Брегът на скелетите

19.

Товарният отсек в стария „Де Хавиланд Ц-7 Карибу“ беше достатъчно просторен, за да могат мъжете да се изтегнат на седалките заедно с екипировката, която лежеше в краката им. Четирите кросови мотоциклета стояха в задния край близо до товарната рампа и бяха обезопасени с въжета. Вътрешността на самолета беше обновена така, че да може да се херметизира, за да не се налага хората да търпят ниските температури на тази височина и да дишат с кислородни маски. Въпреки това бученето на двата радиални двигателя „Прат Уитни“ правеше разговорите невъзможни.

Кабрило огледа лицата на хората си, облегнат на една от преградите, за да облекчи теглото на парашута върху раменете си. Еди Сенг забеляза изпитателния му поглед и му отвърна с дръзка усмивка. Майк Троно и неговият съекипник Джери Пуласки седяха един до друг и играеха сантасе. Това се беше превърнало в техен ритуал, а не в състезание. Играеха, докато всеки от тях реализира три пъти 66.

Заради своите размери и ограничението на товароподемността на парашута само Линк нямаше да бъде обременен с един от кросовите мотоциклети. Той се беше проснал на една от брезентовите седалки с отпусната на рамото глава и раззината уста, от която се беше проточила лига — сигурен знак, че се е унесъл в сън.

— Ей, председателю — провикна се Тайни Гундерсон.

Хуан погледна към носа на самолета. Вратата на кокпита беше отворена и той можеше да види едрия рус швед в неговата седалка. Една от големите му месести ръце лежеше върху щурвала. Джулия седеше на мястото на втория пилот, а кутиите с медицински материали бяха подредени между двете седалки.

— Да?

— Само предупреждавам, че остават петнадесет минути до скока. — Той намали още светлината в кокпита и запали червената предупредителна лампа.

— Разбрано — отговори Кабрило. След това се провикна, за да заглуши боботенето на моторите. — Остават петнадесет минути, господа.

Линк се събуди и зина за великанска прозявка.

Нямаше нужда да проверяват наново екипировката или да стягат вече прогонените презрамки и вързалки, защото вече го бяха правили десетина пъти, но мъжете отново се заловиха с това. Човек разполага само с една възможност да скочи както трябва с парашут. Подготвиха мотоциклетите, като свалиха въжетата и ги подредиха в позиция за скок.

Пет минути преди да стигне набелязаното място, Тайни запали жълтата предупредителна лампа и каза на мъжете да си сложат дихателите. Цилиндрите с кислород бяха завързани през гърдите им и подаваха въздуха по дебели гумени маркучи. Кабрило и останалите си сложиха маските, нагласиха ги удобно и регулираха потока на кислорода. После си нахлузиха и големите очила. Когато всички му показаха с вдигнати палци, че са готови, Хуан се обърна и кимна на Тайни, който очакваше неговия сигнал. Ветеранът от военната авиация вече си беше сложил маската.

Гундерсон затвори вратата на кокпита и миг по-късно двигателят, който задвижваше задната рампа, заработи с вой. Шумът от него веднага бе заглушен от бученето на ледения въздух, който нахлу в товарния отсек като ураган. Някакво парче хартия се завъртя край Кабрило и нощното небе го засмука.

Той усети ледения полъх на температура под нулата по бузите си, единствената незащитена част на тялото му. Нагласи дебелия шал, който си беше сложил, за да защити кожата си.

Когато рампата най-сетне се спусна на мястото си, задната част на самолета се превърна в мастиленочерна дупка и човек нямаше по какво да отличи небето от безличната пустиня, като се изключи блясъка на звездите, които премигваха някъде високо над хоризонта. Хуан изпита усещането, че от тази височина само да се протегне, и ще успее да ги докосне.

— Проверка на комуникациите — каза той в микрофона и един по един неговите хора отговориха по тактическата връзка.

Жълтата лампа започна да мига. Оставаше една минута.

Откакто се качи на самолета, Хуан за стотен път преговори наум последователността на действията, които трябва да предприеме, щом излезе от самолета. Как да се хвърли напред и да се остави да пада, като веднага извие гърба си в дъга, разтваряйки ръце и крака, за да увеличи съпротивата по време на свободния летеж и да намали удара, когато отвори парашута. По затворените очи и съсредоточените изражения си личеше, че и другарите му правят същата умствена гимнастика.

Шумът на двигателите се промени, Тайни започна леко издигане и когато палубата започна да се накланя, жълтата лампа загасна и светна зелената.

За разлика от другите скокове на спецчастите сега нямаше нужда да скачат в стегната група. При скоковете от голяма височина, където свободното падане е твърде кратко, парашутистите имаха достатъчно време да се прегрупират във въздуха и да избегнат опасността да се разделят. Един по един мъжете тръгваха със ситни крачки напред и изчезваха през отворената рампа. Леките мотоциклети увиснаха под тях, когато всички извиха гърбове, преди да дръпнат шнуровете. Щом Хуан стигна до ръба на рампата, той видя четирите малки светлинни на върховете на парашутите, които показваха, че са се разтворили успешно. Щом наближиха Дяволския оазис, светлинните щяха да бъдат заменени с инфрачервени, които да се различават само с очилата за нощно виждане.

Кабрило избута мотоциклета си до ръба като рок звезда, която се гмурва от сцената. Протегна ръце встрани и изви гръб, изпълнявайки съвършен скок. Насрещното течение го блъскаше, но той успя да запази позата си. Усети, че започва да се преобръща, и коригира положението на тялото си, за да остане водоравно. Протегна ръка, за да дръпне шнура миг преди падащият под него мотоциклет да дръпне края на дългото въже. Издърпващият парашут излетя и се напълни с въздух. Съпротивлението му на въздуха изтегли основния парашут от раницата.

Хуан на секундата разбра, че има някакъв проблем. Парашутът за миг се забави, преди да изскочи от торбата си, но не последва очакваното разтърсване от неговото отваряне. Въздушното съпротивление на частично надутия парашут го изправи вертикално, но той продължи да пада право надолу. Плясъкът на найлона над главата му звучеше като платно при силен вятър.

Дори да погледнеше нагоре, беше прекалено тъмно, за да разбере какво се бе случило, но все пак беше скачал достатъчно, за да стигне до извода, че носещите върви са се оплели.

Макар движенията му да си останаха спокойни, мозъкът му работеше трескаво. Той тихичко се ругаеше, докато се опитваше със завъртане на тялото и дърпане да разплете вървите. Сам беше сгънал парашута, така че грешката си беше лично негова. Ако не успееше да оправи вървите щеше да изложи цялата мисия на опасност.

Разполагаше с достатъчно височина, затова продължи да се бори с вървите, но когато наближи шест хиляди метра, трябваше да вземе някакво решение. Ако паднеше още надолу, дори и да успееше да оправи парашута, нямаше да може да планира до затвора. Въпреки запаса от време, който Еди беше изчислил, използвайки съотношението между планирането и падането, той щеше да кацне далеч преди Дяволския оазис. От друга страна, ако отрежеше големия, за да остане на много по-малкия резервен парашут, щеше да се спусне твърде ниско и не достатъчно близо до крайбрежието, за да го прибере Джордж с хеликоптера.

Той погледна алтиметъра, който беше закрепен на китката му. Беше минал отметката шест хиляди.

С ругатня сряза въжето на мотоциклета, освободи се от плющящия главен парашут. Свободното му падане автоматично изкара издърпващия парашут, който освободи резервния, и за пръв път, откакто издърпа шнура, Кабрило си позволи да помисли за положението си. Ако и резервният откажеше, щеше да разполага приблизително с три минути, за да обмисли какво ли ще изпита, като се забие със скорост от сто и деветдесет километра в час в пустинята. Каквото и да беше, със сигурност щеше да продължи кратко.

Със свистене резервният парашут се отвори като черно цвете, а болката от стягането между краката и раменете беше най-сладката, която Кабрило беше изпитвал през живота си.

— Великодушен жест вика Скоти от Мъртвата долина — каза той в микрофона. Позивните бяха Максовата идея за хумор и неговият принос за мисията.

— Или си се разбързал да слезеш на земята — отговори Еди, — или имаш проблем.

— Главният парашут не сработи. Трябваше да го отрежа.

— На каква височина си, Великодушен?

— Пет хиляди осемстотин двадесет и три.

— Минутка.

— Чакам, Скоти.

Задачата на Еди беше да ги заведе до целта им, затова той носеше преносим компютър за изчисляване на скоковете и джипиес.

— Окей, Великодушен, ако използваш максимално спиране, ще падаш с четири метра и четиридесет на секунда. Това ти дава двадесет минути полет. — Въпреки че носеха мотоциклети, другите щяха да останат двойно повече време във въздуха благодарение на своите много по-големи правоъгълни парашути. — Ветровете на твоята височина все още духат с около петдесет възела, но ще отслабнат, щом се спуснеш по-близо до земята.

— Разбрано.

— Предполагам, че ще кацнеш на около шестстотин и четиридесет километра от крайбрежието.

Тъй като преобладаващите ветрове духаха от изток на запад, мъжете бяха скочили, когато самолетът беше почти над границата с Ботсвана. Хуан щеше да се приземи далеч зад обсега на хеликоптера „Робинзон“, който дори с резервни резервоари нямаше да може да стигне до него и да го върне.

— Ще трябва да изчакам прибиране по суша — каза Хуан. — Скоти, след като единият от мотоциклетите вече е на парчета долу, вашият приоритет трябва да са двамата пленници. Няма да можете да вземете и похитител, така че забрави за това.

Кабрило се ядосваше най-много заради това, че изпуснаха възможността да разпитат някого от похитителите. И защото другарите му щяха да се изложат на опасност без него.

— Разбрано, Великодушен. — Разстоянието между него и тях вече беше на границата на обхвата на тактическите им радиостанции. Гласът на Еди звучеше далечен и тънък.

Хуан опита да се сети дали има нещо друго за казване, преди връзката му с екипа да прекъсне, но те бяха преговаряли мисията достатъчно пъти, затова единственото, което каза, беше:

— Късмет, Скоти. Край.

— И на теб, Великодушен жест. Край.

Макар да не очакваше по-нататъшен радиообмен с хората си, за всеки случай остави станцията си включена.

За да увеличи максимално времето си във въздуха и изминатото разстояние над повърхността, Кабрило трябваше да управлява парашута си тип „крило“ на границата на загубата на скорост. Трябваше да издърпа вървите на крилото чак до талията си, за да контролира формата му. Това изискваше сила и координация, но най-вече воля да не обръща внимание на големия студ и болката, която започна да се появява в раменете му и бързо обхвана гърба и стегнатите мускули на корема.

Носейки се непрекъснато надолу по прищевките на ветровете, Хуан започна да оглежда пустинята долу. От тази височина можеше да се взира колкото си иска, но независимо накъде обръщаше поглед, голата пустош оставаше черна. Не можеше да види нито осветени градове, нито лагерни огньове. Нищо, освен мрак, огромен като океана.

Когато мина отметката три хиляди метра, халката на вървите се изплъзна от пръстите на лявата му ръка. Парашутът незабавно се изви и той влезе в остър завой, който ускори падането и завъртя тялото му под балдахина на крилото, подобно на махало. Хуан отпусна дясната връв, за да коригира завоя, и успя да хване лявата. В тези тревожни мигове му се стори, че е видял нещо откъм лявата си страна, но когато отново погледна натам, нямаше нищо.

Той отново отпусна вървите и бръкна в торбичката на гърдите, където бяха очилата му за нощно виждане. Свали защитните си очила и дихателя, от който повече нямаше нужда, и бързо нагласи очилата за нощно виждане. След това дръпна надолу халките, за да забави отново падането.

Благодарение на усилващите светлината очила, пустинята смени черните си краски със зеленикаво сияние. Оказа се, че обектът, който беше привлякъл вниманието му, е малък конвой от автомобили, прекосяващ пустинята. Те се отдалечаваха от Кабрило и само колата начело беше с включени фарове. Тяхната слаба светлина от време на време се отразяваше от дюните, докато другите я следваха в мрака. Бяха прекалено далеч, за да стигне до тях, като се имаше предвид сегашната му височина, но знаеше, че все някога ще спрат.

Коригира посоката на планиране, изви се във въздуха като хищна птица и започна да следва отдалечаващия се керван. След няколко минути конвоят изчезна от погледа му и единственото доказателство за неговото съществуване бяха следите от гуми, които се бяха врязали в пясъка.

Кабрило остана във въздуха колкото можа, двадесет минути според неговия часовник, но накрая трябваше да се приземи. Земята под него беше покрита с безкрайни пясъчни вълни. Дюни, които се издигаха и спускаха също като океанските вълни. Той разшири площта на парашута, като нарочно уби скоростта, така че кацна със скоростта на пешеходец и успя да остане прав.

Като изкара въздуха от балдахина колкото можа по-бързо, Хуан събра тъканта в стегнат вързоп, за не го отнесе вятърът. Освободи коланите на окачващата система и с благодарност махна от гърба си раницата и малкото оборудване, което беше останало по него. Горната част на тялото го смъдеше като след силно изгаряне, щяха да се проточат дни, преди да му мине. Въпреки това вече имаше нова идея, която щеше да натовари още бодящите го мускули.

Хуан се беше приземил на няколко метра от следите от гуми в пясъка и след като отпи глътка вода от единствената манерка, която носеше, той забеляза, че те са много раздалечени и че гумите са оставили силно назъбени отпечатъци — значи това бяха специално оборудвани за пустинята превозни средства.

Според него това му откриваше три възможности, две от които бяха добри. Или принадлежаха на намибийската армия или на някоя фирма за сафарита, които с радост щяха да помогнат на човек, закъсал в безлюдната пустош. Или бяха контрабандисти, които щяха да го убият още с приближаването му.

Каквито и да бяха, не му беше присъщо да чака няколко дена, докато Макс открие местоположението му о помощта на подкожния предавател и да изпрати екип, който да го спаси. Кабрило предпочиташе да се измъкне сам от бъркотията, която бе предизвикал, защото не искаше да търпи подигравките на своя най-добър приятел, когато се върнеше на „Орегон“.

Хуан подреди цялата екипировка, която не беше закачена на главния парашут. Реколтата беше доста мижава. Бяха му останали автоматът, автоматичният „Глок“ и достатъчно деветмилиметрови патрони. Освен това малък комплект за оцеляване, в който имаше кибрит, таблетки за пречистване на вода, малко корда за риболов и още няколко неща. Имаше още парашут и раница с вградена пластмасова плочка, извита по формата на гърба, която служеше за облекчаване на напрежението от отварянето на балдахина.

Всъщност нямаше нищо, което да му помогне да настигне кервана, но Кабрило криеше асо в ръкава си. Той потупа изкуствения си крак. Всъщност асото е в маншета ми, помисли си той.

В продължение на петдесет минути Еди, Линк, Майк и Ски планираха спокойно по нощното небе. Тъй като в миналото си беше оперативен служител на ЦРУ, той нямаше парашутната подготовка на бившите войници от екипа, но Еди бе природен талант в почти всичко, което правеше. Причината се криеше в десетилетията упражняване на бойни изкуства, които беше научил от дядо си в китайския квартал в Ню Йорк. Това му позволяваше да се съсредоточава напълно върху всяка нова задача.

На него му липсваше и бойният опит на останалите бойци на Корпорацията. По време на кариерата си той бе работил в дълбока нелегалност и винаги сам, без никой, който да му пази гърба. Преструваше се на такъв, какъвто не е, за да изгради мрежа от осведомители, чрез които да събира разузнавателна информация. Но само няколко месеца след като се бе присъединил към Корпорацията, Хуан го направи шеф на наземните операции по простата причина, че Еди никога не би си позволил да се издъни.

Използвайки данните от джипиеса, той неотклонно насочваше своя екип към Дяволския оазис. Те се озоваха на такава височина над самотния затвор, че можеха да покръжат малко над него, за да огледат безличния покрив и вътрешния двор. Инфрачервените сензори отчетоха, че зад затворената порта има трима пазачи и автомобил, чийто двигател е още топъл. Еди предположи, че сигурно са го използвали за проверка на района около час преди това. Останалите превозни средства в двора и пред затвора бяха толкова студени, колкото нощния въздух.

Той почука по микрофона на бузата си, което беше предварително уговореният сигнал за Линк да се спусне първи.

Франклин Линкълн отпусна нагоре халките на вървите, за да започне да се спуска, обръщайки се срещу вятъра точно когато краката му се отъркаха в зъберите на парапета колкото може по-далече от пазачите. Той се стовари върху земята почти безшумно и веднага започна да събира парашута. Трябваха му няколко секунди да свали оборудването си и да свие найлона така, че да не плющи. Когато беше готов, той почука по своя микрофон.

Еди изскочи от мрака като привидение, а парашутът му се бе разпрострял над главата му като крилете на лешояд. Той се наклони така, че кросовият мотоциклет, който висеше на въже под него, да кацне вдясно от Линк. Големият бивш тюлен сграбчи ръкохватките в мига, когато балонните гуми се опряха в земята, и задържа мотора, за да не падне. Кацането на Еди беше безупречно. Щом свали парашута си и го ската така, че да не се вижда, дойде времето на Майк Троно да кацне. Линк отново се погрижи мотоциклетът да не издрънчи върху дебелия дървен покрив и да вдигне охраната по тревога.

Джери Пуласки кацна последен. Когато неговият мотор се спусна на покрива и той започна да се оправя с парашута си, един порив на вятъра го дръпна назад. Линк държеше здраво мотоциклета, но натискът на вятъра върху парашута на Ски беше толкова голям, че той сякаш се опитваше да удържи чадър по време на ураган.

— Помогнете ми — прошепна Линк с одрезгавял от усилието глас, докато Джери трескаво се опитваше да скатае парашута си.

Високите обувки на Линк се захлъзгаха по посипаната с нещо като талк повърхност на покрива и Пуласки увисна от ръба на сградата. Майк прегърна Линк през кръста и заби пети в дъските, а Еди застана пред мотора и забута с все сили. За няколко мига успяха да спрат неумолимото плъзгане на Ски, но силите бяха твърде неравни. Само след няколко секунди Джери щеше да падне на земята.

Той взе бързо решение. Измъкна нож от бронежилетката си, показа го на Ски, за да види какво възнамерява да направи, и допря острието му до въжето на мотора. То беше толкова опънато, че изобщо нямаше нужда да натиска, за да го среже.

Веднага щом отново се сдоби с контрол върху парашута си, Ски направи спирала покрай стената на затвора и се стовари доста кораво върху пясъка, струпан край основите на сградата. Той остана няколко секунди на земята, за да му мине замайването, докато парашутът се издуваше и мяташе насам-натам, и изпита облекчение, че не е станал причина тяхната мисия да се провали. Точно тогава забеля кола, забит в земята на десетина метра от него. На върха му беше закрепен детектор за движение, сочещ навън, за да предупреди похитителите, ако някой се приближава към сградата. Найлоновият балдахин вече лежеше под сензора и дори един лек полъх щеше да го надуе и да задейства детектора.

Той стисна здраво вървите и трескаво ги задърпа със застъпващи се движения на ръцете, но колкото и да се мъчеше, все не успяваше да измъкне целия найлон изпод сензора.

Вятърът смени посоката си и подобно на детски балон, парашутът започна да се пълни с въздух. Ски скочи на крака и хукна към сензора. Щом го наближи, плонжира върху издуващия се найлон на балдахина и го притисна към земята, така че да не запуши погледа на електронното око. Плъзна се по гладкия найлон и щеше да се стовари с главата напред върху кола, ако не се беше извъртял встрани. Хълбокът му се оказа на няколко сантиметра под сензора.

Тогава различи трите черни силуета, които надничаха от ръба на покрива. Внимавайки да не задейства алармата, той вдигна палец нагоре.

След това се зае внимателно да издърпва парашута, като го притискаше в обятията си, сякаш носеше в пералнята пране, събирано няколко месеца. Той използва пластмасовата подложка за гърба от раницата, за да изкопае дупка до основите на сградата, в която зарови парашута. Тогава забеляза, че в основите има вентилационни отвори и си спомни от инструктажа преди мисията, че под затвора минават няколко тунела, които използват преобладаващия вятър, за да прочиства отпадъците от клозетите. Когато свърши със зариването на парашута, се изкатери обратно на покрива по въжето, което Линк му спусна.

— Ей, голям купон падна — прошепна той, когато стигна горе и Еди и Майк му помогнаха да се качи на покрива.

— Щом няма пострадали, всичко е наред — отговори му Еди.

През следващите два часа те наблюдаваха затвора от различни точки на покрива. Пазачите бяха чернокожи, което ги изненада. Бяха очаквали похитителите, мотивирани от екологични идеали, да са бели европейци или американци, но не отхвърлиха напълно идеята, че природозащитниците са наели африкански пазачи. На всеки кръгъл час двама започваха да обикалят района, докато третият оставаше при отворената порта.

Постоянството на техните обходи говореше за липса на професионализъм, която щеше да улесни спасителния екип на Корпорацията. Единият от мъжете дори запали цигара по време на обхода, като сам се лиши от способността си да вижда в тъмното, драсвайки кибритената клечка, да не говорим, че огънчето издаваше местоположението му на възможните нападатели.

Еди реши да изчакат до момента, когато пазачите започнат поредния си обход. Линк щеше да спусне мотоциклетите на земята, докато той, Майк и Ски разузнават вътрешността на затвора. Надяваха се да намерят Джефри Мерик и Сюзън Донливи, без да издадат присъствието си на охраната, но ако не успееха, бяха напълно готови да се справят с тях.

Кабрило би предпочел да изчака дневната светлина, преди да се впусне в преследване на кервана, но температурата щеше да нарасне до повече от петдесет градуса й слънцето щеше да изсмуче всяка капка пот, която тялото му би могло да произведе. Забавянето просто не беше възможно.

След като се свърза с Макс Хенли по своя сателитен телефон, той започна да се приготвя. Свали крака си и чорапа, за да извади блокчето пластичен експлозив d4 от подметката на изкуствения крак. След това постави твърдата вложка от раницата си на земята. Натика я в пясъка и стъпи на нея, за да открие центъра на тежестта. Доволен от точното разположение, той залепи малко от експлозива за долния край на крака. Запали мекия експлозив d4 със запалката си, задържайки пламъка върху него, докато хубаво се разгори. На този номер го беше научил Макс. Във Виетнам са използвали d4 от противопехотни мини, за да си готвят.

Постави крака върху вложката на точното място и натисна с цялата си тежест. Цветът на двете парчета пластмаса бързо стана восъчен, след това те се размекнаха и смесиха, а шевът помежду им не можеше да се различи. Той хвърли пясък върху вложката, за да загаси пламъците. След това изчака десет минути, за да изстине. Хвана плочката и стовари прикрепения към нея крак с все сила в земята. Импровизираната му заварка издържа. За да засили още повече връзката, той простреля плочата на четири места и завърза протезата към нея с въже, което отряза от вървите на парашута.

После събра скромното си имущество, заряза част от мунициите, за да намали теглото си, и се изкатери на върха на най-високата дюна наблизо. Сложи парашута на земята и завърза вървите му за презрамките на бронежилетката, като провери дали халките са на подходящо разстояние, за да може да го управлява. Седна, сложи си протезата и за по-сигурно я закачи с ремъци за колана си. После провери равновесието си върху вложката.

Вятърът продължаваше да духа откъм гърба му, усилвайки се от време на време до петдесет километра в час, но никога не падаше под тридесет. От върха на дюната видя, че следите, оставени от превозните средства, изчезваха в мрака, но имаше достатъчно естествена светлина, затова нямаше нужда да използва очилата за нощно виждане.

Той се приближи тромаво към края на дюната и без да се замисля и за секунда, се спусна надолу подобно на сноубордист, който се бори за олимпийското злато. Парашутът се повлече зад него, докато плочата се плъзгаше по мекия пясък. С увеличаването на скоростта му, в парашута започна да се събира въздух и когато количеството му стана достатъчно, балдахинът се разтвори. Отварянето му завъртя Хуан така, че сега парашутът се оказа пред него, надут докрай от несекващия вятър. Силата му преодоля земното притегляне и пързалянето на Кабрило премина в параски.

Той се наклони назад, за да устоява по-лесно на силата на парашута и да запази равновесие, докато отскачаше от дюна на дюна. Когато се стоварваше на дъното между две дюни, прегъваше колене, за да убие удара, и продължаваше да се носи по пустинята, теглен напред от вятъра. Когато вятърът променяше леко посоката си, това го отдалечаваше от следите на кервана. Но Хуан бързо се научи как да управлява параските, като дърпа вървите с халките, и вече не се отдалечаваше на повече от седемстотин-осемстотин метра от следите.

Изобретени като екстремен вид спорт във Върмонт и Колорадо, параските включваха сноуборд или ски и парашут, но много по-малък от този на Кабрило. Пясъкът оказваше по-голяма съпротива от снега, но неговият голям парашут „крило“ го влачеше из пустинята със скорост, за която зависимите от адреналина можеха само да мечтаят.

През първите петнадесет минути падна няколко пъти, докато се научи да контролира ритъма си, но след това започна да лети по пясъка, оставяйки лъкатушеща диря, която се изкачваше и спускаше по морето от дюни като следата на гърмяща змия.

Десет минути след полунощ пазачите завършиха обиколката на Дяволския оазис. Голямата порта се затвори и мъжете, скупчени на покрива, чуха стърженето на резе, което се връща на мястото си. Те дадоха на пазачите още десет минути, за да седнат по местата си, и започнаха да действат.

Майк и Ски използваха безшумен електрически винтоверт, за да завият големи болтове в якото дърво над мястото, където възнамеряваха да свалят мотоциклетите. Завиха още два от двете страни на един от прозорците. На тези болтове закачиха скрипците и приготвиха сиво-кафявите въжета, оставяйки ги да се полюшват по фасадата на затвора.

Еди преметна автомата през гърба и си сложи очилата за нощно виждане. Прехвърли се през парапета и бързо като маймуна се спусна по осеяното с възли. Когато се изравни с прозореца без стъкла, той измъкна от кобура автоматичен пистолет със заглушител.

Блокът с килиите всъщност беше висок три етажа и заемаше приблизително една четвърт от сградата. Точно под опасната позиция на Сенг се простираха две редици железни решетки, които затваряха помещенията. До тях се стигаше по железни пътеки и извити стълби. Стъпалата и площадката бяха тесни, за да не могат затворниците да се втурнат на тълпа срещу пазачите, които някога са работили тук. Във всяка килия имаше празни железни рамки от легла, върху които са били сламениците. Еди предположи, че сламениците са лежали върху кожени ремъци, които отдавна бяха изгнили.

Партерът бе разделен от дълги каменни разделителни зидове, които служеха за задни стени на другите килии. Те имаха форма на куб с площ не повече от три квадратни метра. Предната им част се затваряше с метална решетка, която препречваше и откритата горна част на килиите. От наблюдателницата си Еди видя, че горните килии са празни, но нямаше видимост към долните.

Той погледна нагоре и кимна с глава на Майк и Ски да се присъединят към него, докато Линк спуска кросовите мотоциклети на земята пред приличащия на крепост затвор. Под прозореца нямаше килия, затова Еди метна края на въжето вътре така, че да се спусне на желязната пътека, обикаляща около горните килии. Той стъпи безшумно на металната площадка и миг по-късно двамата му съекипници се присъединиха към него.

Той показа със знаци на Майк и Ски да го прикриват, докато бавно обиколи блока от килии. Превключи очилата си от режим на нощно виждане на инфрачервен, за да провери дали някой не лежи в по-долните клетки. — Там!

В една от килиите в далечния край изглежда имаше двама души, които лежаха съвсем близо един до друг. Той превключи очилата на режим НВ. През големия прозорец влизаше достатъчно светлина, за да различи две тела под едно одеяло. Това бяха мъж и жена. Той лежеше по гръб с извита встрани глава, а тя гърбом към него с присвити до гърдите крака.

Еди привлече вниманието на Майк и Ски, вдигна два пръста и посочи към мястото, където спяха затворниците. Ски остана на платформата, пазейки Еди и Майк с автомат с лазерен прицел. Те се заспускаха внимателно по стълбите, прехвърляйки тежестта си от единия на другия край с много премерени движения, за да не допуснат и най-малкия шум.

Когато стигнаха до килията, видяха, че вратата е полуотворена. Троно и Сенг си размениха изненадани погледи. Бяха предполагали, че Мерик и Донливи ще бъдат заключени, но може би главната врата, през която се излизаше от този блок с килии, беше достатъчна, за да ги задържи вътре.

От една от торбичките около кръста му Еди измъкна малък флакон със спрей и напръска пантите на вратата с графит на прах, смазка, която в подобни случаи превъзхождаше маслото. Когато я дръпна за една от металните пръчки, вратата тихичко скръцна и Сенг замръзна. Жената се размърда и смени позата си, но не се събуди. Еди дръпна вратата още няколко милиметра, но графитът вече беше проникнал между триещите се повърхности на пантите и тя се отвори безшумно.

Двамата командоси прекосиха килията с извадени пистолети. Обичайната процедура при всяко спасяване на заложници е да провериш мишената, преди да приемеш, че е приятел. Когато стигнаха при спящата двойка, Еди посочи жената на Майк, докато той зае позиция от другата страна на купчината одеяла, която използваха за легло.

Двамата мъже едновременно притиснаха с длани устите на спящата двойка и натиснаха главите им към земята. Почти веднага Еди осъзна, че снимките, които бяха видели на сайта на „Мерик Сингър“ и бяха запаметили, не отговарят на мъжа, който се събуждаше замаян и паникьосан.

Еди го удари зад ухото с ръкохватката на пистолета и когато очите му не се затвориха веднага, той го тупна още веднъж, за да изгуби съзнание. От другата страна Майк продължаваше да притиска главата на жената към земята, докато не я разпозна като Сюзън Донливи. Той продължаваше да притиска устата й с ръка и постави пръст на устните си, за да я накара да се успокои. Тя продължаваше да се бори, докато Еди залепваше устата на мъжа с широка лепенка и му слагаше пластмасови белезници на ръцете и краката.

— Тук сме, за да ви спасим — продължи да повтаря Майк шепнешком, докато най-сетне Сюзън се успокои и той си отдръпна ръката. Очите й останаха бдителни.

— Кои сте вие? — попита тя и Майк бързо сложи ръката си на устата й.

— Тихо — предупреди я той. — Тук сме, за да спасим теб и д-р Мерик. Кой е този? — Майк посочи изгубилия съзнание мъж, когото Еди заключи за решетката.

— Той е… един от похитителите. Той… — гласът й заглъхна.

Нямаше нужда да навлиза в подробности. Майк вече беше разбрал, че похитителите я бяха довлекли в тази далечна килия, за да я изнасилят.

— Въоръжен ли е?

— Намерих това под възглавницата. — Еди вдигна един пистолет.

Троно погледна Сюзън успокоително.

— Всичко свърши. Повече никога няма да те докосне.

— Мъртъв ли е? — попита тя с покорен глас.

— Само в безсъзнание — Майк й подаде купчината дрехи, която лежеше на пода. — Облечи се.

Те изчезнаха под одеялото и Сюзън ги навлече, без да излиза изпод завивката.

— Знаеш ли къде държат д-р Мерик? — попита Еди, когато тя отхвърли одеялото настрана.

— Да, в друг блок.

— Кажи ни къде.

— Мога да ви заведа — предложи тя.

Еди поклати глава.

— Прекалено опасно е.

— Моля. Искам — тя се поколеба. — Трябва да си върна част от самочувствието. Между другото, този пазеше пред другия блок от килии. Сега горе няма никого. Всички спят в старото административно крило.

— Колко са? — попита Майк.

— Мисля, че осем или девет, но не съм сигурна.

Бройката изглеждаше прекалено малка, за да сложат трима души да пазят главния вход, но Майк не го спомена.

— Като този пор ли са въоръжени?

— Когато дойдоха, неколцина носеха калашници — отговори Сюзън. — Тя започна тихичко да плаче. — Моля, позволете ми да ви отведа при д-р Мерик. Ако не помогна, никога няма да мога да живея с мисълта за онова, което ми направи. — Тя кимна към лежащия в безсъзнание изнасилвач.

Еди беше готов да откаже, но й повярва, когато каза, че никога няма да се възстанови от това изпитание, ако се измъкне просто така. Бог знаеше, че неговата собствена сестра намери покой едва когато изгълта половин шише водка и кутийка с хапчета за сън.

Блажената усмивка на лицето й все още го преследваше. Освен това не виждаше защо Сюзън да не дойде с тях, ако единственият пазач на този етаж на затвора беше със запушена уста и вързан.

— Добре — каза той. Майк го погледна неодобрително. Еди махна с ръка, сякаш за да пропъди загрижеността му. — Можеш да дойдеш до вратата на блока. Аз ще остана там с теб, а след това бързо изчезваме.

— Благодаря — каза тя и избърса очите си с опакото на ръката.

След като извади тежка връзка пиринчени ключове от джоба на изнасилвача, Еди помаха на Ски да дойде с тях. Ски слезе по стълбите и ги настигна при единствената врата, която водеше навън от блока с килии. Пантите бяха от външната страна, затова Ски и Майк я повдигнаха малко, а Еди я отвори само толкова, колкото да се промъкнат.

Коридорът отвън беше прав и дълъг, а подът покрит с пясък. Нямаше никаква светлина, за да могат очилата за нощно виждане да работят, затова тримата мъже ги бутнаха начелата си. Те тръгнаха, без да виждат нищо, опипвайки с пръсти грубите камъни на стената, докато стигнаха ъгъл. Зад него лежеше още един дълъг коридор.

— На половината път надолу от дясната страна — прошепна Сюзън. — Обикновено пред вратата има стол за пазача.

Еди рискува да светне фенерче с червен филтър, като прикри с ръка лъча му. Един метален сгъваем стол стоеше на същото място до вратата, както пред първия блок с килии. Еди напръска древната ключалка с графит на прах и подаде флакончето на Ски, за да обработи пантите, докато той опитваше ключовете, за да открие подходящия.

Въпреки смазката от графит бравата превъртя неохотно, но за техен късмет безшумно. Мъжете отново си сложиха очилата за нощно виждане. Майк и Ски бяха зад Еди с готови за стрелба автомати. Той внимателно дръпна вратата. Пантите леко изскърцаха, докато отворът ставаше по-широк.

Цевите на автоматите на Ски и Майк не стояха неподвижно. Пред тях се откриваше все по-голяма част от блока с килии и те покриваха всеки квадратен сантиметър, който можеха да виждат, докато вратата не се отвори достатъчно, за да минат.

През широкия прозорец нахлуваше лунен лъч и осветяваше част от пода, а млечният му блясък караше решетките да блестят като слонова кост.

Двамата командоси влязоха в помещението приведени и внимателно го огледаха. Придържаха се близо до стените, проверявайки дали територията е чиста и дали има хора в коридорите, които отделяха редиците килии. Ски започна да се изкачва по едната извита стълба, а Майк пое по срещуположната. Те се качиха само толкова, че да могат да надникнат към килиите на втория етаж с очилата си, включени на инфрачервен режим. Всички бяха празни. След това провериха килиите на третия етаж, но отново нищо не намериха.

Когато слязоха пак на партера, се заеха внимателно да проверяват редицата килии, като започнаха от задния край на помещението към вратата, така че да не се наложи да се връщат, щом свършат. Това беше техника, която спестяваше само няколко секунди, но за тях всеки миг беше важен. Еди остана пред вратата заедно със Сюзън.

В предната част на помещението откриха спящ човек. Майк напръска пантите и ключалката, докато Ски търсеше подходящия ключ. Малко по-късно вече бяха вътре. Ски клекна до Джефри Мерик, когото веднага разпозна въпреки едноседмичната му брада. Той постави внимателно ръка на устата на Мерик и го разтърси, за да се събуди.

Мерик опита да се съпротивлява, но Скис лекота го задържа.

— Тук сме, за да те спасим — каза бившият морски пехотинец. — Всичко е наред.

Лицето на Мерик, в началото стреснато и уплашено, изрази облекчение и той спря да се дърпа. Когато Ски го попита дали вече може да си дръпне ръката, Мерик кимна.

— Кои сте вие? — попита шепнешком той.

— Професионален екип за спасяване на заложници. Ранен ли си? Можеш ли да вървиш?

— Мога и да тичам — отговори Джефри. — Фирмата ли ви изпрати?

— Подробностите се уточняват. Засега е достатъчно да измъкнем теб и госпожица Донливи от тук.

— Намерили сте Сюзън? Как е тя?

— Доста е разтърсена. Била е изнасилена.

— След всичко, което тези копелета й причиниха, са я и изнасилили на всичко отгоре? Бог да ми е на помощ, но Дан Сингър ще си плати.

— Значи бившият ти партньор стои зад това? — отбеляза Ски, докато помагаше на Мерик да стане.

С учения между тях Ски и Майк се запромъкваха обратно към вратата. Джефри Мерик се втурна напред, когато видя Сюзън застанала до Еди Сенг с лице окъпано в лунна светлина. Той отвори обятия, за да я прегърне, но се спря и по лицето му се изписа объркване.

— Лицето ти — измърмори той озадачено. — Ти не си…

Това беше всичко, което можа да каже. Сюзън блъсна Еди в същия миг, когато измъкна пистолета му от разкопчания кобур. Очите й бяха диви и предизвикателни, докато го насочваше, а палецът й освобождаваше предпазителя на беретата.

— Пукни, кучи сине! — изпищя тя с пълно гърло и дръпна спусъка.

Реакцията на Еди беше мълниеносна въпреки безумната ситуация. Но въпреки че реагира предимно тялото му, той успя да съобрази, какво се бе случило. Сюзън Донливи изобщо не е била жертва. Тя бе съучастничка на похитителите, а онова в другия блок не е било изнасилване, а двама любовници, които са си намерили усамотено място.

Той замахна с ръката си нагоре, улучвайки китката на Сюзън секунда преди беретата да произведе изстрел. Откатът запрати оръжието на пода на сумрачния коридор. Гърлото й остана незащитено и Еди продължи удара с ръба на дланта си, но в последния миг го омекоти, за да не смаже сънната й артерия и да я убие. След това се обърна.

Джефри Мерик лежеше на земята. Ски и Троно бяха клекнали до него. Кръвта, опръскала стената зад тях, приличаше на теста на Роршах14.

— Жив ли е?

— Да, но го е улучила високо в гърдите — Ски вече вадеше стерилна превръзка от медицинския си комплект. Лицето на Мерик беше много бледо и той дишаше на пресекулки, докато се мъчеше да потисне болката. Гръдният му кош беше подгизнал, а от раната продължаваше да блика кръв. — Не знам дали има увредени вътрешни органи, но ти му спаси живота.

— Не, не съм — отговори Еди и измъкна превръзката от ръката на Ски. — Нямаме време за това. Тя е една от тях и без съмнение излъга за броя на пазачите. След десет секунди тук ще гъмжи от хора. Вдигай го и давай да вървим.

— Какво става? — попита Линк по тактическата радиовръзка.

— Донливи простреля Мерик. Смятам, че работи с похитителите.

Ски приклекна така, че Майк и Еди да сложат Мерик на широкото му рамо. За негова чест Мерик изстена, но не извика. Кръвта, която се стичаше по гърба на камуфлажната униформа на Ски, напомняше мастило и миришеше на стари монети.

— Какъв е планът? — попита Линк.

— Придържаме се към първоначалния и се молим да ни стигне времето. Бъди готов да спуснеш Мерик при моторите. Той е доста зле.

— Ще чакам.

— А нея какво ще я правим? — попита Майк и посочи към мястото, където Сюзън Донливи лежеше в безсъзнание до стената. Имаше вид на парцалена кукла, чийто пълнеж е изваден.

— Зарежи я — отговори Еди с една потискан гняв. Трябваше да предвиди тази възможност, но се размекна заради онова, което се беше случило на голямата му сестра преди толкова години. То замъгли съзнанието му. За подобна опасна липса на трезва преценка Хуан сигурно щеше да го уволни, ако успееха да се измъкнат живи от тази каша.

Те потеглиха в тръс. Еди водеше, а Майк пазеше гърба им. Лампите на тавана изведнъж блеснаха ярко, но после светлината им стана по-убита, след като беше пуснат генераторът, скрит някъде в крепостта. Откъм далечния ъгъл се чу блъскане на врата и тропот на крака, бързащи по неравния под. Те се насочиха към килията, където чакаха въжетата, и мъжете инстинктивно ускориха крачки, но накрая хукнаха с все сили, зарязвайки всички опити да не вдигат шум.

Мерик простенваше всеки път, когато тялото му подскачаше и разкъсаната плът около раната се раздираше още малко.

Вратата на блока с килии беше на около пет метра от тях, когато иззад ъгъла се показа стена от мъже. Повечето от тях бяха по бельо, но събудени от изстрела, бяха имали достатъчно присъствие на духа да грабнат някакво оръжие. Екипът на Корпорацията стоеше с лице към поне десетина въоръжени африкански пазачи в коридор, който заприлича на стрелбище.

Еди разполагаше с частица от секундата, преди пазачите да осъзнаят, че са открили плячката си и да открият огън с всичко, което имат. Той хвърли настрана автомата си и вдигна ръце, разигравайки най-големия залог в живота си. Пазачите не свалиха оръжието си, но никой не стреля. Зад себе си Еди чу оръжията на Ски и Майк да тупват с дрънчене на пода и после тропота на още крака зад гърбовете им. Той рискува да погледне през рамо. Там стояха още десетина войници с автомати АК-47 в ръце.

— Разкрити сме — прошепна той в микрофона, за да го чуе Линк. — Обади се на „Орегон“.

В този момент пристигна още един мъж само по камуфлажни панталони и с незавързани обувки на краката, но стойката и държането му подсказваха, че е офицер. Лицето му беше слабо с клюнест нос и хлътнали бузи.

— Имах сведения, че малка армия ще дойде да спаси Моузис Ндебеле — каза той на съвършен английски, — а не шепа бели наемници. Въпреки това екзекуцията ви призори ще бъде удовлетворителна.

— Какво ще кажете, ако разберете, че бяхме наети да спасим д-р Мерик и изобщо не сме чували за Моузис Ндебеле? — попита Майк Троно в опит да бъде саркастичен.

— В такъв случай екзекуцията ви изобщо няма да ме удовлетвори.