Брегът на скелетите

29.

Очуканият външен вид на „Орегон“ беше дело на специалисти по камуфлаж, за да изглежда занемарен, но при „Сидра“ външният вид не лъжеше. В течение на двадесет години този кораб беше плавал из Средиземно море пълен с петрол, а собствениците му гледаха да изчоплят всеки цент печалба, без да влагат пари в поддръжката. Ако нещо се развалеше, то се заменяше с част втора употреба или се „ремонтираше“ с тел и лепенки. А ако беше възможно, частта направо се изхвърляше. Когато пречиствателната станция за отпадните води се развали, прокараха една тръба, която я заобикаляше и изхвърляше нечистотиите право в морето. Системата за климатизиране на надстройките едва помръдваше нагорещения въздух, вместо да го охлажда. В камбуза високият човешки ръст хладилник не работеше, затова готвачите трябваше да внимават, като вадят храни от фризера, те да се размразят, но да не се развалят.

Черният корпус беше белязан от ръждиви ивици и петна, а единственият димоход бе толкова почернял от пушек, че не можеше да се определи какъв е бил цветът му — зелен или жълт. Единственото ново нещо в оборудването на борда беше спасителната капсула, увиснала над кила. Тя беше монтирана след настояванията на капитана, когато разбра накъде ще плават.

С ширина тридесет и седем метра и дължина колкото три футболни игрища танкерът „Сидра“ беше голям кораб, макар и не толкова, колкото швартования за петролния терминал на „Петромакс“ 350000-тонен танкер. Старомодната му конструкция позволяваше трюмовете му да поемат само 104 ООО тона суров петрол.

Беше се превърнал в част от пейзажа, откакто хвърли котва пред мавританското пристанище Наукшот — трепкащ силует в западната част на хоризонта, застинал там от седмици, но заминаването му мина почти незабелязано. Той отплава от града веднага щом Даниъл Сингър пристигна от Ангола и се отдалечи на повече от двеста мили от сушата.

„Сидра“ преследваше една тропическа депресия, която се носеше напряко на Атлантическия океан и имаше потенциал да се превърне в ураган. Това беше бурята, която Сингър чакаше. Тя предлагаше съвършени условия да провери дали онова, което твърдяха най-добрите умове в метеорологията и най-сполучливите компютърни симулациите истина.

Тъй като температурата в каютата му се колебаеше около тридесет и седемте градуса, Дан Сингър прекарваше колкото може повече време на тесните проходи, обграждащи рулевата рубка, където благодарение на седемнадесетте възела, с които се движеше корабът, полъхваше ветрец.

Току-що беше разбрал от новините на Би Би Си по безжичния интернет, че нападението на Макамбо е било провалено от анголската армия. При бързата контраатака били убити повече от сто бунтовници. Пленените били четиристотин. Сингър се замисли дали полковник Абала, единственият бунтовник, който би могъл да го разпознае, е сред оцелелите, или е загинал, но после реши, че това няма значение. Ако го свържеха с нападението, рекламата при явяването му в съда само щеше да популяризира неговото послание. Той щеше да наеме най-блестящите адвокати и да ги накрада прехвърлят случая му на Международния съд в Хага. Щеше да изправи пред този съд начина, по който човечеството се отнася към земята.

Единственото, което го притесняваше в проваленото нападение, беше, че по груби оценки излятият в океана суров петрол е само около дванадесет хиляди тона. Макар че това си бе чиста проба катастрофа за околната среда, количеството беше много по-малко от планираните от него един милион тона. Нямаше да има облак от бензол-арсенова киселина, който да бъде подхванат от бурята и да разпростре отровите си над югоизточната част на Съединените щати. Вярно, че бурята щеше да бъде най-тежкият и страшен ураган, който ще се стовари върху Америка, откакто се води отчет, но без вредното замърсяване нямаше да предизвика паниката, на която Сингър се надяваше.

Знаеше, че ще се наложи да се свърже с медиите, щом бурята премине или може би по-добре малко преди да стигне до сушата, за да обясни как една случайна битка в далечен край на света е предотвратила катастрофата.

Това щеше да е поредният пример колко взаимно свързано е всичко на земята, как оставяме нашето бъдеще на прищевките на случайността.

Адонис Каседин, капитанът на танкера слезе от мостика. За разлика от красивия си съименник от митологията, Каседин беше мъж с кисело изражение, небръснати бузи и остър като на гризач поглед. Носът му беше изкривен на една страна, защото след някакво сбиване не му го бяха наместили както трябва. Затова и зацапаните му очила стояха накриво върху щръкналите уши.

— Току-що получих информация от един контейнеровоз, който е на около сто и шейсет километра пред нас. — До залез оставаха още няколко часа, но дъхът му вече вонеше на евтиния джин, който смучеше. Обаче трябваше да му се признае, че не заваляше думите, а тялото му се поклащаше съвсем леко. — Сблъскали са се с буря четвърта степен. Вятърът духал от североизток.

— Бурята се надига — отбеляза Сингър, — и то точно на мястото, където искахме да бъде. Не прекалено силна, за да е избрала вече своя курс, но не и твърде слаба, за да не успее да се развие.

— Мога да те закарам там — каза Каседин, — но това не ми харесва.

Ето пак се почна. Сингър вече беше раздразнен заради провала на Макамбо и не му се искаше да слуша оплакванията на този долен пияница.

— Този кораб е стар. Корпусът му гние, а това, което държиш в трюмовете, е прекалено горещо. Топлината намалява якостта на метала.

— А аз ти показах доклада на инженерите, в който пише, че корпусът може да издържи на топлинното натоварване.

— Глупости — отвърна Каредин и махна с ръка. — Изтупани в костюми типове, които нищо не знаят за океана. Ти искаш да ни вкараш в ураган, а аз ти казвам, че корабът ще се строши на две, когато ни удари шеста степен.

Сингър пристъпи към капитана, използвайки превъзходството си в ръст, за да го сплаши.

— Чуй ме, проклет дебелако. Плащам ти повече пари, отколкото си виждал някога в живота си. Достатъчно, за да можеш с десетилетия да не пускаш шишето. Срещу това очаквам да си вършиш работата и да престанеш да ми досаждаш с предсказанията, тревогите и мненията си. Ясен ли съм?

— Просто казах, че…

— Стига толкова — изрева Сингър. — Нищо няма да казваш. А сега се махай, преди да повърна от дъха ти.

Сингър продължи да гледа заплашително Каседин, докато капитанът не отстъпи, както си знаеше, че ще стане. Сингър смяташе, че повечето алкохолици са слаби и този не се оказа по-различен. Беше толкова пропаднал, че щеше да направи всичко, за да не прекъсва състоянието си на непрекъснато опиянение. Сингър не изпитваше угризения да се възползва от хорските слабости, точно както не се бе поколебал да експлоатира наивността на екокръстоносците на Нина Вайзър и алчността на Самюъл Макамбо. Ако това беше нужно, за да накара хората да прогледнат и видят какво причиняват на своята планета — така да бъде. Джефри Мерик не се ли възползва от неговия собствен гений, за да създаде тяхното изобретение? Сингър беше свършил по-голямата част от работата, а Мерик обра лаврите.

Всички вярваха, че Сингър предпочита да не попада в светлината на прожекторите и да стои в сянка. Каква глупост! Кой човек не би искал да получи похвалите на своите колеги, тяхното одобрение и наградите? И Сингър искаше същото, но медиите сякаш виждаха само едната половина на „Мерик Сингър“. Телегеничната половина, половината с непринудената усмивка и увлекателните анекдоти. Сингър не беше виновен за това, че се сковаваше на трибуната, а на екрана изглеждаше като труп, или пък че излизаше пълен идиот в интервютата. Не му бяха дали никаква възможност, а му отредиха призрачно съществуване. И трябваше да живее в сянката на Мерик.

Отново изруга, че бившият му съдружник не беше тук с него и отново го бе лишил от възможност да поважничи. Искаше да погледне Мерик в очите и да изкрещи: „Ти си виновен! Ти остави замърсителите да разрушават околната среда и сега ще видиш последиците“.

Той се изплю през борда на „Сидра“ и се загледа в падащата плюнка, докато тя не се превърна в част от океана. Някога Сингър приличаше на нея: нищожна частица от нещо толкова по-голямо, на което, макар й невероятно, все пак можеше да повлияе. Дан вече нямаше да бъде незначителен.

Първата заповед на Кабрило, щом се върна на „Орегон“, беше да поемат с пълен ход на север, където Африка се издигаше от Атлантическия океан, а горещите ветрове откъм Сахара най-накрая успяваха да изпарят достатъчно вода, за да родят урагани. Той не се върна в каютата си, докато не остана напълно доволен от подготовката на кораба. Корпусът на „Либърти“ беше почистен, резервоарите дозаредени и тя отново висеше на лебедките си. С помощта на разтворители и четки с дълги дръжки бяха почистили от петрола и обшивката на двете миниподводници. Акумулаторите им също бяха презаредени, а цялата демонтирана преди това екипировка — върната по местата й. Ротационните картечници, 30-калибровите картечници и 40-милиметровите оръдия бяха проверени, цевите и патронниците им почистени, а муниционните им сандъчета заредени. Оръжейниците консервираха наново калашниците, които бяха раздали на хората на Моузис, и описаха почти петстотинте оръжия, иззети от войниците на Макамбо. Хуан не беше забравил възнаграждението, което Ленг Оверхолт обеща за връщането им.

Но колкото и да беше отрупан с работа, тя не можеше да се сравнява с онова, което д-р Джулия Хъксли и нейният екип вършеха в лазарета. Те трябваше да се грижат за двадесет и трима пациенти, да извадят тридесет и един куршума и да зашият толкова органи и крайници, че тя загуби надежда, че някога ще излезе от операционната. В мига, в който свалеше кървавите си каучукови ръкавици, един от фелдшерите веднага й помагаше да нахлузи нови, за да се заеме с поредния ранен. По едно време анестезиологът се пошегува, че е пуснал повече газ, отколкото участниците в състезание по надпиване с бира.

След петнадесет часа работа тя шиеше дълбоката резка, която един куршум беше оставил на рамото на Майк Троно, без той дори да усети, и вече знаеше, че той е последният ранен. Когато Майк скочи от масата, Джулия се търкулна на нея с театрален стон.

— Хайде, хайде, Хъкс — закачи я Майк, — да получаваш рани е много по-тежко, отколкото да ги оправяш.

Тя не отвори очи, но му отговори:

— Първо, нищожната ти драскотина не заслужава да бъде наречена рана. Котката ми ме драскаше по-дълбоко от това. Второ, щом не оценяваш работата ми, ей сега ще извадя конците и ще те оставя още да покървиш.

— Брей, а къде остана Хипократовата клетва?

— Когато я произнасях, си отварях само устата.

Той я целуна по бузата.

— Приятни сънища, докторке. Благодаря.

Веднага щом Майк излезе от операционната, една сянка засенчи лампите, които висяха над масата. Джулия отвори очи и видя председателя. По мрачното му изражение разбра, че той знае.

— Искам да я видя.

Тя скочи от масата и поведе Кабрило през другото крило на лазарета до една малка климатизирана стая с една-единствена маса в средата. Към задната стена бяха закрепени четири шкафа от неръждаема стомана с чекмеджета. Без да каже нещо, тя издърпа едното и извади на показ голо тяло, пъхнато в непрозрачен пластмасов чувал. Хуан отвори малко ципа над лицето и отстъпи, за да огледа сиво-бялото лице на Сюзън Донливи.

— Как го е направила?

— Кофти начин да умреш — отговори Джулия, която сега усети десетократно по-голяма умора, отколкото в операционната. — Изплезила се е колкото може повече и се е хвърлила по лице на земята. Брадичката й се ударила в пода, а зъбите са прехапали езика. След това се е изтърколила по гръб и буквално се е удавила в собствената си кръв. Направо не мога да си представя как е могла да се хвърли и да не се подпре на ръце.

— Била е с белезници.

— Можела е в последния момент да извие глава. — Джулия погледна с тъга тялото. — Смятаме, че е пробвала няколко пъти, докато събере кураж за последния опит.

Кабрило замълча. Спомни си преследването с лодки в Сандвич Бей, след като той и Слоун бяха открили убития Папа Хайнрик. Кормчията, когото беше преследвал, нарочно блъсна лодката си в брега, за да не го хванат. Тогава Хуан си беше помислил, че онзи се страхува да не попадне в африкански затвор, но истината беше, че човекът се беше пожертвал за кауза. Точно както Сюзън Донливи.

— Не — каза той уверено, — успяла е още от първия път.

— Да не си гледал записите на охранителната камера в килията й?

Той се обърна към нея.

— Няма нужда. Познавам този тип хора.

— Фанатици.

— Да. През Втората световна война да си отхапеш езика е било приемлив заместител на сепукото сред пленените японски войници.

— Хуан, съжалявам. Из кораба се носят слухове, че може би е знаела повече.

— Знаела е. — Той погледна към Джулия. — Мисля, че и Джеф Мерик знае същото. Трябва да го събудиш.

— Забрави. Кръвното му налягане е прекалено ниско. Едва успях да прегледам раната му за частици и съвсем наскоро малко ограничих възпалението. Признавам, че комата му е много по-плитка, но тялото му отказва.

— Джулия, нямам друг избор. Сингър е наредил атаката да се проведе в определен час, защото е планирал и нещо друго. Отвлякъл е Мерик, защото е искал и той да гледа. Когато Линда разпита Сюзън, тя призна, че в Дяволския оазис Сингър е разговарял няколко часа с Мерик. Обзалагам се, че му е разказал целия план.

— Готов ли си да заложиш живота му?

— Да — отговори Хуан без колебание. — Каквото и да е замислил Сингър, със сигурност включва ураган. Мисля, че е измислил начин да ги формира. Трябва ли да ти обяснявам, какво значи това? След „Катрина“ ти си взе отпуска, за да помагаш като доброволка в Ню Орлийнс.

— Родена съм там.

— Можем да попречим някой друг град да пострада по същия начин. Джулия, ти имаш пълна власт върху медицинските решения на този кораб, но само защото аз съм решил така. Ако предпочиташ да ти заповядам, ще го направя.

Тя се поколеба, но после се съгласи.

— Ще го направя.

Хуан знаеше, че би трябвало разговора да проведе Линда, защото това беше нейната специалност. Но тук не ставаше въпрос да се измъква информация от съпротивляващ се пленник, а да се разговоря с жертва, която не е напълно в съзнание.

— Да вървим.

Хъкс взе някакви медикаменти от шкафа в операционната и поведе Кабрило към отделението за възстановяващи се. В стаята, в която преди Джефри Мерик се разполагаше сам, сега лежаха и трима ранени африканци. Изгорялото му от слънцето лице беше покрито с възстановяващ гел, но Хуан забеляза, че и под него ученият беше блед. След като провери жизнените му функции, Джулия инжектира стимулант в системата с успокоителни.

Мерик започна бавно да се свестява. Първоначално помръдваше единствено езикът му в усилие да оближе сухите си устни. Джулия ги навлажни с мокра марля. После очите му затрепкаха и се отвориха. Той погледна първо Джулия, после Хуан, след това отново лекарката. Очевидно беше объркан.

— Д-р Мерик, казвам се Хуан Кабрило. Вече сте в безопасност. Моите хора ви спасиха от еколозите, които ви бяха отвлекли, и сега сте в лазарета на нашия кораб.

Преди Мерик да успее да отговори, Джулия попита:

— Как се чувствате?

— Жаден съм — отговори той с дрезгав глас.

Тя поднесе чаша вода със сламка към устните му и той отпи с благодарност няколко глътки.

— Как са гърдите ви?

Той се замисли малко преди да отговори.

— Безчувствени.

— Бяхте прострелян — обясни му Хуан.

— Не си спомням.

— Сюзън Донливи ви простреля.

— Тя не беше пребита — каза Мерик, когато част от спомените му се върнаха. — Мислех, че са я измъчвали, а те просто я бяха гримирали.

— Докато са ви държали затворен, се е появил Даниъл Сингър. Спомняте ли си това?

— Така смятам.

— Двамата сте разговаряли.

— Къде е Сюзън? — попита ученият.

— Докторе, тя се самоуби. — Мерик се ококори срещу него. — Направи го, за да не научим какво възнамерява да извърши Сингър.

— Петролни платформи — гласът му отслабна до шепот, докато тялото му се бореше с успокоителните, защото иначе щеше отново да изгуби съзнание.

— Точно така. Той се е готвел да нападне петролните платформи край анголското крайбрежие и да предизвика голям разлив. Какво друго е планирал? Каза ли ви?

— Трябва да го спрете. Петролът е много отровен. — Последните думи бяха неясни.

— Направихме го — успокои го Хуан. — Нападението се провали. Разливът ще бъде ограничен.

— Кораб — каза той сънливо.

— На терминала имаше танкер, но той не беше нападнат.

— Не. Сингър има кораб.

— За какво го използва?

— Откритието е на Сюзън. Тя му го е занесла. Аз смятах, че става дума само за опит, но тя вече го беше усъвършенствала. — Очите му се затвориха.

— Джеф? Какво е усъвършенствала Сюзън? Д-р Мерик?

— Органичен гел, който превръща водата в нещо като пудинг.

— Защо? — попита отчаяно Хуан, защото се страхуваше, че Мерик отново ще потъне в безсъзнание. — За какво ще го използва?

Мерик помълча в продължение на двадесетина секунди.

— Топлина — най-накрая каза той. — Отдава много топлина.

Това беше връзката, която Кабрило беше търсил. Ураганите имаха нужда от топлина и Сингър щеше да даде тласък на някой от тях. Ако изсипеше цял кораб, натоварен с гела на Сюзън Донливи в океана, в епицентъра на зараждащата се буря, горещината щеше да я завихри точно във времето и на мястото, където той пожелае. Затова е знаел кога да нападне терминала на „Петромакс“. Преобладаващите ветрове щяха да отнесат петролните изпарения на север право в урагана, на който той щеше да помогне да се роди.

Хуан знаеше, че най-подходящото място да се излее гелът, бяха водите около западното крайбрежие на Африка, но сега нямаше време да ги претърсват. Трябваше да стесни възможните параметри.

— Какъв кораб използва Сингър? — Танкерът беше най-подходящ, но Хуан не искаше да подвежда полузаспалия учен с подозренията си.

Мерик остана безмълвен, очите му бяха склопени, а устата полуотворена. Джулия наблюдаваше монитора с жизнените му функции. Хуан познаваше това изражение на лицето й. Тя не харесваше това, което виждаше.

Той разтърси Мерик за рамото.

— Джеф, какъв кораб?

— Хуан — обади се Джулия предупредително.

Главата на Мерик се изви, за да го погледне, но не можа да отвори очи.

— Танкер. Купил е петролен танкер.

Мониторът започна да писука, защото пулсът му заплашително отслабна. Джулия избута Хуан настрани и се разкрещя:

— Той си отива! Докарайте количката! — Тя отметна чаршафа, който покриваше гърдите на Мерик, а един от фелдшерите влетя с портативния дефибрилатор.

В цялата суматоха Мерик успя да отвори очи, замъглени от болка. Той се протегна и сграбчи ръката на Кабрило, а устата му оформи една дума, но не можа да я произнесе на глас, защото не му стигаше въздух.

Писукането на монитора премина в непрекъснат вой.

— Пазете се! — извика Джулия с насочени към голите гърди на Мерик електроди. Хуан Дръпна ръката си, за да може Джулия да приложи електрическия шок и да накара сърцето на Мерик да заработи отново. Тялото му подскочи, когато зарядът протече през него и на монитора правата линия на сърдечната дейност очерта заострено връхче, но после отново се изправи.

— Епинеферин! — Фелдшерът подаде на Джулия спринцовка с лекарството. Иглата й беше невероятно дълга. Тя прониза тялото между две от ребрата и впръска лекарството право в сърцето. — Увеличи шока на двеста джаула.

— Зарежда се, зарежда се — извика фелдшерът, докато гледаше монитора на машината. — Давай!

Хъксли отново използва електродите и за втори път тялото на Мерик подскочи в леглото, като едва не падна на пода. Правата черта на монитора отново се стрелна нагоре.

— Хайде, хайде! — извика Джулия и сърцето започна да бие отново.

Първоначално връхчетата на екрана бяха доста разредени, но скоро станаха равномерни. — Докарайте един кислороден апарат! — Тя стрелна Кабрило с язвителен поглед. — Е, заслужаваше ли си?

Той издържа спокойно вторачването й.

— Ще разберем, когато открием танкер на име „Сидра“.