Брегът на скелетите

25.

„Орегон“ се носеше на север подобно на някой „Грейхаунд“ — прочутата компания за автобусни превози, задвижван от необикновените си двигатели и нетърпението на екипажа. Във всички части на кораба кипеше дейност. В оръжейната разопаковаха оръжията, които щяха да носят мъжете на Моузис Ндебеле. Почистваха ги от смазката и зареждаха стотици пълнители. Други оръжейници се заеха с отбранителните системи; като гледаха муниционните сандъци да са пълни и проверяваха да не би соленият въздух да е разял с ръжда картечниците и автоматичните оръдия.

Долу край отвора в трюма неколцина техници правеха проверка на състоянието на миниподводниците. Демонтираха апаратура и инсталираха допълнителни филтри на въглероден двуокис, за да се увеличи броят на хората, които могат да качат. Подмениха антирадарното покритие на бордовете, от което подводниците щяха да станат почти неоткриваеми под вода. Шума от работата заглушаваше тракането на компресор, който пълнеше десетки водолазни бутилки в случай, че има нужда от тях.

В кухнята готвачите и техните помощници работеха на пълни обороти, приготвяйки бойни дажби, а сервитьорите ги затваряха в херметични пликчета веднага щом храната излизаше от камбуза. В лазарета Джулия Хъксли и помощниците й подготвяха операционната зала за възможен наплив на ранени.

Хуан Кабрило седеше на обичайното си място в командния център, а около него екипажът работеше със замайваща бързина, за да подготви кораба и себе си за предстоящата битка. Той прочиташе всеки доклад за състоянието на „Орегон“ още с пристигането му. Нямаше подробност, която да му се стори маловажна.

— Макс — подвикна той, без да вдига очи от монитора на своя компютър, — тук имам доклад, който твърди, че налягането в противопожарната система е спаднало с шест-седем пункта.

— Наредих пробно пускане в трюма. След около час системата ще е с нормално налягане.

— Добре. Хали, кога се очаква да пристигне Джордж?

Хали Касим свали слушалката от едното си ухо.

— Току-що излетя от Кабинда, Ангола, с Ерик и Мърф. Вероятно ще пристигнат след два часа и половина. Той ще се обади десет минути преди да кацне, за да можем да намалим скоростта на кораба и да подготвим хангара.

— А Тайни? Къде се намира?

— Триста хиляди метра над Замбия.

Хуан изпита облекчение. Планът, подобно на толкова други през последните месеци, беше съставен доста набързо. Едно от най-големите затруднения беше да се измъкнат от бежанския лагер близо до индустриалното градче Франсизтаун в Ботсвана стотина от най-добрите хора на Ндебеле. За разлика от останалата част на Африка в Ботсвана имаше много малко корупция, затова да качат мъжете на самолета без паспорти им излезе доста по-скъпо, отколкото беше предвидил първоначално. Приятелят на Тайни бе уредил нещата в Ангола й мъжете щяха да кацнат в Кабинда без затруднения. „Орегон“ щеше да бъде на стоянката край главния кей на града пет часа по-късно и да остане само толкова време, колкото ще им трябва, за да се качат на борда.

От там щяха да продължат на север към петролните полета пред крайбрежието, където Мърф и Ерик бяха открили три от калашниците с радиопредаватели на Корпорацията. Оръжията бяха в едно мочурище на осем километра от големия нов товарен терминал за танкери и на по-малко от десет минути път с лодка до десетки петролни платформи в океана.

Хуан се свърза с Ленгстън Овърхолт веднага след като Мърф докладва. Ленг беше вдигнал по тревога Държавния департамент, за да изпратят предупреждение до анголското правителство. Обаче колелата на дипломацията се въртят бавно и засега информацията от Хуан отлежаваше в сградата „Хари Труман“, докато политическите маниаци съчиняваха нужното изявление.

Заради гражданската война, която се водеше на приливи и отливи, петролните компании, които бяха взели под наем петролните полета, си имаха собствени служби за сигурност. Терминалът за танкерите и работническите жилища бяха оградени и охранявани. Кабрило беше обмислял дали да не се обади направо на компаниите, но знаеше, че няма да му обърнат внимание. Пък и беше сигурен, че с каквито и сили да разполагаха, те бяха за борба срещу кражбите и незаконното влизане в територията им и не можеха да задържат цяла армия. Неговото предупреждение само щеше да стане причина за смъртта на повече пазачи.

Освен това от разузнавателните полети на Мърф беше научил, че стотици хора живеят в бидонвили около петролните концесии. Щеше да има много по-малко цивилни жертви, ако сраженията се водеха на територията на петролните компании.

Линда Рос влезе в командния център заедно със Слоун Макинтайър. Веднага щом прекрачи прага Слоун спря поразена и с отворена уста заоглежда футуристичния команден център. Главният екран на предната стена бе разделен на дузина малки прозорци, показващи трескавата дейност в отделните части на кораба и картината пред носа на „Орегон“, който цепеше мощно вълните.

— Линда каза, че ще добия по-добра представа с какво се занимавате, ако дойда с нея — обясни Слоун, когато се приближи до Хуан. — Обаче сега се чувствам по-объркана, отколкото преди пет минути. За какво е всичко това?

— Това са сърцето и душата на „Орегон“ — отговори Хуан. — От тук можем да контролираме мостика, двигателите, комуникациите, отбранителните екипи и интегрираните корабни оръжейни системи.

— Значи сте от ЦРУ?

— Както ти казах преди известно време, да, някога съм работил там. Ние сме частни лица, от фирма, която работи срещу заплащане в сферата на безопасността. Трябва да призная, че през годините ЦРУ ни е осигурявало много работа. Обикновено това са неща, които ще си останат в най-черните им тефтери.

Първоначално нашата задача беше да продадем оръжия на група африкански революционери. Оръжията бяха оборудвани с предаватели, така че бунтовниците да могат да бъдат открити. За съжаление бяхме измамени, но го научихме едва когато се бяхме заели да спасяваме Джефри Мерик. Щом поехме обратно, за да си вземем оръжията, излезе, че бившият съдружник на Мерик има собствени планове за тях.

— Кой ви плати, за да доставите оръжията?

— Това е сделка между нашето и конгоанското правителство. По-голямата част от парите дойде от ЦРУ. Остатъкът щеше да дойде от продажбата на кървавите диаманти, които ни дадоха в замяна на оръжията.

— Диамантите, които даде на Моузис Ндебеле за неговата помощ?

— Точно така. Е, май историята не беше чак толкова дълга — пошегува се Хуан.

— Значи така си изкарваш прехраната? — попита тя и сама си отговори. — Разбира се. Нали видях дрехите в гардероба на Линда. Направо като на Родео Драйв16.

— Председателю, мога ли да говоря насаме с теб? — попита Линда.

На Хуан не му хареса тонът й. Стана от стола и с преиграна учтивост го предложи на Слоун.

— Корабът е изцяло твой — След това поведе Линда към далечния ъгъл на командния център. — Какво има?

— Преглеждах бележките си от разпита и мисля, макар да не съм напълно сигурна, че Сюзън Донливи скри нещо.

— Какво?

— Не беше за плановете на Стингър за това място. Измъкнах от нея всичко за тукашната операция. Става дума за нещо друго, но просто не мога да се сетя какво.

— Вероятно за времевия план на цялата операция — подхвърли Хуан.

— Възможно е. Не знам. Защо го каза?

— Не можах да заспя заради това — призна си той и обясни защо е загрижен. — Сингър има тази идея от години. За вълногенераторите и нагревателите. И сега изведнъж решава да нападне петролни полета и да излее милиони тонове отровна мътилка. Защо? Защо сега? Очаква ураганите да отнесат изпаренията през Атлантическия океан, но не може да предскаже кога и къде ще се заформи буря.

— Мислиш ли, че може да е намерил начин?

— Смятам, че той си мисли, че може.

— Но това е невъзможно. Най-малкото няма никаква гаранция за точност. Ураганите започват да се разрастват случайно. Някои никога не стават по-силни от тропическа депресия и просто се разпадат над океана.

— Точно така и това няма да е от полза за великото му показно.

— Смяташ, че той знае за идването на голяма буря и че тя ще отнесе изпаренията през океана?

— Нещо повече — каза Хуан, — смятам, че той си мисли, че знае накъде ще поеме бурята и че ще стигне до Щатите.

— Откъде може да знае това?

Хуан прокара длан по късата си коса. Това беше единственият външен признак на разочарование, който показа.

— Точно това ме държа буден. Зная, че не е възможно да предскаже надигането на ураган, още по-малко неговия път, но действията му навеждат на това единствено заключение. Дори без нашата намеса хората на Макамбо накрая ще бъдат разбити и разливането на петрола спряно. Сингър не може да гарантира, че изпаренията ще бъдат отнесени достатъчно далеко и високо, за да бъдат засмукани от ураган. Или пък, дори ако това стане, че бурята няма да утихне от само себе си. Освен ако в уравнението няма още някаква част, която ние не знаем.

— Мога да опитам отново със Сюзън — предложи Линда. — Прекратих разпита, когато научих всичко за нападението срещу петролните кладенци.

Хуан я погледна с гордост. Тя разкри още малко от душата си. Колкото и да му се искаше да я предпази от това бреме, знаеше, че се налага да го поеме отново.

— Тя крие нещо — каза той — и аз съм сигурен, че можеш да го научиш.

— Ще се постарая. — Линда се обърна да си върви.

— Дръж ме в течение.

Шестнадесет километра северно от летище Кабинда, където Тайни Гундерсон приземи самолета със стоте ревностни бойци, Даниъл Сингър разговаряше с генерал Самюъл Макамбо от Конгоанската революционна армия. След два часа щеше да се съмне и най-накрая джунглата започваше да утихва, нощните насекоми и животни си лягаха за през деня. Чудно беше как животните успяваха да запазят физиологическия си ритъм при толкова петролни платформи в морето и край брега, които изгаряха природния газ и осветяваха нощта. Около тях в отворената колиба стояха най-старшите войници, които Макамбо бе склонен да пожертва за тази мисия. Експедиционният корпус от четиристотин души се командваше от полковник Раиф Абала. Той беше тук по две причини: като наказание за провала край река Конго, когато позволи на търговците на оръжие да се измъкнат с диамантите, и заради подозренията на Макамбо, че отклонява камъни от търговията им с кървави диаманти. Макамбо нямаше да съжалява много, ако Абала не се върне.

Бунтовниците се криеха съвсем близо до незаконните бидонвили около терените на петролния гигант „Петромакс“. Те носеха опърпани цивилни дрехи и се преструваха, че са тук, за да търсят работа. Лесно скриха оръжията и Лодките с извънбордови двигатели сред мангровите дървета. Около скривалището поставиха пазачи, които да прогонват рибарите и ловците.

— Полковник — каза Макамбо, — знаеш си задълженията.

С огромния си ръст Самюъл Макамбо представляваше внушителна гледка. И макар че някога калените в битки мускули вече се превръщаха в мазнини, той все още притежаваше невероятна сила. Подобно на своя учител Иди Амин, предпочиташе огледални слънчеви очила и носеше елегантна тояжка, наречена сямбок, изработена от сплетена хипопотамска кожа. Пистолетите в двата кобура бяха ръчно изработени от „Берета“. Златните им инкрустации струваха цяло състояние.

— Да, генерале — отговори Абала незабавно. — Сто бойци ще използват лодките, за да атакуват товарния терминал и самите платформи, а основните ми сили ще се съсредоточат върху обезопасяването на лагера.

— Важно е да завземеш генераторната станция и контролните зали за помпите — добави Дан Сингър, архитектът на нападението. — Те не трябва да пострадат.

— Нападението срещу тези две части на терминала ще бъде проведено от моите най-добри бойци. Те ще ги превземат веднага щом нахлуем през оградата на лагера.

— Хората ти знаят ли как да боравят с контролните уреди? — поиска отново да чуе Сингър.

— Мнозина от тях са работили тук, докато нашето правителство забрани на членовете на племето да работят в конгоанската петролна индустрия — обясни Абала. — Веднага щом танкерът, който сега се товари, бъде откачен от терминала, те ще включат помпите на пълна мощност и ще излеят петрола в океана.

— А платформите?

— Ще разрушат подводните тръбопроводи, които пренасят суровия петрол до складовите резервоари на брега.

Сингър предпочиташе да взривят стените на складовите резервоари, но те бяха оградени със земни насипи, които щяха да попречат на петрола да се разлее. А за да се изпарява добре, разливът трябваше да бъде колкото може по-голям. Сингър се обърна към Макамбо:

— За всеки час, през който успеят да задържат терминала, а петролът се излива в океана, в швейцарската ти банкова сметка автоматично ще бъдат превеждани един милион долара.

— Тези пари ще послужат за финансирането на революцията и за подобряването на качеството на живота на моя народ — каза водачът на революцията, без по лицето му да трепне и един мускул. Сингър знаеше, че лъвският дял от парите ще си остане в банковата сметка на генерала. — Приемам тази сделка и призовавам нашите войници да се бият за доброто на всички ни.

Докато търсеше наемници, Сингър бе проучил изчерпателно Макамбо и неговата Конгоанска революционна армия. Те не бяха нищо повече от жестоки убийци, които използваха мъчения и заплахи срещу беззащитните цивилни, за да се снабдяват с продукти. Макар да воюваха уж в името на някакви племенни права, по сметките на правозащитните организации те бяха избили повече от собствените си хора, отколкото правителството, срещу което се бореха. Макамбо беше само поредният пример за деспотичната природа на африканската политика.

— Чудесно — каза Сингър, — значи е време да тръгвам.

Той беше планирал да напусне Кабинда един ден преди нападението, но се осмели да се забави, защото все още не бе изгубил надежда да получи новини от Нина Вайзър. Тя и останалите не бяха на мястото на срещата, когато самолетът му кацна, макар че следите от гуми край пистата показваха, че някой е бил там наскоро. Пилотът успя да ги проследи от въздуха само около десетина километра. Неспирният вятър ги беше заличил. Кръжа над района, докато му остана само толкова гориво, че да се върне във Виндхук, но не откри никакви други следи.

Сингър му беше наредил да се върне в Кабинда, за да могат да отлетят за пристанищния град Наукшот в Мавритания, където го очакваше наскоро закупеният от либийска фирма стар танкер с вместимост сто хиляди тона. Носеше името „Сидра“ като известния либийски залив и бе прекарал живота си в Средиземно море, превозвайки петрол от Либия за Албания и Югославия.

Когато го разглеждаха със Сюзън Донливи, тя каза, че резервоарите на плавателния съд ще бъдат отлични инкубатори за нейните органични валма. Фирмата по морско инженерство, която беше наел, за да провери кораба, се подписа, че корпусът е способен да издържи товар с температура шейсет градуса, въпреки че в доклада си спомена, че не знае някъде по света да има суров петрол, който да запази толкова много от земната топлина. Сингър сключи сделката, сдоби се с либийска регистрация за кораба, една от най-лесните за получаване, й не си направи труда да му смени името.

Сюзън беше ръководила засяването на създаващата топлина лепкава маса и я бе проверявала от време на време преди „отвличането“ си. Докладите й твърдяха, че всичко се развива прекрасно, затова Сингър беше сигурен, че няма нужда и тя да е там, когато щеше да я излее. Въпреки това можеше да възникне нещо, което да изисква нейните познания. Загубата на Нина и нейната група не го тревожеше кой знае колко, но му се искаше Сюзън да е тук. Валмата бяха нейна идея и когато се свърза с него, за да му съобщи за своето откритие и възможното му приложение, тя сама пожела да участва в последното действие.

Съществуваше и проблемът с Мерик. Сингър държеше да види как самодоволната му физиономия се спихва, докато гледа създаването на най-разрушителния ураган, който ще удари Съединените щати, и осъзнава, че той и другите замърсители като него грешат. Сингър му беше разкрил своя план и се надяваше бившият му съдружник да е още жив. Той щеше да разбере точно какво става.

Задачата да се управлява супертанкер не е проста и Сингър не можеше да разчита на тълпа дългокоси природозащитници. Затова се принуди да наеме професионален екипаж. Беше избрал мъже, чието мълчание можеше да купи. Капитанът беше грък, алкохолик, изгубил лиценза си, след като заседнал с танкер в Персийския залив. Главният инженер също беше грък и също пияница. Не беше работил, откакто взрив на парен котел в машинното убил четиримата му помощници. Разследващата комисия го оневинила, но слуховете за престъпна небрежност бяха съсипали кариерата му.

В сравнение с тези двамата останалите от екипажа приличаха на светци.

— На разсъмване ли ще започнете нападението? — попита Сингър.

— Да. Имаш достатъчно време, за да се качиш на самолета си — каза Макамбо с лек присмех. Макар че и той нямаше да остане тук по време на битката. Чакаше го катер, който щеше да го измъкне надолу покрай крайбрежието и после нагоре по река Конго.

Сингър не му обърна внимание и стана.

— Не забравяй, че всеки час повече струва милион долара. Ако успееш да задържиш охраната и анголската полиция в продължение на четиридесет и осем часа, ще добавя премия от пет милиона долара — Той погледна към Абала. — И пет милиона за теб, полковник.

— Тогава да извикаме ура — усмихна се Макамбо — и да развържем песовете на войната.