Брегът на скелетите

30.

Докато „Орегон“ летеше на север, времето започна да се разваля и се наложи да поддържат деликатно равновесие между бързината и необходимостта да пазят ранените от допълнителни сътресения заради люшкането на кораба. Джулия се сети за един метод от деветнадесети век и сега тежко ранените се полюшваха в хамаци, които следваха движенията на кораба и облекчаваха тласъците на високите вълни. Двадесет минути след като успя да накара сърцето му да забие отново, тя не се отдели от Мерик.

Щом научиха името на танкера, на Мърф и Ерик им отне по-малко от половин час, за да научат, че „Сидра“ е стоял на котва близо месец срещу брега на Мавритания и е отплавал предишния ден. Корабът бил собственост на либийската държавна петролна компания, но наскоро го продали на новосъздадената либерийска фирма „Крунер и Ко“, зад чието име Мърф разпозна доста очевиден намек за фамилията на Сингър.

Въоръжени с тази информация, двамата пресметнаха къде би могъл да се крие плавателният съд. Скоро на 960 километра от африканския бряг щеше да се появи тропическа депресия. Те плаваха толкова бързо, колкото смееха да се движат в този район.

За да намали още повече неизвестните, Хуан отново се обади на Ленг Овърхолт, за да използва обръча от шпионски сателити на американското правителство и да открие точните координати на „Сидра“. Сега, когато всички знаеха какъв е залогът, Овърхолт беше съобщил на директора на ЦРУ информацията от Кабрило. Малко по-късно тя бе предадена на президента, който издаде заповед бреговата охрана, военният флот и Националната метеорологична служба, която редовно обхождаше алеята на ураганите, да повишат вниманието си. На един крайцер с крилати ракети, който се връщаше от патрул в Червено море, бе наредено да промени курса, а един разрушител на приятелско посещение в Алжир го прекрати предсрочно и потегли от Средиземно море. Същата заповед получиха и двойка атомни подводници, които се намираха близо до района и можеха да стигнат там за двадесет часа.

Британското правителство, което също получи информацията за положението, предложи да изпрати два кораба от Гибралтар и един от Портсмут. Те щяха да пристигнат на мястото няколко дена след американските, но помощта беше оценена много високо.

Обаче Хуан знаеше, че въпреки всички тези кораби, порещи с максимална скорост водите, със своята изключителна скорост „Орегон“ щеше да стигне пръв до периферията на бурята и бремето да спре Даниъл Сингър щеше да легне на неговите плещи.

Слоун Макинтайър се олюляваше надолу по коридора, носейки табла с вечеря, приготвена лично от Морис. Ръката й още висеше в превръзката през рамото й това беше трудна задача за нея. Затова от време на време се опираше с рамене в стените, за да не изгуби равновесие. Беше почти единадесет и по коридора, който водеше към кърмата, не се мяркаше жива душа. Стигна до вратата и почука тихичко с крак. Когато не последва отговор, тя ритна по-силно.

После остави таблата на мокета и отвори вратата. Вътре беше сумрачно.

— Хуан — повика тя тихичко в полумрака, — ти не дойде на вечеря и затова ние с Морис сме ти приготвили нещичко.

Прекрачи прага, защото нямаше чувството, че се натрапва. Една настолна лампа хвърляше кръг светлина върху писалището на Кабрило. Другата половина беше синкава от монитора на компютъра. Столът беше избутан назад, сякаш Хуан току-що беше станал от работното си място, но го нямаше пред картотеката, нито до антикварния сейф. Диванът в съседния тъмен ъгъл също беше празен.

Тя остави таблата на бюрото, отново го повика по име и тръгна към тъмната спалня. Той лежеше по лице на леглото и Слоун отмести поглед, защото реши, че е гол. Когато плахо погледна отново към него, забеляза, че той носи боксерки в почти същия цвят като кожата му, макар че над ластика се виждаше бяла ивица. Тогава тя се уплаши, че той не диша, но в същия миг видя, че гръдният му кош се издува като мях.

За първи път си позволи да се втренчи в неговото чуканче. Кожата му беше зачервена и сбръчкана и изглеждаше възпалена. Без съмнение причината беше в сраженията, в които бе участвал. Мускулите на бедрата му бяха големи и дори сега, насън, не изглеждаха отпуснати. Всъщност нито една негова част не изглеждаше спокойна. Цялото му тяло беше напрегнато. Тя спря да диша, за да се ослуша, и чу как зъбите му скърцат.

Гърбът му представляваше плетеница от стари белези и нови натъртвания. Имаше шест еднакви белега, явно причинени от сачми. От единия му бъбрек започваше седми белег, който продължаваше под шортите, и тя си помисли, че може да е от операция, а не от удар с нож.

Дрехите му бяха захвърлени на пода. Докато ги сгъваше, тя се запита що за човек би плащал такава висока цена, за да върши това, което правеше той. Пред света не показваше с нищо, че нощем сънищата му предизвикваха бруксизъм19, който заплашваше да стрие зъбите му на прах. И макар да беше в началото на четиридесетте, по тялото му имаше белези за два живота. Сякаш някаква неведома сила го подтикваше да се излага на опасности въпреки все по-сериозното им въздействие върху тялото му.

Тя беше сигурна, че причината не беше мания за самоубийство. От непринудените му закачки с Макс и останалите Сюзън знаеше, че той обича живота повече от всеки друг. Може би точно това беше причината. Беше решил да прави всичко възможно другите да могат да се наслаждават на живота си така, както и той на своя. Беше се превърнал в защитник, макар че онези, които бранеше, никога нямаше да научат за неговите усилия. Спомни си как го попита какъв би искал да бъде, ако не беше капитан на „Орегон“. Той отговори: фелдшер, невъзпят герой, какъвто всъщност беше.

Когато преметна панталоните му на дървената закачалка, портфейлът му падна на пода.

Слоун погледна към Хуан. Не беше помръднал. Почувства пристъп на вина, но не чак толкова голяма, за да победи любопитството й, тя го отвори.

Вътре имаше единствено пари в различни валути. Никакви кредитни карти, никакви визитки, нищо, по което да бъде разкрита неговата самоличност. Трябваше да се досети. Той не би носил нещо, по което да го свържат с кораба или е истинската му самоличност.

Слоун погледна обратно към кабинета, където осветеното писалище сякаш изпълваше цялото пространство. Отиде на пръсти до него и погледна отново към Хуан, преди да издърпа тихичко средното чекмедже. Там бяха личните му неща. Намери една златна запалка „Дънхил“, инкрустирана с оникс, и богато украсена резачка за пури. Откри американския му паспорт и видя, че почти всяка страница беше покрита с печати. Тя предпочиташе косата му къса, както я беше подстригал сега, пред по-дългия вариант на снимката отпреди шест години. Имаше още два американски паспорти. Снимката на единия беше на простоват мъж на име Джедая Смит и на Слоун й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че това е Хуан, но дегизиран. Имаше още паспорти от различни страни с други псевдоними плюс кредитни карти, съответстващи на тези самоличности, и капитански лицензи на името на Хуан и Смит. Тя откри и златен джобен часовник с надпис „На Хектор Кабрило от Роза“ и предположи, че е принадлежал на неговия дядо. Сред джунджуриите лежаха няколко писма от неговите родители, старият му пропуск от ЦРУ, малък антикварен пистолет с четири цеви, каквито са носили комарджиите по речните кораби, лупа с дръжка от слонова кост и ръждясало джобно ножче.

В дъното на чекмеджето стоеше инкрустирана турска кутия и вътре Слоун откри онова, което най-малко очакваше: златна брачна халка. Беше от обикновените модели. По нея нямаше драскотини и Слуон заключи, че е носена съвсем кратко. Запита се коя ли глупачка е изпуснала мъж като Хуан. Мъже като него се срещаха веднъж на милиони и ако имаш достатъчно късмет да попаднеш на такъв, трябва да направиш всичко, за да се получи. Тя погледна по-внимателно, в кутията и видя лист хартия, сгънат така, че напълно закриваше дъното.

Беше на ръба да премине от обикновено любопитство към сериозно навиране на носа в чужди работи. Хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Хуан спи, и се протегна за листа. Беше полицейски доклад за автомобилна катастрофа във Фолс Чърч, Вирджиния, която беше отнела живота на Ейми Кабрило. Очите на Слоун се напълниха със сълзи. Докато четеше сухите слова в доклада, научи, че алкохолът в кръвната проба на Ейми е бил три пъти над допустимото.

Мъж като Хуан се жени веднъж в живота, за жената, с която е сигурен, че ще остареят заедно. Фактът, че тя му беше отнела тази увереност, накара Слоун да изпита дваж по-силна омраза към Ейми. Тя избърса сълзата от бузата си и внимателно сгъна доклада, преди да остави всичко в чекмеджето така, както го беше намерила. После вдигна таблата с храната и излезе от каютата.

Точно когато Слоун затваряше вратата, иззад ъгъла се показа Линда Рос.

— Здрасти, съквартирантко — бързо каза Слоун, за да прикрие неудобството си. — Не видях Хуан на вечеря, затова му донесох нещо за хапване. Обаче той е заспал.

— Затова ли плачеш?

— Аз… — Слоун не можа да отговори.

Линда се усмихна топло.

— Не се тревожи. Това ще бъде нашата малка тайна. Той е най-добрият мъж, когото съм срещала.

— Вие двамата?

— Трябва да призная, че е дяволски красив, и тази мисъл ми мина през главата, когато за пръв път се качих на борда. Но на въпроса ти, не, не сме и никога няма да бъдем. Той е мой командир и приятел, а двете неща са прекалено важни, за да ги разваля с някаква любовна афера.

— За него всичко е приключило. Усещам, че е от мъжете, които обичат само веднъж, значи всички възможности са изчерпани.

— Значи знаеш за Ейми?

— Наврях си носа в нещата му и видях полицейския доклад.

— Не казвай на Хуан, че си го видяла. Той си мисли, че никой от екипажа не знае, че е вдовец. Навремето Макс сбърка да каже на Морис, а той клюкарства като бабичка. Да, ако имате връзка, тя вероятно ще е краткотрайна, но не защото той още оплаква Ейми. Хуан има друга любов, с която никоя жена не може да се съревновава.

— „Орегон“?

Линда кимна.

— Така че си помисли добре, преди да правиш каквото и да било.

— Благодаря.

Докато се отдалечаваха по коридора, вратата на Хуан се отвори тихичко и той надникна. Звукът от отварянето на чекмеджето го беше събудил, но той се престори, че спи, за да не постави Слоун в неудобно положение. Трябваше да поговори с Макс за неспособността му да пази тайна, а също и с Морис. Затвори отново вратата и си помисли, че това, което бе чул, ще направи решението му още по-трудно.

Хуан седеше в дневната на кабината за гости и разговаряше с Моузис Ндебеле. Неговите хора се бяха оттеглили в леглата си, защото бяха направо съсипани от морската болест. Кабрило се радваше на интелекта на Ндебеле и на способността му да прощава, като знаеше колко жестоко се беше отнесло правителството на Зимбабве към него. За разлика от някои хора, които щом се сдобият с власт, потъпкват свободите и ограбват своите народи в неутолим стремеж към богатство и лична слава, Ндебеле наистина искаше само най-доброто за страната си. Той мечтаеше за икономически реформи, за възстановяването на някогашния процъфтяващ селскостопански сектор. Говореше за това, че властта трябва да се сподели с другите племена и че иска да сложи край на шуробаджанащината, която бе съсипала много африкански народи.

Но най-много от всичко искаше народът да престане да се страхува от своето правителство.

Кабрило беше по-убеден отвсякога, че не е сбъркал с Моузис. Сега имаха възможност да възстановят страната, която някога беше за пример в южната част на Африка и отново да я направят предмет на завист за останалите на континента. Разбира се, за целта трябваше да намерят кораба, който беше потънал преди век, в район от хиляда квадратни мили.

Той почувства как „Орегон“ изведнъж завива. Отклонението беше най-малко петнадесет градуса и вече ставаше, когато телефонът му звънна.

— Някой го е намерил — каза той в слушалката, защото знаеше, че това е Макс с новината, която чакаше от тридесет часа. Обърна се към Моузис, за да му се извини, и закрачи към вратата.

— Открило го е нещо, наречено „Маг Стар“ — обясни Хенли. — Вероятно е нов военен сателит, който регистрира изкривяването, което големите метални корпуси предизвикват в земното магнитно поле.

Хуан беше запознат с тази технология.

— На какво разстояние сме от него?

— Сто и петдесет мили и за да отговоря на следващия ти въпрос, ние сме най-близо до него.

След като пресметна скоростта и разстоянието, Хуан каза:

— Значи ще стигнем при тях на свечеряване, макар че отдавна не сме виждали слънцето.

„Орегон“ продължаваше да цепи напред под кълбящите се облаци, а вълните, които блъскаха корпуса му, вече бяха петметрови. Корабът нямаше проблеми да поема страничните вълни. Беше конструиран така, че да издържа на много по-силно вълнение и при по-висока скорост от тази, с която плаваше сега. Но потърпевши бяха ранените въпреки всички усилия, които Хъкс полагаше. Вятърът духаше с около тридесет възела с пристъпи, които стигаха до осма степен по скалата на Бофорт. Макар още да не беше почнало да вали, прогнозите бяха, че това ще се случи след няколко часа.

— При тази буря потапянето на „Сидра“ ще се окаже доста трудно — подхвърли Макс, — а тъмнината ще ни затрудни още повече.

— Трябва да ми разкажеш подробностите — прекъсна го Хуан, — след минутка ще бъда при теб.

Малко по-късно той влезе в командния център. Обикновените вахтени бяха заменени от най-добрия екип на Корпорацията. Беше им трудно, защото корабът се накланяше силно и те трябваше за всеки случай да се държат за работните си маси или преградите. Ерик Стоун вече беше заел мястото си на руля. Марк Мърфи, с риза, която защитаваше лова на китове, точно се наместваше на командния пулт на оръжейните системи, а Хали стоеше пред комуникационния център. Пристигна и Линда Рос, а Еди и Линк стояха, опрели гърбове на стената. Двамата бяха различни като Лаурел и Харди, но си приличаха по едно — професионалните умения.

Веднага щом Хуан седна на централния стол, Макс се приближи от пулта, където беше проверил любимите си двигатели. На главния монитор се виждаше сателитна снимка на Атлантическия океан. Облаците бяха започнали да се къдрят по обичайния за зараждащ се ураган начин. Картината се сменяше на всеки няколко секунди, за да покаже изминалите няколко часа от усилването на бурята. Окото вече беше започнало да се оформя.

— Добре, къде сме ние и къде е „Сидра“? — попита Хуан.

Стоун набра команда на клавиатурата си и на монитора се появиха две примигващи иконки. „Сидра“ се намираше в периферията на разрастващото се око, а „Орегон“ бързо го наближаваше от югоизток.

Те наблюдаваха екрана повече от час, докато информацията на него постоянно се обновяваше от Националната разузнавателна служба, обвитата в тайнственост правителствена агенция, която командваше почти всички шпионски сателити на САЩ. Колкото повече бурята добиваше характерната форма на ураган, толкова по-навътре в растящата стена около окото навлизаше танкерът на Сингър.

— В момента получавам допълнителна информация от Овърхолт — обади се Хали, впил очи в екрана на компютъра си. — В нея се казва, че НРС има допълнителни данни за обекта. Като са проверили местоположенията му във времето, са успели да възстановят курса и за двата часа преди да го разпознаят. Ерик, пращам ти го.

Когато Ерик получи електронното писмо в другия край на залата, вкара координатите в компютъра.

— Сега ще излезе — обяви той и натисна клавиша за въвеждане.

На екрана иконката на „Сидра“ отскочи няколко сантиметра назад, а после се придвижи напред. Изглежда окото се формираше по протежение на неговия курс. Точно обратното на това, което си мислеха — че танкерът се придържа към периферията на урагана.

— По дяволите, какво е това? — измърмори Хуан.

— Прав бях! — провикна се Ерик.

— Да, да, ти си гений — подхвърли Макс и се обърна към Кабрило. — С него седяхме в каютата ми и обменяхме идеи. Е, поровихме малко в сървъра на „Мерик Сингър“. Сюзън Донливи не е съхранявала бележките си в своя компютър. Или е ползвала невключена в мрежата машина, или ги е водила на ръка. Както и да е. Всичко, което намерихме за нейния проект, беше първоначалното предложение и то е твърде кратко. Нейната идея е била да създаде органични валма.

— Какво?

— Това е съединение, което кара пръстта и други твърди материали, разтворени във водата, да образуват буци — отговори Ерик. — Използва се в пречиствателните станции, за да се отстраняват отпадъците.

— Значи тя е търсила начин да свърже органичните материали, които се срещат в морската вода, за да я превърне в гел?

— За какво? — попита Макс Направо.

— Не пише — отговори Марк — и очевидно никой от комисията не се е интересувал, защото е получила разрешението, без да обясни каква е нуждата от подобно нещо.

След това Стоун продължи:

— От твоя разговор с Мерик знаем, че реакцията е екзотермична20, и мога само да предположа, че не е устойчива. Накрая топлината ще убие органичната материя и гелът ще се разтвори отново в обикновена морска вода.

— Разбирам — каза Хуан, — но не виждам смисъл във всичко това.

— Ако Сингър изпусне една линия валма, те ще се разпрострат за известно време и след това просто ще изчезнат. — Марк издаде звук напомнящ пукането на балон от дъвка, за да подчертае думите си. — Ураганът ще погълне известно количество от топлината на валмата, когато мине над тях, но тя няма да е достатъчна, за да предизвика някакви драматични промени в силата или посоката му.

Ерик също се включи.

— Моята идея беше, че ако ги излее в кръг точно когато ураганът започне да се върти, Сингър ще може да диктува кога и къде да се оформи окото. И нещо по-важно, колко голямо да бъде.

— Колкото е по-тясно окото, толкова по-бързо ще се върти вятърът около него — добави Макс.

— Окото на урагана „Андрю“ имаше диаметър 16 километра, когато излезе на брега в Маями — подхвърли Мърф. — Природните процеси ограничават минималния размер на окото, но ако Сингър е намерил начин да го управлява, ураганът може да излезе по-силен от пета степен по скалата на Сафир-Симпсън. Може би ще успее да контролира посоката на бурята през Атлантика и по същество ще я насочи като пистолет срещу крайбрежието, което си избере.

Кабрило отново се загледа в монитора. „Сидра“ май правеше точно това, което Ерик и Мърф бяха предположили. В момента танкерът започваше да завива, използвайки топлината, създадена от гела на Сюзън Донливи. Със сигурност помпите го изхвърляха възможно най-бързо, за да примами бурята да свие окото си още повече. Сингър щеше да го направи колкото може по-малко и така ураганът щеше да стане по-мощен от всички, които природата беше успяла да създаде.

— Ако завърши този завой, няма да можем да направим нищо — приключи с обясненията си Ерик. — Окото ще бъде формирано и никоя сила на земята няма да може да го спре.

— Някакви идеи накъде го изпраща?

— Ако бях аз, щях да го насоча отново към Ню Орлийнс — каза Мърф, — но не знам дали ще има толкова голям контрол. Най-сигурно ще бъде да го стовари върху Флорида, където топлите крайбрежни води няма да го отслабят. Маями и Джексънвил са най-известните градове. „Ендрю“ предизвика щети за около девет милиарда, а той беше от четвърта степен. Ако Сингър удари някой от тези градове с шеста степен, ще падат небостъргачи.

— Макс — попита Хуан, без да го погледне, — каква е нашата скорост?

— Съвсем мъничко под тридесет и пет възела.

— Кормчия, вдигни на четиридесет.

— На докторката това няма да й хареса — укори го Макс.

— Аз вече съм в немилост, защото я накарах да събуди Мерик — отвърна Хуан мрачно.

Ерик изпълни заповедта, подавайки команда на магнито-хидравличните двигатели да започнат да извличат повече електричество от водата, за да захранват водометните движители. „Орегон“ започна да се люлее по-силно, докато сечеше през вълните. Външната камера показваше как вълните направо захлупваха носа. Когато изскачаше на повърхността, от палубата му се стичаше вода по-висока от метър. Кабрило набра един номер на комуникационната си конзола, за да се свърже с хангара.

Обади се един от техниците и Хуан го помоли да повика Джордж Адамс.

— Джордж, можеш ли да го направиш?

— Ще бъде кошмарно — отговори пилотът, — но мога да го направя, стига да не завали дъжд. И не искам да чувам мърморене, ако повредя шасито на хеликоптера.

— Думичка няма да кажем. Започни да се подготвяш. След десет минути ще ти се обадя.

— Разбрано.

Хуан прекъсна връзката.

— Уепс, какво е положението с нашите риби?

Под ватерлинията от двете страни на носа на „Орегон“ имаше торпедни апарати за изстрелване на руските торпеда „Тест-71“. Тези двутонни оръжия бяха управляеми, имаха почти шестнадесет километра обсег и максимална скорост четиридесет възела. В носовете си носеха по седемдесет килограма експлозив. Когато беше проектирал „Орегон“, Кабрило искаше да използва американските торпеда МК-48, но колкото и да ухажваше Ленгстън, не можа да го склони да разреши. Обаче и излишните съветски торпеда бяха достатъчно мощни, за да потопят всеки кораб, освен тези с най-дебели брони.

— Да не би да смяташ да торпедираш „Сидра“? — попита Марк. — Тогава ще изсипе целия си товар от гел на едно място. На този етап от развитието на бурята толкова много топлина би могла да има същото въздействие, както ако корабът е завършил своя кръг.

— Просто се подготвям за всички възможности — успокои го Хуан.

— Добре — Марк потърси отчета за диагностиката на торпедата. — Преди три дена са били вадени от апаратите за рутинна проверка. На торпедото в първия апарат е сменен акумулаторът. В момента и двете са готови за бой.

— Е, какви са намеренията ти? — попита Макс Хуан.

— Най-простото решение е хеликоптерът да откара един екип на танкера, да го превземе и да спре корабните помпи.

— Председателю — обади се Ерик, — трябва да знаеш, че дори да го откараме достатъчно далеч от окото и започнем да изхвърляме гела, топлината ще предизвика твърде силно изпаряване на водата и ще създаде друга мощна зона на ниско налягане. Тя ще прекъсне бурята и буквално ще я разкъса на две.

— О, не! — внезапно извика Хали. Той натисна едно копче на клавиатурата си и в помещението заехтя пронизителен глас:

— Повтарям, говори Адонис Каседин, капитан на танкера „Сидра“. Бурята спука нашия корпус. Плаваме с баласт, така че няма разлив на петрол, но ще се наложи да напуснем кораба, ако корпусът се пропука още. — Той започна да изрежда координатите. — Обявявам бедствено положение. Моля, някой чува ли моя сигнал? Помощ, помощ, помощ!

— С баласт ли, виж ми окото — изръмжа Макс. — Какво да правим?

Кабрило седеше неподвижно, подпрял брадичката си на ръката.

— Нека се поизпоти. Ще продължава да вика, дори никой да не отговори. Ерик, кога ще бъдем при тях?

— След около три часа.

— „Сидра“ няма да изкара толкова при тези вълни, щом са спукали корпуса му — обади се Макс. — Особено ако е пострадал и килът. Всеки момент може да се строши на две!

Хуан не възрази. Трябваше да направят нещо, но възможностите му бяха ограничени. Да оставят танкера да се сцепи беше най-лошото, а идеята на Ерик да го използват, за да отслабят бурята с друга, май вече беше провалена. Най-добре щеше да бъде, ако успеят да пратят кораба на дъното с възможно най-малък разлив на гел. Руските торпеда можеха да свършат тази работа, но щеше да отнеме часове, докато най-накрая корпусът потъне под водата, което означаваше, че през това време щеше да продължи да излива товара си.

Вдъхновението го озари, когато си спомни преживяното на спасителната лодка със Слоун, когато ги уцели противотанковата ракета, изстреляна от яхтата. Тя потъна веднага, защото носът й беше откъснат в движение. Кабрило не се замисли за безбройните неизвестни в своята идея, а се зае да я осъществява.

— Линк, Еди, слезте в складовете и ми намерете шейсетина метра хипертерм, от онези с електромагнити на обвивките. — Материалът, който приличаше на пластичен експлозив, беше съединение на основата на магнезия, и при горене развиваше температура от близо две хиляди градуса по Целзий. Използваше се при спасителни операции за рязане на стомана под водата. — Ще се видим в хангара. Еди, по пътя натам си вземи екипировката. Не знаем как ще ни посрещнат на „Сидра“.

— А аз? — попита Линк.

— Съжалявам, но има ограничение за теглото.

Макс докосна Хуан по рамото.

— Очевидно ти е хрумнало нещо хитро и коварно. Ще ни разкажеш ли? — Кабрило обясни плана си и той кимна. — Както вече казах, хитро и коварно.

— А има ли друг начин?