Брегът на скелетите

8.

Дори дебелите каменни стени не поглъщаха нейните писъци. Те поемаха горещината на слънцето и бяха толкова горещи, че не можеха да се пипнат, но измъчените стенания на Сюзън Донливи отекваха в тях толкова силно, сякаш тя беше в съседната килия. В началото Джеф Мерик се насилваше да слуша, сякаш това можеше да утеши някак си младата жена. Повече от час търпя стоически пронизителните й писъци. Подскачаше всеки път, когато в своето страдание тя вземаше толкова висока нота, че черепът му щеше да се пръсне като кристална ваза. Сега, докато седеше на пръстения под в своята килия, той притискаше с длани ушите си и тананикаше, за да заглуши виковете й.

Бяха я отвели веднага след зазоряване, преди затворът да стане задушаващо горещ, а светлината, която влизаше от единствения прозорец без стъкло, още обещаваше прохлада. Затворническият блок беше с площ най-малко петнадесет квадратни метра и висок около девет. Бе разделен на многобройни килии с три каменни стени, а четвъртата се състоеше от железни решетки. Отгоре имаше още два етажа килии, до които се стигаше по извити метални стълби. Въпреки очевидната му овехтялост, железните пръти на решетките бяха също толкова сигурни, колкото натъпканите с електроника модерни затвори.

Мерик още не беше виждал лицата на своите похитители. Когато изблъскаха колата му от пътя съвсем близо до неговата лаборатория, а и по време на полета до тази дяволска дупка, те носеха скиорски маски. Знаеше, че са най-малко трима. Единият беше едър и тромав и носеше само безръкавни спортни фланелки. Другият — строен с яркосини очи, а третият се отличаваше просто по това, защото не беше някой от другите двама.

През изминалите три дена от отвличането, похитителите не бяха разменили и дума с тях. В микробуса, който блъсна колите им, ги съблякоха и им дадоха да облекат работни комбинезони и гумени чехли. Получаваха храна два пъти на ден. Килията на Мерик разполагаше с дупка в единия ъгъл, която служеше за тоалетна. От нея влизаше горещ въздух и пясък, щом отвън задухаше вятър. След като ги бяха захвърлили в затвора, надзирателите им идваха само за да им дадат храна.

А тази сутрин бяха дошли за Сюзън. Килията й беше в друга редица в блока и Мерик не беше сигурен, но му се счу, че я вдигнаха на крака за косата. На излизане я бяха изблъскали покрай него към единствената дебела метална врата, която извеждаше от блока с килии.

Сюзън беше бледа, а очите й бяха изгубили блясъка си от отчаяние. Той извика името й и се втурна към решетката пред килията, за да се опита да я докосне в знак на съпричастност, но най-дребният от похитителите им стовари палка върху железните пръти. Мерик безсилно падна назад, а те я изведоха навън. Според скоростта, с която се покачваше температурата, той реши, че оттогава са минали четири часа. В началото беше тихо, а после започнаха писъците. Вече втори час измъчваха Сюзън.

През първите часове на тяхното отвличане Мерик беше сигурен, че похитителите им ще поискат пари в замяна на освобождаването им. Знаеше за политиката на нулева търпимост на швейцарските власти срещу похитителите, но знаеше също, че има фирми, специализирани в преговори с такива хора. Заради последната вълна от отвличания в Италия, Мерик бе наредил на борда на директорите да намери подобни фирми и да осигури освобождаването му независимо от разходите.

Но след като го качиха на самолета и летя шест часа със завързани очи, вече не знаеше какво да мисли. Той и Сюзън бяха разговаряли шепнешком късно през нощта и споделиха предположенията си за намеренията на похитителите. Сюзън настояваше, че сигурно става дума за неговите пари и че тя е въвлечена в отвличането като свидетел, но Мерик не беше толкова сигурен. Не го бяха накарали да говори с някого, за да събере пари за откупа, и дори не намекнаха, че хората от неговата фирма знаят, че той и Сюзън са още живи. Нищо от това, което ставаше не съответстваше на нещата, които беше чувал за отвличанията. Действително, краткият курс за безопасност на шефове на фирми, който изкара, беше преди години, но той си спомняше достатъчно, за да разбере, че похитителите им не се вписват в обичайния профил.

А сега и това. Измъчваха горката Сюзън Донливи, предана и всеотдайна служителка, която не знаеше нищо извън нейните епруветки и предметни стъкла. Мерик се сети за идеята й да сложи край на петролните разливи с помощта на създадения от нея изкуствен планктон. Не й беше казал, че въпреки благородните й подбуди нейната концепция е малко чудата. Цялата му реч за отмъщението като силен подтик беше просто приказки, повтаряни стотици пъти в различни разновидности. Тя щеше да има по-голям успех в преодоляването на травмата от детството с помощта на психиатър, а не в лабораторията.

Щом нейният проект му дойде наум, той прехвърли през главата си всички други изследвания, провеждани в момента в „Мерик Сингър“. Откакто попадна в килията, беше правил това много пъти. Нямаше нищо, абсолютно нищо, което би могло да обясни отвличането като случай на индустриален шпионаж. Не предстоеше да патентоват нещо ново или революционно. Фактически не бяха имали доходоносен патент, откакто той и Дан Сингър пуснаха на пазара сероочистващите филтри. Оттогава за него фирмата беше главно средство да задоволява суетността си, да не се отдалечава много от света на изследванията в областта на химията и да получава покани да говори пред разни конференции.

Писъците секнаха. Това не стана бавно и постепенно, беше внезапно прекъсване на звука, много по-плашещо със своите внушения.

Джеф Мерик скочи на крака и пъхна лице между железните пръти на решетката, за да може да види крайчеца на желязната врата към крилото с килиите. Няколко минути по-късно резетата изщракаха назад и тя се отвори със скърцане.

Трябваше да я вкарат с влачене. Ръцете й бяха отпуснати върху раменете на двама от пазачите, а третият държеше голяма връзка ключове. Когато наближиха, Мерик видя по косата й засъхнала кръв. Работният й комбинезон беше разкъсан около врата, а кожата на гърдите и рамото беше синкаво-морава. Тя успя да вдигне глава, докато я влачеха покрай неговата клетка. Мерик направо зяпна от удивление. Лицето й беше смазано от бой. Едното й око беше затворено и подуто и тя едвам успяваше да държи другото отворено заради подутините. От спуканите й смазани устни капеше кръв и слюнка.

В очите й проблясваха съвсем слаби искрици живот, когато успя да погледне към него.

— Мили боже! Сюзън, ужасно съжалявам! — Не се опита да сдържи сълзите си. Тя се беше превърнала в толкова жалка отломка, че той би се разплакал дори ако беше напълно непозната. Това, че беше негова служителка и че по някакъв начин е отговорен за онова, което й бяха сторили, късаше сърцето му.

Тя изплю кървава храчка на каменните плочи и изграчи:

— Дори не ми зададоха някакъв въпрос.

— Копелета! — изкрещя той яростно към пазачите. — Ще ви платя колкото поискате. Няма нужда да й причинявате това. Тя е невинна.

Със същия успех би могъл да говори на глухи, защото те не реагираха, а просто продължиха да я влачат, докато не се скриха от погледа му. Чу как се отваря вратата на килията й и глухото тупване на тялото, когато я захвърлиха вътре. После желязната врата беше затворена с трясък и резетата отново изщракаха.

Мерик реши, че щом дойдат за него, той ще се защитава с всички сили. Ако щяха да бият и него, искаше поне пръв да нанесе няколко удара. Чакаше ги в килията си със стиснати юмруци и напрегнати рамене.

Тогава се появи най-слабият от пазачите, онзи с яркосините очи. Той държеше нещо в ръка и преди Мерик да успее да го различи и да реагира, пазачът стреля. Беше електрошоков пистолет „Тейзър“, който вкара петдесет хиляди волта в тялото на Мерик и блокира централната му нервна система с взрив от болка. За секунда Мерик се скова, но бързо рухна на пода. Когато най-сетне се свести, вече го бяха изкарали от килията и го бяха довлекли до главния вход. Смазан от страшните болки на електрическия заряд, той забрави всички мисли за битка.