Брегът на скелетите

3.

Река Конго Южно от Матади

Най-накрая джунглата щеше да погълне изоставената плантация заедно с деветдесетметровия дървен пристан, построен по протежение на реката. Голямата къща, която се издигаше на около километър и половина навътре в сушата, вече бе победена от въздействието на гниенето и нахлуващата растителност и беше само въпрос на време докът да бъде пометен и стоящият наблизо метален склад да рухне. Покривът му беше хлътнал като изкривен навътре гръбнак на кон, а гофрираната му кожа бе покрита с ръжда и боя на петна. Това беше изоставено място, населено с духове, което дори меките млечни лъчи на полумесеца не можеха да оживят.

Голям товарен кораб, пред който огромният склад изглеждаше нищожен, се промъкваше по-близо до пристана. С нос, насочен по течението, и двигатели, работещи на заден ход, водата под кърмата му кипеше, докато той се бореше, за да остане на място. Това беше деликатна маневра, особено насред прословутите обратни течения на Конго и водовъртежите.

С радиостанция до устните и театрално размахващ другата си ръка, капитанът крачеше по дяснобордовата част на мостика и крещеше на кормчията и машиниста корекциите, които трябваше да направят. Той даде малко газ с дроселите, за да задържи сто и седемдесет метровия плавателен съд точно на мястото, където искаше.

Група мъже в черни военни униформи, чакаха на кея и наблюдаваха операцията. Всички, с изключение на един имаха автомати. Мъжът без АК-47 носеше огромен кобур, закачен над хълбока. Той потупваше по крака си с малък кожен камшик за езда и въпреки мрака носеше огледални авиаторски очила за слънце.

Капитанът беше едър чернокож с гръцка рибарска фуражка на върха на бръснатата си глава. Мускулите на ръцете и гърдите опъваха бялата му униформена рубашка. На мостика при него имаше още един мъж. Малко по-нисък и не толкова мускулест, неизвестно защо той имаше по-командирско излъчване от капитана. Бдителните му очи и свободното, непринудено държане внушаваха авторитет. Тъй като мостикът се издигаше колкото триетажна сграда над кея, нямаше начин разговорът им да бъде подслушан. Капитанът смушка другаря си, който, вместо да обърне внимание на умелото и сложно маневриране, изучаваше въоръжените войници.

— Нашият бунтовнически водач сякаш е изскочил направо от някое филмово студио, нали така, председателю?

— В комплект с камшика за езда и огледалните очила — съгласи се председателят. — Разбира се, и ние капитан Линкълн, не оставаме назад в това да дадем на хората онова, което искат да видят. Това с радиостанцията беше чудесно малко представление.

Линк погледна в уоки-токито в голямата си ръка. Малкият уред дори нямаше батерии. Той тихичко се изкикоти. Като най-старши афроамерикански член на екипажа, Линкълн беше натоварен от истинския капитан на кораба, Хуан Кабрило, да изиграе тази роля специално за сегашната им операция. Кабрило знаеше, че представителят, изпратен от Самюел Макамбо, водачът на Конгоанската революционна армия, щеше да се чувства по-удобно, ако си има работа с някого, който има същия цвят на кожата.

Линк погледна отново над релинга и остана доволен, че големият товарен кораб стои неподвижен.

— Добре — избоботи той в нощта. — Спуснете носовите и кърмовите въжета.

Дежурните на кърмата и носа започнаха да спускат дебелите швартови въжета през шлюзовете. След като командирът им кимна, двама от бунтовниците преметнаха автоматите си през гърбовете и нахлузиха примките върху ръждясалите кнехтове. Лебедките обраха луфта и големият товарен кораб нежно целуна старите гуми от камион, закачени по кея, които играеха ролята на фендери. Зад кърмата на кораба водата продължаваше да се пени, защото бяха оставили задната тяга, за да се бори с течението. Без нея корабът щеше да изтръгне кнехтовете от изгнилия дървен кей и да се понесе надолу по реката.

На Кабрило му трябваше само един миг, за да провери позициите на товарния кораб, обхващайки само с един поглед местоположението, уреда за измерване на скоростта на течението, надводната част на кораба, руля и мощността на двигателите. Доволен, той кимна на Линк.

— Хайде да направим сделката.

Двамата влязоха в рулевата рубка на мостика. Помещението беше осветено от две червени лампи, които му придаваха вид на преизподня, подчертавайки още повече разнебитеното му състояние. Подът беше покрит с мръсен балатум, напукан и с подгънати краища. От вътрешната страна стъклата бяха прашни, а по краищата им отвън имаше солена коричка. Первазите под тях бяха гробище на всевъзможни видове насекоми. Стрелката на потъмнелия месингов машинен телеграф бе отчупена много отдавна, а от руля липсваха няколко спици. Плавателният съд беше оборудван със съвсем малко модерни навигационни инструменти, а радиостанцията в рубката зад мостика можеше да предава само на двадесетина километра разстояние.

Кабрило кимна на кормчията, як китаец в началото на четиридесетте, който отговори на председателя с кисела усмивка. Кабрило и Франклин Линкълн започнаха да се спускат от мостика по поредица стълбища, осветени тук-там със слаби крушки, защитени от телена мрежа. Скоро стигнаха до главната палуба, където ги чакаше още един член на екипажа.

— Макс, готов ли си да играеш ролята на горски бижутер? — ухили се Хуан.

На Макс Хенли, който със своите шейсет и четири години беше вторият най-стар член на екипажа, възрастта почти не му личеше. Само дето косата му се беше отдръпнала от челото на червеникав бретон и леко се беше налял в талията. Но можеше да се справи с всяка битка и беше заедно с Кабрило, откакто Хуан създаде Корпорацията, фирмата, която притежаваше и използваше товарния кораб. Свързваше ги добро приятелство, което се основаваше на взаимното уважение, родено в безбройните опасности, срещу които се бяха изправяли и победили.

Хенли вдигна едно дипломатическо куфарче от рифелованата стомана на палубата.

— Нали знаеш, какво се говори: „Диамантите са най-добрият приятел на наемника“.

— Никога не съм го чувал — подхвърли Линк.

— Е, така се казва.

Сделката беше подготвяна цял месец с помощта на безброй посредници и няколко тайни срещи. Тя беше доста недвусмислена. В замяна на четвърт килограм сурови диаманти Корпорацията даваше на Конгоанската революционна армия на Самюъл Макамбо петстотин автомата „Калашников-47“, двеста гранати, петдесет РПГ-та, както и петдесет хиляди патрона в калибъра на Варшавския договор 7.62 мм. Макамбо не попита откъде екипажът на товарния кораб е могъл да намери толкова много оръжия, а Кабрило от своя страна не искаше да знае откъде водачът на бунтовниците е взел толкова много диаманти. Но тъй като идваха от този край на света, той беше сигурен, че са кървави диаманти, изкопани от роби, за да финансират революцията.

Тъй като можеше да набира млади момчета по на тринадесетина години за своята армия, Макамбо имаше по-голяма нужда от оръжия, отколкото от войници. Така този товар пушкала щеше да му осигури много по-голяма вероятност да успее в опита му да свали правителството.

Един от моряците спусна подвижния мост на кея и Линк поведе Кабрило и Хенли към пристана. Самотният бунтовнически офицер се отдели от преторианската си гвардия и тръгна към Франклин Линкълн. Той изкозирува отсечено за поздрав, а Линк му отговори с небрежно докосване на околожката на рибарската фуражка.

— Капитан Линкълн, аз съм полковник Раиф Абала от Конгоанската революционна армия — Абала говореше английски със смесица от френски и местен акцент. Гласът му беше безизразен, без интонация или капка човечност. Той не свали слънчевите си очила и продължи да потупва с камшичето за езда шева на камуфлажните си панталони.

— Полковник — кимна Линк, докато един адютант с белези от шарка по лицето го претърсваше за оръжие.

— Нашият върховен водач генерал Самюъл Макамбо ти изпраща поздрави и изказва съжалението си, че не може да се срещне с теб лично.

Макамбо ръководеше продължаващото вече една година въстание от база, разположена някъде далеч навътре в джунглата.

Никой не го беше виждал, откакто грабна оръжието и успя да провали всички опити на правителството да проникне в неговата главна квартира, като уби десет специално подбрани войници, които се опитаха да се присъединят към КРА със заповед да го ликвидират. Подобно на Бин Ладен или Абимаел Гузман, бившия водач на перуанската Сияйна пътека, ореолът на неуязвим само го правеше по-привлекателен въпреки обвиненията, че заради опита за преврат на съвестта му тегне кръвта на хиляди хора.

— Донесохте оръжията — това беше по-скоро, заключение, отколкото въпрос.

— Ще ги видиш веднага щом моят колега — той кимна небрежно към Макс, — провери камъните.

— Както се бяхме разбрали — отбеляза Абала. — Ела.

На кея беше донесена маса с лампа, захранвана от генератор. Абала обкрачи един стол и седна на него. Камшика си за езда остави на масата. Пред него стоеше кафява платнена торбичка, на която беше изписано името на френска фирма за храни. Макс седна срещу африканския бунтовник и се зарови в съдържанието на дипломатическото куфарче. Извади електронна везна, няколко тежести, за да я калибрира, и цял сноп пластмасови цилиндърчета със скали отстрани, в които имаше прозрачна течност. Освен това сложи на масата бележник, молив и малка сметачна машинка. Зад Абала стояха неколцина пазачи, а зад Макс Хенли още повече. Друга двойка пазачи стояха близо до Кабрило и Линк, готови да им отрежат пътя и при най-малкия знак от страна на полковника от бунтовническата армия. Вероятността от насилие висеше доста ниско над групата и влажният нощен въздух беше изпълнен с напрежение.

Абала отпусна едната си ръка върху торбичката и погледна нагоре към Линк.

— Капитане, мисля, че сега му е времето да покажеш малко доверие. Бих искал да видя контейнера, в който са моите оръжия.

— Уговорката ни не беше такава — отговори Линк, като позволи в гласа му да се прокрадне съвсем малко тревога. Помощникът на Абала се изкиска.

— Както казах — продължи Абала със заплашителен тон, — това е израз на доверие. Жест на добра воля от ваша страна. — Той вдигна ръката си от торбата и вдигна един пръст. От мрака изскочиха още двадесет войници. Абала ги отпрати с едно махване на ръката и така, както внезапно се бяха появили, те отново изчезнаха в мрака. — Те просто можеха да убият екипа ти и да вземат оръжията. Това е моят жест на добра воля.

Оставен без избор, Линк обърна лице към кораба. Един от моряците стоеше до релинга. Линк завъртя ръка над главата си. Морякът също помаха с ръка и скоро след това заработи малък дизелов двигател. Средният от трите крана на носа на транспортния кораб изскърца и се събуди за живот. Дебели въжета се захлъзгаха по ръждиви макари, а от товарния трюм започна да се издига нещо много тежко. Оказа се стандартен сто и двадесет метров транспортен контейнер, безличен като стотиците хиляди, които се използват всекидневно в морските превози. Кранът го извади през люка, завъртя го към релинга и го спусна на палубата. Двама моряци отвориха вратите му и влязоха вътре. С вик дадоха сигнал на краниста и контейнерът беше вдигнат повторно, мина над релинга и се заспуска покрай борда на кораба. Щом стигна на около два метра от земята, спря и остана на тази височина.

Мъжете вътре използваха фенерчета, за да осветят съдържанието. Сандъци с АК-47 бяха подредени край стените, тъмнозелени в сумрачната светлина. Лъчите разкриваха и продълговати тъмнозелени кутии. Морякът отвори една от тях и метна на рамото си празния ракетомет на РПГ-то, показвайки оръжието като манекен на търговски панаир. Неколцина от младите бунтовници нададоха радостни викове. Дори Раиф Абала не можа да се сдържи да не се усмихне едва доловимо с ъгълчетата на устата си.

— До тук се простира добрата ми воля — каза Линкълн, когато двамината моряци скочиха на земята и се върнаха на кораба.

Без да каже дума Абала изсипа съдържанието на торбичката върху плота на масата. Когато са обработени и полирани, диамантите са най-силните естествени рефрактори на светлината, способни да превърнат бялата светлина в дъга от различните цветове на спектъра с такъв искрометен блясък, че хората ламтят за тях от незапомнени времена. Но в необработено състояние няма по какво да отличиш скъпоценните камъни от обикновените. Купчината камъни не проблясваше. Те лежаха на масата, без да блещукат. Повечето имаха формата на малки четиристенни пирамиди, разширяващи се в основата, а останалите бяха просто обикновени камъчета без определена форма. Цветовете им варираха от чисто бяло до мръсножълто. Някои изглеждаха прозрачни, но много бяха сцепени и начупени. Обаче Макс и Хуан веднага прецениха, че нито един не е по-малък от един карат. Стойността им в някой от Диамантените квартали на Ню Йорк, Тел Авив или Амстердам щеше да е много по-висока от съдържанието на контейнера, но такава беше природата на търговията. Абала винаги можеше да си набави още диаманти, но да си купи оръжия беше почти невъзможно.

Макс инстинктивно грабна най-големия камък, един кристал с тегло поне десет карата. Срязан и полиран до камък с тежест четири-пет карата, в зависимост от цвета и степента си на чистота, той щеше да донесе около четиридесет хиляди долара. Зае се да го проучва с бижутерска лупа. Започна да го върти срещу светлината, устата му се изду, а на лицето му се появи кисело изражение. Остави го настрана, без да каже нещо, после взе друг камък, а по-късно още един. Изцъка няколко пъти, сякаш е разочарован от онова, което вижда, след това извади от джоба на ризата си чифт очила за четене. Когато си ги сложи, стрелна над камъните разочарован поглед към Абала, отвори тефтерчето и написа няколко реда с автоматичен молив.

— Какво пишеш? — попита Абала, който изведнъж се почувства несигурен заради поведението му на учен човек.

— Че тези камъни са по-подходящи за чакъл, отколкото за скъпоценни — отговори Макс с колкото може по-пронизителен глас и зверски холандски акцент. Абала едва не скочи на крака от обида, но Макс му махна с ръка да не става. — Обаче след предварителния оглед ги оценявам като задоволителни за нашата размяна.

От джоба на панталона си извади плоско парче топаз, чиято повърхност беше покрита с дълбоки драскотини.

— Както знаеш — каза той с тон на учител, — диамантите са най-твърдото вещество на земята. Десет бала по скалата на Мох, за да бъдем точни. Кварцът, който е номер седми, често бива използван, за да се изпързалят непосветените, че сключват сделката на живота си.

От същия джоб извади осмоъгълно парче кристал. След това го прекара по плоското парче топаз, натискайки с все сили. Върхът му се плъзна, без да остави някаква следа.

— Както можа да видиш, топазът е по-твърд от кварца и затова не можа да го одраска. Фактически той има осем по скалата на Мох. — След тези думи взе един от по-малките диаманти и го прекара по топаза. С пронизващо костите скърцане краят на диаманта остави дълбока драскотина в синия полускъпоценен камък. — Значи това тук е камък, по-твърд от осем бала по скалата на Мох.

— С други думи, диамант — самодоволно подхвърли Абала.

Макс въздъхна, сякаш някой непокорен ученик е направил голяма глупост.

— Или корунд, който има осем по скалата на Мох. Единственият начин да бъдем напълно сигурни, е да измерим неговото специфично тегло.

Въпреки че Абала и преди беше търгувал с диаманти, той знаеше малко за техните качества, за разлика от стойността им. Без да го осъзнава, Хенли беше събудил неговия интерес и затова той малко намали бдителността си.

— Какво е специфично тегло? — попита полковникът.

— Съотношението между теглото на камъка и количеството вода, което той измества. За диамантите тази стойност е точно три точка петдесет и две. — Макс започна да бърника теглилката си, за да я калиброва с комплект бронзови тежести, които стояха в тапицирана с кадифе кутийка. Нулира теглилката и той постави най-големия камък на блюдото.

— Точка двеста двадесет и пет грама. Единадесет и половина карата. — Той отвори един от пластмасовите градуирани цилиндри и пусна камъка вътре, записвайки в бележника колко вода е изместил. След това набра цифрите на сметачната машинка. Когато видя получения резултат, се вторачи в Раиф Абала.

Очите на полковника се разшириха от гняв и негодувание. Неговите войници сгъстиха кордона. Някой опря оръжие в гърба на Хуан.

Без да се смущава от внезапната демонстрация на агресивност, Макс позволи на изражението си да се отпусне и усмивката да пропълзи по лицето му.

— Три точка петдесет и две. Това, господа, е истински диамант.

Полковник Абала бавно се отпусна обратно на стола си, а пръстите, които бяха на милиметри от спусъците, готови да ги натиснат, сега се отдръпнаха. На Хуан му се прииска да убие Хенли за това, че разигра ролята си прекалено добре.

Макс провери още осем случайно избрани камъка и резултатът винаги беше същият.

— Аз изпълних моята половина от сделката. Четвърт килограм диаманти срещу оръжията.

Докато Хенли продължаваше да проверява камъните, Линк заведе Абала до отворения контейнер и даде сигнал на моряка на товарния кораб да го свалят на кея. Дървените колони, които поддържаха пристана, изскърцаха под тежестта. С тях тръгнаха и петима бунтовници. На светлината на фенерчето Абала и неговите хора измъкнаха десет АК-47 от различни сандъци и около стотина патрона, като използваха мачете, за да срежат импрегнираните с восък картонени кутии с муниции.

Като внимаваше да стои близо до Абала, в случай че войниците му опитат някой номер, Линк наблюдаваше как мъжете трудно зареждат лъскавите месингови патрони в извитите като банан пълнители на автоматите. Хуан, който носеше лека бронирана жилетка под широката си тениска, по същата причина зае позиция близо до Макс. Стреляха по десет пъти с всеки автомат, два откоса от по три изстрела и четири единични, прицелени грижливо в мишената, поставена до неизползвания склад. Стрелбата отекваше над широката река и подплаши десетки птици, които отлетяха в нощта. Един от войниците изтича при склада, за да провери резултатите.

— Добре. Много добре — изръмжа Абала към Линк.

На масата Хенли продължаваше своята проверка, като постави празното чувалче на блюдото на теглилката и си отбеляза неговото тегло в бележника. После под бдителния поглед на един от офицерите на Абала използва лъжица с дълга дръжка, за да вкара необработените камъни отново в торбата. След като всички бяха вътре, той претегли отново торбичката. С калкулатора извади теглото на торбичката от общото. След това погледна през рамо към Кабрило й прошепна:

— Не достигат осем карата.

В зависимост от камъните, тези осем карата можеха да се равняват на десетки хиляди долари. Кабрило вдигна рамене:

— Ще бъда щастлив, ако се измъкнем живи от тук. Зарежи тези карати — и се провикна към Линк, който заедно с Абала и един бунтовник с вид на професионален сержант оглеждаше някакво РПГ.

— Капитан Линкълн, пристанищните власти в Бома няма да ни пазят котвеното място, затова трябва да тръгваме.

Линк се обърна.

— Разбира се, господин Кабрило, благодаря за напомнянето. — След това погледна отново към Абала. — Полковник, ще ми се да можех да ви предложа повече оръжия, но тази пратка ни попадна напълно изненадващо.

— Ако някога отново бъдете изненадани, знаете как да се свържете с нас.

Те бяха стигнали до масата и Линк попита Макс:

— Всичко наред ли е?

— Да, капитане, всичко е както трябва.

Усмивката на Абала стана дори още по-мазна. Той ги бе ощетил при сделката, знаейки, че смазващото му превъзходство във въоръжени мъже ще ги сплаши и те ще приемат по-малко камъни, отколкото беше първоначалната уговорка. Липсващите диаманти бяха в джоба на военната му куртка и щяха да изминат дълъг път, докато стигнат до Швейцария и да увеличат банковата му сметка.

— Е, господа, ние ще тръгваме. — Линк взе торбичката с диаманти от Макс и закрачи към подвижния мост, а Кабрило и Хенли се разбързаха, за да не изостанат от големите му крачки. Миг преди да стигнат подвижния мост, хората на Абала започнаха да действат. Двамата най-близо до мостчето пристъпиха напред, за да отрежат достъпа до него. Десетки други бунтовници наизскачаха от джунглата, като стреляха във въздуха и кряскаха като обезумели. Поне дузина мъже се струпаха около контейнера, опитвайки се да го откачат от куките.

Резултатът щеше да е съкрушителен, ако екипът на Корпорацията не беше предвидил, че може да се опитат да го измамят.

Секунда преди Абала с вик да даде заповед за нападение, Кабрило и Линк спринтираха. Те се стовариха върху двамата бунтовници в подножието на подвижния мост, преди да успеят да насочат оръжията си. Линк запрати с тяло младия войник в празнината между товарния кораб й кея. В същия миг Хуан заби пръсти в гърлото на другия толкова силно, че го повали на земята. Докато бунтовникът кашляше, той измъкна автомата от ръцете му и стовари приклада в стомаха му. Мъжът се сви в позата на зародиш.

Кабрило се извъртя и откри огън, за да прикрие Макс и Линк, докато се качват по подвижния мост.

Хуан стъпи на наклонената рампа и натисна един бутон под перилата. Два метра от дължината на подвижния мост, които опираха в земята, рязко се вдигнаха нагоре и застанаха под ъгъл деветдесет градуса, осигурявайки защита на тримата от ответния огън на хората на полковника. Над главите им свиреха куршуми и се разплескваха в металния борд на товарния кораб и в стените на моста, зад които тримата се скупчиха като в укритие.

— Сякаш нямаше да го предвидим — подхвърли небрежно Макс, надниквайки шумотевицата на бунтовниците.

Един моряк в кораба беше задействал механизма на подвижния мост и той се отдели от кея, позволявайки на мъжете да се качат на борда. Хуан заряза всички преструвки и пое командването. Натисна бутона на монтирания на стената интерком.

— Господин Мърфи, докладвайте положението.

Дълбоко във вътрешността на товарния кораб господин Мърфи, главният специалист по оръжията, наблюдаваше монитор, който показваше картината, изпращана от камерата на единия от петте крана на кораба.

— Подвижният мост се прибра и само неколцина от тях продължават да стрелят. Мисля, че Абала се опитва да организира нападение. Събрал е стотина от хората си и има дава указания.

— А контейнерът?

— Мъжете почти са откачили въжетата. Почакай. Да, вече е в техни ръце. Освободихме се от него.

— Кажи на господин Стоун да се подготви да ни измъкне от тук.

— Председателю? — колебливо попита Мърфи. — Все още сме швартовани за кнехтовете.

Кабрило опипа капчица кръв по мекото на ухото, където парченце боя, откъртено от куршум, го беше одраскало.

— Изкъртете ги. Идвам.

Корабът изглеждаше съвсем на място на фона на разпадащия се пристан, макар че криеше тайна, за която знаеха само малцина външни хора. Неговият ръждив корпус с лющеща се боя, разнебитени кранове и напълно занемарен външен вид не беше нищо друго, освен маскировка, за да се прикрият истинските му възможности. Това беше финансиран от частни лица шпионски кораб, притежаван от Корпорацията, оглавявана от Хуан Кабрило. „Орегон“ беше негова идея и истинската му любов.

Под очуканата й външност гъмжеше от най-модерните оръжейни системи на света: от крилати ракети до торпеда, закупени от руски адмирал мошеник, тридесетмилиметрови картечници „Гатлинг“, 120-милиметрово оръдие, което използваше мерната система на танка Б1А2 „Ейбръмс“, и картечници .30-и калибър, управлявани с джойстик, предназначени за отблъскване на абордаж. Всички тези оръжия бяха монтирани под плочите на палубата или замаскирани като боклуци, струпани на различни места. Дистанционно управляваните картечници бяха скрити в ръждясали варели, разположени на стратегически места покрай релинга. Когато трябваше да се води огън, капаците на варелите се отваряха и оръжията излизаха. Стрелбата се подпомагаше от чувствителни инфрачервени камери.

Няколко палуби под мостика, където Кабрило и Линкълн бяха стояли, докато „Орегон“ приставаше, се намираше командният център, мозъкът на плавателния съд. От тук екипаж, състоящ се от пенсионирани американски военни и оперативни служители на ЦРУ, управляваше целия кораб — от двигателите и динамичната система за позициониране до последното оръжие. Те разполагаха и с цяло помещение, пълно с радари и сонари, най-доброто, което можеше да се купи с пари.

Всъщност Ерик Стоун, превъзходният кормчия, беше маневрирал кораба, за да застане на кея, използвайки насочващите дюзи на водометните движители и данните от джипиеса, и всички тези неща свързани с мощен компютър, който наблюдаваше скоростта на вятъра, теченията и още дузина други фактори. Този компютър определи точното количество обратна тяга, за да устои корабът на течението на река Конго.

Кабрило и Макс влязоха във вещевия склад, който вонеше на терпентин, а Линк продължи, за да се срещне с Еди Сенг и останалите специалисти по брегови операции в случай, че се наложи да отблъснат бунтовниците, ако се опитат да превземат палубата. Хуан завъртя крановете на батерията на мръсната мивка като колелата на сейф, задната стена на склада се отвори и разкри един коридор.

За разлика от покритите с евтин балатум и ронеща се боя мостик и други части на надстройката, този таен вътрешен коридор беше добре осветен, стените бяха покрити с махагонова ламперия, а подовете застлани с елегантни килими. На стената висеше оригинал от Уинслоу, изобразяващ китоловен кораб, а в края на коридора под стъклен похлупак се виждаше пълна рицарска броня от шестнадесети век в комплект с меч и боздуган.

Те минаха покрай безброй врати на каюти, докато стигнат до командния център във вътрешността на товарния кораб. Помещението беше толкова натъпкано със съвременна техника, колкото контролния център на НАСА. Навсякъде стояха компютри, а на стената беше монтиран огромен плосък екран, на който в момента се виждаше хаосът на кея. Марк Мърфи и Ерик Стоун бяха пред компютрите най-отпред, точно под екрана на стената, а Хали Касим, главният корабен специалист по комуникациите, седеше вдясно от тях. Покрай задната стена седяха двама души, отговарящи за контрола на щетите, които наблюдаваха интегрираната корабна система за сигурност и цял куп компютри, с които Макс Хенли можеше да управлява революционните магнито-хидродинамични двигатели на „Орегон“.

Не беше случайно, че командният център напомняше мостика на телевизионния космически кораб „Ентърпрайз“, включително с големия стол, разположен в средата на помещението. Хуан седна на стола, който екипажът наричаше „Креслото на Кърк“8, закачи слушалка с микрофон на едното си ухо и нагласи малкия компютърен екран.

— Приближават двойка летателни апарати — обяви Хали. Тъмните черти на лицето му бяха оцветени в призрачнозелено от екрана на радара. — Сигурно летят ниско над земята. Вероятно хеликоптери. Приблизително време на пристигане след четири минути.

— Няма сведения, че Макамбо има хеликоптери — каза Марк Мърфи, докато се обръщаше към председателя, — обаче Хали току-що хвана съобщение за два хеликоптера, откраднати от петролна компания. Подробностите бяха оскъдни, но има съмнения, че пилотите са били отвлечени.

Хуан кимна, макар да не беше сигурен какво да мисли за това развитие на събитията.

— Движение в гръб — провикна се Ерик Стоун. Той беше включил личния си монитор, на който се виждаше картината от монтираната на кърмата камера.

Две патрулни лодки бяха запушили завоя на реката. Светлините над рубките им не позволяваха да се различи въоръжението им, но Марк Мърфи, седнал пред пулта за контрол на оръжейните системи, потърси в базата данни информация за военноморския флот на Конго.

— Това са катери, произведени в Щатите…

— Будалкаш ме — възкликна Макс. Той беше служил два срока във Виетнам точно на такива катери.

Мърф продължи, сякаш не беше чул Хенли.

— Водоизместимост — дванадесет тона, екипаж от дванадесет души, въоръжението се състои от шест петдесеткалиброви картечници. Максималната им скорост е двадесет и пет възела. Една бележка тук сочи, че конгоанските речни войски са добавили и минохвъргачки плюс изстрелвани от рамо ракети.

Положението се влошаваше с всяка изминала секунда, затова Кабрило взе решение.

— Хали, свържи ме с Бенджамин Исака. — Това беше тяхната връзка в правителството. — Кажи му, че лица от неговата армия може да са научили за нашата мисия и не осъзнават, че ние сме на тяхна страна. Или че два от неговите катери са превзети от хората на Макамбо. Ерик, изкарай ни от тук. Мърф, дръж под наблюдение, ъъъ, всичко, но не стреляй, преди да съм ти казал. Ако разкрием нашите възможности, Абала ще се досети, че е изпързалян, и няма да вземе оръжията. Като стана дума за това… Хали?

Хали Касим бръсна къдрица черна коса от челото си и набра нещо на клавиатурата на своя компютър.

— Радиопредавателите вече са активирани и излъчват ясен сигнал.

— Прекрасно. — Кабрило завъртя стола си, за да погледне Макс Хенли. — А как е при теб, приятелю?

— Както знаеш, караме на акумулатори — каза Хенли, — затова мога да ти отпусна само двадесет възела.

„Орегон“ разполагаше с най-модерната система от водометни движители, които някога бяха произвеждани. Неговите магнито-хидродинамични двигатели използваха супер проводими бобини, охлаждани от течен хелий, за да освобождават електрони от морската вода. Електричеството се използваше за задвижване на четири мощни водометни движителя с две векторни дюзи в задния край на кораба. Двигателите можеха да придвижват единадесеттонния кораб със скоростта на състезателна лодка, а тъй като използваше морската вода за гориво, неговият обхват бе фактически безграничен. Поради пожара, възникнал на туристически кораб, задвижван с магнито-хидродинамични двигатели, повечето световни агенции за безопасност на морския транспорт бяха забранили използването им, докато не минат допълнителни изпитания. Затова „Орегон“ вееше иранското знаме на своята мачта, знаме на нация с твърде пренебрежително отношение към морските закони.

Швартован за пристан, разположен на осемдесет мили от Атлантическия океан нагоре по река Конго, „Орегон“ беше заобиколен от сладка вода и затова не можеше да включи двигателите си. Той трябваше да разчита на енергия, складирана в поредица сребърно-цинкови батерии с дълбок работен цикъл, за да прекарва вода през векторните си дюзи.

Тъй като бяха работили в близко сътрудничество с архитектите и инженерите, когато корабът беше преустроен от обикновен товарен кораб за дървен материал, Кабрило знаеше, че макар течението да е попътно, батериите нямаше да изкарат повече от шестдесет мили при максимална скорост. За съжаление така щяха да стигнат едва на тридесет километра от мястото, където реката се вливаше в океана.

— Господин Стоун, какво ще е състоянието на прилива след три часа? — попита Кабрило своя кормчия.

— След два часа и тридесет минути ще е най-високата точка на прилива — отговори Ерик Стоун, без да проверява в базата данни. Като част от служебните си задължения той непрекъснато следеше различните диаграми на приливите и отливите, както и прогнозите за времето за пет дни напред с педантичността на счетоводител, на когото не му излиза някоя дребна сума.

— Това ще бъде доста рисковано — отбеляза Хуан, без да се обръща специално към някого. — Окей, Ерик, давай да се махаме, преди хората на Абала да атакуват.

— Слушам, председателю.

Със сръчна ръка Ерик даде газ на водометните движители. Без воя на охладителните помпи и допълнителното оборудване за магнито-хидродинамичните двигатели водата, която минаваше под налягане през дюзите, издаваше дълбоко боботене, което отекваше в целия кораб. Ерик задейства направляващите дюзи на носа и кърмата, тежкият кораб буквално се откъсна от кея и започна да опъва швартовите си въжета.

Усещайки, че плячката им се готви да избяга, бунтовниците откриха огън с дълги откоси от автоматичните си оръжия. Куршумите запляскаха по борда от кърмата до носа. При атаката прозорците на мостика се пръснаха, а илюминаторите засипаха със стъкла водата. От корпуса на „Орегон“ изскачаха искри, докато стотици куршуми се сплескваха в бронираните му зони. Гледката беше много впечатляваща, но бунтовниците не постигнаха нищо повече от олющването на малко боя и строшаването на няколко лесно заменими стъкла.

Приближаващите се от изток патрулни катери прибавиха към боботенето на стрелбата ритмичната кашлица на своите петдесеткалиброви картечници. С цел да стигне по-бързо до тях, „Орегон“ се носеше високо във водата, защото специалните баластни резервоари, разположени по страничните бордове, за да симулират, че е натоварен със стока, сега бяха изпомпани. Това позволи на стрелците, които се носеха надолу по реката, ясно да видят кормилото. Те съсредоточиха огъня си върху него с надеждата да успеят да го откачат от рулевата машина и големият кораб да стане безпомощен пред прищевките на течението. По отношение на всеки нормален съд тази стратегия би била логична. Рулят на „Орегон“ можеше да накара съда да завие, ако се налагаше, особено в пристанище под бдителните погледи на служителите, но в по-голямата си част неговата маневреност идваше от векторните дюзи в задвижните тръби, които се намираха под водната линия и затова бяха защитени.

Ерик Стоун не обърна внимание на атаката, а се съсредоточи върху наблюдението на железните кнехтове на кея с помощта на камерата на мачтата. Швартовите въжета бяха опънати до скъсване, защото корабът продължаваше да се отделя от кея. Двама предприемчиви бунтовници се затичаха към кърмовото швартово, въже и се закатериха по него като плъхове с преметнати през гърбовете калашници. Стоун даде газ на кърмовата направляваща дюза. Кнехтът се откъсна с пукот сред пронизителното скърцане на трошащо се гнило дърво и се стрелна напред като снаряд. Инерцията го запрати и блъсна в борда на „Орегон“, който издрънча като огромна камбана.

Единият бунтовник падна веднага и беше засмукан от витлата на задната помпа, когато Ерик обърна дюзата, за да коригира курса на кораба. Единственото, което се показа от другата страна на „Орегон“, беше тъмно петно, което оцвети вълните в червено, преди да избледнее в течението. Другият войник успя да се вкопчи във въжето, докато автоматичната лебедка го навиваше нагоре. Когато стигна до шлюза, той се опита да прескочи релинга, но беше посрещнат от Еди Сенг и Франклин Линкълн, който наблюдаваха опита му за абордаж на тактически екрани, закрепени към техните бронежилетки.

Еди беше дошъл в Корпорацията след ранно пенсиониране от ЦРУ и макар да нямаше бойния опит на Линк, който беше направил хубава кариера при тюлените на военноморските сили, той компенсираше тази липса е целенасочена решителност. Затова Хуан го беше направил началник на бреговите операции, шеф на стрелците, както Макс наричаше кадрите му, състоящи се от бивши тюлени, разузнавачи и ветерани от специалните части.

Очите на бунтовника се опулиха, докато се опитваше да се набере и прехвърли през релинга на палубата. Линк го гледаше над мушката на пушка помпа „Франчи“ СПАС-12, а Еди притисна цевта на своя „Глок“ в слепоочието му.

— Изборът е твой, приятелче — кротко каза Еди.

Войникът отвори пръсти и се остави да падне в кипящата вода под него.

В командния център Ерик наблюдаваше втория кнехт. Въпреки тоновете сила той отказваше да се откачи от кея. По гредите под него, които се късаха от местата си, се появиха огромни пукнатини. Петметрово парче се отпра от кея, запрати още трима войници във водата и голяма част от него увисна и се заклати заплашително.

— Свободни сме — обяви той.

— Много добре — отговори Хуан и хвърли поглед към тактическия си дисплей. Хеликоптерите бяха на две минути разстояние и се приближаваха с повече от сто и шестдесет километра в час. Той реши, че откраднатите от нефтената компания хеликоптери ще са големи и модерни. Кабрило знаеше, че с внушителния брой оръжейни системи, разположени на тайни места из кораба, те можеха да избият всички войници на кея, да свалят двата хеликоптера от небето и да превърнат патрулните катери в трески, но не това беше целта на мисията, която бяха наети да изпълнят.

— Вдигни на двадесет възела.

— Слушам, двадесет възела.

Големият товарен кораб с лекота ускори и допълнителното налягане на водата най-сетне откъсна частта от кел, все още закрепена към кнехта. Скоро стрелбата с автоматични оръжия от брега престана, но патрулните катери продължаваха равномерно да обсипват „Орегон“ с петдесеткалиброви куршуми.

— Изстреляна граната от противотанков гранатомет — извика рязко Марк Мърфи.

Изглежда Абала беше скрил джипове в джунглата, които сега преследваха „Орегон“ надолу по река Конго. Малката граната с ракетен двигател излетя по дъговидна траектория от джунглата, прелетя над реката и се удари в носа. Бронята на кораба предпази вътрешните пространства, но взривът беше оглушителен, а по палубата премина огнено кълбо. Почти веднага от един от катерите изстреляха втора граната. Тя беше изстреляна от малък ъгъл, затова мина толкова близо до кърмовия релинг, че го олющи и удари димохода на кораба точно в десетката. Въпреки че беше брониран, за да защитава скрития вътре усъвършенстван радар на „Орегон“, взривът бе достатъчно силен, за да изключи системата.

— Ще се заема — извика Хали от другия край на помещението, когато екранът побеля. Той бързо излезе от оперативния център. Противопожарните екипи и специалистите по електроника бяха автоматично известени от компютъра на системата и изпратени да помагат.

Линда Рос, дребна женица с лунички и висок, почти момичешки глас, веднага зае неговото място зад компютъра.

— Председателю, хеликоптерите са на минута път от нас, а последното изображение на радара показа движение нагоре по реката. Нещо плава към нас.

Хуан смени резолюцията на картината на насочените напред камери с по-висока. Реката беше черна като петрол, наръбена от хълмчетата на вълните с посребрени от луната гребени. От завоя на реката започна да се показва носа на голям речен ферибот. Той имаше три палуби и тъп нос, но онова, което привлече вниманието на екипажа, беше изображението от инфрачервените камери. Най-високата палуба гъмжеше от хора, а останалите две май също бяха претъпкани с пътници, поели навътре в страната към пристанището Матади.

— Мили боже, това са най-малко петстотин човека — възкликна Ерик.

— Обзалагам се, че има разрешително за не повече от двеста — отговори Кабрило. — Пусни го да мине откъм левия ни борд. Искам „Орегон“ да застане между ерпегето и това корито.

Стоун се зае с контролните уреди и погледна дълбокомера. Водата спадаше бързо.

— Председателю, имаме по-малко от шест метра под кила. Пет и половина, четири и половина, три…

— Дръж ни по курса — нареди Хуан, когато от джунглата се чу нов залп автоматичен огън и бързо като фойерверки бяха изстреляни няколко гранати.

Взривовете разтърсваха товарния кораб, който бързаше към претоварения ферибот, а небето се осветяваше при всяка експлозия. Една от гранатите не беше прицелена добре и за един изпълнен с ужас момент изглеждаше така, сякаш ще улучи ферибота в най-широката част на борда. Но в последния миг двигателят й спря да работи и избухна близо до корпуса, поливайки с вода пътниците, които трескаво се блъскаха и лутаха по палубата с надеждата да излязат от линията на огъня.

— Макс, давай с пълна мощност! — ядосано нареди Кабрило, комуто едва не прилоша от безотговорността и жестокостта на войниците на Абала. — Трябва да защитим тези хора.

Макс Хенли освободи предпазителите на електрическите вериги на акумулаторите и измъкна още няколко ампера от тях, за да ги вкара във водометните движители. „Орегон“ увеличи скоростта си с още три възела, но това щеше да им струва допълнителни мили от обхвата, които не можеха да си позволят да изгубят.

Фериботът се понесе към средата на реката, оставяйки на „Орегон“ само толкова място, колкото да мине, без да заседне. Малко по-късно катерите се отдръпнаха пред плаващия нагоре по течението ферибот, запращайки струи вода по реката. Моторната лодка, теглена в килватера на ферибота, заподскача от надигналите се вълни, а единият от катерите я блъсна под водата заедно с двамата пътници в нея, без дори да намали скоростта.

Хуан наблюдаваше работата на Ерик с контролните уреди. Да се маневрира с такъв голям плавателен съд в тясното пространство на реката беше достатъчно трудно, но да се разминава с друг кораб, докато го обстрелват, беше нещо, с което младият Стоун досега не се беше сблъсквал. Хуан имаше пълно доверие в своя кормчия, но дълбоко в себе си знаеше, че може да изключи работната му станция и сам да поеме управлението.

В слушалката на ухото му се чу глас.

— Председателю, Еди съм. Имам зрителен контакт с двата хеликоптера. Не мога да кажа каква марка са, но ми изглеждат достатъчно големи, за да превозват поне десетина човека. Може би сега е моментът да ги свалим.

— Не. Първо, пилотите са цивилни, отвлечени от бунтовниците на Макамбо и принудени да летят с тях. И второ, не бива да им позволяваме да разберат какви са нашите възможности. Вече говорихме по този въпрос, докато плавахме насам. Вярно, че ще понесем удари, но старото корито ще ни откара у дома. Просто бъдете готови, ако стоварят хора на палубата.

— Готови сме.

— Тогава Господ да им е на помощ.

В продължение на един час те се носеха бързо надолу по река Конго, упорито преследвани от катерите. От време на време попадаха под обстрел откъм брега, щом пътят минаваше достатъчно близо до реката, за да могат бунтовниците да им устроят засада. Хеликоптерите се рееха над „Орегон“, но не предприемаха опит да стоварят войници. Хуан предположи, че се готвят да вземат кораба на абордаж, щом минохвъргачките го пратят на дъното.

Те минаха под язовира „Инга“, масивна бетонна стена, която задържаше приток на река Конго. Този язовир и един негов близнак бяха основните източници на електрическа енергия в тази част на Африка. На мястото, където двете течения се срещаха, корабът попадна в бурни води и Ерик се видя принуден да обърне тягата на водните движители, за да попречи на „Орегон“ да се извърти с широката си част към течението.

— Председателю, Бенджамин Исака е на телефона — обади се Линда Рос. — Прехвърли го на моята работна станция.

— Заместник-министър Исака, обажда се капитан Кабрило. Предполагам, уведомили са ви за нашето положение?

— Да, капитане. Полковник Абала си иска диамантите обратно. — Акцентът на заместник-министъра беше толкова силен, че Хуан трудно го разбираше. — Откраднал е и два от речните патрулни катери. Получих рапорт, че десет наши войници са убити на пристанище Матади, където е базата на катерите.

— Освен това разполага и с два хеликоптера на петролна компания.

— Разбирам — каза уклончиво Исака.

— Няма да се откажем от малко помощ.

— Нашият общ приятел от Ленгли, който ви препоръча, спомена, че сте напълно способен сам да се погрижите за себе си.

На Хуан му се прииска да наругае правителствения служител.

— Господин Исака, ако унищожа войниците на Абала, той ще изпита силни подозрения към оръжията, които току-що закупи. Радиопредавателите в тях са скрити много добре, но не са неоткриваеми. Планът беше да отнесе оръжията в главната квартира на Макамбо в джунглата, като веднъж завинаги разкрие на вашите военни местоположението й. Така за няколко дни ще може да приключите с въстанието, но не и ако Абала остави оръжията на кея при плантацията. — Това беше третият или четвъртият път, когато обясняваше на Исака логиката в действията им, след като Ленгстън Овърхолт от ЦРУ даде зелена светлина на Хуан да поеме мисията.

Първата част от отговора на Исака беше заглушена от шум на стрелба с минохвъргачки от катерите. Мините паднаха близо до страничния борд на „Орегон“ и вдигнаха стена от вода.

— … сега тръгват от Бома и ще са при вас след час.

— Бихте ли повторили това, господин заместник-министър?

Изведнъж целият екип в операционния център беше изхвърлен напред, когато килът на „Орегон“ се блъсна в речното дъно. Внезапното спиране запрати скъпите порцеланови съдове в столовата на пода. Същевременно разби и един преносим рентгенов апарат в лечебницата, който д-р Джулия Хъксли беше забравила да подсигури.

Хуан беше сред първите, които се изправиха на крака.

— Ерик, какво, по дяволите, стана?

— Дъното се надигна изведнъж, не успях да го видя.

— Макс, как са двигателите?

Като мярка за сигурност, компютърът беше изключил машините в мига, когато корабът заседна на дъното. Макс започна да проучва своя компютърен екран и с всяка секунда се намръщваше все повече. Той затрака по клавиатурата малко по-дълго от обичайното.

— Макс? — подвикна Хуан, удължавайки името на стария си приятел.

— Двигателят откъм левия борд е задръстен с кал. Мога да вкарам двадесет процента в деснобордовия, но само на заден ход. Ако се опитаме да продължим напред, ще задръстим и него.

— Ерик — каза Хуан, — аз поемам руля.

— Слушам, председателят поема щурвала. Тръбите на водните движители бяха валцувани като гладки оръжейни цеви по много взискателни стандарти, за да се премахне възможността за кавитация или образуването на микроскопични мехурчета, които предизвикват повече триене. Хуан знаеше, че вероятно калта и тинята вече са запушили тръбите и че прекарването на още кал през тях може да ги извади напълно от строя. Сам щеше да поеме отговорността за кораба.

Той включи лявобордовия двигател на изчакване и бавно увеличи тягата на десния, опитвайки се да се измъкне назад. Очите му се стрелкаха между външните камери, които показваха кипящата под носа на кораба вода и индикаторите за състоянието на водните движители и дюзите.

Той премести леко ръчката още напред, добавяйки двадесет и пет процента мощност, уверен, че със сигурност ще ожули тръбите, сякаш сам е влязъл вътре с голям чук в ръцете.

„Орегон“ отказа да помръдне, стиснат здраво в хватката на калта и собствената си огромна тежест.

— Хуан — обади се Макс с предупредителен тон. Кабрило вече изключваше двигателите. Имаше под свое командване свръхмодерни ресурси, но твърде малко приложими възможности. Разполагаше с около петнадесет секунди, за да измисли план, преди хеликоптерите да връхлетят и да стоварят бунтовниците, които пренасяха. Два откоса от по пет секунди с 30-милиметровата картечница „Гатлинг“ щяха да издухат хеликоптерите от небето, но и да убият цивилните пилоти и да разкрият смъртоносните възможности на кораба. А щеше да се наложи да се оправят и с катерите плюс другите плавателни съдове, които Абала командваше, веднага щом той загрееше, че „Орегон“ е заседнал. Идеята да предаде камъните или да изложи мисията на риск изобщо не му хрумна.

— Макс, вятърът духа откъм кърмата. Пусни достатъчно гъста димна завеса, за да скриеш кораба, а после задействай противопожарните водни оръдия. — Разполагаха с четири водни оръдия, монтирани в ъглите на надстройката. Всяко можеше да бълва по близо четири хиляди литра в минута и се захранваше от собствен дизелов двигател. — Те изстрелват водата на повече от шейсет метра. Това ще попречи на хеликоптерите да кацнат. — Той натисна копчето на микрофона си. — Еди, пускам водните оръдия, така че бъди готов. Ако това не попречи на хеликоптерите, ти и твоите хора имате разрешение да използвате само пушки и пистолети. Това са обичайните оръжия по тези места.

— Разбрано.

— Еди, освен това искам ти и Линк да дойдете в хангара за лодките. Имам една задачка за вас. Обаче си сложете бронежилетките, за да си нямаме неприятности.

Кабрило стана от стола и вече беше преполовил пътя до асансьора, който щеше да го свали два палуби по-надолу до хангара за лодки, разположен на равнището на водната линия на „Орегон“, когато Хенли го спря с махване на ръката.

— Мога да разбера, че димната завеса й използването на водните оръдия е гениално хрумване, но какво, по дяволите, си намислил за Линк и Еди?

— Готвя се да накарам това старо корито да заплава отново след тридесет минути.

През годините, които бяха прекарали заедно, Макс се беше научил никога да не се съмнява в председателя, когато прави подобни изявления. Обаче просто не знаеше как Хуан мисли да извърши невъзможното.

— Да не би да си измислил как да намалиш теглото ни с няколко хиляди тона?

— Нещо по-добро. Ще повиша нивото на водата с три метра.