Брегът на скелетите

26.

Хуан стоеше на мостика и наблюдаваше как старите училищни автобуси пресичат улицата, която водеше до единствения пристан на Кабинда. Всички бяха боядисани в крещящи цветове и изхвърляха мазни пушеци, докато вехтите им двигатели се бъхтеха. Пробиваха си път между редиците морски контейнери и дарението от земеделски машини, току-що стоварено от руския търговски кораб, който беше пристанал преди „Орегон“.

Тъй като корабът на Хуан беше освободен от баласта, за да може да стигне до сравнително плитката котвена стоянка, той имаше добра видимост към града и хълмовете зад него. В утринната светлина не му беше трудно да забележи, че твърде малка част от петродоларите, които Ангола печелеше, е била похарчена в най-близкия до петролните полета град.

Долу на кея чакаха Макс Хенли и Франклин Линкълн, придружавани от митнически служител. И двамата бяха облечени като бродяги, за да бъдат в тон с очукания външен вид на „Орегон“. С тях беше и приятелят пилот на Тайни Гундерсон, както и Мафана, ветеранът сержант на Ндебеле. Митничарят вече беше предал едно куфарче на съпругата си, дошла на доковете по една-единствена причини: да вземе рушвета и да го отнесе вкъщи.

Неочаквано пристигна асансьорът от командния център. Линда Рос дори не изчака вратите му да се отворят напълно, изскочи странично от него и се втурна към Кабрило.

— Хуан, не си включил телефона си — каза тя с укор. — Нападението започна. Хали прихвана обаждане от концесията на „Петромакс“ до седалището им в Делауеър. Според тях най-малко четиристотин въоръжени мъже са щурмували съоръженията. От платформите съобщавали, че голям брой малки лодки се насочват към тях. Охраната е напълно разбита.

Той се беше молил и надявал да имат поне ден, за да могат да поработят с войниците на Моузис Ндебеле. Но някак си знаеше, че молбите му няма да бъдат чути. Трябваше да разчита на това, че времето не е притъпило техните умения, придобити в жестоката гражданска война преди почти тридесет години.

С ръце Кабрило направи фуния пред устата си и изкрещя името на Макс. Когато Хенли погледна нагоре, Хуан му показа с жест, че трябва да побърза. Макс каза нещо на Мафана точно в момента, когато първият автобус спря в подножието на подвижния мост. Страничната врата на машината се отвори и мъжете започнаха да слизат един след друг. Първите се приближиха до Мафана и го запрегръщаха от благодарност, че е спасил Моузис Ндебеле, но изглежда ветеранът им каза, че трябва да се качват бързо на борда. Мъжете поеха по стълбата и започнаха да излизат на главната палуба. Останалите автобуси също спряха до кораба.

Хуан включи телефона си и звънна в хангара. Знаеше, че ще намери Джордж „Гомес“ Адамс край неговия хеликоптер. Пилотът вдигна на второто позвъняване.

— Нощни авиолинии.

— Джордж, Хуан се обажда.

— Какво има, председателю?

— Хората на Сингър са започнали нападението. Веднага щом излезем от пристанището, искам да изпратим там един от нашите безпилотни апарати. — Безпилотните им апарати бяха цивилни модели, оборудвани с миниатюрни камери и инфрачервени детектори.

— Ще го подготвя — каза Адам, — но не мога да управлявам апарата, ако ви дотрябва хеликоптера.

— Тайни ще се качи на борда заедно с хората на Ндебеле. Той ще го управлява. От теб искам само да го приготвиш.

— Веднага се залавям.

Кабрило отново надникна през релинга. Две редици мъже се качваха по подвижния мост. Никой от тях не беше дебел, което не го изненада, тъй като живееха в бежански лагери, но сред тях имаше неколцина великани. Видя повече посивели коси, отколкото му се щеше, но въпреки това бившите революционери изглеждаха боеспособни. Те не бяха приведени възрастни мъже, а стройни й стегнати войници, жадни да изпълнят дълга си.

Той набра номера на Еди Сенг, за да му нареди да посрещне новопристигналите, но директорът по сухоземните операции вече беше в коридора и насочваше войниците към трюмовете на кораба, където ги чакаше Моузис Ндебеле, за да произнесе реч пред тях. Там щяха също така да ги облекат и да ги оборудват с автомати, муниции и цялата нужна екипировка.

Притиснати от тревогата, че атаката вече е започнала, хората на Хуан сякаш намериха у себе си нови сили, но той и не очакваше нещо друго.

От командния център Ерик Стоун наблюдаваше процесията с помощта на камерите за наблюдение. Веднага щом Макс и Линкълн се качиха и след като и последният боец беше поел нагоре, той вдигна подвижната стълба. Хуан погледна към димохода и видя гъст черен дим да се издига над кораба. Очуканият интерком на стената на рулевата рубка звънна.

— Готови сме — обяви Ерик.

Хуан погледна надолу към кея и корабната кърма, на която един от пристанищните хамали чакаше до задното швартово въже. Хуан му даде знак, той вдигна дебелото въже от кнехта и го пусна във водата. Шпилът започна веднага да го навива и прибира на кораба. Хуан повтори жеста и помаха на хамалина, който стоеше при носовото въже. Преди да успее да каже на Стоун, че вече са свободни, видя, че зад кърмата водата между „Орегон“ и пристана започна да кипи, защото кърмовите дюзи бяха включени. Когато отминаха кърмата на руския търговски кораб, Ерик включи магнито-хидродинамичните двигатели, но не увеличи много скоростта, така че движението напред да не накара корпуса да приклекне назад или да потъне по-дълбоко във водата. Едва на километър и половина от плиткото пристанище той започна да увеличава скоростта.

Изчака още малко на мостика, защото знаеше, че това ще бъдат последните му мирни секунди, докато мисията не приключи. Пристъпът на ужас, който изпита, когато Линда му каза за началото на нападението, вече отстъпваше на едно ново усещане, което познаваше твърде добре. Това беше първата доза адреналин, която се вливаше в тялото му. Имаше чувството, че усеща как адреналиновите му жлези впръскват поредната доза в кръвообращението му.

Кожата на чуканчето му беше възпалена, но вече не го смъдеше. Гърбът още го болеше, но и това нямаше значение. Дори сънят, който пропусна, вече не му липсваше. Съзнанието му се съсредоточи върху предстоящата задача и тялото му реагира с готовност да направи всичко, което се иска от него.

Той се обърна към Линда.

— Готови ли сме?

— Да.

Докато слизаха с асансьора надолу към командната зала, той я попита за Сюзън Донливи.

— Планирах да разговарям днес с нея, но…

— Няма значение — успокои я Хуан, а вратите на асансьора се отвориха. — Хали, какви са новините?

— „Петромакс“ се опитва да се свърже с провинциалните власти, но нито те, нито правителството отговарят. В работническите общежития не се е случило нищо. Нападението е съсредоточено единствено върху терминала и платформите в морето. Изглежда терористите са превзели две от петролните платформи, а две други още се защитават, като стрелят с водните оръдия; Един от началниците на платформите се обадил, че е изгубил неколцина души с огнестрелни рани и че не може да издържи още дълго.

— Ерик, кога смяташ, че ще пристигнем?

— След час.

— Мърф, какво е положението с оръжията?

Марк Мърфи се извъртя, за да погледне към Хуан.

— Заредени са догоре, председателю.

— Добре. Момчета, свършихте добра работа, като намерихте оръжията с предавателите. Бог знае какви ужасии можеха да се случат, ако не се навъртахме около река Конго.

Кабрило се обърна, за да отиде в каютата си, но забеляза Чък „Тайни“ Гундерсон, седнал пред една работна станция в дъното на помещението. Пред него имаше компютърен монитор. На него се виждаше как Джордж Адамс почиства обектива на камерата, монтирана на носа на безпилотния апарат.

— Изглежда наред — каза Тайни в микрофона си. Той плъзна ръка по клавиатурата. — Дръпни се встрани, защото ще включа двигателя.

Камерата започна да вибрира, когато малкият двигател на самолетчето заработи.

— Добре, давам зелена светлина. На добър час!

Картината се раздвижи, самолетът набра скорост по стартовата рампа, мина над крановете на носа на „Орегон“ и над релинга. С джойстика Тайни насочи носа му надолу, разменяйки височина срещу скорост, а после лекичко дръпна ръчката, за да го изстреля в небето.

Хуан се върна в каютата си, за да се приготви. Преди да си сложи обновения боен крак и черната бойна униформа, той включи компютъра, за да гледа на живо изображенията от камерите на безпилотния апарат. Докато приготвяше оръжейния си арсенал, хвърляше по едно око към екрана на компютъра.

Дългият метър и двадесет и пет сантиметра самолет се намираше на триста метра височина и летеше над големия полуостров, който „Орегон“ трябваше да заобиколи, за да стигне до петролния терминал на „Петромакс“. Като монтираха по-мощен предавател на апарата, те увеличиха обсега му от двадесет и четири на шейсет и четири километра и вече не се налагаше да го държат близо до кораба. Той прелиташе над обработваема земя и джунгли и най-накрая над тресавищата с мангрови горички, които отделяха пристанището от останалата част на Кабинда. До него можеше да се стигне само по един път, изграден върху насип.

Тайни спусна апарата на около сто и петдесет метра над пътя, който вървеше успоредно на петролопровода. На няколко километра от входа на терминала беше спряла колона от камиони. Хуан се досети за причината и наистина, след миг камерите на самолетчето показаха, че пътят е блокиран с отсечени дървета. Тъй като почвата покрай насипа беше прекалено мочурлива, големите цистерни не можеха да обърнат. Щяха да са нужни тежки булдозери или цяла седмица рязане на дърветата с моторни триони, за да се освободи платното. Ако анголското правителство изпратеше военни части, те щяха да се принудят да изоставят бойните си машини много преди да са стигнали до своята цел.

След като проучи сателитните снимки на района, Кабрило предположи, че ще се случи точно това, защото и той би постъпил така, ако отговаряше за нападението.

Той продължи да гледа, когато Тайни вдигна малкия безпилотен апарат на по-голяма височина, защото започна да наближава терминала. От триста метра в първия момент всичко изглеждаше нормално. Концесията с площ около осемстотин декара се простираше по крайбрежието. В най-южната й част се издигаха множество големи складови резервоари. В отделен район бяха спалните помещения на работниците, а в северната част се намираха игрищата и паркът за почивка. Между тях се простираха километри тръби с най-различни размери, които се преплитаха и извиваха в хаос, който само неговите създатели разбираха. Тук се издигаха и огромни складове, каквито Кабрило не беше виждал, както и пристанище за корабчетата и лодките, които отвеждаха работниците до петролните платформи в крайбрежните води. Оттам започваше построен върху насип дълъг километър и половина път до котвените стоянки на супертанкерите, които откарваха суровия петрол до пазари из целия свят. На едната беше швартован тристаметров танкер с празни трюмове, доколкото можеше да се види по височината на ивицата червена боя срещу организмите, които залепваха по дъното.

Хуан забеляза голяма сграда, издигната върху специално укрепен терен близо до една от най-високите вентилационни кули на терминала. От проучванията, които бяха направили хората му, Хуан знаеше, че в сградата има три реактивни самолетни двигателя „Дженеръл Илектрик“, които произвеждаха електричество за цялата инсталация. От нея до всяка точка в пристанището се точеха кабели за високо напрежение.

На пет километра от брега се виждаше огърлица от петролни платформи, които приличаха на изкуствено създаден архипелаг. Всяка от тях беше свързана с пристанището чрез подводен петролопровод. Макар и да не бяха толкова големи като онези, които Хуан беше виждал в Северно море или в Мексиканския залив, всяка от тях беше най-малко шейсет метра висока. Металните надводни конструкции се издигаха над вълните върху масивни пилони.

Всичко изглеждаше напълно нормално, докато не се загледа по-внимателно. Някои от пламъците, които видя, не бяха от природен газ, който се изгаря нарочно. Горяха няколко камиона, а от три-четири сгради се издигаше черен пушек. Малките като клечки фигурки, които лежаха на земята, бяха труповете на работниците и охраната, застреляни от войниците на Макамбо. Петната наоколо; които Хуан в началото сметна за сенки, бяха локви кръв.

Тайни Гундерсон изви апарата и го насочи по протежение на бреговата ивица и пътя върху насипа. Тръбите, които захранваха плаващия док, бяха дебели колкото железопътни мотриси. Хуан изруга, когато видя войниците да се въртят около танкерните маркучи. Бяха ги откачили от танкера и сега суровият петрол се изливаше в океана на четири дебели струи. Разливът вече беше обградил пристана и се разрастваше с всяка изминала секунда. Изглежда някой от мъжете беше видял безпилотния апарат, защото изведнъж неколцина вдигнаха глави. Едни започнаха да сочат с ръце, а други откриха огън по малкия самолет.

Вероятността да улучат машината беше много малка, но въпреки това Тайни направи рязък завой и я насочи към най-близката платформа във водата. Отдалеч Хуан можеше да види, че и тя е заобиколена от разлят суров петрол. Той тежеше толкова, че смазваше вълните, които се опитваха да минат под него. Единственото, което океанът можеше да предизвика, бяха малки гънки по дебелия гъст черен слой. Преобладаващото течение вече беше разтеглило разлива на север, а той се увеличаваше непрекъснато от петрола, който изригваше от платформата в черен гейзер. Когато безпилотният апарат наближи втората петролна платформа, Кабрило установи, че тук разливът беше още по-голям.

Макар да беше невъзможно, Хуан имаше чувството, че усеща острия химически мирис на суровия петрол, който прихлупваше вълните. Той издраска гърлото му и напълни очите му със сълзи. Тогава осъзна, че онова, което изпитва, всъщност е собственото му отвращение от съзнателното разрушаване на природата и безсмисленото пилеене на човешки живот. Демонстрацията на Сингър беше най-големият акт на екотероризъм в историята и колкото и да тръбеше, че иска да спаси планетата, действията му щяха да й струват скъпо.

А ако Корпорацията се провалеше, последиците можеха да се разпрострат чак до другия край на света.

Той събра нещата си и се насочи към трюмовете. Когато пристигна, видя, че помещението е претъпкано с мъже. Неколцина бяха от неговите хора, останалите бяха бойците на Моузис Ндебеле. Африканците вече бяха получили оръжие и муниции. Също така им дадоха дрехи и най-вече високи обувки, за да ги оборудват както трябва. Те седяха на пода и слушаха речта на своя водач, крито им говореше от подиум, издигнат от палети. Кракът му още беше бинтован, а на преградната стена зад гърба му бяха облегнати чифт патерици. Хуан не влезе в трюма, а се облегна на рамката на вратата и се заслуша. Не разбираше езика, на това нямаше значение, защото чувстваше страстта в словата на Ндебеле и въздействието им върху неговите последователи. Направо го усещаше физически. Ндебеле говореше ясно, очите му обхождаха помещението, отделяха на всеки боец малко внимание и поглеждаха към следващия. Когато се спряха върху него, Хуан почувства болка в гърдите, сякаш Ндебеле беше докоснал сърцето му. Той кимна и Моузис му върна жеста.

Когато завърши речта си, хората му я изпратиха с оглушителни ръкопляскания, от които трюмът заеча. Минаха цели две минути, преди одобрителните викове и аплодисментите да започнат да заглъхват.

— Капитан Кабрило — надвика Моузис шумотевицата, — казах на хората си, че да се бият на твоята страна, е все едно да се сражават заедно с мен. Защото ти и аз сега сме братя заради това, което направи за мен. Казах им, че си силен като мъжки слон, умел като леопард и безстрашен като лъв. Освен това им казах, че макар днес да се сражаваме в друга държава, това е началото на нашата битка да си върнем страната.

— Не бих могъл да го кажа по-добре — отговори Хуан. За миг се зачуди дали да не се обърне и той към мъжете, но по очите и стойките им разбра, че каквото и да им каже, то не би ги вдъхновило повече от словата на Моузис. Затова каза само:

— Благодаря на всички, че приемате моята битка за ваша. Оказвате чест на мен и на своята родина. — После привлече вниманието на Еди Сенг и му махна да дойде.

— Успя ли да съставиш списъка на задачите?

— Ето го — той извади джобния си компютър. — Мафана ми помогна да разпитам мъжете при пристигането им и сега имам доста добра представа за техните възможности. Разпределил съм всички по местата им в лодките, които ще участват в нападението.

— Някакви подобрения в плана, който съставихме?

— Няма такива, председателю.

— Добре тогава, представлението може да започва.

Хуан щеше да води нападението срещу една от вече превзетите петролни платформи, а Еди — другото, така че двамата мъже събраха неколцината зимбабвийци, които щяха да дойдат с тях, и се насочиха към отвора в корпуса за спускане на подводниците. Другите щяха да използват спасителната лодка на кораба и другите плавателни съдове, за да нападнат товарния терминал и останалите съоръжения. Атаката щеше да се координира от „Орегон“ под ръководството на Макс. Корабът щеше да им осигурява огнева поддръжка.

Докато се спускаха надолу, Макс се обади от командния център.

— Исках да знаеш, че мога да пусна миниподводниците след около десетина минути.

Хуан погледна часовника си. Ерик ги беше подготвил по-бързо от очакваното.

— Щом освободим вратите, ще ни трябват още двадесет минути, за да стигнем до платформите, така че не се доближавай до брега, докато не ти се обадим.

— Аз внимавах на инструктажа снощи — каза хитровато Макс. — Малко преди да започне твоята контраатака, ние трябва да се насочим бързо към терминала и да изпратим спасителната лодка. Ще унищожим всички терористи, които се опитват да нападнат останалите две платформи, а след това трябва да заемем позиция пред кея. Когато наближим достатъчно, за да можем да им оказваме огнева подкрепа, Ски и Лин ще потеглят в гумена лодка, за да прикриват превземането на пристана.

— Да се надяваме, че Линда е права и хората на Макамбо не са склонни да умират, за да задържат терминала. Дано, след като ги ударим здраво и бързо, започнат да се предават.

— А ако тя бърка и тези типове наистина са повярвали в своята мисия?

— Тогава денят ни ще се окаже дълъг и кървав.

Тъй като корабът още плаваше по курса си, вратите на отвора за спускане оставаха затворени, но металната решетка беше свалена и на един от крановете висеше една от двете миниподводници на „Орегон“. По-голямата беше „Номад 1000“ с дължина двадесет метра. Около тъпия нос на подводницата имаше цял грозд прожектори, защото тя можеше да се спуска на дълбочина повече от триста метра. „Номад“ разполагаше и с механична ръка, която беше чувствителна колкото човешката, но толкова здрава и силна, че можеше да къса стомана. По малката, „Дискавъри 100“, беше закачена над „Номад“ и щеше да бъде спусната във водата веднага щом по-голямата й сестра отплаваше.

Линда щеше да придружи Хуан, а Джери Пуласки да се качи при Еди. Нападението по суша щеше да се командва от Франклин Линкълн и Майк Троно, които вече събираха хората си в спасителната лодка и в разположения в средата на кораба хангар за лодки. Техниците бяха проверили подводниците, затова Хуан нямаше какво друго да направи, освен да плесне корпуса за късмет и да започне да се качва по стълбата, която един от моряците държеше, за да не се хлъзне. Подводницата леко се залюля, когато Кабрило стигна до горе. От там махна кратко на Еди за поздрав и влезе през люка.

Спусна се в подводницата и се отправи към кокпита — клаустрофобичен чифт наклонени назад седалки, заобиколени от дузини компютърни екрани, контролни панели и три малки илюминатора. Макар „Номад“ да беше по-голяма от „Дискавъри“, вътрешността й беше по-тясна заради дебелината на обвивката, големите акумулатори, които носеше, за да може да стои във вода шейсет часа, и заради камерата под налягане за продължителен престой под вода. Хората на Хуан бяха свалили достатъчно части, за да увеличат вместимостта й от шест на осем човека. „Дискавъри“ щеше да вози също толкова хора. Задачата на тази малка армия беше да атакува петролните платформи и в нея бяха включени само най-добрите от воините на Ндебеле.

Лина пропълзя подире му, но не седна на мястото си. Тя показваше на мъжете как да стегнат коланите, докато Хуан проверяваше контролния списък преди потапяне.

Кабрило включи олекотения шлемофон в комуникационния панел.

— „Номад“ вика „Орегон“. Проба на връзката. Как ме чувате?

— Ясно и силно, „Номад“ — веднага се чу гласът на Хали. — Хуан, почти приключихме с убиването на скоростта. Вратите в корпуса могат да се отворят след минутка.

— Разбрано.

Той погледна през рамо, когато чу Линда да се намества на седалката си и да оставя своя автомат със заглушител до този на Хуан.

— Всички ли се настаниха? — Неколцина от мъжете нямаха много щастлив вид, особено когато люкът беше затворен и заключен, но въпреки това всички му отговориха с вдигнати палци. — Мафана? Добре ли си?

Макар да беше леко ранен по време на спасяването на Моузис, бившият сержант бе настоял да придружи Кабрило.

— Сега разбирам по-добре Библията. — На лицето на Хуан се изписа объркване, затова сержантът побърза да добави. — Йона и китът.

— Плаването ще е кратко и няма да се потапяме на повече от сто — сто и петдесет метра.

Ярките лампички, монтирани из високото два метра помещение, започнаха да примигват. Отвън беше запищяла сирена, но Хуан не можеше да я чуе в подводницата. Той погледна надолу през илюминатора и видя как големите врати в кила на кораба започнаха да се отварят. Водата засъска по метала, когато на океана беше позволено внимателно да влезе в плавателния съд. Тя бързо изпълни басейна до ватерлинията на „Орегон“.

С металически звук кранът, който държеше подводницата, започна да я спуска към водата. Водата заля илюминаторите и вътрешността на „Номад“ стана по-мрачна, защото сега се осветяваше само от компютърните екрани и слабите лампи в района, където беше разположен екипажът. Щом подводницата заплава, кранът я освободи.

— Свободни сте — обяви един от моряците в слушалките на Хуан.

— Разбрано — Хуан натисна бутоните, за да напълни баластните цистерни и след секунди подводницата потъна през отвора в кила и заплава в открития океан.

— „Номад“ е на път. Сега може да спуснете „Дискавъри“.

Той пусна двигателите, заслуша се в механическото свирене, когато витлата заработиха, й даде команда на компютъра да ги изравни на сто и петдесет метра. Тази дълбочина беше достатъчна, за да не може никой да види плаващата матовочерна обвивка на подводницата. Главният компютър на „Орегон“ вече беше изчислил курса и го беше изпратил на компютъра на миниподводницата, затова Хуан нямаше какво да прави, освен да се наслаждава на плаването.

Пет минути по-късно Еди се обади, че успешно са спуснали „Дискавъри“ във водата и тя вече е поела към втората петролна платформа.

Тъй като можеха да плават най-много с десет възела в час, пътуването им към брега продължи сякаш цяла вечност. Хуан знаеше какво го дразни. С всяка изминала минута в морето се изливаше все повече петрол. Ако знаеше, че това ще помогне, би излязъл, за да бута.

— „Орегон“, тук „Дискавъри“ — повика Еди по акустичната връзка. — Пристигнахме при платформата и сме малко под повърхността на водата. Разливът вече трябва да е с диаметър петдесет километра.

— „Дискавъри“, тук „Номад“ — намеси се Хуан. — Компютърът казва, че ще бъдем под нашата платформа след три минути. — По това колко черна беше станала водата, той знаеше, че също плава под петролен разлив.

Джипиесът на „Номад“ я промъкна между два от високите подпорни пилони на платформата и подводницата спря на тридесетина сантиметра от третата, в която беше вградена стълба, както бяха видели, когато безмоторният апарат прелетя над нея.

— Хюстън, „Номад“ кацна.

— Разбрано, „Номад“ — отговори Хали. — Дайте ни минута, за да може Тайни да провери дали нямате компания там долу. После може да изплавате и да отворите люка.

Хуан свърза отново слушалките си със своята лична радиостанция, надигна се от дебело тапицираната седалка и пристъпи внимателно към люка с преметнат през гърба автомат. Мафана и хората му освободиха коланите.

— Хуан — провикна се Линда към него, — Хали казва, че въздухът е чист. Долу няма никого, но според Тайни на платформата се мотаят около тридесетина терористи.

— Няма да е за дълго — измърмори той и нареди на Линда внимателно да изпразни баластните цистерни.

Като някакво създание от филм на ужасите широкият гръб на „Номад“ започна бавно да изплава от вонящата лепкава мътилка на суровия петрол под платформата. Той започна да се стича като кал по обвивката на подводницата, когато тя излезе на повърхността, но беше достатъчно лепкав, за да остане върху всички стърчащи части. Буци петрол лепнеха по руля и ръбовете на люка.

— Маските — нареди Хуан и закрепи хирургическа маска над носа и устата си. Джулия беше проучила отровния суров петрол и неговото въздействие върху човешкото тяло и ако успееха да ограничат съприкосновението си с него в рамките на няколко часа и стояха на проветриви места, нямаше нужда да носят неудобните газови маски.

Той натисна бутона, за да освободи люка, и леко потрепна от тежката миризма на суров петрол, която го блъсна в ноздрите. Чак очите му се насълзиха от нея.

Кабрило излезе от подводницата и закачи въжето към халката, заварена за обвивката. Срещу него се намираше малка платформа, която стърчеше от близката колона и беше покрита с морски организми. Той скочи на нея и завърза въжето за вградената в пилона стълба. Вертикална тръба, разположена на равни разстояния между четирите опорни пилона, се спускаше надолу и влизаше в океана. Вътре се намираше тръбата, която, след като сондата на платформата беше стигнала до кладенеца, позволяваше на петрола да се издига нагоре и да бъде изпомпван на сушата. За разлика от други находища тук суровият петрол беше под достатъчно голямо налягане, затова не се налагаше да бъде изпомпван от земята. Той бликаше свободно и сега, когато терористите бяха унищожили някои тръби на платформата или бяха развили крановете, извираше като гейзер от блестящ обсидиан, който се извиваше и блещукаше на първите утринни лъчи. Изтичането беше съпроводено от оглушително боботене.

Хуан откъсна очи от омайната гледка и погледна към океана, където мъжете бяха започнали да излизат от „Номад“; „Орегон“ дрейфуваше към крайбрежието. Макар да беше само един грозен търговски кораб, повече функционален, отколкото красив, с палуба, приличаща на обрулена гора с многото кранове и олющената боя по бордовете, никога не му се беше струвал по-красив. Макс се носеше към третата платформа, където служителите на „Петромакс“ все още отблъскваха терористите, но докладваха, че се готвят да изоставят сондажа и да се измъкнат с гумените си лодки.

Линда затвори люка на миниподводницата и последна скочи от „Номад“ на платформата.

— Да започваме — изкрещя тя, за да надвика бученето на извиращия петрол, — защото въздухът тук долу ще ми развали тена. Вече чувствам как порите ми се набиват с петрол. — После добави с мазна усмивка: — Можете да ми вярвате, че Корпорацията ще плати, който и СПА център да поискам.