Брегът на скелетите

9.

Слоун Макинтайър носеше бейзболно кепе, за да скрие косата си от ветреца, който вдигаха двадесетте възела на рибарската лодка. Очите й бяха защитени от огромни слънчеви очила „Оукли“, закачени за шарен ланец. Цялата изложена на слънцето кожа беше наплескала с лосион против изгаряне с фактор 30. Носеше камуфлажни шорти и свободна памучна риза с джобове. Краката й бяха обути в платнени мокасини. На глезена й проблясваше златна верижка.

Всеки път, когато излизаше с лодка в океана, тя се чувстваше отново като тийнейджърката, която работеше на бащината си лодка под наем по източното крайбрежие на Флорида. Когато пое работата заради заболяването на баща си, Слоун преживя няколко неприятни произшествия с пияни риболовци, заинтересувани повече да уловят нея, отколкото рибата във водата. Но независимо от всичко това беше най-страхотното време в живота й. Соленият йоден аромат на морската вода успокояваше душата й, а самотата на летящата напред лодка й помагаше да съсредоточи мислите си.

Капитанът на наетата лодка, един приветлив намибиец, почувства в нея сродна душа, и всеки път й отправяше съучастническа усмивка щом погледнеше към него. Слоун винаги му отвръщаше. Заради двата дизелови двигателя, които ръмжаха под палубата, беше невъзможно да разговарят, затова той стана от седалката си и я покани с жест да поеме управлението. Усмивката й стана още по-широка. Капитанът почука с пръст по компаса, за да й покаже в каква посока се движат, и се отдръпна от руля. Слоун се плъзна на мястото му и лекичко отпусна ръце върху колелото.

Той остана до нея няколко минути, за да се увери, че килватерът им продължава да е права линия. Удовлетворен, че е бил прав в предположението си, че пътничката му може да управлява четиринадесетметрова моторница, той се плъзна надолу по късата стълба, кимна на Тони Риардън, който се беше прегърбил на риболовния стол, и отиде да използва салона.

Слоун щеше да се откаже от издирването, ако онези мъже снощи не я бяха подгонили. Действията им я убедиха, че е на прав път и ще намери кораба на Нейно кралско височество „Роув“. Защо иначе ще се опитват да я сплашат? Не каза на Тони за нападението, но първата й работа сутринта беше да се обади на шефа си и да му разкаже всичко подробно. Въпреки че беше загрижен за нейната безопасност, той разреши да удължат престоя си с още един ден, за да могат да проучат и онзи участък, където Папа Хайнрик беше видял своите великански железни змии.

Знаеше, че е безразсъдна. Всеки разумен човек щеше да вземе под внимание предупреждението и да напусне страната с първия самолет, но нейната природа не беше такава. През целия си живот не беше оставяла недовършена задача. Независимо колко тъпа беше някоя книга, тя я прочиташе до последната дума. Без значение колко трудна е дадена кръстословица, тя я решаваше до последното квадратче. Нямаше значение колко е трудна поставената й задача, тя винаги я изпълняваше. Вероятно същата склонност към упорита неотстъпчивост я караше да продължава обречените си връзки дълго след като отдавна е трябвало да ги прекрати. Обаче тя й даваше и силата да се изправи срещу онези, които се опитваха да й попречат да намери своя кораб.

Когато избираше капитана на лодката Слоун внимаваше много той да не е някой от тези, с които тя и Тони бяха разговаряли, докато съставяха картата. Излязоха от хотела и се смесиха с голяма група туристи, които се бяха насочили към крайбрежието за индивидуалните си риболовни екскурзии. В автобуса тя се увери, че никой не ги е последвал. Ако беше видяла нещо подозрително, щеше да се откаже от начинанието, но никой не им беше обърнал внимание.

Едва на няколко мили от брега Слоун каза на капитана къде всъщност иска да отиде. Той й обясни, че този район е лишен от всякакъв морски живот, но тя си плащаше и капитанът се подчини.

Това се случи преди шест спокойни часа и всяка миля, която оставяха зад гърба си без произшествия й позволяваше да се успокои още малко. Мъжете, които я бяха преследвали, вероятно бяха решили, че е взела предупреждението им на сериозно и се е отказала.

Със засилването на вятъра от юг вълните станаха по-големи. Широката моторница ги преодоляваше лесно. При всяка вълна тя се накланяше към десния борд и после с лекота лягаше на равен кил. Капитанът се върна от тоалетната, застана за малко зад Слоун и я остави да управлява. После измъкна бинокъл изпод седалката и огледа хоризонта. След това й го подаде и посочи на югозапад.

Слоун нагласи бинокъла, за да пасне на разстоянието между очите й, и го вдигна. На хоризонта някакъв голям кораб плаваше край брега. Беше товарен кораб с един димоход, който изглежда държеше курс към Уолвис Бей. От това голямо разстояние не се различаваха никакви подробности, освен неясните очертания на корпуса и малката гора от кранове на предната и задната палуба.

— Никога не съм виждал такъв кораб по тези места — каза капитанът. — Единствените кораби, които пристават в Уолис са крайбрежни и пътнически. Рибарите се придържат по-близо до брега, а танкерите, които заобикалят Нос Добра надежда, плават четиристотин-петстотин мили по-навътре.

Световните океани са разделени на морски пътища, толкова ясно маркирани, колкото междущатските магистрали. Тъй като плавателните планове на супертанкерите винаги са напрегнати, а разходите за движението им се измерват със стотици хиляди на ден, те неизменно следват най-късата линия между две точки и рядко променят маршрута с една или две мили. Затова, докато в едни части на океана движението на плавателни съдове изобилстваше, в други не виждаха и по един кораб годишно. Наетата лодка се намираше в подобен мъртъв район — достатъчно далеч, за да не среща местните товарни кораби, които зареждаха Уолвис Бей, но доста встрани от установените маршрути за заобикаляне на Нос Добра надежда.

— Има още нещо странно — отбеляза Слоун. — От комина не излиза пушек. Смяташ ли, че е изоставен? Може да е попаднал в буря и екипажът да го е напуснал.

Тони се качи по стълбата. Слоун се беше замислила за тайнствения кораб и съдбата на неговия екипаж и не го чу да идва, затова подскочи, щом той сложи ръка на рамото й.

— Извинявай — каза Тони. — Погледни назад. Още една лодка плава в тази посока.

Слоун се обърна толкова рязко, че ръцете й на руля неволно мръднаха и лодката се наклони към левия борд. Океанът е прословут с това, че в него разстоянията трудно се преценяват, и тя го знаеше, но разбра, че яхтата, която плаваше с пълен ход подире им, не можеше да е на повече от няколко мили. Щом ги настигаше, значи плаваше по-бързо от тях. Тя подхвърли бинокъла на капитана и бутна дроселите до края на скалата.

— Какво става? — наведе се Тони към нея, когато лодката ускори ход.

Капитанът усети страха на Слоун и запази мълчание, докато оглеждаше наближаващия плавателен съд.

— Знаеш ли го?

— Да. Идва в Уолвис Бей горе-долу всеки месец. Яхта, дълга петнадесетина метра. Не знам нито името й, нито кой е собственикът.

— Виждаш ли някого?

— На горната палуба стоят мъже. Бели.

— Настоявам да науча какво става — изрева Тони и се изчерви.

Слоун отново не му обърна внимание. Без да ги е видяла, знаеше кой се намира на яхтата зад тях. Тя лекичко завъртя руля и се насочи с пълна скорост към далечния търговски кораб, като същевременно се молеше преследвачите й да се откажат, ако там има свидетели. Беше сигурна, че в открито море щяха да пробият и да потопят рибарската лодка. Тя се опита да бутне дроселите още напред, но дизелите вече даваха всичко, на което бяха способни. Устните й мърдаха, докато безгласно се молеше да е сбъркала и товарният кораб да не е изоставен. Ако наистина беше празен, те щяха да умрат веднага щом яхтата ги настигнеше.

Тони я сграбчи за ръката с искрящи от ярост очи.

— Слоун, по дяволите, за какво е всичко това? Кои са тези хора?

— Мисля, че са същите мъже, които снощи ме преследваха до хотела.

— Преследвали са те? Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах — озъби му се тя. — Двама мъже ме гониха до хотела. Единият носеше пистолет. Предупредиха ме да напусна страната.

Ядът на Тони премина в ярост и дори капитанът й отправи неразгадаем поглед.

— А ти реши, че няма нужда да ми казваш? Да не си се побъркала? Преследват те мъже с оръжие, а ти ни повеждаш в океана, по средата на нищото? Боже мили, жено, какво си мислиш, че правиш?

— Не смятах, че ще ни проследят — изкрещя Слоун в отговор. — Сбърках, признавам. Ако успеем да се приближим достатъчно близо до търговския кораб, те няма да ни направят нищо.

— Мамка му, а какво щеше да се случи, ако корабът го нямаше? — при произнасянето на всяка дума от устата на Тони изскачаше слюнка.

— Да, но го има, така че всичко ще бъде наред.

Тони се обърна към собственика на лодката.

— Имаш ли оръжие?

Той кимна бавно.

— Да, пушка. Използвам я, когато се появят акули.

— Добре, приятелю, препоръчвам ти да я вземеш, защото може да ни потрябва.

Досега лодката преодоляваше леко вълните откъм широката си страна, но когато Слоун смени курса, те се врязваха в нея и носът й подскачаше нагоре-надолу, а всеки път щом се забиеше в гребена на някоя от тях, наоколо се разхвърчаваше морска пяна. Плаването беше тежко и Слоун стоеше с полусгънати колене, за да поема всеки удар на вълните. Капитанът се върна отдолу и безмълвно подаде на Слоун очукана гладкоцевна пушка дванадесети калибър и шепа патрони, защото интуитивно схвана, че тя притежава сила, която липсва на Тони Риардън. После зае отново мястото си зад руля и измени малко курса, така че всяка вълна да минава под тях така, че да не отнема от скоростта им. Луксозната яхта беше наваксала поне една миля, а товарният кораб пред тях не изглеждаше по-близо.

Слоун го огледа с бинокъла и сърцето и падна в петите. Плавателният съд явно беше неподдържан. Корпусът му бе боядисан в стотици отсенки на черното и изглеждаше така, сякаш е бил кърпен със стоманени листове поне стотина пъти. Тя не видя хора по палубите, нито вахтени на мостика и макар че зад кърмата му сякаш се вдигаше пяна, значи корабът се движеше, това не беше възможно, защото нали от димохода му не излизаше никакъв пушек?

— Имаш ли радиостанция? — попита тя капитана.

— Долу е — отговори той. — Но няма достатъчно голям обхват, за да се свърже с Уолвис, ако това ти е хрумнало.

Слоун посочи към търговския кораб пред тях.

— Искам да им съобщя какво става, за да спуснат трапа.

Капитанът погледна през рамо към настигащата ги яхта.

— Ще бъде на косъм.

Слоун се плъзна по стълбите, опряла ръце на перилата, и влезе тичешком в каютата. Радиостанцията, монтирана на ниския таван, беше стара. Тя я включи и завъртя копчето на 16 канал, международната дължина за бедствие.

— Помощ, помощ, помощ, рибарската лодка „Пенгуин“ вика търговския кораб, държащ курс към Уолвис Бей. Преследват ни пирати, моля, отговорете!

Кабината се изпълни с пращене на статично електричество.

Слоун настрои станцията и отново натисна бутончето на микрофона.

— „Пенгуин“ вика неизвестния търговски кораб на път за Уолвис Бей. Нуждаем се от помощ. Моля, отговорете!

Отново чу само пращене, но й се стори, че сред белия шум чува някакъв призрачен глас. Въпреки резките подскоци на лодката Слоун нежно и внимателно като хирург започна да върти копчето на скалата. Изведнъж от високоговорителя избоботи мъжки глас:

— Снощи трябваше да ме послушаш и да напуснеш Намибия. — Въпреки смущенията Слоун разпозна гласа от предната вечер и кръвта й се смрази.

Включи микрофона.

— Оставете ни на мира и ще се върнем на брега — помоли се тя. — Ще се кача на първия самолет. Имате думата ми.

— Това вече не е възможно.

Тя погледна през люка. Яхтата беше скъсила разстоянието до няколко метра. Беше достатъчно близо, за да види ясно двамата мъже на мостика, които държаха пушки. Товарният кораб беше на километър и нещо от тях.

Нямаше да успеят.

— Председателю, какво мислиш? — попита Хали Касим от мястото си пред комуникационния център.

Кабрило седеше на своя стол с подпряна на подлакътника ръка, а дланта му крепеше небръснатата му буза. Жироскопично балансираната камера за предно виждане изпращаше на екрана увеличеното изображение на двата съда, които бързо се приближаваха към „Орегон“. Рибарската лодка се носеше със значителната скорост от двадесет възела, а моторната яхта развиваше тридесет и пет и вече я настигаше.

Бяха ги наблюдавали през по-голямата част от последния час и в началото не отдадоха голямо значение на присъствието им, защото знаеха, че водите около Намибия са риболовни участъци. Едва когато първата лодка, „Пенгуин“, смени курса си, за да пресече този на „Орегон“, извикаха Кабрило от каютата му точно когато се готвеше да влезе под душа след заниманията в гимнастическия салон.

— Нямам ни най-малката идея — най-сетне отговори Хуан — защо пирати ще използват яхта за няколко милиона, за да преследват стара рибарска лодка на 150 мили от брега? В това има нещо гнило. Уепс, увеличи изображението на яхтата. Да видим кой е на борда.

Марк Мърфи не беше на смяна, затова морякът, който беше заел неговото място на оръжейната централа, завъртя джойстика и топчето за курсора на дисплея и увеличи картината, както искаше Кабрило. При толкова голямо увеличение дори управляваните от компютъра жироскопи не можеха да попречат на изображението да трепка. Независимо от това картината беше достатъчно ясна. Слънцето блестеше по наклонените стъкла на каютата под мостика, но въпреки блясъка Хуан добре виждаше четиримата мъже върху мостика на издължената яхта. Двама държаха автомати. Единият вдигна оръжието и даде къс откос.

Предвиждайки заповедта, която щеше да последва дежурният по оръжията смени картината, за да видят бягащия „Пенгуин“. Нямаше вид на улучен, но една меднокоса жена бе приклекнала зад ниската стена на борда — с ловна пушка в ръцете.

— Уепс — рязко каза Кабрило, — приготви картечницата, но не спускай плочата пред амбразурата в корпуса. Насочи я срещу яхтата и за всеки случай изкарай и 30-калибровите на десния борд.

— Четирима мъже с автомати срещу жена с ловна пушка — замислено каза Хали. — Сражението няма да продължи дълго, ако не направим нещо.

— Работя по въпроса — сопна се Кабрило и кимна на специалиста по комуникациите. — Свържи ме с нея.

Касим натисна един бутон на трите си клавиатури.

— Можеш да говориш.

Кабрило нагласи микрофона на бузата си.

— „Пенгуин“, „Пенгуин“, „Пенгуин“, говори моторният кораб „Орегон“. — На екрана видя как главата на жената се обърна рязко назад, когато го чу по радиостанцията.

Тя се промъкна обратно в каютата и миг по-късно одрезгавелият й глас изпълни командния център:

— „Орегон“, слава богу. За миг си помислих, че сте изоставен кораб.

— Не си далече от истината — сериозно подхвърли Линда Рос. Макар да не беше на смяна, Хуан беше помолил Рос да дойде с него в контролния център, ако случайно има нужда от нейната интелигентност.

— Моля обяснете от каква помощ имате нужда — каза Хуан, преструвайки се, че не вижда какво става. — Споменахте пирати.

— Да, те току-що откриха огън по нас с автомати. Казвам се Слоун Макинтайър. Излязохме с лодка под наем да половим риба и те се появиха изневиделица.

— Не мисля, че говори истината — каза Линда, като лекичко похапваше долната си устна. — Онзи тип от яхтата каза, че я бил предупредил за нещо.

— Значи лъже — съгласи се Хуан. — Току-що стреляха по нея, а тя лъже. Не смятате ли, че това е много интересно?

— Сигурно крие нещо.

— „Орегон“ — извика Слоун, — чувате ли ме?

Кабрило натисна бутончето на микрофона.

— Да, чуваме ви. — Той стрелна поглед към екрана и бързо прецени положението, разполагайки мислено плавателните съдове по местата, където щяха бъдат след минута и малко по-късно. Тактическата картина не беше много весела. Но по-лошото беше, че се налагаше да действа на сляпо. Защото предположи, Слоун Макинтайър бе най-големият наркотърговец в Южна Африка и сигурно някой конкурент искаше да й духне свещичката. Може би тя и останалите на „Пенгуин“ щяха само да си получат заслуженото. Но от друга страна, можеше и да е напълно невинна.

— Но тогава защо лъже? — прошепна си той полугласно.

Ако искаше да опази тайните на „Орегон“, прозорецът, който му се отваряше за действия, щеше да бъде твърде тесен. Всъщност, по-скоро полузатворен. Той премисли десетина възможности за времето, през което потърка брадичка с ръка, и взе решение.

— Кормчия, пълен надясно. Трябва да намалим разстоянието между нас и „Пенгуин“. Увеличи скоростта на двадесет възела. Корабният инженер да включи димогенератора. — Когато бяха сами в океана, „Орегон“ плаваше екологично, без да замърсява околната среда, но щом срещнеше други кораби, включваха специален генератор за пушек, за да създадат впечатлението, че корабът е задвижван от обикновени дизелови двигатели.

— Включих го преди няколко минути — докладва помощник-инженерът от задния край на командния център. — Трябваше да го направя още щом ги видяхме, но забравих.

— Няма значение. Съмнявам се, че са забелязали — отговори Хуан, преди да включи микрофона си. — Слоун, говори капитанът на „Орегон“.

— Слушам те, „Орегон“.

Хуан се възхити на хладнокръвието й и се сети за Тори Белинджър, англичанката, която преди няколко месеца беше спасила Японско море. Двете явно имаха един и същ темперамент.

— Завихме, за да ви посрещнем. Кажи на капитана на „Пенгуин“ да мине откъм левия борд, но не подсказвайте, че това е курсът, по който ще поемете. Искам да излъжа яхтата да мине покрай десния ни борд. Разбра ли?

— Ще минем покрай левия ви борд, но едва в последната минута.

— Точно така. Обаче не изчаквайте чак последния момент. Със скоростта, с която се движи, яхната няма да може да направи остър завой, така че се пазете от носовата ни вълна. Ще спуснем трапа, но не се качвайте, докато не ви дам знак. Разбрано?

— Няма да се приближаваме, докато не ни дадете сигнал — повтори Слоун.

— Слоун, нищо лошо няма да ви се случи — каза Хуан и тя долови увереността в гласа му дори през пращенето на радиовръзката. — Това не са първите пирати, с които аз и моят екипаж сме се сблъсквали. — На екрана видя, че въоръжените мъже отново стрелят по „Пенгуин“ с автоматите си, но разстоянието си оставаше голямо за стрелба от толкова нестабилна платформа. Нито един от изстрелите не застраши сериозно лодката, а само засилиха убеждението на Хуан, че постъпват правилно, като защитават Слоун и нейните хора.

— Хали, изпрати няколко души на палубата, за да спуснат въжената стълба. Уепс, приготви се за стрелба с носовата картечница.

— Готов съм.

„Пенгуин“ смело се приближаваше и вече беше на по-малко от деветдесет метра от извисяващия се над него товарен кораб, а яхтата го следваше на стотина метра. Хуан не искаше да използва картечницата, но разбра, че няма да има избор. Лодката щеше да влезе в обсега на яхтата преди той да успее да промъкне „Орегон“ между тях. Точно се готвеше да нареди на оръжейния специалист да даде кратък откос, за да забави яхтата, когато забеляза Слоун да се плъзга към кърмата на „Пенгуин“. Тя показа глава и рамене над косата кърма и започна да стреля, изпразвайки втората цев веднага след първата.

Тя не можеше да улучи яхтата, но неочакваният й залп накара луксозния плавателен съд да намали скоростта и да започне по-предпазлива гонитба. Това й спечели секундите, които им трябваха, за да приложат плана на Кабрило.

— Какво става? — попита Макс Хенли, когато се появи до Кабрило, вонящ на тютюн за лула. — Точно опитвах да се насладя на свободния си ден, когато вие заиграхте на гоненица, и то с какво? Някаква вехта рибарска лодка и един плаващ вертеп!

Хуан бе престанал да се чуди още преди години как шестото чувство на Макс го измъква от каютата му винаги когато се появят неприятности.

— Типовете на яхтата искат хората в рибарската лодка мъртви и както изглежда, не им пука дали има свидетели.

— Виждам, че искаш да им развалиш удоволствието.

Хуан го дари с крива усмивка.

— Нали знаеш, че винаги си пъхам носа в чуждите работи.

— Не, тия са съвсем безскрупулни — Макс гледаше към екрана и изруга.

Яхтата беше увеличила рязко скоростта, а куршумите започнаха да обсипват „Пенгуин“, като къртеха парчета дърво от дебелия й ляв борд. Строшиха и стъклото на входника към каютата под палубата. Слоун бе защитена от кърмата, но капитанът и другият мъж на мостика бяха изложени на голяма опасност.

Намибийският капитан започна да лъкатуши, докато се носеше към приближаващия товарен кораб. Насочваше се ту към едната му страна, ту към другата, за да затрудни стрелците. Слоун му се притече на помощ, като отново изпразни последователно двете цеви. Изстрелите й бяха толкова встрани от целта, че дори не можа да види малките гейзерчета, които сачмите вдигнаха във водата.

Нов залп от яхтата я накара да се хвърли на палубата. От мястото си на грубия дъсчен под тя не можеше да види товарния кораб, но рибарската лодка започна да се държи различно, щом срещна вълните, вдигани от огромния му корпус. Рамото я болеше от стрелбата с пушката и тя знаеше, че сега всичко зависеше от капитана на „Пенгуин“ и тайнствения капитан на „Орегон“. Тя се притисна до кърмата, дишайки тежко от страх, смесен с възбуда — същото усещане, което всъщност я вкара в това затруднено положение.

Във вътрешността на „Орегон“ Хуан и Макс наблюдаваха приближаването на двата малки плавателни съда. Капитанът на „Пенгуин“ я държеше по такъв курс, че да профучи покрай десния борд, а яхтата плаваше малко по-вдясно и бързо скъсяваше разстоянието, така че стрелците на борда да се справят с плячката си.

— Изчакайте — възкликна Макс полугласно. Ако той носеше отговорността за това, щеше да нареди на Слоун да стои на радиостанцията и лично да й каже кога да завият. После осъзна, че Хуан е бил прав да остави капитана сам да вземе решение. Той познаваше най-добре възможностите на своята лодка и щеше да избере най-подходящия момент да завие.

„Пенгуин“ се намираше на около тридесет метра от „Орегон“, толкова близо, че камерата на мачтата не можеше да я следи. Специалистът по оръжията превключи на камерата, прикрепена към 30-калибровата носова картечница.

Малката лодка беше засипана с още един залп от автоматчиците на яхтата и ако бяха малко по-далеч, Хуан щеше да зареже първоначалния си план и да издуха яхтата или с картечницата, или с 50-калибровата „Гатлинг“, която продължаваше да следи мишената, въпреки че бе скрита зад металната плоча на стрелковия отвор.

— Сега — прошепна той.

Кабрило не беше включил микрофона си, но капитанът на „Пенгуин“ сякаш го чу. Той завъртя руля докрай наляво, само на петнадесет метра от острия като нож нос на „Орегон“ и лодката се понесе напред по вълната, която корабът вдигна като сърфист.

Кормчията на яхтата също завъртя руля, за да го последва, но смени курса веднага щом осъзна, че се движи прекалено бързо, за да продължи по курса на рибарската лодка. Той щеше да мине покрай десния борд на търговския кораб и да използва по-високата си скорост, за да стигне при кърмата му преди лодката.

— Кормчия — спокойно каза Хуан, — по мой знак искам направляващите дюзи отдясно на кърмата на пълна мощност и щурвала на пълен десен завой. Увеличи скоростта на четиридесет възела. — Хуан натисна няколко клавиша, за да нагласи ъгъла на камерите, и успя да види „Пенгуин“. Трябваше да е сигурен, че няма да я блъснат, когато започнеше да завива. Той прецени професионално скоростта и ъглите с ясното съзнание, че излага живота на хората на риск само за да опази тайната на своя кораб. Яхтата почти беше стигнала на нужното място, а „Пенгуин“ бе на път да излезе от опасната зона, но времето вече изтече.

С няколко натискания на клавиши и леко преместване на джойстика единадесет хилядитонният кораб направи нещо, което никой друг плавателен съд с неговите размери не можеше. Кърмовите направляващи дюзи се събудиха за живот, буквално изтласкаха носа на „Орегон“ през водата, борейки се срещу инерцията на скоростта му и увеличената мощност на магнито-хидродинамичните двигатели, които заработиха на по-високи обороти.

За около секунда яхтата и корабът плаваха успоредно, но в различни посоки, а в следващата „Орегон“ се бе завъртял на четиридесет и пет градуса и вместо да прелети покрай дългия страничен борд, яхтата изведнъж се оказа срещу носа му и двата съда се понесоха един срещу друг със съчетана скорост от шейсет възела. Подобно на кит, който защитава малкото си, Хуан постави кораба между яхтата и лодката. Той хвърли поглед към екрана, на който се виждаше „Пенгуин“. „Орегон“ мина покрай нея, пресече килватера й и я разлюля с вълните, които предизвика с тази маневра.

Кормчията на яхтата се опита да изпревари носа на „Орегон“, сякаш щеше да пресича неохраняван железопътен възел пред идващия влак. Зави ляво на борд и увеличи скоростта, надявайки се да излезе по-бърз от онова, което смяташе за бавен търговски кораб. Ако беше видял как водата завря под кърмата му, щеше да спре двигателите и да започне да се моли да оцелее след сблъсъка с корпуса му.

Векторите, които използваха бяха плод на проста математика. „Орегон“ продължи да завива, отрязвайки пътя на яхтата, докато тя отчаяно се опитваше да направи по-остър завой от него.

В последния момент единият от стрелците се втурна и се опита да дръпне лоста на дроселите назад, но беше закъснял.

Проблясващият нос на яхтата се блъсна в очукания корпус на „Орегон“ на тридесет метра от носа му. Фибростъклото и алуминият не бяха достоен противник за коравия борд на кораба и луксозната лодка се нагъна като кутийка за бира, ударена с боен чук. Двата й дизелови двигателя се откъснаха от монтажните си гнезда и пробиха корпуса, разкъсвайки шпангоутите, които го държаха. Горната част на яхтата избухна в порой от стъкло и пластмаса, сякаш я беше улучил снаряд. Четиримата мъже, които преди миг бяха уверени, че ще успеят, загинаха на място, смазани от могъщата енергия на сблъсъка.

Един от резервоарите на яхтата избухна в бързо растящо огнено кълбо от мръсножълти пламъци, които облизаха релинга на „Орегон“, а той продължи да завива, незасегнат от сблъсъка, сякаш златна рибка е нападнала акула. Бързо растящото петно от пламтящ дизел се разля по повърхността на океана. Издигнаха се мазни облаци дим, които закриха останките от яхтата в последните й мигове преди да потъне под вълните.

— Стоп машини — заповяда Кабрило и почувства тласъка на инерцията, когато водните движители бяха изключени.

— По-просто от убиване на мухи — подхвърли Макс и потупа Хуан по рамото.

— Да се надяваме, че всичко това не беше, за да защитим оса — каза той и натисна бутона на микрофона си. — „Орегон“ вика „Пенгуин“, чувате ли ме?

— „Орегон“, говори „Пенгуин“. — Стори им се, че виждат облекчената й усмивка, макар да чуваха само гласа й. — Не знам как направихте това, но ние тримата сме ви много благодарни.

— За мен ще е голямо удоволствие да ви поканя на борда за един късен обяд и да поговорим за случилото се.

— О, „Орегон“, я чакайте малко.

Хуан трябваше да разбере всичко и не искаше да й даде време да измисли някоя лъжа.

— Ако не приемете поканата ми, ще се видя принуден да съобщя на морските власти в Уолвис Бей за случилото се.

Той нямаше такова намерение, но Слоун не можеше да знае.

— В такъв случай ще се радваме да приемем вашата покана.

— Чудесно. Трапът е спуснат от левия борд. Един от моряците ще ви съпроводи до мостика. — Хуан погледна към Макс. — Е, старче, хайде да видим в какво ви набърках.