Брегът на скелетите

27.

Когато „Орегон“ се появи на хоризонта, никой от бандитите в бързите лодки с извънбордови двигатели, които танцуваха около подпорите на третата платформа, не му обърна внимание. Единствената им мисъл беше как да се изкатерят по стълбата в единия от пилоните и да завземат платформата. Засега опитите им се осуетяваха от работниците отгоре, които насочваха водните оръдия към пилоните и запращаха терористите обратно във водата. Но това не беше толкова лесно. Мъжете в лодките непрекъснато стреляха по извисяващата се на дванадесет метра височина платформа и от време на време улучваха. Постепенно служителите на „Петромакс“ намаляваха. Понякога човекът просто рухваше на платформата, но имаше и такива, които прехвърляха перилата и се стоварваха във водата. Тогава нападателите надаваха радостни възгласи. Между водните оръдия и автоматите се водеше война на изтощение и изходът й беше лесно предвидим и неизбежен.

Седнал пред командния пулт на оръжейните системи, Марк Мърфи наблюдаваше едновременно изображенията, изпращани от половин дузина камери, както и отварящите се на екрана прозорци с данни за интегрирания арсенал на „Орегон“. Ерик Стоун седеше на работната станция до него. Едната му ръка бе отпусната върху джойстика, който контролираше руля, водометните движители и насочващите дюзи, а другата леко докосваше ръчките на дроселите.

— Господин Стоун, спрете ни на петстотин метра от платформата — нареди Макс от стола на председателя, — и пригответе носа за стрелба с ротационните картечници „Гатлинг“. Уепс, вдигни металните капаци, покриващи редута на гатлинга, и бъди готов за стрелба по моя заповед.

Тайни Гундерсон описа широк кръг около платформата с безмоторния апарат, така че Марк да може да подбере мишените. Мърф назова четирите лодки, носещи се под платформата, „Танго 1 до четири“ и щом ги вкара в електронния мозък на кораба, компютърът вече не ги изпускаше от поглед. Високо горе на носа се показа шестцевната ротационна картечница „ГЕ а61А1“. Въртящите се цеви започнаха да се накланят и прицелват, а компютърът компенсираше движението на „Орегон“, чийто корпус нежно се полюшваше от вълните и скоростта на носещите се в далечината лодки.

— „Номад“ до „Орегон“. Стигнахме до платформата — гласът на Хуан се разля от скритите високоговорители и изпълни помещението.

— Време беше, „Номад“ — отговори Макс. — „Дискавъри“ чака от две минути.

— По пътя насам се отбихме за по кафе и сладки. Вие на позиция ли сте?

— Само вас чакахме, за да спуснем спасителната лодка. Време е да започваме.

— Готови сме!

Макс смени каналите на комуникационната конзола пред него.

— Командният център вика спасителната лодка. Майк, наред ли е всичко?

— Готови сме — отговори Троно. Гласът му беше безизразен от пълното съсредоточаване върху предстоящото.

— Спускайте и късмет!

На палубата, скрита от петролната платформа от надстройките, спасителната лодка беше натъпкана с шейсет бойци, които на практика бяха седнали един върху друг. Лебедките вдигнаха лодката от поставките, завъртяха я над релинга и бавно започнаха да я спускат. Щом докосна водата, Майк освободи стоманените въжета и запали двигателя.

Когато Троно напусна военновъздушните сили след шест години служба като парашутист спасител със седем успешни спасявания на свалени пилоти в досието си, той поработи известно време като професионален състезател с бързи катери. Тръпката да се носиш с повече от сто и шейсет километра в час по водата донякъде задоволяваше глада му за адреналин, но когато му се удаде възможност, се съгласи веднага Да започне работа в Корпорацията. Благодарение на това сега Корпорацията разполагаше с опита на един от най-добрите кормчии на лодки.

За нула време той насочи спасителната лодка по курса. После извади водните криле и добави скорост. Грозният на вид плавателен съд се понесе по водата като делфин, като внимаваше да не навлиза в обсега на терористите и чакаше заповед да завие на изток и да стовари хората на брега близо до резервоарите на „Петромакс“. От тук той щеше да поведе контраатаката срещу хората на Макамбо и да им отнеме контрола над този район.

На платформата, която беше цел на „Орегон“, неочаквано стана експлозия. Тайни увеличи изображението и видя как двама терористи в една от алуминиевите лодки презареждат ерпеге. От една тясна метална платформа, откъдето преди минута двама работници заливаха със стотици литри вода нападателите, сега се издигаше черен пушек. Мъжете бяха убити, а водното оръдие бе огънато като парче тел.

— Има ново обаждане от „Петромакс“ до седалището им в Делауеър — съобщи Хали, вдигайки пръст за тишина, докато слушаше. — Ще изоставят платформата.

— Не, няма — ядно изсъска Макс. — Уепс?

— Държа ги на мушка.

Марк освободи предпазителите на гатлинга и даде разрешение на компютъра да открие огън. Ротационната картечница можеше да изстрелва по шест хиляди 20-милиметрови куршуми от обеднен уран в минута. Мърф беше намалил скоростта на въртене на цевите, затова през двете секунди, докато се въртяха, от тях излетяха само осемдесет куршума. Шумът беше като от голям циркуляр.

Терористите, които още надаваха радостни викове под платформата, така и не разбраха какво им се случи. Четирите лодки се разлетяха на всички страни и за миг две от тях изчезнаха, превърнати в късове строшен алуминий и изпарена плът.

Гатлингът беше разрушил „Танго“ 2 и 4. Вероятно кормчията на „Танго“ 1 беше видял откъде идва огънят, защото зави рязко, скри се зад един от пилоните и не се появи повече в мерниците на „Орегон“. Компютърът изчака миг по-дълго, отколкото на Мърф му беше приятно, и когато натисна бутона, за да изключи автоматичния контрол на огъня, той си отбеляза наум да провери програмата на системата.

На основния плосък екран на стената се появи кръстчето на мерника, което показваше къде сочи в момента цевта на картечницата — в заобления бетонен подпорен пилон. Мърф намали увеличението на камерата и видя как четвъртата лодка ускорява към следващата петролна платформа. С леко движение на джойстика той центрира кръстчето върху бягащия плавателен съд и продължилото секунда докосване на спусъка я прати в небитието.

Той включи оръжието отново на автоматичен режим и картечницата се завъртя обратно към платформата за последната лодка. Част от кърмата й се показа иззад един от пилоните. Мишената не беше по-голяма от тридесетина сантиметра. Макар че корабът беше на петстотин метра от петролната платформа и не беше стабилен, това му беше предостатъчно. Гатлингът излая отново. Извънбордовият двигател се взриви, изхвърли лодката над водата, а осемте терористи в нея се разлетяха във всички посоки. Някои бяха запратени в морето, други размазани в пилона, а двамина бяха просто разкъсани от куршумите.

— Третата платформа е обезопасена — докладва Макс и издиша дълбоко.

— Кормчия, закарай ни при последната — изръмжа той, защото знаеше, че на двата подводничарски отряда нямаше да им е толкова лесно.

Кабрило си помисли същото, докато се свиваше на откритата стълба, която се спускаше отстрани на платформата. Под него петролният разлив пулсираше като живо същество, докато убиваше океана под себе си. Той се беше разпрострял като мастиленочерна настилка, докъдето му виждаха очите, и вероятно беше стигнал до бетонния вълнолом, ограждащ терминала на „Петромакс“. Благодарение на освежаващия ветрец от юг, вонята не беше толкова тежка както преди, но смрадта на отровните химикали още висеше във въздуха.

За разлика от великанските петролни платформи в Северно море или Мексиканския залив, които подслоняваха стотици работници в продължение на месеци и се издигаха по-високо от доста небостъргачи, тази платформа не беше по-голяма от 125 квадратни метра, а над нея се извисяваш паякоподобната плетеница на сондажната кула и ярко оцветеното рамо на верижния кран, който вдигаше и спускаше товарите от снабдителните корабчета.

На палубата й имаше няколко метални постройки, които стърчаха над цялата конструкция. Вероятно в едната беше командният център, а другата подслоняваше машините за регулиране на петролния поток от сондажния кладенец през петролопровода по дъното на океана. По палубата минаваше цяла плетеница тръби и в допълнение на този хаос тя беше осеяна и с оборудване: строшени бургии, сондажни лостове, както и няколко малки контейнера, които очевидно се използваха за складове. Макар да беше само на няколко години, платформата беше облепена с ракообразни и изглеждаше зле поддържана. Хуан реши, че липсата на трупове на работници е добър знак.

В подножието на сондажната кула от недрата на земята неспирно извираше дебела петролна струя. Абаносовият фонтан се издигаше на най-малко четири-пет метра височина, преди да рухне под собствената си тежест, за да бъде заменен веднага от нова порция суров петрол. Гъстата течност изтичаше през отворите на сондажната платформа и се изливаше в Атлантическия океан. При това количество петрол, който извираше от сондажния кладенец, не беше възможно да се определи дали петролопроводите са тежко повредени или са отворени само обезопасителните клапани.

Кабрило не забравяше, че някоя случайна искра може да подпали петрола. Взривът сигурно щеше да изкорени дърветата по крайбрежната ивица.

Когато той и екипът му стигнаха в горния край на платформата, терористите се щураха наоколо. Неколцина гледаха безразлично над перилата, за да се уверят, че никой не се приближава, но като цяло изглежда бяха уверени, че държат положението под контрол.

Едва когато „Орегон“ се приближи към третата платформа и унищожи техните другари, те отново се сетиха за дисциплината. Водачът на отряда от тридесетина души постави постове, за да наблюдават за приближаващи се кораби, и нареди на останалите да приготвят оръжията си в случай, че товарният кораб се насочи насам. Когато патрул от четирима терористи започна да обхожда долната палуба на сондажната платформа, Хуан се скри заедно с останалите от екипа във верижния сандък.

Сега, когато „Орегон“ започна да се отдалечава от редицата петролни платформи, терористите отново се успокоиха. Вниманието им пак отслабна и мъжете се струпаха при далечния релинг, за да гледат как корабът ще атакува другарите им, които се опитваха да превземат последната платформа. Хуан си спомни, че мнозина от войниците на Макамбо са юноши, и разбра, че генералът, командващ бунтовниците, едва ли е предоставил на Даниъл Сингър най-добрите си бойци, независимо колко пари е получил. Той не си позволи да се впусне в размишления за бедността и безсилието, които бяха довели тези момчета тук. Сега те извършваха терористичен акт и трябваше да бъдат спрени.

Той махна на Мафана да заеме мястото му на върха на стълбата и се спусна надолу, за да обсъди положението с Линда Рос.

— Това е първата платформа, която са атакували, и затова мисля, че са я превзели без съпротива — прошепна той, макар че гласът му почти не се чуваше от боботенето на изливащия се в морето петрол. — Едва когато са нападнали втората, работниците са започнали да се съпротивляват.

— Смяташ, че са ги затворили някъде?

— Зная, че тези типове са безскрупулни, но така би било по-практично, отколкото да избият стотина работници.

— Искаш да ги намеря?

Хуан кимна.

— Щом превземем платформата, те ще ни трябват, за да спрат изтичането на петрола. А ако няма оцелели на платформата на Еди, ще трябва да ги прекараме да свършат тази работа и на нея. Вземи трима души и претърсете вътрешните пространства. Трябва да има помещение за почивка или столова. Нещо достатъчно голямо, за да побере всички работници.

— Слушам.

Кабрило не можа да не се усмихне, когато Линда поведе през вратата трима мъже, които я надвишаваха почти два пъти по ръст. Това му напомни за приказката „Златокоска и трите мечки“, макар че в случая малкото мече тежеше най-малко осемдесет килограма. Той се изкачи обратно по стълбата и залегна до Мафана. Огледа отново сцената, пресмятайки ъгли на стрелба, прикрития и места, където биха могли да отстъпят, ако се наложи. Усети погледа на Мафана и попита:

— Ти искаш просто да ги атакуваме, нали?

— Това е най-добрият план, с който разполагам — призна си бившият сержант с широка усмивка. — Освен това винаги е давал резултат.

Хуан поклати глава и даде нарежданията си. Мафана ги предаде на своите хора. Африканците започнаха безмълвно да се качват по стълбата. Кабрило беше определил местата за засада с финеса на гросмайстор, който подрежда фигурите си за последния гамбит.

Макар да бяха привикнали да се сражават в джунглата, мъжете се придвижваха добре в непривичната обстановка. Промъкваха се внимателно по платформата с търпението на опитни ловци. Ловци, прекарали младините си в преследване на най-опасната плячка от всички: човеците. Отне им десет минути да заемат позициите си. Хуан отново огледа горната платформа, за да се увери, че всички са на местата, където трябваше да бъдат. Последното, което искаше да му тежи на съвестта, беше произшествие с приятелски огън.

Остана доволен, изкачи последните няколко стъпала и се втурна към ъгъла на близкия контейнер. Притисна се в него и провери три пъти дали предпазителят на автомата е свален. Командирът на терористите стоеше на десет метра от него и говореше по голяма радиостанция вероятно с командира на цялата операция, който сигурно беше някъде на брега. Хуан свали автомата от гърба си и намести точката на лазерния прицел върху гърдите му малко наляво от центъра.

Миг по-късно червената точка беше заменена от дупка, голяма колкото десетцентова монета. Мъжът се стовари на пода, сякаш го бяха обезкостили. Заглушителят не позволи на другарите му да чуят изстрела, но няколко от тях бяха видели как водачът им пада на платформата. Терористите сякаш бяха едно цяло с общо съзнание, защото всички се разтревожиха на мига. Ръцете им стиснаха оръжията по-здраво, когато хукнаха да търсят прикритие.

Един от войниците на Кабрило откри огън с незаглушения автомат, който беше получил от оръжейната на кораба, и тридесет цеви отговориха на огъня му. Десетки куршуми полетяха над платформата, свирейки и пищейки, щом рикошираха в някакво препятствие. Кабрило се беше погрижил никой от хората му да не бъде в близост със сондажната кула, за да не стрелят бунтовниците по посока на леснозапалимия гейзер от петрол.

Шестима бунтовници паднаха още в първите секунди на битката, а Хуан премахна още двама с къс откос от хълбока, когато се опитаха да заобиколят контейнера. Въпреки това битката стана по-яростна и напрегната. Един от хората на Кабрило се завтече към запасното си прикритие, но отнесе куршум в крака. Той се стовари на коравата повърхност на платформата на три метра от Хуан. Без да се замисли и за секунда, Хуан откри огън, за да спре противниковата стрелба, изскочи на открито, хвана мъжа за колана и го повлече към избраното предварително прикритие.

— Нгеябонго — каза мъжът, притискайки с ръце бедрото си.

— Няма защо — отговори Хуан, разбирайки чувството, ако не думата. Секунда по-късно светът му се обърна наопаки, когато в далечния край на контейнера избухна граната.

На Линда й се дощя вътрешността на платформата да беше тъмна, така че да може да сложи очилата си за нощно виждане и да се сдобие с някакво предимство, но коридорът беше ярко осветен.

В четири големи халета на втория етаж бяха подслонени основно машини, но когато се изкачиха на следващото ниво, те попаднаха на цял лабиринт от пресичащи се коридори и свързани помещения. Откриха няколко малки спални, предназначени за хората, които прекарват повече от една смяна на платформата, както и офиси за административните служители. Проверката на всяко помещение ги бавеше, но нямаше друг начин. Въпреки това тя почти физически усещаше как времето ги притиска. Колкото повече време им отнемеше търсенето, толкова по-дълго председателят трябваше да се сражава само с половината от своя отряд. Не че не беше съгласна с неговата тактика, а просто искаше да участва по-пряко в сражението.

Линда надникна иззад още един ъгъл и видя двама терористи да стоят облегнати от двете страни на една врата. Бяха провесели калашниците си пред вратовете. Тя бързо се дръпна назад, но рязкото й движение привлече вниманието им. Линда посочи очите си, махна с ръка към ъгъла и вдигна два пръста. Езикът на знаците беше универсален за всеки войник и нейните хора кимнаха. Тя посочи един от тях и го накара с жест да легне на земята. Той поклати глава и посочи един от другарите си, като същевременно направи жест, сякаш стреля с пушка и вдигна палец. Не, каза той, този човек е по-добър стрелец. Линда кимна в съгласие и онзи зае позиция.

Лазерният прицел на нейния „Хеклер Кох“ чертаеше весели спирали по тавана, докато тя се промъкваше бавно към ъгъла. После внимателно свали оръжието и надникна отново зад ъгъла. Рязко изнесе автомата и гръмна единия пазач два пъти в гърдите в същия миг, когато снайперистът простреля близкостоящия един път в гърдите. Трясъкът на калашника заглуши лекия шепот на нейния автомат със заглушител.

Целият отряд на Линда изскочи иззад ъгъла и хукна към вратата. Трети пазач се появи от далечния ъгъл и всички откриха едновременно огън. Кинетичната енергия на толкова куршуми запрати тялото му в една от преградите. Когато стрелбата престана, Линда чу автоматичен изстрел иззад вратата и викове от ужас и болка.

Тя първа стигна до нея и отнесе бравата с кратък откос. После, без да спира, блъсна вратата и нахлу в помещението. Малкото й тяло се плъзна няколко метра, преди да спре, и тя умело използва инерцията, за да застане на колене с насочен и готов за стрелба автомат. Паникьосани от стрелбата пред столовата, двамина бунтовници стреляха напосоки в тълпата ужасени работници.

В помещението цареше див хаос. Мъже тичаха насам-натам и крещяха, падаха едни върху други в стремежа си да избягат от касапницата, а други се стоварваха на земята с ужасяващи рани. Линда беше блъсната от двойка мъже, които се спуснаха към вратата точно в мига, когато тя натисна спусъка и трите куршума минаха през портала, към кухнята и пробиха три дупки във вентилационната тръба от неръждаема стомана. Още двама мъже паднаха простреляни, преди тя да успее да поправи мерника си и да убие единия бунтовник с изстрел в главата.

Тримата мъже, които съставляваха нейния отряд, влетяха в столовата, крещейки на работниците да залегнат, докато се оглеждаха за втория терорист. Той престана да стреля в мига, когато Линда гръмна неговия другар, и сега се опитваше да се смеси с работниците, които хукнаха към изхода.

— Никой да не излиза — извика тя и крясъкът й почти се изгуби във врявата, но за щастие снайперистът я чу. Той и останалите се дръпнаха назад към вратата и независимо колко се напъваха работниците да си пробият път навън, не отстъпваха.

Линда се изправи на крака и започна да оглежда лицата на работниците. Беше запомнила физиономията на втория бунтовник, но сега никъде не го виждаше. Тогава зърна някакво движение откъм лявата си страна. Кухненската врата мръдна само сантиметър-два на двупосочните си панти. Тя се втурна през помещението, а мъжете отстъпваха пред нея заради оръжието в ръцете й и убийствения поглед в очите.

Когато стигна до масивната врата, тя я ритна навътре. Вратата се блъсна в нещо здраво, отвори се наполовина и отскочи назад. В кухнята не помръдна нищо, затова Линда приклекна и се запромъква бавно напред. От лявата си страна забеляза огромна съдомиялна машина и коридор, който водеше към някакъв склад, но не можеше да види нищо повече заради вратата.

Точно когато се обърна, за да провери надясно, една силна ръка я стисна за врата. Някой я издърпа и притисна цевта на автомат в бъбреците й. Терористът заговори на родния си език, бълвайки думи, които Линда не можеше да разбере, но въпреки това знаеше какво означават. Сега тя беше негов пленник и ако някой се опиташе да го нападне, той щеше да отнесе гръбнака й преди сам да загине.

На „Орегон“ му бяха достатъчни по-малко от десет минути, за да стигне до четвъртата платформа и да разчисти бунтовническите лодки от водната повърхност. След разрушаването на първия комплект моторни лодки край платформата беше останала само една, но небесното око на Тайни Гундерсон откри още три, които бягаха към танкера на товарния кей. За да не им даде възможност да подсилят отбраната по суша, Макс Хенли нареди на Мърф да ги унищожи. Разстоянието между кораба и лодките вече беше станало много голямо, когато Мърф взе на прицел последната лодка, затова беше нужен петсекунден откос преди куршумите от гатлинга да попаднат в целта. Последната лодка излетя над водата, срязана на две.

С маневра, от която корпусът изстена недоволно, Ерик завъртя „Орегон“, използвайки водните движители и насочващите дюзи, за да ускори към пристанището.

— „Орегон“ вика „Либърти“ — каза Макс в микрофона си. Макар никога да не бяха кръщавани официално, те наричаха основната спасителна лодка „Либърти“. Онази, която бяха взривили с ракета край брега на Намибия, беше прякоросана „Ор Дет“17.

— „Либърти“ слуша — отговори Майк Троно.

— Обезопасихме четвъртата платформа и сега ще заемем позиция, за да прикриваме вашата атака. — Да се приближат към добре защитаваното пристанище в невъоръжена гумена лодка щеше да е равно на самоубийство, но Кабрило и старшите служители, които бяха съставили плана, бяха уверени, че под защитата на арсенала на „Орегон“, те щяха да стъпят без затруднения на сушата.

— Разбрано, „Орегон“. Виждам ви. Струва ми се, че ще ви трябват още пет минути, преди да можем да обърнем към брега.

— Не ме чакайте — обади се Ерик от руля и даде още газ с дроселите. — Аз ще съм на позиция, преди да сте стигнали на километър от брега.

Макс отвори нов прозорец на монитора си, за да провери състоянието на възлюбените му двигатели и видя, че Стоун ги държи в режим малко под червената линия. Всички опасения, че може да са били повредени, когато заседнаха в река Конго, сега се разпръснаха. Старото корито даваше всичко от себе си.

— Плаваме към целта.

Майк въртеше мързеливи кръгчета с лодката на подводни криле на три километра от брега, докато стане време да нанесат свря удар. Той завъртя руля на изток и се насочи към многобройните огромни складови резервоари в южния край на пристанището. От въздушната картина, която безпилотният апарат беше предал в командния център, се видя, че тук има най-малка активност на бунтовници, но без съмнение щяха да ги забележат, докато се приближават, и да прехвърлят хора, за да отблъснат нападението.

Той трябваше да заобиколи петролния разлив, чиито отделни части бавно се срастваха в едно огромно петно. Нямаше как да прецени размерите му, но от онова, което можеше да види, приликата му със замърсяването на залива Принс Уилям, след като „Ексон Валдез“ се надяна на рифа Блай, ставаше все по-голяма.

Той стоеше в задния кокпит, за да си осигури 360-градусово зрително поле, и не чу появата на безмоторния апарат над лодката заради шума от нейните двигатели. Тайни го държеше на не повече от шест метра над лодката и когато леко я подмина, размаха криле, преди да го стрелне напред към вълнолома.

— Шантаво копеле — измърмори Тайни с кисела усмивка и хвърли поглед към плоския екран, който беше монтирал набързо снощи.

Всичко изглеждаше непроменено, откакто безпилотният самолет беше прелетял на съоръжението. Около резервоарите и електростанцията не се виждаха терористи. Едва когато насочи апарата на север, започнаха да се мяркат бунтовници. Някои пазеха портала, останалите пресушаваха цяла армада от цистерни. Дебели черни змии петрол се стичаха от задниците им и се виеха към вълнолома. Друга група се намираше на товарния док и приготвяше втори комплект танкерни маркучи, за да започнат да изливат петрола в морето. Линк щеше да поведе нападението в тази посока, щом Майк и хората му дойдеха да ги подкрепят.

И тогава, когато вече се намираха на километър и половина от кея, който беше най-близо до района със складовите резервоари, той видя, че ги бяха забелязали. Мъжете тичаха по прокарания върху насипа път и се качваха в коли на „Петромакс“, за да прекосят по-бързо концесията. Придвижваха се с камиони, повдигачи и дори с един доста голям кран. С една дума, използваха всичко, което техният командир успя да запали. Други бързаха пешком, събирайки се стихийно на групи.

— „Орегон“, виждаш ли това, което виждам аз?

— Да — отговори Макс.

Марк Мърфи вдигна металните плочи върху корабното 40-милиметрово автоматично оръдие „Бофорс“ и задейства хидравликата, която издигаше оръжието на стрелкова позиция. Екранът на компютъра му автоматично се раздели на две половини. Едната показваше прицелната камера на гатлинга, а втората тази на оръдието. Той започна да въвежда цели колкото може по-бързо местейки кръстчето на мушката по екрана с помощта на два джойстика. Започна с превозните средства веднага щом компютърът му каза, че първата цел е засечена. Оръдието забълва снаряди, а гатлингът изригна огнен език на пет метра от борда на кораба. Оръжията започваха да търсят нови цели още преди предходните изстрели да попаднат в целта.

Куршумите на ротационната картечница разкъсаха един самосвал. Движещите се с над 3000 метра в секунда куршуми откъснаха двигателя от мястото му, нарязаха всичко и всички в кабината и пробиха дупки с големината на юмрук в дебелата три сантиметра стомана на ваната. Силата на попаденията повдигна дванадесеттонния камион на десните му гуми и го преобърна.

Чифт 40-милиметрови снаряди пробиха два кратера в асфалта пред един джип с открита товарна каросерия, пълна е въоръжени мъже, които висяха и по стъпалата. Шофьорът се опита да завие рязко, но лявата предна гума попадна в една от димящите дупки точно в мига, когато третият снаряд се заби зад дясната предна гума. Взривът изхвърли джипа във въздуха, а от каросерията му като кукли, захвърлени от разглезено дете, се посипаха бунтовници.

— Ерик — каза Мърф, без да отделя очи от екрана на компютъра, — завърти ни странично. Вече сме в обсега на палубните .30-калиброви картечници.

Те се контролираха от други оръжейни станции и можеха да бъдат индивидуално прицелвани. Бяха предназначени за защита срещу абордажи, но можеха да бъдат използвани и за обстрел на жива сила на брега. Бяха маскирани в стари петролни варели на палубата и по подадена от Макс команда капаците им се завъртяха встрани, а оръжията изскочиха нагоре. Цевите им заеха хоризонтално положение и се завъртяха към брега. Всяка стрелкова позиция беше оборудвана със своя собствена инфрачервена камера. След като ги изкараха на позиция, Марк отново насочи вниманието си към своите оръжейни системи и остави стрелците да свършат работата си. Скоро след това картечниците се включиха в симфонията, която той дирижираше.

Трябваха им още пет минути, за да спрат втурналите се към складовите резервоари терористи, където Майк вече бе спуснал лодката на подводни криле във водата и се готвеше да пристане. Въпреки това бунтовниците все още се опитваха да стигнат до този район, притичвайки на групички по двама-трима, като използваха всички възможности за прикритие, а картечниците М-60 бяха заети с други цели. Една група от десетина човека беше заобиколила покрай външната ограда, като я използваше за прикритие, преди да напредне към по-подходящи позиции.

Мърф си беше свършил работата, бе прочистил по-голямата част от зоната, където Майк щеше да извърши десанта, но тук-там все още течеше бой. Докато Троно и неговите африкански бойци не прочистеха района на резервоарите от бунтовници, Линк и Ски не можеха да нападнат товарния терминал и да попречат на терористите да изливат по четиристотин тона отровен суров петрол на минута в океана.