Брегът на скелетите

12.

Беше неизбежно пясъчните бълхи да научат, че изоставеният затвор в пустинята отново е обитаван. Привлечени от миризмата на топли тела, те се върнаха в него, за да действат като природно мъчение в добавка към сътворените през годините от човека. Заради способността им да снасят по шестдесет яйца на ден, след влизането на първите няколко в затвора те скоро се превърнаха в напаст. Пазачите бяха подготвени и с химически препарати държаха омразните насекоми настрана, но техните затворници нямаха този късмет.

Мерик лежеше проснат на твърдите камъни на пода в килията и яростно чешеше ухапванията, които покриваха всеки сантиметър на неговото тяло. По някакъв перверзен начин той се радваше, че го бяха открили, защото болезнените подутини и непрекъснатите нови ухапвания караха мислите му да се съсредоточават върху нещо различно от ужаса, който вече бе преживял, и още по-голямото нещастие, което очакваше.

Изруга, когато една бълха го захапа силно по задната част на ухото. Хвана я, смаза тялото й с нокти и изръмжа от задоволство, когато чу характерния пукот. Малка победа в една война, която така или иначе губеше.

Без луната мракът в затворническия блок беше направо материален, призрачно небе, което сякаш се стичаше в гърлото на Мерик, щом отвореше уста и запушеше уши, за да не чува шепота на вятъра. Затворът бавно го лишаваше от сетива. Проникващият навсякъде пясък така беше запушил носа му, че вече не можеше да подуши храната, която му даваха. Без миризмата усещаше и вкуса само като бледо подозрение, че ястията са нещо различно от пустинния прах. Бяха му останали само слухът и усещането за допир. Но след като нямаше какво да слуша, а тялото го болеше от многодневното лежане на каменния под и от ухапванията на бълхите, те не му помагаха много.

— Сюзън? — провикна се той.

Откакто се върна в килията си, той викаше името й на всеки пет минути. Тя не му отговори нито веднъж и той подозираше, че е мъртва, но въпреки това продължаваше, защото предпочиташе да вика името й, отколкото да се поддаде на съкрушителния подтик да завие.

За негово учудване му се стори, че я чува да помръдва, после се разнесе нещо като мяукане на новородено котенце и звук от триенето на тъкан в камък.

— Сюзън! — провикна се той по-силно. — Сюзън, чуваш ли ме?

Сега вече ясно я чу да стене.

— Сюзън, аз съм. Джеф Мерик. — Кой друг би могъл да бъде, помисли си той. — Можеш ли да говориш?

— Доктор Мерик?

Гласът й беше дрезгав и слаб, но въпреки това му се стори, че е най-великолепният звук, който някога беше чувал.

— О, Сюзън, слава Богу! Помислих, че си умряла.

— Аз… ох… — Тя се поколеба и започна да кашля, а това я накара да изстене още по-силно. — Какво се случи? Лицето ми е безчувствено, а тялото ми… Мисля, че имам счупени ребра.

— Не помниш ли? Биха те и те изтезаваха. Каза ми, че дори не са ти задавали въпроси.

— И теб ли те биха?

Сърцето го заболя. Въпреки болките и объркването си Сюзън Донливи намери сили да се загрижи за неговото състояние. Повечето хора нямаше да попитат, загрижени само за своите собствени рани. Прииска му се, много му се прииска тя да не беше въвлечена в този кошмар.

— Не, Сюзън — каза той нежно, — не ме биха.

— Радвам се — отговори тя.

— Научих кой ни отвлече и защо.

— Кой? — В гласа й прозвуча надежда, сякаш ако похитителите им се сдобиеха с имена и лица, положението им щеше да стане по-добро.

— Бившият ми делови партньор.

— Д-р Сингър?

— Да. Дан Сингър.

— Защо? Защо ще иска да ти причини това?

— Искаш да кажеш на нас. Защото е болен, Сюзън. Един объркан и огорчен човек, който иска да покаже на света своята изкривена визия за бъдещето.

— Не разбирам.

И Мерик не разбираше. Не можеше да проумее стореното от Сингър, нито и какво се готвеше да направи. Просто беше прекалено. Сингър вече беше убил хиляди, но никой още не знаеше това. Сега се готвеше да унищожи още десетки хиляди. И за какво? За да даде на Съединените щати урок по контрол на околната среда и глобалното затопляне. Наистина, това беше само част от намеренията му, но Мерик познаваше своя бивш приятел прекалено добре.

За Дан това беше личен въпрос, начин да докаже на Мерик, че той е бил мозъкът зад техния успех. В началото бяха като братя, но Мерик беше омайникът, човекът, който можеше да пусне някой сполучлив израз в интервю, затова медиите неизбежно започнаха да го изтъкват като лицето на „Мерик Сингър“ и пренебрегваха Дан. На Мерик никога не му бе хрумвало, че това засяга неговия партньор. В института той беше интровертният, защо в реалния живот трябваше да е различно? Сега Мерик разбра, че Сингър е отхранил патологична омраза срещу него.

Тя бе променила личността му напълно. Бе го прогонила от фирмата, беше го изпратила в редиците на природозащитното движение и там той бе използвал богатството си, за да съсипе „Мерик Сингър“. Но когато се бе провалил, той бе обърнал гръб на новите си екоприятели и се бе върнал у дома в Мейн, за да си ближе раните.

Жалко, че това не беше истина, помисли си Мерик. Сингър явно бе отгледал още по-голяма и злостна омраза. И отново се беше появил с невероятно дързък и ужасяващ план. План, който вече беше стигнал толкова далеч, че не можеше да бъде спрян. Не бе зарязал екологичния кръстоносен поход, а го беше насочил в нова и извратена посока.

— Сюзън, трябва да се измъкнем от тук.

— Какво става?

— Трябва да го спрем. Той се е побъркал, а хората, които е събрал около себе си, са екоманиаци, които не дават пукната пара за човечността. И сякаш това не му стига, а твърди, че бил платил на цяла група наемници. — Мерик зарови лице в дланите си.

Той беше виновен. Още от самото начало трябваше да забележи гнева на Дан и да настоява той да получи своя дял от светлината на прожекторите. Трябваше да се досети колко крехко е егото на неговия съдружник и че вниманието, на което се радваше Мерик, го разкъсва на парчета. Ако го беше направил, това нямаше да се случи. Паренето на сълзите премина в ридания и всички мисли за собственото му неудобство бяха пометени. Той започна да повтаря:

— Съжалявам, съжалявам — без да разбира на кого се извинява. На Дан или на бъдещата му жертва.

— Д-р Мерик? Д-р Мерик, моля те, защо д-р Сингър ни причинява това?

Мерик долови отчаянието в гласа й, но не можа да отговори. Плачеше толкова отчаяно, сякаш душата му се късаше на парчета. Продължи да хълца цели двадесет минути, и пресуши слъзните си канали.

— Съжалявам, Сюзън — изпъшка той накрая, когато възстанови способността си да говори. — Просто… — не успя да намери подходящите думи — д-р Сингър ме мрази, защото аз бях лицето на нашата фирма пред обществото. Прави всичко това, защото ревнува. Представяш ли си? Хиляди хора са мъртви, защото аз бях по-известен от него.

Сюзън Донливи не отговори.

— Сюзън? — извика той, а после закрещя по-силно: — Сюзън! Сюзън!

Името й закънтя и звукът се разнесе. Затворническият блок отново се изпълни с тишина. Мерик бе сигурен, че Даниъл Сингър току-що беше отнел още един живот.