Брегът на скелетите

20.

Хуан Кабрило никога не беше изпитвал подобна болка. Това не беше острата съкрушителна агония, когато изстрелите на китайската канонерка откъснаха крака му, а всеобхватна болезненост, която караше всичките му мускули да се сковават, докато в един момент разбра, че повече не може да продължава. Бедрата и гърбът му бяха поели по-голямата част от напрежението, свързано с параските и сега имаше чувството, че гори отвътре. Пръстите му се бяха схванали от продължителното стискане на халките, без да може да им даде почивка. Нямаше начин да позволи на която и да е част от тялото си да се отмори, ако не спре. Но това не беше възможно.

Докато вятърът в пустинята продължаваше да духа, Кабрило мрачно се държеше за парашута си и се носеше над пясъка. Завоите му вече не бяха точни и когато падаше, му трябваше все повече и повече време, за да се изправи на крака. Не беше почивал от мига, когато сателитният телефон звънна и Макс Хенли му съобщи, че Еди, Майк и Ски са заловени.

От това, което Линк бе могъл да чуе по радиостанцията, когато колегите му са били разкрити, стана ясно, че в Дяволския оазис имало контингент зимбабвийски войници, охраняващи водача на опозицията в страната Моузис Ндебеле. Линда направи едно бързо проучване и откри, че след няколко дни на Ндебеле му престои процес заради престъпления срещу държавата, а най-вероятно и екзекуция. Официалното оплакване на ООН срещу Зимбабве не беше постигнало нищо, освен да накара правителството да ограничи още повече свободите в страната. Беше обявено извънредно положение, а в столицата Хараре от смрачаване до зори бе въведен полицейски час.

Линда научи още, че Ндебеле има множество последователи от различните племена. Той бил водач на първото опозиционно движение, което би могло да свали корумпираното правителство на Зимбабве и да установи демокрация в някога най-богатата африканска държава, сега съсипана от глад и болести. Яростен партизански командир по времето, когато Зимбабве е известна като Родезия и е управлявана чрез система на апартейд от бялото малцинство, сега Моузис Ндебеле бил привърженик на мирните средства за свалянето на режима. Линда попадна на многобройни сравнения с Ганди.

Макс вече беше предал информацията на Ленгстън Овърхолт. Той му казал, че дори самото откриване на Ндебеле е голямо разузнавателно постижение и добавил, че ако Корпорацията успее да го спаси, това ще засили позицията на Америка в Южна Африка. Беше твърде рано да говорят за пари, но Ленгстън уверил Макс, че премията за спасяването на Ндебеле ще бъде най-малко няколко милиона.

Макс докладва също така, че Сюзън Донливи май изобщо не е била отвлечена. Излиза, че била съучастничка в отвличането на Джефри Мерик и при първа възможност простреляла учения в гърдите. Линк не знаел колко тежка е раната.

Със заловени съекипници, заплашвани от разстрел на разсъмване, Линк попитал Макс какво да прави. Пазачите сигурно щели да проверят всяко кътче в затвора и да го открият само след няколко минути. Би могъл да опита да се сражава или да избяга с един от кросовите мотоциклети…

— Какво му нареди? — попита Хуан.

— А ти какво мислиш?

— Сигурно му е било страшно кофти да ги остави, но това е единствената разумна възможност.

— Сега е много разстроен.

— Следиш ли го?

— Намира се на около тридесет и два километра от мястото, където Тайни се е приземил, и се движи с около петдесет километра в час. За твое сведение досега си изминал шейсет и четири километра.

Идеята беше абсурдна, но въпреки това Кабрило попита:

— На колко километра съм от самолета?

— Над двеста и двадесет — отговори му Макс.

Щеше да се съмне, преди да успее да преодолее и половината от това разстояние, а когато слънцето се покажеше, трябваше да се зарови, за да се предпази от обезводняване. Другата възможност беше да намери място, където Тайни би могъл да кацне, но досега не беше видял нищо друго, освен меки дюни, които не биха издържали дори лек самолет, да не говорим за двумоторната товарна машина, която бяха наели за десанта.

— Ако не са проследили Линк — каза Хуан, — искам да чака с Тайни и Хъкс.

— План ли имаш?

— Не, просто разполагам силите в случай, че измисля нещо.

И двамата не се съмняваха, че това ще стане.

Това се бе случило преди два часа. Двата най-дълги часа в живота на Кабрило.

Той отпусна дясната халка, когато вятърът промени посоката си, излетя над гребена на пясъчна дюна и остана във въздуха в продължение на тридесетина секунди, преди отново да докосне земята. Уби сътресението с протестиращите си колене и се стрелна надолу по пясъчния склон. Досега следите от гумите бяха от дясната му страна, но след смяната на посоката на вятъра той се носеше успоредно на тях, а после малко по-вляво. Приготви се да лавира, но беше повлечен нагоре по друга издигаща се високо, планина от пясък, която му се стори най-високата досега. Инерцията му отслабна, докато вятърът се бореше да преодолее триенето на пластмасовата плочка в пясъка и той трябваше с усилие да пази равновесие, за да не падне.

Никога в живота си не се беше чувствал толкова изтощен, замаян от напрежението, което отслабваше рефлексите и караше съзнанието му да копнее за сън.

Скоростта на парашута падаше. Това го принуди да се наклони назад толкова много, че задникът му почти докосваше земята. Точно реши, че вятърът ще спре напълно и ще трябва да се изкатери пешком по хълма, когато друг порив напълни парашута, вдигна Кабрило на крака и го прехвърли през върха на дюната.

За негов ужас пред очите му изскочиха четири камиона, подредени в подножието й, с насочени фарове към петия, чийто преден капак беше отворен. Около развалената машина се бяха струпали мъже. Двамина бяха стъпили на бронята на камиона и се бяха навели над двигателя. Хуан бе възнамерявал да се доближи внимателно до камионите и да определи какви са хората и какво правят толкова навътре в пустинята, преди да установи контакт с тях.

Поривът на вятъра, който толкова любезно го беше прехвърлил през гребена на дюната, сега щеше да го стовари право в средата на техния лагер. Той трескаво изкара въздуха от парашута си и падна обратно на земята с напразната надежда, че ще може да се прехвърли обратно през гребена, преди да са го забелязали. Стовари се върху мекия пясък и се затъркаля надолу към основата на хълма в кълбо от найлон и парашутни върви.

Падна в подножието на дюната с парашут, стегнато увит около тялото му като бинтовете на мумия, и уста и нос пълни с пясък. Започна да плюе и духа, за да почисти дихателните си пътища, но колкото и да се мъчеше, не можа да освободи ръцете си, за да среже найлона.

Наложи му се да гледа безпомощно, докато четирима от мъжете се затичаха към него с готови за стрелба АК-47.

— Здравейте, момчета — провикна се Хуан весело, щом наближиха. — Може ли да ми помогнете да се измъкна от тук?

След като им взеха оръжията, радиостанциите и останалото оборудване, Еди, Майк и Ски бяха захвърлени в съседни килии в блока, който зимбабвийските войници използваха, за да пазят Моузис Ндебеле. Джефри Мерик беше отведен от група цивилни, които според Еди напълно съответстваха на представата му за фанатизирани природозащитници. Човек не можеше да различи какъв е полът им заради дългите коси. Силният мирис на пачули не можеше да скрие вонята на марихуана, която дрехите им бяха попили.

Еди разтриваше челюстта си, където Сюзън Донливи го беше ударила неумело, щом приятелите й я свестиха. Един пазач, който в този момент минаваше покрай килията и го видя какво прави, се изхили подигравателно.

Еди прецени, че в затвора има около стотина въоръжени мъже, и сега, когато адреналинът се бе уталожил и той разполагаше с време да обмисли положението, разбра защо са толкова много. Хората гледаха на Моузис Ндебеле като на вероятен спасител на страната, а управляващите бандити щяха да направят всичко възможно, за да го накарат да млъкне. Ако го държаха в затвор в Зимбабве, той щеше да се превърне в притегателен център за своите последователи. Обаче тук никой не можеше да го намери. Можеха да го държат затворен колкото си искат.

Зачуди се как е възможно Мерик и Ндебеле да се окажат на това място по едно и също време и предположи, че тук има някаква връзка, но не можа да измисли каква би могла да бъде. Вероятно Даниъл Сингър бе сключил някаква сделка с правителството на Зимбабве, за да използва стария затвор.

Вече бяха минали няколко часа, откакто ги откриха. Линк не беше доведен в блока с килии, значи бившият тюлен сигурно бе избягал с някой от мотоциклетите. Еди изпита облекчение. Офицерът, който отговаряше за затвора, бе обявил, че екипът на Корпорацията ще бъде разстрелян призори. Нямаше нужда Линк да се жертва без нужда, щом имаше възможност да избяга.

Еди реши, че след като председателят е някъде в пустинята, Линкълн на път към Тайни Гундерсон и д-р Хъксли, а „Орегон“ на повече от триста километра от тук, вероятността да бъдат спасени беше малка. Имаха нужда от цяла ескадрила хеликоптери, за да проведат въздушно нападение, а единственото превозно средство, което в момента беше на борда на кораба, бе мотоциклетът на Линк, така че за прекосяване на пустинята и дума не можеше да става.

Еди беше постъпил в ЦРУ веднага след колежа и бе прекарал по-голямата част от следващите петнадесет години, като влизаше и излизаше от Китай, създавайки мрежа от информатори, която позволи на Съединените щати да поддържат нелеките си отношения с Поднебесната империя. През пролетта на 2001 г., когато китайците държаха екипажа на един шпионски самолет ЕП-3, той пристигна в Хайнан с подводница, за да предава информация, с което предотврати превръщането на кризата във война. Маневрираше с лекота край китайската тайна полиция, една от най-резултатните в света, защото беше добър в работата си. Затова оцени иронията да бъде заловен от третокласната преторианска гвардия на някакъв африкански диктатор.

Но въпреки неблагоприятните условия Еди продължаваше да вярва, че Хуан Кабрило ще намери начин да го спаси. Двамата бяха служили в ЦРУ по едно и също време, не се бяха срещали, докато не напуснаха едновременно правителствената служба. Това не означаваше, че Еди не беше чувал за Кабрило. Хуан лично беше изпълнил някои от най-трудните задачи в историята на управлението. Тъй като говореше свободно испански, арабски и руски, мисиите му бяха в някои от най-трудните страни на света. В Ленгли за него се разказваха легенди. Репутацията и светлорусата коса му спечелиха прякора господин Фелпс, името на главния герой от телевизионния сериал „Мисия: невъзможна“. Досега Кабрило се беше справял с всичко, независимо дали ставаше дума за преследване на наркотрафиканти от Колумбия в Панама или за инфилтриране на терористична група в Сирия, която се опитва да вдигне във въздуха израелския Кнесет с отвлечен пътнически самолет.

За това ако имаше човек, който можеше да ги измъкне от този ад само за няколкото часа до съмване, Еди бе сигурен, че този човек е Хуан.

Лъч на фенерче проряза тъмнината и заслепи Кабрило. Зад ослепителната светлина чу как щракат затворите на автоматите. Остана неподвижен. Следващите няколко секунди щяха да решат дали ще остане жив, или ще умре. Единият от мъжете се приближи, насочил голям револвер срещу Хуан. Ако не бъркаше, това беше някакъв древен „Уебли“. Мъжът беше по-възрастен от Хуан, вероятно около петдесетте, и сред ситните къдри по главата му се виждаха и бели косми. Челото му беше покрито с бръчки.

— Кой си ти? — попита той подозрително.

— Казвам се Хуан Родригес Кабрило. — Съдейки по възрастта на мъжа и по това, че всички бяха въоръжени, а и защото се движеха по посока на Дяволския оазис, Хуан реши да рискува. — Искам да ви помогна да спасите Моузис Ндебеле.

Ръката на непознатия стисна по-здраво ръкохватката на револвера, а черните му очи останаха непроницаеми на непостоянната светлина. Хуан продължи, като същевременно се молеше да не е сбъркал с преценката си за намеренията на тези хора.

— Трима от моя екип в момента са в затвора, защото опитаха да спасят един американски бизнесмен, но бяха заловени от частите, охраняващи Ндебеле. Едно от моите момчета успя да избяга и чака със самолет на около шейсет километра от затвора. Ако спася моите хора, съм готов да помогна и за спасяването на вашия водач.

Мъжът с револвера остана невъзмутим.

— Как ни намери?

— Основният ми парашут се заплете и планирах с резервния, когато видях светлините на фаровете ви. Импровизирах си параски и ви последвах.

— Историята ти е достатъчно невероятна, за да бъде вярна. — Мъжът свали оръжието и каза нещо на местен диалект. Един от африканците пристъпи и извади нож от джоба си.

— Само за сведение, имам автоматичен пистолет. „Глок“ в кобура и автомат МП-5 на гърба си.

Мъжът с ножа се поколеба и погледна към водача на групата. Той кимна, африканецът сряза найлона и Хуан си пое дълбоко въздух за първи път, след като се бе търкулнал тук по дюната. Той се изправи бавно, като държеше ръката си далеч от кобура.

— Благодаря — каза и протегна ръка. — Наричайте ме Хуан.

— Мафана — каза водачът и стисна палеца му в традиционния поздрав. — Какво знаеш за нашия баба̀, нашия баща Моузис Ндебеле?

— Знам, че много скоро ще бъде съден и екзекутиран и ако това се случи, всяка възможност да свалите правителството ще бъде загубена.

— Той е първият водач, който успя да обедини двете големи племена в Зимбабве, матабеле и машона — обясни Мафана. — По време на нашата война за независимост той стана генерал още преди да е навършил тридесет. Но след войната управляващият елит видя в неговата популярност заплаха за властта си. Често го затваряха и измъчваха. Този път го държаха две години в затвора и ще го убият, ако не го спасим.

— С колко души разполагаш?

— Тридесет. Всички са служили под неговото командване.

Хуан огледа лицата на мъжете. Никой от тях не беше под четиридесет години, но въпреки това в очите им грееше упованието и увереността на мъже, вкусвали битка, което компенсираше възрастта им.

— Можете ли да оправите камиона? — попита той и пристъпи напред, но беше забравил, че все още беше свързан с пластмасовата вложка на раницата, и падна по лице. Неколцина от мъжете се изкискаха.

Раздразнен, Кабрило се изтърколи настрани и седна, за да свали протезата. Кискането им секна, щом видяха проблясващия изкуствен крак. Той го дръпна и подхвърли:

— Просто мислете за него като за най-голямото швейцарско ножче на света.

Мъжете се засмяха отново. Мафана помогна на Хуан да се изправи и му подаде ръка, за да пази равновесие, докато подскача до мекия пясък към временния лагер.

— За да отговоря на въпроса ти, да, можем да го оправим. Прах е влязъл в горивната помпа и я е блокирал. Ще бъдем готови за тръгване след няколко минути, но вече изгубихме много време.

Хуан взе назаем чук и секач, които лежаха на едно проснато до камиона одеяло, и започна да освобождава протезата си от пластмасовата плочка.

— Как смятате да освободите Ндебеле?

— Ще организираме засада и ще чакаме, докато тръгнат да преместват Моузис. В Хараре слуховете твърдят, че процесът ще започне след два дена.

Тогава ще бъде много късно за моите момчета, помисли си Хуан. Освен това засадата щеше да гарантира на Ндебеле куршум в главата в мига, щом нападнеха охраната. Трябваше да намери начин да убеди Мафана да атакува Дяволския оазис преди съмване, или Еди Ски и Майк щяха да умрат.

— Какво ще кажеш да освободим Моузис тази нощ и да го закараме в Южна Африка?

Бившият партизанин погледна сериозно Кабрило и каза:

— Бих искал да науча повече за твоя план.

— И аз — измърмори Хуан на себе си, знаейки, че разполага само с няколко секунди, за да измисли нещо. — Първо искам да знам разполагате ли с гранатомети?

— Стари руски РПГ-та, останали от войната.

Хуан изстена. Зимбабвийската освободителна война беше приключила преди двадесет и пет години.

— Не се тревожи — добави бързо Мафана, — изпробвахме ги.

— Въжета? Имате ли въжета?

Мафана попита нещо един от хората си и после преведе отговора за Хуан.

— Да, и то много. Най-малко триста метра найлоново въже.

— И един последен въпрос — каза Хуан, погледна назад към срязания парашут, който потрепваше на вятъра, и вдъхновението го озари като гръм от ясно небе.

— Някой от хората ти знае ли да шие?