на три метра, а вятърът се усилваше, носейки вкуса на пустинята далеч навътре в океана.

С всяка нова претърсена отсечка двамата се убеждаваха все повече, че всички са били прави да смятат стария Папа Хайнрик за луд и че неговите метални змии не са нищо повече от бълнуване в делириум тременс.

Когато Кабрило видя бялото проблясване в далечината, реши, че е пяна по гребена на вълната. Въпреки това задържа погледа си на същото място и когато се издигнаха на върха на друга вълна, петното си беше там. Той взе бинокъла от поставката. Внезапното му раздвижване след толкова часове на неподвижност привлече вниманието на Слоун.

— Какво има?

— Не съм сигурен. Може и нищо да не излезе.

Той изчака, докато следващата вълна повдигна спасителната лодка, и пак насочи бинокъла към далечното проблясване. Отне му няколко секунди да проумее какво вижда. Беше невероятно.

— По дяволите — измърмори той, провличайки всяка дума.

— Какво? — извика развълнувано Слоун.

— Виж сама — отговори той и й подаде бинокъла. Докато тя нагласяваше окулярите, за да паснат на тясното й лице, Хуан продължаваше да гледа натам. Опитваше се да прецени мащаба, но реши, че това не е възможно. Въпреки че нямаше с какво да го сравни, то сигурно беше над триста метра дълго. Той се запита как Джордж Адамс е успял да го пропусне по време на разузнавателния си полет над района.

Тогава от белия обект избухна силна светлина, която проблесна към трупащите се облаци. Обсегът й беше два километра, а може би и малко повече, но при скорост повече от хиляда и шестстотин километра в час произведената в Израел противотанкова ракета „Спайк МР“ гълташе толкова бързо разстоянието, че остави на Хуан само няколко секунди да реагира.

— Ракета! — изрева той.