Брегът на скелетите

13.

— Можеш да полегнеш долу, ако си уморена — предложи Хуан, когато Слоун се прозя.

— Не, благодаря — отказа тя. — Добре съм, но ще пийна още малко кафе.

Кабрило измъкна сребърния термос от стойката до коляното си и й го подаде, а очите му несъзнателно се плъзнаха по елементарните уреди на спасителната лодка. Двигателят работеше добре, а резервоарът беше пълен повече от три четвърти. Само след час щяха да стигнат до Уолвис Бей.

Макс се обади скоро след като напуснаха „Орегон“ и му каза, че разузнавателният полет на Джордж Адамс с хеликоптера не беше открил нищо, освен гладък като стъкло и пуст океан. Хуан за кратко се замисли дали просто да не върне Слоун в хотела, да хване първия полет за Кейптаун и да се качи отново на своя кораб. Това щеше да е най-логичната му постъпка, но сега, няколко часа по-късно, когато вече имаше по-добра представа за мотивите на Слоун Макинтайър, той ставаше все по-сигурен, че решението му да й помогне, е правилно.

Тя беше обсебена като самия него, не можеше да остави никоя работа недовършена и не отстъпваше пред предизвикателствата. В тези води се случваше нещо тайнствено и те двамата нямаше да се успокоят, докато не разберат какво е то, дори да нямаше нищо общо с тяхната същинска работа. Той се възхищаваше на нейното любопитство и упорство — две черти, които ценеше високо и у себе си.

Слоун наля малко от черното кафе в капачката на термоса, тялото й се полюшваше в ритъма на вълните, които минаваха под кила, но тя не разля нито капка. Още беше по шорти, но прие предложението на Хуан и облече яке и жълтата спасителна жилетка, които той беше извадил от един сандък. Своята беше стегнал в кръста.

Плавателният съд носеше запас от провизии, които щяха да стигнат за четиридесет души в течение на една седмица и малък апарат за обезсоляване, който осигуряваше годна за пиене вода, макар и леко солена. Седалките в затворената кабина изглеждаха като напукан винил, но всъщност бяха тапицирани с мека ярешка кожа и така обработени, че да изглеждат изтъркани. На тавана се виждаше монтиран панел, който можеше да се сваля, а в него имаше тридесетинчов плазмен телевизор, богата библиотека от филми на Ди Ви Ди и съраунд озвучителна система. На Макс му беше хрумнала перверзната идея да подреди на първо място филма „Титаник“ в случай, че на екипажа му се наложеше да се качи в спасителните лодки.

Всички възможни ъгълчета и скрити местенца бяха така проектирани, че да създадат възможно най-голямо удобство за хората, принудени да се качат на лодката. Тя приличаше повече на луксозна моторна яхта, отколкото на спасителна лодка. За безопасността също бяха положени големи грижи. При затворени люкове лодката спокойно можеше да се преобърне и да се изправи сама. На седалките имаше монтирани триточкови колани, така че пътниците нямаше да се разлетят из вътрешността на лодката. И тъй като беше притежание на Корпорацията, в нея бяха вградени и няколко тайни, които Хуан не възнамеряваше да показва на своята гостенка.

Имаше два командни пулта, откъдето лодката можеше да бъде управлявана. Единият беше близо до носа, в кабината от специални сплави и фибростъкло, а вторият върху леко издигнатата платформа на кокпита на кърмата, откъдето сега Хуан и Слоун се любуваха на покритото със звезди нощно небе. Малко плексигласово стъкло ги защитаваше от соления въздух, защото студените води на течението Бенгуела, което идваше от Антарктика, бяха понижили температурата до петнадесетина градуса.

Слоун беше стиснала в шепи чашата на термоса и изучаваше лицето му, огряно от слабата светлина на арматурното табло. Той притежаваше традиционна красота с изсечени черти и ясни сини очи. Но нея я интересуваше повече това, което се криеше под повърхността. Лесно се оправяше с екипажа си и очевидно беше роден водач. Това би привлякло всяка жена, но същевременно създаваше впечатлението, че е самотник. Не от онези, които биха влезли в пощенска станция, за да започнат да стрелят с пушка или от типовете, които живеят в интернет пространството, а човек, който се чувства добре в своята собствена компания, защото знае съвсем точно какъв е, на какво е способен и това му харесва.

Беше сигурна, че той взима решенията си бързо и очевидно никога не умува. Подобна увереност възниква само у човек, който обикновено е прав. Запита се дали е преминал някакво военно обучение и реши, че това е така. Вероятно е бил във военния флот, сигурно офицер, но от онези, крито не са могли да се примирят с невежеството на началниците си и затова е напуснал. Заменил е стегнатия в правилници армейски живот с правото да се носи по течението в открито море, придържайки се към едно отмряло кавалерство, защото се е родил с няколко века закъснение. Лесно можеше да си го представи на мостика на някой клипер, който прекосява Тихия океан, натоварен с подправки и коприна.

— Защо се усмихваш? — попита Хуан.

— Просто си мислех, че си човек, който живее в неподходящо за него време.

— Защо?

— Ти не само спасяваш изпаднали в беда госпожици, но приемаш техните каузи за свои.

Кабрило изду гръдния си кош и зае героична стойка.

— А сега, прекрасна моя госпожице, се подготвям за битката с железните морски змии.

Слоун се засмя.

— Мога ли да те питам нещо?

— Давай.

— Ако не беше капитан на „Орегон“, с какво щеше да се занимаваш?

Въпросът й не засягаше някоя опасна територия, затова Хуан отговори честно:

— Мисля, че щях да съм фелдшер в „Бърза помощ“.

— Наистина? А защо не лекар?

— Повечето лекари, които познавам, се отнасят към пациентите си като със стока. Нещо, което трябва да оправят, ако искат да си получат парите и да се върнат отново на игрището за голф. Освен това получават помощ от цяла армия сестри, медицински техници и апаратура на стойност милиони долари. Но фелдшерите са различни. Те трябва да направят първата жизненоважна преценка и да извършат и първите животоспасяващи действия. Те са хората, които ще ти кажат, че всичко ще се оправи, и ще се погрижат това наистина да стане. А щом заведат човека в болницата, изчезват. Няма слава, не изпитват комплекса, че са Господ, няма „докторе, ти ми спаси живота“. Просто си свършват работата и поемат друг случай.

— Това ми харесва — каза Слоун след известно мълчание. — Прав си. Веднъж при едно плаване татко си сряза много лошо крака и трябваше да се обадим по радиото за линейка, а аз да върна лодката в пристанището. Още си спомням името на лекаря, който го заши в болницата, д-р Янковски, но нямам представа как се казваше човекът, който пръв се погрижи за раната на кея. Ако не беше той, баща ми сигурно щеше да умре от загуба на кръв.

— Невъзпетите герои — тихичко каза Хуан. — Тези харесвам. — За миг мислите му се насочиха към стената със звездите в централното фоайе на главната квартира на ЦРУ в Ленгли. Всяка от тях представляваше агент, убит на терена. От осемдесетте и трима агенти на стената тридесет и пет бяха безименни, опазваха тайните на управлението дори след своята смърт. Невъзпети герои. Всеки един от тях.

— А ти? Какво би правила, ако не беше специалист по сигурността в диамантена компания?

Тя му отправи безочлива усмивка.

— Как какво, щях да съм капитан на „Орегон“.

— О, на Макс това щеше да му хареса.

— Макс?

— Моят главен инженер и заместник — с обич обясни Хуан. — Да кажем, че Макс е дясната ми ръка.

— Изглежда го обичаш.

— Моят господин Хенли е наистина сериозна работа. Истината е, че никога не съм срещал по-верен и по-добър приятел.

Слоун изпи кафето си и върна капачката на Хуан. Той я зави и погледна да види колко е часът. Беше почти полунощ.

— Мислех си — започна той, — вместо да пристанем в Свакопмунд посред нощ и да събудим подозрение, защо не поемем на юг, където си се срещнала с Папа Хайнрик? Така ще можем да го хванем сутринта, преди да е излязъл на риболов. Смяташ ли, че ще можеш отново да намериш неговия лагер?

— Без проблем. Сандуич Бей е на около четиридесет километра от Свакопмунд.

Хуан провери техния Джи Пи Ес, пресметна приблизително новите им координати и ги набра в автоматичния кормчия. Сервопомпите завъртяха руля няколко градуса ляво на борд.

След около четиридесет минути от мрака се появи Африка с отвесните си пясъчни брегове, които проблясваха на лунната светлина. От време на време се виждаше и някой бял гребен на вълна, която се разбиваше в брега. Дългият полуостров, който защитаваше Сандуич Бей, се намираше на около четиристотин метра северно от тях.

— Чудесна навигация — каза Слоун.

Хуан се изкиска и почука по Джи Пи Ес приемника.

— Похвалата трябва да е за него. Джипиесите превърнаха кормчиите в мързеливци. Не мисля, че бих могъл да изчисля местоположението си със секстант и часовник, дори животът ми да зависеше от това.

— Не знам защо, но не ти вярвам.

Когато влязоха в чувствителната екосистема, Хуан дръпна дросела назад, за да намалят килватера си. Те плаваха още двадесет минути, докато стигнат най-южния край на залива. Слоун освети гъстите тръстикови редици с фенерче, докато плаваха бавно край брега и търсеха процепа, който водеше към малката частна лагуна на Папа Хайнрик.

— Ето там — каза тя и посочи с ръка.

Хуан намали скоростта и насочи носа към тръстиките. Той не изпускаше от очи циферблата на дълбокомера и непрекъснато проверяваше да не би плаващите парчета растителност да повредят витлата. Спасителната лодка преряза високите треви и острите им краища засъскаха по корпуса и страничните стени на рубката.

Бяха минали около седемдесет метра, когато Хуан надуши миризмата на дим. Той вдигна лице и задуши въздуха като куче, но не можа да я улови повторно. Най-накрая тя се появи отново, по-силна — миризмата на овъглено тлеещо дърво. Той сграбчи китката на Слоун, за да покрие светлината на фенерчето й с ръка.

Напред се виждаше оранжевото зарево на огън, но не от малкото огнище, което Слоун му беше описала. Това беше нещо съвсем различно.

— По дяволите! — Той даде газ и когато лодката полетя напред, се помоли наум водата да запази своята дълбочина. Слоун залитна в обятията му. Той й помогна да се изправи и се опита да надникне през завесата от треви, които препречваха пътя им.

Изскочиха в свободното пространство, което заобикаляше острова на Папа Хайнрик. Хуан хвърли поглед на дълбокомера. Под кила имаше по-малко от тридесетина сантиметра вода. Дадоха пълен назад, гейзер вода изригна зад кърмата и Хуан натисна пусковия бутон на котвения винт. Още не бяха набрали достатъчно скорост, затова той успя да спре лодката, за да не заседнат.

Остави двигателите на празен ход и едва тогава се огледа наоколо. От колибата в центъра на островчето излизаха пламъци, пушек и живи въглени, които се издигаха на пет-шест метра над покрива от довлечени от водата парчета дърво и тръстика. Лодката на Папа Хайнрик също гореше, но беше толкова подгизнала, че пламъците не се бяха разгорели напълно. Кълба гъст бял дим се издигаха изпод преобърнатата лодка между шевовете на дървения корпус.

Въпреки бученето на бушуващия в колибата огън Хуан чу писъците на човек в предсмъртна агония.

— Боже милостиви! — изпищя Слоун.

Кабрило реагира на секундата. Той се качи на покрива на рубката на спасителната лодка и хукна по него. Рубката завършваше на метър и половина преди заострения нос на лодката. Кабрило прецени разстоянието много добре, отскочи с изкуствения си крак, така че левият да стъпи на алуминиевия релинг, който ограждаше носа, и от там се изстреля, като направи красива дъга, преди да се гмурне във водата. Заби се в нея, ритна силно, изскочи на повърхността и заплува.

Когато краката му докоснаха дъното, изскочи от водата и се завтече като подивяло животно нагоре по брега. Точно тогава чу още един звук: ниското басово боботене на извънборден двигател.

Бялата моторница заобикаляше далечния край на островчето и един от двамата мъже в открития кокпит започна да стреля с автомат. Около Кабрило се вдигнаха гейзерчета пясък, той се хвърли на земята за прикритие, а ръката му инстинктивно се протегна към кръста. Той падна на земята, претърколи се два пъти и се изправи в стрелкова позиция на коляно. Извади глока, пъхнат отзад в панталоните му, и го хвана здраво с две ръце. Разстоянието до моторницата беше тридесетина метра и се увеличаваше, освен това онзи от лодката имаше предимството, че Хуан е осветен от пожара.

Кабрило дори не можа да стреля, защото автоматните откоси го принудиха да се претърколи отново в лагуната. Точно се готвеше да поеме дълбоко дъх, когато един куршум се заби в пясъка на няколко сантиметра от главата му.

Свит под водата, той се бореше с непреодолимото желание да се изкашля и успя да преплува десетина метра, като се стараеше ръцете му да не излизат на повърхността, за да не разкрие местоположението си. По водата усещаше, че моторницата се приближава, за да го подгони. Той прецени къде се намират и заплува малко встрани, като мълчаливо се задушаваше. Дробовете му се опитваха да избухнат. Когато реши, че знае къде се намират, Хуан стъпи на дъното и бързо се изправи, задържайки още малко дъх.

Лодката беше на десет метра от него и мъжете на борда гледаха в погрешна посока. Водата се стичаше по лицето му, дробовете му се пръскаха, но Хуан вдигна пистолета и стреля. Откатът на оръжието наруши контрола върху дишането му и той се разкашля като магаре. Не знаеше дали е улучил или не, но предположи, че е бил доста близо, защото тихичко мъркащият двигател изведнъж изрева и моторницата се понесе през отвора в тръстиките навън в открития океан и остави разпенен килватер след себе си.

Хуан се сгъна на две и продължи да кашля, докато не повърна. Избърса устата си с длан и погледна през лагуната към спасителната лодка.

— Слоун — изграчи той, — добре ли си?

Главата й се появи иззад комингсите на кокпита. Трепкащата светлина на огъня не можеше да скрие широко разтворените й очи или да придаде цвят на бледата й кожа.

— Да — отговори тя и успя да накара гласа си да прозвучи твърдо. — Да, добре съм. А ти?

— И аз — отговори Хуан и насочи вниманието си към пламтящите останки. Виковете на Папа Хайнрик вече не се чуваха, но той се насили да се приближи. Покривът беше на път да падне и горещината на пожара принуди Хуан да защити лицето си с ръце. Пушекът щипеше очите му и предизвика друг пристъп на кашлица. Дробовете му — сякаш бяха пълни със стрито стъкло.

Кабрило смъкна с един прът парчето плат, което Хайнрик беше ползвал като врата. Заради пушека не можа да види нищо и точно се готвеше да се втурне в горящите развалини, когато огънят припламна и раздели дима и саждите като завеса. За миг Хуан можа ясно да види леглото и на секундата разбра, че тази гледка ще го преследва до края на живота му.

Онова, което беше останало от ръцете на Хайнрик, беше все още оковано към рамката на леглото и въпреки пораженията, нанесени от пламъците по тялото, Хуан разбра, че старецът е бил измъчван, преди да подпалят колибата му. Устата му с редки зъби беше широко раззината от последния писък, който беше издал в живота си, а локвата кръв под леглото цвъртеше от горещината.

Покривът рухна в облак пламъци и искри, които облизаха Кабрило, преди да успее да се отдръпне. Живите въглени не прогориха мокрите му дрехи, но внезапния приток на адреналин го съживи.

Той спринтира обратно към водата, гмурна се и заплува към спасителната лодка, чийто двигател работеше на празни обороти. Тъй като корпусът се издигаше високо над водата, той се насочи към носа на съда и по котвената верига се качи на палубата. Слоун му помогна да се промуши под релинга. Тя не каза нищо за пистолета, пъхнат под колана му.

— Ела — хвана я той за ръката, двамата се затичаха по палубата и скочиха в кокпита. Хуан натисна бутона, за да вдигне котвата. Веднага щом тя се отдели от дъното, той бутна дроселите напред и с длан завъртя яростно руля.

— Какво правиш? — провикна се Слоун, за да заглуши рева на двигателите. — Това беше моторница. Те имат пет минути преднина и вероятно са по-бързи от нас с двадесет възела или повече.

— По-бързи — дръжки — подметна Кабрило, без да я поглежда, като едва потискаше гнева си. Той коригира курса, носът на спасителната лодка се насочи към малкия проток, който извеждаше навън от лагуната.

— Хуан, няма да можем да ги настигнем. Между другото, те имат автомати, а ти разполагаш само с пистолет.

Тръстиките се полюшваха бурно, докато лодката се носеше надолу по протока. Хуан управляваше с едно око, отправено към дълбокомера, и в мига, когато изскочиха от тръстиките, изръмжа с животинско удовлетворение.

— Дръж се — нареди и натисна бутона, скрит под арматурното табло.

Предната част на спасителната лодка щракна над водата, когато хидравличните помпи под нея заработиха и изкараха няколко перки и подводни криле. Слоун закъсня да реагира със секунда и щеше да падне извън борда, ако Хуан не я беше сграбчил за предницата на спасителната жилетка и не беше я задържал. Подводните криле издигаха лодката и повдигнаха корпуса допълнително така, че само те и телескопичният вал на витлото цепеха водата. Цялата операция отне само секунди, но скоростта се удвои до четиридесет възела.

Слоун погледна Хуан невярващо, онемяла от превъплъщението на спасителната лодка в мощен плавателен съд на подводни криле. Най-накрая успя да измърмори:

— Кой си ти, по дяволите?

Той погледна към нея. Обикновено би намерил някакъв находчив отговор, но яростта му заради убийството на Папа Хайнрик беше страховита.

— Аз съм този, който не бива да бъде ядосван. — Очите му бяха твърди като камък. — А те току-що ме ядосаха — Той посочи напред. — Виждаш ли слабото сияние, което излъчва водата? — Слоун кимна. — От движението на лодката им през водата биолуминесцентните организми флуоресцират. На дневна светлина никога нямаше да ги открием, но през нощта майката природа ще ни помогне. Можеш ли да поемеш руля и да ни водиш по тази следа?

— Никога не съм карала подобна лодка.

— Малцина са го правили. Тя е като лодката на баща ти, само че малко по-бърза. Дръж щурвала изправен, а ако трябва да завиеш, направи го лекичко. Ще се върна след малко.

Той я наблюдава около минута, за да се увери, че ще се справи, след това се наведе и мина през люка на каютата. Отправи се към пейката в центъра, където беше захвърлил кожената си мешка. Зарови из дрехите и измъкна миниузито и резервните пълнители. Презареди глока и го пъхна отново под колана, а пълнителите сложи в задните си джобове. Приближи се към една от другите пейки и натисна един бутон, скрит под тапицерията. Той освободи ключалката и седалката се плъзна напред. По-голямата част от пространството под седалките беше отделено за храна и други провизии, но това се различаваше от останалите. Хуан блъсна встрани няколко ролки тоалетна хартия и натисна още едно скрито лостче. Фалшивото дъно се отвори и той вдигна капака.

Сега, близо до дъното, ревът на двигателите и съскането на крилете във водата станаха оглушителни. Хуан посегна към една тръба, подсигурена с метални закопчалки. Освободи я и я извади. Тя беше направена от твърда пластмаса и запушена с водонепроницаема капачка. Беше дълга метър и двадесет с диаметър двадесет и пет сантиметра. Той отви капачката и плъзна върху съседната седалка щурмова карабина ФН ФАЛ. Уважаваното белгийско оръжие водеше началото си от Втората световна война, но си оставаше една от най-добрите многоцелеви карабини в света.

Хуан бързо зареди два пълнителя със 7.62-милиметровите муниции, складирани в тръбата, вкара патрон в патронника и провери два пъти дали оръжието е на предпазител. Спомни си съмненията на Макс, че такова оръжие едва ли е нужно в спасителна лодка, и собствения си отговор: „Научи човек да лови риба, и той ще се нахрани веднъж. Дай му карабина и няколко акули, и ще може да изхранва екипажа си в течение на месеци“.

Върна се обратно на задната палуба. Слоун беше държала лодката в центъра на проблясващата диря и Хуан разбра, че са намалили преднината на бягащата моторница. Сега микроорганизмите бяха имали по-малко време да се успокоят и биолуминесценцията им беше по-ярка, отколкото преди няколко минути.

Той остави карабината на арматурното табло, метна термоса долу в каютата и пъхна миниузито на неговото място.

— Винаги ли си подготвен за Третата световна война, или просто те сварих в пристъп на параноя?

Слоун се опитваше с хумор да го накара да се отпусне и той й беше благодарен за това. Сам знаеше, че ако преди да влезеш в бой, не овладееш чувствата си, ще направиш смъртоносна грешка.

Той се усмихна и зае нейното място зад руля.

— Не преувеличавай. Просто по случайност се оказах достатъчно параноичен.

Малко по-късно различиха ниския силует на моторницата, която се носеше надолу по залива. В същия миг мъжете на борда й също ги забелязаха. Бързо завиха и заплаваха по-близо до мочурливия бряг.

Хуан лекичко завъртя руля, за да следва кърмата им, и се наведе напред, за да запази равновесие, защото лодката се наклони силно встрани. След няколко, минути съкратиха разстоянието помежду им на тридесет метра. Докато кормчията на моторницата си гледаше курса, партньорът му се просна върху задната седалка, за да намери опора за автомата.

— Залегни! — извика Хуан.

Куршумите отскачаха от носа и свиреха покрай кокпита. Лодката се извисяваше твърде високо, затова стрелецът пренасочи огъня към една от подпорите на крилата. Улучи я няколко пъти, но тя беше от стомана с повишена якост и куршумите отскочиха от нея, без да причинят вреда.

Хуан измъкна миниузито от стойката за термоса, завъртя леко лодката, за да си освободи огнева линия покрай носа, и натисна спусъка. Малкото оръжие подскочи в ръката му и бляскава арка от изхвърлени гилзи се посипа в попътната струя на лодката и изчезна зад кърмата. Хуан не искаше да рискува да убие и двамата мъже, затова се прицели малко встрани от бягащата моторница. Във водата откъм левия й борд започнаха да изригват фонтани — куршумите се забиваха в океана.

Той се надяваше, че това ще прекрати преследването, защото двамата мъже ще осъзнаят, че бившата им плячка е по-голяма, по-бърза и също толкова добре въоръжена. Обаче моторницата продължи да се носи с висока скорост и зави още по-близо до мочурливия бряг.

Хуан нямаше друг избор, освен да ги следва по петите, докато прелитаха край снопове тръстики и тънки дръвчета. Скоро се наложи да лъкатушат около малките тревни площи и островчета, с които беше осеяно крайбрежието. Моторницата компенсираше скоростта с маневреност и докато слаломираха около препятствията във водата, тя увеличи разстоянието помежду им първо на петдесет метра, а после — шейсет.

Кабрило можеше да излезе в открития океан и пак да навакса, но се страхуваше, че ще изгуби от поглед плячката си, докато тя се промъква, сред високите тръстики, където плоскодънната лодка имаше предимство. А ако влезеше сред тях, за да ги търси, щеше да рискува да попадне в засада. Затова най-добрият начин да приключи с тази работа беше да продължи след тях.

Те прелитаха покрай скупчени дървета, подплашваха птиците, които с крясъци се вдигаха в небето, а килватерът им разплискваше тревата в мочурището и тя се полюшваше, сякаш заливът дишаше.

Хуан не забравяше, че невидими препятствия застрашават, подводните криле, затова правеше по-заоблени завои от моторницата, като с това й позволяваше да увеличава дистанцията. В този миг нещо пред тях привлече погледа му. Имаше само секунда да осъзнае, че това е наполовина потънал във водата ствол. Ако се блъснеше в него, щеше да откъсне крилете на спасителната лодка, затова със сръчни ръце върху дроселите и руля той се промъкна покрай дървото. Бързият завой ги спаси от ствола, но ги отпрати в протока между две ниски кални островчета.

Хуан хвърли поглед към дълбокомера и видя, че почти е стигнал нулевата отметка. Между дъното и крилете вероятно имаше около петнадесет сантиметра вода. Той бутна дросела още малко напред с надеждата да изцеди от двигателя още малко мощност и да повдигне лодката с още няколко сантиметра. Ако заседнеха при тази скорост, той и Слоун щяха да бъдат изхвърлени от кокпита като, парцалени кукли. Сблъсъкът с водата щеше да бъде равнозначен на падане върху паважа от петнадесетина метра височина.

Каналът между двете островчета се стесни още. Хуан се извърна да погледне назад. Обикновено белият килватер, създаван от винта и крилете, сега беше шоколадовокафяв, защото при преминаването им от океанското дъно се вдигаше кал. Едно от крилата остърга дъното и лодката се наклони. Той не можеше да намали, защото лодката щеше да се смъкне и да се забие в калта, затова насили двигателя да работи доста над червената линия на максималните обороти.

Каналът пред тях сякаш става още по-тесен.

— Подготви се! — извика той сред шума на двигателя. Знаеше, че е рискувал и е изгубил.

Те профучаха през най-тясната точка на протока. Изгубиха малко от скоростта си, когато предните криле целунаха за втори път дъното. После протокът се разшири и дълбочината нарасна.

Хуан въздъхна дълбоко.

— На косъм ли бяхме, или ми се стори? — попита Слоун.

— Не ти се е сторило.

Маневрата му обаче бе преполовила разстоянието до моторницата, защото я принуди да слаломира покрай скупчените мангрови дървета. Стрелецът се подготвяше на кърмата. Хуан намали скоростта и пресече напряко през мочурището, за да застане отново точно в килватера на моторницата. Целта му беше да използва по-големите размери на своя съд като щит. Точно в този момент от малката подвижна лодка последва нов откос. Куршумите се посипаха във водата, а два от тях строшиха стъклата на илюминаторите на рубката.

Един прав участък от мочурището позволи на Кабрило отново да даде газ. Само за секунди голямата лодка се извиси над малката моторница. В турбуленцията от нейния килватер спасителната лодка засмука въздух под подводните криле и започна да губи тяга. Носът се разподскача нагоре-надолу, точно както Хуан очакваше. Кормчията на моторницата се опита да се измъкне от застрашаващия ги нос, но Хуан следваше точно всеки негов завой. Носът на спасителната лодка блъсна кърмата на моторницата, но ударът не беше достатъчно силен, за да я забави, и Кабрило се отдръпна назад, за да увеличи тягата, която повдигаше лодката му.

Той погледна оборотомера, но в същия миг Слоун изпищя.

Хуан вдигна поглед. Когато спасителната лодка удари задницата на моторницата, стрелецът се хвърли напред и се вкопчи в релинга. После застана на носа на спасителната лодка, стиснал с една ръка релинга, а в другата АК-47. Цевта му сочеше право между очите на Хуан. Той нямаше време да извади своето оръжие, затова направи единственото възможно нещо.

Ръката му се стрелна за част от секундата и блъсна напред дроселите, преди автоматът да забълва куршуми. Той и Слоун бяха запратени към арматурното табло, когато от скорост четиридесет възела в час лодката почти спря. Автоматният откос попадна в покрива на рубката. Корпусът на спасителната лодка се стовари тежко във водата, стрелецът успя да се задържи за релинга, но тежката вълна, която изригна откъм носа и повлече Слоун и Хуан към кърмата, смаза гърдите му в алуминиевите подпори. Инерцията на лодката беше достатъчно силна, за да го запрати под корпуса и когато Кабрило отново бутна дроселите напред, килватерът се оцвети в розово.

— Добре ли си? — попита той бързо.

Слоун масажираше гърдите си — беше се ударила в таблото с уредите.

— Така мисля — отговори тя и бръсна мокрите кичури от челото си. — Ти кървиш.

Преди да провери раната си, Кабрило се увери, че лодката им отново настига моторницата. Късче от фибростъклото, което откосът беше разбил, се бе забило в рамото му.

— Ох — възкликна той, когато усети първия пристъп на болка.

— Смятах, че коравите мъжаги не обръщат внимание на подобни дреболии.

— По принцип да, но това боли. — Той внимателно извади от раната парченцето фибростъкло с размерите на пощенска картичка. Срезът беше чист и не кървеше силно. Хуан извади малка аптечка от кутията до арматурното табло. Подаде я на Слуон, тя зарови вътре и откри пакетче стерилна марля. Сложи я върху раната, стегна я с бинт и спретнато завърза краищата му.

— Това ще свърши работа — обяви тя. — Кога си се ваксинирал срещу тетанус?

— През февруари преди двадесет и две години.

— Помниш точната дата?

— На гърба си имам тридесетсантиметров белег. Денят, в който получиш толкова голям разрез, обикновено се запечатва в паметта ти.

Само след минута те наваксаха изоставането си от моторницата. Хуан забеляза, че мочурището от лявата им страна преминава в бряг, обсипан със скали, който не можеше да предложи убежище на плячката му. Вече беше дошло време да приключват.

— Можеш ли да поемеш отново руля?

— Да, разбира се.

— Изчакай сигнала ми и тогава намали скоростта. Бъди готова да завиеш. Аз ще ти посоча накъде.

За разлика от преди той не изчака да види дали тя се чувства добре зад пулта. Преметна щурмовата карабина, взе резервните пълнители и тръгна към носа.

Моторницата не беше на повече от пет метра пред тях. Той се облегна за устойчивост на релинга и вдигна карабината до рамото си. Изстреля няколко реда от по три куршума. Когато първата тройка се заби в кожуха на двигателя на моторницата, кормчията рязко зави, опитвайки се да намери плитка вода до брега. Хуан вдигна ръка и посочи ляво на борд. Слоун изпълни нареждането му. Завоят й беше малко рязък, но тя изглежда беше схванала особеностите в управлението на лодка върху подводни криле.

Веднага щом успя да застане устойчиво и получи ясна видимост, Хуан изстреля още един откос от три куршума по двигателя, а секунда по-късно и трети. Кормчията се опитваше със зигзаги да избяга от мерника на Кабрило, но той предугаждаше всеки негов ход и заби още половин дузина куршуми в лодката.

Струйката бял пушек, който започна да излиза изпод кожуха, скоро се превърна в черен облак. Всеки момент моторът щеше да спре и Хуан се приготви да даде знак на Слоун да намали, за да не се блъснат в моторницата.

Между светлините на носа на спасителната лодка и задните на моторницата Хуан успя да различи чертите на кормчията й, когато той се обърна да погледне назад. Те впиха погледи един в друг и за миг Хуан усети палещата като огън омраза, която другият излъчваше. В изражението му прочете не страх, а предизвикателство.

Мъжът завъртя рязко руля. Хуан вдигна ръка, за да възпре Слоун от преследването, защото моторницата се насочи право към скалистия бряг. От самото начало на преследването Кабрило бе решил да плени един от двамата мъже, но сега почувства, че тази възможност му се изплъзва. Той стреля отново, обсипвайки с куршуми кърмата на моторницата, без да е сигурен какво улучва заради пушека. Имаше голямо желание да предотврати това, което кормчията искаше да направи.

Моторницата беше наваксала по-голямата част от скоростта, която бе изгубила на завоя, и се намираше на около шест метра от брега. Високият рев на мотора й за миг прекъсна, но беше твърде късно. Тя се блъсна в каменистото дъно с около тридесет възела и излетя от водата като стрела. Корпусът й се понесе високо във въздуха, преди да се забие с носа в земята и да се пръсне, сякаш зад стените от фибростъкло беше избухнала бомба. Той се сцепи на стотици късчета, а двигателят се откъсна и се понесе нагоре по брега. Ударът пръсна резервоара и бензинът литна наоколо като облак ситни капки. Тялото на кормчията беше изстреляно на повече от шест метра, преди сместа от гориво и въздух да избухне в бързо уголемяваща се огнена топка, която погълна останките на моторницата.

Слоун успя да запази присъствие на духа и да намали, за да потопи подводните криле и да свали скоростта почти до ходом, когато Хуан побягна назад към кокпита. Той провери два пъти дали карабината е на предпазител и я остави обратно на арматурното табло. Прибра подвижните криле, приближи лодката по-близо до останките, остави двигателя да работи на празни обороти и спусна малката котва.

— Той се самоуби, нали?

Кабрило не можеше да откъсне очи от горящата моторница.

— Аха.

— Какво означава това?

Той я погледна, опитваше се да схване въпроса й и всички усложнения, които произтичаха от него.

— Той знаеше, че ние не сме представители на властите, затова беше готов по-скоро да умре, отколкото да бъде пленен и разпитван. Това означава, че си имаме работа с фанатици.

— Като мюсюлманските фундаменталисти?

— Не мисля, че беше арабски терорист.

— А какъв?

Хуан замълча, защото не знаеше отговора. Дрехите му бяха все още мокри от гмуркането, затова просто скочи от кърмата на спасителната лодка във водата, която стигна до шията му. Беше наближил брега, когато чу, че Слоун скача във водата зад него. Той я изчака и двамата заедно се доближиха до тялото. Нямаше смисъл да проверяват лодката. От нея беше останало само стопено фибростъкло и обгорял метал.

Уврежданията по тялото на кормчията от удара в брега и плъзгането по камъните бяха страховити. Като във фантазията на побъркан художник вратът и крайниците му сключваха най-невероятни ъгли. Кабрило провери дали човекът има пулс и чак тогава пъхна глока под колана си. В задните джобове на трупа нямаше нищо и Хуан го обърна, потресен от пихтията, в която се беше превърнал. Лицето му беше жестоко ожулено.

Слоун ахна.

— Съжалявам — каза Хуан, — ако искаш, върви на брега.

— Не, не става дума за това. Познавам го. Това е южноафриканският хеликоптерен пилот, когото ние с Тони бяхме наели. Казваше се Петер де Вит. По дяволите, как съм могла да бъда толкова глупава? Той знаеше, че ще отидем да проучим змиите на Папа Хайнрик, аз самата му казах. Вчера той е изпратил лодката подире ни, а лично е дошъл тук, за да се погрижи никой повече да не разпитва стареца.

Последиците от пребиваването й в Намибия се стовариха с пълна сила върху Слоун. Тя имаше вид на болна.

— Ако не бях дошла да търся „Роув“, Папа Хайнрик щеше да е жив — Очите й бяха влажни, когато погледна към Хуан. — Лука, нашият водач… обзалагам се, че вече са го убили. О, боже, ами Тони?

Кабрило интуитивно усети, че тя не иска той да я прегърне или да каже нещо. Те стояха под нощното небе, лодката догаряше, а Слоун плачеше.

— Те бяха напълно невинни — изхълца тя, — а сега всички са мъртви. Вината е само моя.

Колко пъти Хуан се беше чувствал точно по същия начин, поемайки вината на другите само защото и той беше участвал? Слоун не носеше по-голяма отговорност за смъртта на Папа Хайнрик от съпругата, която изпраща мъжа си да свърши някаква работа, а по пътя той загива при катастрофа. Обаче Бог беше свидетел, че вината разяждаше душата, както ръждата разрушава стоманата.

Сълзите й се стичаха в продължение на пет минути, а може би и по-дълго. Хуан стоеше до нея със сведена глава и я погледна едва когато тя подсмръкна и избърса очите си.

— Благодаря ти — промълви тихичко.

— За какво?

— Повечето мъже мразят, когато жените плачат, и ще кажат и направят всичко възможно, за да ги накарат да спрат.

Той й се усмихна топло.

— И аз мразя това като всички останали, но знаех, че ако не го беше направила сега, щеше да плачеш по-късно, а тогава щеше да ти бъде още по-зле.

— Точно затова ти благодарих. Защото прояви разбиране.

— И на мен ми се е случвало няколко пъти. Искаш ли да поговорим за това?

— Не мисля.

— Но нали знаеш, че не си виновна?

— Знам. Но всичките щяха да са живи, ако не бях дошла, нищо, че не съм ги убила със собствените си ръце.

— Точно така. Ти обаче си само една брънка във веригата от събития, които доведоха до убийствата. Сигурно си права за вашия водач, но за Тони няма нужда да се тревожиш. Никой на брега не знае, че нападението срещу вас се е провалило. Те си мислят, че ти и Тони вече сте мъртви. Но за да не рискуваме, ще се насочим към Уолвис. „Пенгуин“ нямаше вид на кой знае колко бърз транспорт и едва ли вече е стигнала до родното си пристанище. Ако побързаме, можем да ги предупредим.

Слоун избърса лицето си в ръкава на винтягата.

— Наистина ли?

— Да. Хайде да тръгваме.

Тридесет секунди след като се изкатериха обратно на борда на спасителната лодка, Хуан я подкара с шеметна скорост надолу по залива. В същото време Слоун се преоблече в сухи дрехи от запасите на лодката. Тя пое руля, когато Кабрило също отиде да смени дрехите си и да извади две от хранителните дажби.

— Съжалявам, но разполагаме единствено с готови храни — обясни той, държейки в ръце две кафеникави пакетчета. — Имаме спагети с месни топчета и пилешко с бисквити.

— Ще взема спагетите, а на теб ще дам месните топчета. Аз съм вегетарианка.

— Наистина?

— Защо се учудваш толкова?

— Не знам. Винаги си представям, че вегетарианците носят коркови чехли, не си махат космите от краката и живеят във ферми, където се отглеждат биологични храни.

— Това са пълните вегетарианци. Смятам, че са малко крайни.

Нейните думи накараха Хуан да се замисли за фанатизма и за това кое тласка хората към крайности. Първото, което му хрумна, беше религията, но кое друго нещо можеше да предизвика у хората такава страст, че да обвържат целия си живот с него? Защитниците на природата и правата на животните бяха следващите две групи, за които се замисли. Активистите бяха склонни да проникват с взлом в лабораториите, да освобождават експерименталните животни и да палят пожари в ски курортите, за да бъде посланието им разбрано. Дали за каузата си някои не бяха готови и на убийство?

Точно в тази пролука оперираха той и „Орегон“. Светът вече не трепереше от страх пред заплахата от ядрено унищожение в случай на война между бившия Съветски съюз и Съединените щати, но регионалните сблъсъци се бяха увеличили толкова, че обичайните средства вече не можеха да ги спрат.

Кабрило беше предвидил всичко това и основа Корпорацията, за да се бори срещу тези нови заплахи. Беше доста обезкуражаващо, но той знаеше, че ще имат повече работа, отколкото биха могли да поемат.

Тъй като похитителите на Джефри Мерик още не бяха отправили искания за пари, ставаше все по-ясно, че отвличането му е продиктувано от политически причини. А като се имаше предвид работата на Мерик, най-вероятно бяха замесени екстремистки природозащитни групи.

А дали отвличането му не беше свързано по някакъв начин с онова, на което беше попаднала Слоун Макинтайър? Вероятността беше малка въпреки съвпадението в мястото на събитията — Намибия. Брегът на скелетите беше далеч от световното внимание, що се отнася до околната среда. Бразилските тропически гори и замърсените морски пътища — това интересуваше хората, не някаква ивица от пустинята в страна, която повечето не можеха да намерят на картата.

Хуан се замисли и за друг възможен сценарий. Диамантените мини бяха сред най-мощните индустрии в Намибия. А като се имаше предвид колко строго се контролира пазарът, както твърдеше Слоун, най-вероятно беше да са се натъкнали на незаконен добив на диаманти. Хората винаги бяха готови да рискуват живота си, за да спечелят голямо богатство. Освен това извършваха убийства и за много по-дребни неща. Но дали това обясняваше защо Петер де Вит се самоуби?

Една от причините би могла да бъде, че е сметнал пленяването за по-страшно от бързата смърт.

— Какво щеше да се случи на човек като Де Вит, ако го бяха хванали в незаконен добив на диаманти? — попита я Кабрило.

— Зависи от страната. В Сиера Леоне биха го застреляли на място. Тук, в Намибия, наказанието е двадесет хиляди долара глоба и пет години затвор. Той я погледна подозрително заради бързия отговор.

— Аз съм специалист по безопасността. Забрави ли? Трябва да познавам законодателството, свързано с търговията с диаманти в различните страни. Точно както ти трябва да знаеш митническите закони на страните, чиито пристанища посещаваш.

— Да, но въпреки това съм впечатлен — обясни Хуан и продължи. — Пет години не звучи толкова страшно. Присъдата не е толкова ужасна, че да накара някого да извърши самоубийство, вместо да я излежи.

— Не познаваш африканските затвори.

— Мога да си представя, че няма да получат звезди в пътеводителя на „Мишлен“.

— Не става дума само за условията. Заболеваемостта от туберкулоза и СПИН в африканските затвори е една от най-високите в света. Някои групи за защита на човешките права твърдят, че всяко осъждане на затвор тук е равнозначно на смъртна присъда. Защо се интересуваш от това?

— Опитвам се да разбера защо Де Вит се самоуби, вместо да се остави да го пленим.

— Мислиш си дали не е някакъв фанатик?

— Всъщност не зная какво да мисля — призна си Хуан. — В момента става и нещо друго, за което не мога да ти разкажа, и за кратко ми хрумна, че нещата може да са свързани. Просто опитвам да се уверя, че не са. Изясняването на мотивите може да покаже, че това не са две страни на една и съща загадка, а две напълно различни мистерии. Проблемът е, че има съвпадение…

— А ти мразиш съвпаденията — завърши Слоун вместо него.

— Точно така.

— Ако ми кажеш какво друго става в момента, може би ще съумея да помогна.

— Извинявай, Слоун, но това не е добра идея.

— „Внимавай, врагът слуша!“, и така нататък — подхвърли Слоун лекомислено, без да знае колко скоро думите й ще се окажат пророчески.