Брегът на скелетите

7.

Слушалките, притиснати към ушите на Слоун, я караха да се поти толкова много, че чувстваше косата си като залепена за кожата. Но ако ги свалеше да се разхлади, щеше да й се наложи да понася боботенето на двигателя и ротора на хеликоптера. Това равновесие на неудобствата тя понасяше вече два безплодни дена.

Гърбът на ризата й също лепнеше. Всеки път, когато сменяше позата си, тя залепваше за облегалката на виниловата седалка. Научи се да задържа ризата с ръка, когато се раздвижваше, защото иначе тя прилепваше плътно на гърдите й и предизвикваше похотливата усмивка на Лука, който седеше до нея на задната седалка. Слоун би предпочела да седи отпред до пилота, но той каза, че има нужда от тежестта на Тони отпред, за да уравновеси машината както трябва.

За последен път се връщаха в Свакопмунд и Слоун беше едновременно благодарна и разочарована. Седем пъти бяха прелитали над океана и проучвали местата, отбелязани с кръгчета на картата й, и седем пъти се бяха връщали за презареждане, след като не откриха нищо друго, освен естествени скални образувания. Преносимият металдетектор, който спускаха във водата на дълго въже, не успя да открие достатъчно голям предмет, който би могъл да бъде котва, да не говорим за цял кораб.

Тялото я болеше от дългите нажежени часове в малкия претъпкан хеликоптер и вероятно никога нямаше да може да изкара телесната миризма на Лука от ноздрите си. Слоун беше толкова сигурна в плана си да използва познанията на местните рибари за водите по крайбрежието, че дори не й беше минавало през ума, че може да не успее. Но сега, когато се връщаха към малката хеликоптерна площадка в дюните извън Свакопмунд, поражението драскаше гърлото й, а блясъкът на океана под тях пронизваше очите й през тъмните стъкла на слънчевите очила и караше главата й да тупти.

Тони се обърна към нея и й показа със знаци да включи слушалките във вътрешната комуникационна система на машината. Тя ги беше откачила от мрежата, за да придаде известна интимност на самосъжалението, което изпитваше.

— Пилотът каза, че машината няма толкова голям обсег, че да проверим последното място на картата. Онова, за което ни каза Папа Хайнрик.

— Какво за Папа Хайнрик? — попита Лука, задушавайки я с лошия си дъх.

Нещо я беше накарало да му спести информацията за среднощната си разходка до Сандуич Бей и срещата с лудия стар рибар. Може би защото с нежелание започна да подозира, че Лука е бил прав, и просто не искаше да си го признае пред водача.

Макар че би предпочела Тони да си беше държал устата затворена, Слоун вдигна рамене.

— Няма значение. Той е напълно откачен. Пропиляхме за гориво повече от две хиляди долара, за да проверим данни от благонадеждни източници. Не виждам защо да пилеем още за Папа Хайнрик и великанските му змии.

— Великански какво? — попита пилотът. Той беше южноафриканец и говореше английски със силен африканерски акцент.

— Великански змии — повтори Слоун, чувствайки се като глупачка. — Твърди, че е бил нападнат от гигантски метални змии.

— Най-вероятно причината е в делириум тременса — подхвърли пилотът. — Всички знаят, че Папа Хайнрик е най-големият пияница на света. Видях го как надпива повече от двама австралийски туристи, които паднаха под масата, а бяха грамадни като слонове. Мисля, че бяха ръгбисти. Ако Хайнрик е видял змии, можеш да заложиш последния си ранд, че е идвал от запой.

— Великански змии — изкикоти се Лука. — Не ви ли казах, че Папа Хайнрик е луд? Прахосали сте си времето, за да разговаряте с него. Трябва да вярвате на Лука. Аз ще намеря мястото, което търсите. Ще видите.

— Без мен — каза Тони. — Вдругиден трябва да си бъда вкъщи и искам просто малко да полежа край басейна.

— Няма лошо — каза Лука и стрелна поглед към мястото, където бедрото на Слоун се показваше от шортите й. — Сам ще заведа госпожица Слоун с лодка, която има по-голям обсег от този хеликоптер.

— Не мисля така — остро отговори Слоун и привлече вниманието на Тони. Тя го погледна страшно, но на него му трябваше известно време, за да разбере какви са всъщност намеренията на водача им.

— Ще го решим по-късно. Да видим как ще се чувствам утре сутринта. Може би една разходка с лодка няма да ми навреди.

— Губите си времето — измърмори пилотът.

Слоун беше сигурна, че той е прав.

Двадесет минути по-късно хеликоптерът увисна над прашната хеликоптерна площадка. Роторите вдигнаха облак прах, скриха земята и превърнаха ветропоказателя в розов неподвижен конус. Пилотът нежно спусна машината на земята и веднага изключи двигателите. Пронизителните стеналия на моторите заглъхнаха, а перките на роторите забавиха ход. Той отвори вратата, преди да спрат и жежкият, смърдящ на пот въздух в кабината се смеси с миришещата на пясък горещина отвън. Въпреки това те почувстваха облекчение.

Слоун отвори вратата и слезе от хеликоптера, като се наведе инстинктивно, защото роторът продължаваше да се върти над главата й. Тя грабна мешката си и заобиколи към носа на хеликоптера, за да помогне на Тони да откачи метал-детектора и макарата с въжето от лявата планка. Заедно пренесоха тежащия 45 килограма детектор с въжето и го натовариха на откритата каросерия на пикапа, който бяха наели. Лука не направи опит да им помогне, вместо това яростно дърпаше от първата си цигара през последните два часа.

Тони се разплати с пилота за днешния полет с всичките си пътнически чекове, освен два, които се беше заклел да проиграе в казиното на хотела. Пилотът стисна ръцете и на двамата, благодари им, че са използвали неговата компания за чартърни полети и преди да си тръгне, им даде един последен съвет:

— Сигурен съм, вече сте схванали, че Лука е мошеник и крадец, но е прав за Папа Хайнрик. Старецът не е наред в главата. Вие двамата вече се позабавлявахте да търсите вашия потънал кораб. Сега се насладете на последния ден от ваканцията си. Запишете се за обиколка на дюните или просто се отпуснете край басейна, както каза Тони.

Тъй като Лука беше достатъчно далеч, за да не може да ги чуе, Слоун му отговори:

— Пийт, дошли сме от другия край на света. Какво значи още един загубен ден?

Пилотът се изкикоти.

— Това харесвам у вас, янките. Никога не се отказвате.

Те отново си стиснаха ръцете, а Лука се настани отзад в каросерията. Оставиха го пред един бар в неговия работнически квартал на Уолвис Бей. Изплатиха му надницата и въпреки техните уверения, че повече няма да имат нужда от него, той обеща да ги чака пред хотела в девет сутринта.

— Боже, направо е нетърпим — въздъхна Слоун.

— Не мога да разбера какъв проблем имаш с него. Да, няма да му дойде зле един душ и малко паста за зъби, но наистина ни помогна.

— Опитай се да бъдеш жена край него и ще разбереш.

Свакопмунд не приличаше на нито един друг град в Африка. Тъй като Намибия някога е била немска колония, архитектурата на къщите беше чисто баварска с гредите и украсата по фасадите, а черквите бяха солидни лутерански постройки. Улиците, засенчени от палми, бяха широки и добре поддържани, макар пустинният пясък да се носеше навсякъде. Достъпът до дълбоководното пристанище в залива Уолвис го беше превърнал в цел на екскурзиите с кораб и на търсачите на приключения със собствени яхти.

Слоун помоли да не участва в предложената от Тони вечеря на бюфета на хотела и да не прекарва нощта в казиното с него:

— Смятам да ида в ресторанта на фара и да гледам залеза.

— Както искаш — фръцна се той и пое към стаята си.

След душа Слоун си облече лятна рокля с щампи на цветя, а на раменете наметна пуловер. Остави медната си коса да се спуска свободно на раменете й и използва грим само на бузите, които слънцето беше изгорило. Тони се беше държал като джентълмен през цялото пътуване, но тя предчувстваше, че тази вечер, след като се прави няколко часа на Джеймс Бонд в казиното, той щеше да й се пусне, и реши да стои настрана от него.

Тръгна бавно надолу по Банхоф Стрийт, надничайки във витрините на магазините, където бяха изложени местни дърворезби и боядисани щраусови яйца. Вятърът, който се носеше от Атлантика, освежаваше града и прочистваше въздуха от праха. Когато стигна до края на улицата, от дясната й страна лежеше Палм Бийч, а право пред нея Моул. Моул беше естествена ивица земя, вдадена в морето, която защитаваше Палм Бийч, а на върха й се намираше фарът. След няколко минути тя стигна до него. Ресторантът бе кацнал над разбиващите се в брега вълни и от него се разкриваше възхитителна гледка. Там вече имаше неколцина туристи, на които беше хрумнала същата идея като на Слоун.

Тя си поръча немска бира на бара и я отнесе на едно от свободните места, които гледаха към морето.

Слоун Макинтайър не беше свикнала да се проваля, затова беше особено раздразнена от това пътуване. Вярно, че то още от самото начало си беше рисковано начинание, но тя все още смяташе, че имат добра възможност да намерят кораба на Нейно величество „Роув“.

И тогава какво, запита се за стотен път. Колко голяма беше вероятността слуховете да излязат верни? Хиляда на едно? Или един милион на едно? И какво щеше да получи за това, че го е намерила? Потупване по гърба и премия. Тя се запита дали примиряването с лошото настроение на Тони, с похотта на Лука й с лудостта на Папа Хайнрик си заслужаваше. Изпи остатъка от бирата си на три ядни глътки и си поръча друга заедно с риба за вечеря.

Ядеше и гледаше как слънцето потъва в океана, размишлявайки за живота си. Сестра й имаше съпруг и кариера плюс три деца, докато тя пребиваваше в лондонския си апартамент толкова нередовно, че се наложи да изхвърли всички растения и да ги замени е пластмасови, защото винаги умираха от занемаряване. Замисли се за последната си връзка, която постепенно се изчерпа, защото тя никога не си беше вкъщи. Но най-много размишляваше върху това, как жена с научна степен по бизнеса от Колумбийския университет е стигнала дотам, да прекарва времето си, като обикаля страни от Третия свят и разпитва рибарите къде губят мрежите си.

Когато свърши с вечерята, реши, че щом се върне вкъщи, сериозно ще огледа живота си и какво иска от него. След три години щеше да стане на четиридесет и макар това сега да не й звучеше като твърде старческа възраст, спомняше си колко древна й се струваше, когато беше на двадесет. Все още бе далеч от целите на своята кариера и се досещаше, че няма да се изкачи кой знае колко повече по стълбицата, ако не предприеме решителни действия.

За такива действия Слоун беше сметнала идването си в Намибия, но сега излизаше, че това е провал и логиката й направи пълен кръг. Започна да се ядосва на себе си как е могла да сбърка толкова.

Въздухът стана леко хладен заради вятъра, който идваше откъм студената вода. Тя нахлузи пуловера, плати сметката и остави щедър бакшиш, макар пътническият й гид да твърдеше, че келнерите не очакват да получат такъв.

Тръгна обратно към хотела, но избра различен маршрут само за да види повече от стария град. Тротоарите бяха тихи и с изключение на районите около няколкото ресторанта, по улиците нямаше движение. Макар и богата по африканските стандарти, Намибия все още си беше бедна страна и хората тук живееха с естествения ритъм на деня. Повечето си лягаха да спят в осем, така че се виждаха малко светлини в домовете.

Слоун чу стъпките, когато вятърът внезапно спря. Без лекичкото му шумолене тракането на токовете по бетона се чуваше надалеч. Тя се обърна и видя как една сянка се приведе зад ъгъла. Ако човекът беше продължил да върви, тя щеше да сметне това за пристъп на параноя. Но той очевидно не искаше тя да знае, че е там, и Слоун изведнъж осъзна, че съвсем не познава толкова добре тази част на града.

Знаеше, че хотелът й се намира вляво от нея на може би пет-шест преки по-нататък. Той се извисяваше над Банхоф Стрийт и ако тя успееше да стигне до тази улица, всичко щеше да бъде наред. Слоун се затича, изгуби единия си сандал само след няколко крачки и бързо изрита и другия. Нейният преследвач възкликна изненадано и хукна след нея.

Слоун тичаше с все сили, а босите й крака шляпаха по тротоара. Точно когато се готвеше да завие зад ъгъла, рискува да погледне назад: те бяха двама! Помисли си, че може да са двама от рибарите, които тя и Тони бяха разпитвали, но тогава успя да различи, че са бели и единият сякаш държеше пистолет в ръката.

Тя се наклони и зави зад ъгъла, след което се затича още по-бързо. Те щяха да наваксат, знаеше това, но беше сигурна, че ако успее да стигне до хотела, щяха да офейкат. Докато размахваше ръце, й се дощя да си беше сложила спортен сутиен, а не дантеленото нещо, което избра. Слоун профуча по една странична уличка. В момента мъжете не се виждаха, така че когато съзря един пасаж, тя инстинктивно хукна по него.

Беше стигнала почти до края, където той се разширяваше в друга улица, когато ритна някаква консервена кутия, която не бе забелязала в тъмнината. Болката от ударения пръст беше нищо в сравнения с яда, че не я беше видяла. Кутията издрънча като звънец и когато излезе от пасажа, Слоун знаеше, че и нейните преследвачи са го чули. Тя зави отново наляво и видя да се приближава кола. Изтича по средата на платното и започна като обезумяла да размахва ръце. Колата намали. Вътре видя мъж, жена и деца на задната седалка.

Жената каза нещо на мъжа, който виновно отмести поглед от нея, даде газ и я отмина. Слоун изруга. Беше изгубила скъпоценни секунди, надявайки се да получи помощ. Затича се отново и дробовете й започнаха да парят.

Със смайване чу пукота на пистолетния изстрел и видя облачето бетонен прах, което изригна от сградата до нея. Стрелецът пропусна главата й с по малко от тридесетина сантиметра. Тя се пребори с инстинкта да се наведе, защото това щеше да намали скоростта й, и продължи да спринтира като газела, опитвайки се да криволичи наляво и надясно с резки движения, за да не могат да се прицелят.

Видя табелката на Васерфал Стрийт и разбра, че е само на половин пряка от хотела. Увеличи скоростта още малко, удивявайки се на собствените си възможности, и излезе на Банхоф Стрийт. Хотелът й се издигаше почти фронтално срещу нея и няколко коли се носеха надолу по широката улица. Около старата преустроена гара имаше множество светлини. Тя пресече между автомобилите, без да обръща внимание на ядните клаксони и най-сетне стигна до входа на хотела. Там се обърна. Двамата мъже се прикриваха от другата страна на улицата и я гледаха яростно. Стрелецът беше скрил пистолета под сакото си. Той сви дланите си на фуния пред устата и се провикна:

— Това беше предупреждение. Напусни Намибия или следващия път няма да пропусна.

На Слоун й се искаше да го предизвика, като му покаже среден пръст. Но единственото, което можа да направи, беше да се свлече на пода, а очите й се напълниха със сълзи и гърдите се повдигаха тежко.

Веднага един от портиерите дотича при нея.

— Госпожице, добре ли сте?

— Добре съм — отговори Слоун, изправи се на крака и изтупа задника си. После избърса влагата от ъгълчетата на очите. Устните й още трепереха и усещаше краката си като желе, но тя изпъна рамене, нарочно бавно вдигна дясната си ръка и най-сетне успя да покаже среден пръст.