Брегът на скелетите

14.

Двумоторният „Де Хавиланд Туин Отер“ се приближи толкова бавно към неравната писта, че човек би могъл да помисли, че е зависнал във въздуха. Въпреки че конструкцията на машината беше от 60-те години на миналия век, двумоторният самолет с изнесени нагоре криле все още бе предпочитан от много пилоти, летящи из дивите кътчета на планетата. Причината беше, че той можеше да кацне на всякаква повърхност и не му трябваха повече от триста метра за излитане или приземяване.

Твърдата повърхност на малката котловина, която граничеше с Дяволския оазис, беше маркирана с оранжеви знаменца и пилотът спусна машината сред облак прах точно в центъра на означената площ. Струите от турбовитловите двигатели вдигнаха още прахоляк, затова той за кратко се оказа покрит с тъмен слой мръсотия. Пилотът изгаси двигателя, витлата се завъртяха още няколко пъти на пресекулки и спряха. Един открит джип стигна до самолета миг преди задната врата да изскърца и да се отвари.

Даниъл Сингър измъкна мършавото си, високо метър и осемдесет тяло през рамката на вратата и потърка кръста си, за да се раздвижи след хиляда и двеста километровия полет от столицата на Зимбабве Хараре. Беше долетял там от Щатите. Достатъчно пари, пъхнати в подходящите ръце, унищожиха документите, които доказваха, че е влязъл в страната. Всички знаеха, че той си е у дома в Мейн.

Зад волана на откритата камионетка седеше жена на име Нина Вайзър. Тя беше със Сингър от самото начало на неговия поход и имаше основна заслуга за набирането на привърженици за тяхната кауза — съмишленици от двата пола, убедени, че когато става дума за околната среда, човечеството трябва да бъде пробудено с гръм и трясък от своето самодоволство.

— Крайно време беше да споделиш мъките с нас — каза тя хапливо вместо поздрав, но на лицето й играеше усмивка, а в тясно разположените й черни очи проблесна привързаност. Родена беше в Холандия и като всички свои сънародници говореше английски с лек акцент.

Сингър се наведе, целуна я по бузата и отговори закачливо:

— Скъпа Нина, нима не знаеш, че ние, гениите на злото, се нуждаем от далечно леговище?

— Да не би да си избрал някое на стотици километри от най-близкия ватерклозет, бъкащо от пясъчни бълхи?

— Какво да ти кажа? За съжаление всички недействащи вулкани са вече заети. Наех това място от намибийското правителство чрез фирма фантом с обяснението, че ще снимаме филм. — Той се обърна и взе чантата си от пилота, който също бе дошъл при вратата. — Презареди самолета. Ще отлетим след малко.

Нина се изненада.

— Няма ли да останеш?

— Съжалявам, не мога. Трябва да се върна в Габинда по-рано, отколкото бях планирал.

— Неприятности?

— Малка засечка с екипировката забави наемниците — обясни той. — Освен това искам да се уверя, че лодките, които ще използваме за нападението, наистина са готови. Между другото, майката природа беше повече от благосклонна. Втора тропическа буря следва по петите първата, която отслабна преди няколко дена. Не мисля, че ще трябва да чакаме повече от седмица или десетина дни.

Нина спря рязко, а на лицето й се изписа радост.

— Толкова скоро? Направо не мога да повярвам.

— Петте години работа скоро ще се изплатят. Когато свършим, на планетата няма да е останал здравомислещ човек, който с чиста съвест да отрече опасностите от глобалното затопляне.

Сингър се настани на седалката до шофьора за кратко пътуване до стария затвор.

Той представляваше чудовищна каменна постройка със зъбери по стената, опасваща покрива, откъдето пазачите държаха под око пустинята около тях. На всяка външна стена имаше само по един прозорец, от което постройката изглеждаше още по-здрава и заплашителна. Сянката, която хвърляше, приличаше на леке върху белия пясък.

Високата дървена порта, подсилена с големи железни пирони, се държеше на огромни панти, вкопани в камъните. Тя беше достатъчно широка, за да осигури достъп до вътрешния двор и на по-голям камион. Най-долният етаж на затвора някога бил използван за административни помещения и за спални помещения на пазачите, които бяха живели тук. Вторият и третият етаж бяха предназначени за блоковете с килии, които заобикаляха вътрешния двор.

Слънцето пържеше плаца, отразяваше се и въздухът над него тежеше като разтопено олово.

— Как я карат нашите гости? — попита Сингър, когато Нина спря джипа пред входа към административната част от сградата.

— Хората от Зимбабве пристигнаха вчера заедно със своя затворник — обърна се Нина към своя учител. — Аз още не мога да разбера защо трябва да са тук.

— Опасявам се, че това е въпрос на тактическа необходимост. Част от сделката, която ми позволи да вляза в Африка, без да се налага да вадя визи и всички останали глупави бумаги, беше да им позволим за малко да използват част от затвора. Техният затворник е водач на най-голямата опозиционна партия и скоро ще бъде съден за предателство. Правителството е право да се страхува, че неговите привърженици може да го измъкнат и да му помогнат да избяга в някоя съседна страна. Те просто имаха нужда да го държат някъде до започването на процеса. Тогава ще го върнат в Хараре.

— Няма ли неговите хора да го измъкнат, когато се върне?

— Процесът няма да продължи повече от час и присъдата ще бъде изпълнена веднага.

— Дани, това не ми харесва. Зимбабвийското правителство е едно от най-корумпираните в света. Всеки, който му се противопоставя, вероятно е прав.

— Съгласен съм с теб, но това е сделката, която сключих, и трябва да я спазвам. — Тонът му й подсказа, че не иска да бъде разпитван повече. — А моят прочут бивш делови партньор? Как е?

Нина направи презрителна гримаса.

— Мисля, че най-накрая започна да разбира последствията от своя успех.

— Добре. Нямам търпение да видя изражението на това самодоволно копеле, когато приключим и той най-сетне разбере, че не е прав.

Те влязоха в затвора и Сингър поздрави поименно всички свои хора. Макар че никога нямаше да придобие обаятелността на Мерик, сред активистите, които беше събрал, той вече бе смятан за герой. Раздаде им три бутилки червено вино, които изпиха през следващия половин час. Една от жените се радваше на особено внимание сред хората му и когато той вдигна тост в нейна чест, останалите завикаха одобрително.

Настани се в стаята, която някога беше ползвал директорът, и нареди да доведат Мерик. После прекара няколко минути в опити да намери най-подходящата поза, за да посрещне Мерик. Седна зад бюрото, но не хареса преимуществото във височината. После застана пред прозореца с наведена глава, сякаш той единствен се е нагърбил с бремето на света.

Миг по-късно въведоха Мерик с ръце завързани на гърба. Двамата не се бяха виждали отдавна, но Мерик беше участвал в достатъчно телевизионни интервюта, за да забележи Сингър колко тежко се бяха отразили на бившия му партньор няколкото дни плен. Особено доволен беше от това, че някога блестящите очи на Джефри бяха хлътнали в орбитите и го гледаха подплашено. Но най-невероятното беше, че постепенно те започнаха отново да блестят и Сингър почувства хипнотичната сила на Мерик, която винаги тайно бе желал да притежава. С усилие на волята той потисна подтика си да седне.

— Дани — започна Мерик искрено, — не мога да се сетя за друга причина да правиш това, освен, за да си го върнеш на мен. Искам да кажа, че ти спечели. Ще получиш, каквото поискаш, стига да спреш още сега. Ако искаш фирмата, ще подпиша на мига, че е твоя. Ако искаш парите ми, дай ми номера на сметката си и ще ти ги прехвърля. Ще направя всяко изявление, което подготвиш, и ще поема всяка отговорност, която смяташ, че заслужавам.

Боже, колко е добър, помисли си Даниъл Сингър. Не е за чудене, че винаги ме побеждаваше. За миг се изкуши да приеме предложението му, но не, нямаше да позволи да бъде разколебан, и той отхвърли моментните си съмнения.

— Джеф, това не е маса за преговори. Това, че ще те използвам за свидетел, е само малка премия за мен. Ти, стари ми приятелю, не си главната атракция, а просто пълнеж.

— Няма нужда от това.

— Разбира се, че има — изрева Сингър. — Защо си мислиш, че сега давам пример на света? — Той си пое дълбоко дъх и продължи малко по-спокойно, но със същата страст. — Защото ако продължим по същия път, моят нагледен урок ще бъде нищо в сравнение с действителните събития в природата. Ние трябва да се променим. Само глупаците, които управляват света, отказват да разберат това. По дяволите, Джеф, ти си учен и със сигурност разбираш. През следващото столетие глобалното затопляне ще унищожи всичко, което човечеството е постигнало.

Увеличението на повърхностните температури само с един градус ще окаже невъобразими лавинообразни въздействия върху околната среда. Това вече се случва. Сега планетата е достатъчно гореща, за да се разтопят всички глетчери. В Гренландия ледът изтича в морето по-бързо от всякога, защото водата от топенето играе ролята на смазка. На някои места ледът се движи два пъти по-бързо от обичайното. Това се случва сега. Точно в момента.

— Няма да отрека…

— Защото не можеш — озъби се Сингър. — Нито един разумен човек не може, но въпреки това нищо не се прави по въпроса. Явно хората трябва лично да видят резултатите — в своите домове, а не на някой ледник в Гренландия. Трябва да ги подтикнат да действат или ни чака катастрофа.

— Всички тези смърти, Дан…

— … са нищо в сравнение с онова, което ни очаква. Те трябва да бъдат пожертвани, за да се спасят милиарди други. Лекарят трябва да отреже гангренясалия крайник, за да спаси пациента.

— Но ние говорим за невинни хора, а не за заразна тъкан!

— Добре де, примерът ми беше неудачен, но същността не се променя. А между другото, смъртността няма да е толкова висока, колкото смяташ. Прогнозите са извървели дълъг път, освен това ще има предостатъчно предупреждения.

— Така ли? Я питай хората от Ню Орлеан, какво стана, когато ги връхлетя „Катрина“.

— Точно така. Местните, щатските и държавните власти имаха достатъчно време, за да ги евакуират, но въпреки това повече от хиляда души загинаха безсмислено. Точно това казвам. Две десетилетия живяхме с научните факти за нашето въздействие върху околната среда, но предприемахме само символични действия. Не разбираш ли, че аз трябва да направя крачка напред? Трябва да извърша това, за да спася човечеството.

Джефри Мерик знаеше, че неговият бивш партньор и приятел е луд. Вярно, Дан винаги си е бил малко особен. Всъщност и двамата бяха, иначе нямаше да преуспеят в Масачузетския технологичен институт. Но онова, което някого беше просто чудатост, сега се бе превърнало в чиста мания. Мерик знаеше, че няма да успее да намери доводи, за да накара Сингър да се откаже. Човек не може да разговаря разумно с фанатик. Въпреки това искаше да опита още един път.

— Щом толкова си се загрижил за човечеството, защо трябваше да убиваш горката Сюзън Донливи?

Изражението на Сингър беше непроницаемо.

— На хората, които ми помагат, им липсват… ъъъ… определени умения, затова се наложи да наема по-подходящи.

— Наемници?

— Да. Те прекрачиха границата, която беше строго определена. Сюзън не е мъртва, но се опасявам, че състоянието й е сериозно.

Мерик не даде външен знак на намеренията си. Той просто се отърси от двамата мъже, които го държаха леко за ръцете, и се хвърли напред. Скочи на писалището и успя да стовари коляното си в челюстта на Сингър, преди пазачите да реагират. Единият го дръпна достатъчно силно за крачола на гащеризона и го събори. С ръце, завързани на гърба, Мерик не можа да омекоти падането и се стовари по лице. Изгуби съзнание в мига, когато главата му се удари в пода.

— Дан, съжалявам — каза единият от пазачите, докато заобикаляше бюрото, за да помогне на Сингър да стане. От ъгълчето на устата му се стичаше кръв.

Той я размаза с пръст, сякаш не можеше да повярва, че е дошла от неговото тяло.

— Жив ли е?

Вторият пазач провери пулса на Мерик на китката и шията.

— Сърдечният ритъм е нормален. Когато се свести, вероятно ще има сътресение.

— Чудесно. — Сингър се спря над проснатия Мерик. — Джеф, надявам се, че този евтин номер си е заслужавал, защото това е последната проява на свободна воля, която си имал. Заключете го отново.

Двадесет минути по-късно двумоторният самолет пак се издигна в небето и се насочи към анголската провинция Габинда.