Брегът на скелетите

17.

Пистолетът на Хуан още беше под колана му, затова той грабна сателитния телефон в неговата непромокаема калъфка, прегърна Слоун през кръста и заедно с нея се хвърли странично над релинга в черната вода. Те заплуваха трескаво, опитвайки да се отдалечат колкото може повече от спасителната лодка, която щеше да избухне всеки момент.

Двойната система за управление на ракетата, електрооптична и инфрачервена, остана насочена към целта, докато се носеше над океана, прицелена в струйката отработени газове, които излизаха от ауспуха на двигателя. Заби се в кърмата секунди след изстрелването, проби дупка в обшивката и избухна малко пред моторния блок. Конструиран така, че да може да пробие тридесетина сантиметрова броня, насоченият взрив сряза кила на лодката и строши гръбнака й, а отломките от експлозията изхвърли на десет метра височина.

Димящите останки се сгънаха на две и лодката потъна. Издигна се облак пара, когато водата заля горещия й двигател и нажежения до червено колектор.

Взривната вълна беше многократно по-голяма, отколкото при избухването на резервоара на камиона в Уолвис Бей, и ако Кабрило не се беше хвърлил заедно със Слоун във водата, тя щеше да ги разкъса на парчета.

Те цапаха в хаотичните вълни, плюеха и пръхтяха от водата, която неизбежно гълтаха.

Докато махаше с крака, за да остане на повърхността, той се протегна към Слоун, за да се увери, че не е ранена.

— Не ме питай дали съм добре — успя да избъбри тя. — От вчера насам вече сто пъти си зададох този въпрос.

— Да, това бяха доста вълнуващи двадесет и четири часа — призна Хуан, докато сваляше обувките си с крака. — Трябва да се отдалечим колкото може повече от лодката. Със сигурност ще изпратят някого да провери резултата.

— Накъде ще плуваме? Накъдето отивахме?

— Време е да се повозим на Папа-Хайнриковата змия.

Макар че да преплуват километър и нещо не представляваше трудност за двама души в добра форма, борбата с вълните затрудняваше всяко тяхно движение. Стана още по-трудно, когато една бяла луксозна яхта, подобна на тази, която преследваше „Пенгуин“, навлезе в района. Циклопското око на прожектора разсичаше спускащия се мрак. Яхтата първа беше привлякла вниманието на Хуан, но после онова, което беше вързано за нея, предизвика силния му интерес.

— Сигурно за тези неща са сключили сделка „купуваш едно — получаваш още едно“.

— В нашия супермаркет такава сделка ми предлагат единствено за чипса — опита се да остроумничи Слоун.

Петнадесетина минути плуваха насам-натам, за да избегнат претърсващия водата лъч на прожектора. После голямата яхта потегли с рев в мрака и Хуан се опита да запомни посоката, за да не пропуснат целта си.

Студената вода беше започнала да изсмуква силите им. За да направи задачата си по-лесна, Хуан даде пистолета и сателитния телефон на Слоун и смъкна панталоните си. Завърза крачолите и вдигна отвора на талията срещу вятъра, за да се издуе. После бързо ги стегна и затвори с колана. Подаде импровизирания пояс на Слоун и си взе пистолета и телефона.

— Дръж ръката си на талията, за да не изпуска въздух.

— Чувала съм за подобно нещо, но никога не съм виждала как се прави.

Зъбите й още не бяха започнали да тракат, но той долови напрежението в гласа й. Опита се да я развесели:

— Беше много по-лесно да го упражнявам в плувен басейн.

Сега не беше времето да й разказва, че този номер неведнъж му е спасявал живота.

Носена от пълните с въздух панталони, Слоун заплува много по-бързо. Колкото повече се приближаваха към целта си, толкова по-силно усещаха как огромните й размери действат като вълнолом срещу водата.

— Усети ли? — попита Слоун.

— Какво?

— Водата стана по-топла.

За миг Хуан се уплаши, че тялото на Слоун е престанало да се бори със студа и е готово да се предаде на ледените му пипала. Но тогава и той го почувства. Водата беше по-топла, и то не с един или два градуса, а най-вероятно с десет или дори петнадесет. Той се зачуди дали някакъв действащ геотермален извор не предизвиква това покачване на температурата. Може би това беше обяснението и за масивната структура, която плуваше по вълните? Дали тя не използва по някакъв начин неговата мощ?

Онова, което Папа Хайнрик беше нарекъл метална змия, фактически беше най-обикновена зелена тръба, която Хуан прецени, че има диаметър най-малко десет метра. С изключение на около два метра, които стърчаха над водата, цялата й останала част беше потопена. Тръбата не беше масивна, защото се огъваше по дължина при всяка вълна, която минаваше под нея. Той стигна до извода, че първата му преценка за дължината й от триста и петдесет метра е вярна.

Когато най-накрая стигнаха до нея, водата вече беше станала почти петнадесет градуса. Хуан постави ръка на тръбата и усети, че е топла. Почувства и вибрациите на някакви машинарии в нея. Вероятно огромни бутала, които се движеха напред-назад в синхрон с всеки замах на океана.

Те заплуваха покрай тръбата, като се държаха на достатъчно разстояние, за да не ги запрати някоя вълна срещу нея, и след три-четири метра попаднаха на шарнири. Звукът на машинариите беше по-силен, механизмът превръщаше движението на вълните в някакъв вид енергия. Към тръбата бяха заварени стъпала, които осигуряваха достъп на работниците до масивния шарнир. Хуан накара Слоун да се качи първа. Тя вече беше изпуснала въздуха от панталоните му и развърза крачолите.

Изведнъж Слоун възкликна и остана с отворена уста. Имаше още достатъчно светлина, за да види, че десният му крак под коляното продължава с протеза.

— О, извинявай. Това беше грубо — прошепна тя. — Но нямах никаква представа. Ти не куцаш или нещо подобно.

— С годините свикнах — отговори Хуан, като почука титановото парче, което сега играеше ролята на пищял. — Изстрел за сбогом от китайския военен флот преди няколко години.

— Трябва да чуя историята на твоя живот.

Хуан отново се запита как е възможно Джордж Адамс да е пропуснал тръбата, когато е разузнавал района от хеликоптера на „Орегон“. Но реши да се съсредоточи върху положението си в момента. Той и Слоун оставаха уязвими, докато яхтата оставаше вързана за далечния край на тръбата, но нямаха друг избор.

Обу панталоните си и намери капак на върха на тръбата. Отвори го и видя втори капак. Пъхна торбичката със сателитния телефон в пространството между двете врати и затвори външния капак.

После хвана Слоун за ръката и я накара да го погледне в очите.

— Не мога да си позволя да взимам пленници, защото не зная докога ще останем тук. Разбираш ли?

— Да.

— Ако искаш, можеш да останеш тук, но това не е заповед.

— Ще дойда с теб и ще видим как ще се почувствам, щом наближим.

— Добре, това е достатъчно откровено. Да вървим.

През първите сто и петдесет метра можеха да вървят приведени, за да не ги забележат от яхтата, но когато наближиха още, Хуан нареди на Слоун да залегне и двамата запълзяха по огъващата се тръба, притискайки се към гладката й повърхност, когато някоя особено голяма вълна я караше да се извие като камшик.

Хуан, който през живота се не беше страдал от морска болест, усети, че му се гади от странните движения на тръбата. Слоун също не изглеждаше особено добре.

На петнадесетина метра от яхтата те запълзяха леко встрани от най-високата точка на тръбата, така че да ги скрие от лодката, докато не стигнат на около три метра от нея. Вече можеха да виждат яхтата ясно на мястото, където беше вързана за дока, закрепен към една от секциите на тръбата. Дебели гумени фендери я разделяха от яхтата. От илюминаторите на луксозния плавателен съд струеше светлина, а на мостика зелената светлина от монитора на радара очертаваше фигурата на вахтения. На дългата предна палуба се виждаше пусково устройство за ракети, монтирано на триножник.

Ако Корпорацията провеждаше тази операция, Хуан щеше да уволни целия яхтен екипаж за неспазване на затъмнението. Яхтата можеше да бъде видяна от цяла миля разстояние, а наблюдател с малка лодка би могъл лесно да се скрие в чернилката на бурята.

Все пак трябваше да признае, че те се бяха прицелили много добре в спасителната лодка.

В продължение на повече от час двамата стояха залепнали за едната страна на тръбата. Телата им можаха да издържат с мокрите дрехи на вятъра благодарение на топлата повърхност на тръбата. Хуан установи, че на борда на яхтата се намират четирима мъже, които на смени се качват на мостика, за да наблюдават екрана на радара. Известно време се движеха с оръжие из яхтата, все още възбудени от взривяването на спасителната лодка на „Орегон“, но скоро досадата притъпи тяхната бдителност и Хуан забеляза, че вече не се разхождат с преметнати през рамо калашници.

Тъй като не разполагаше с нищо, освен с изненадата, която щеше да компенсира неравенството от четирима на един, Хуан знаеше, че най-добрият подход е внезапната и съкрушителната жестокост.

— По-добре да направя това сам — каза той на Слоун и бавно се прехвърли през най-горната част на тръбата.

Коравият тембър в гласа му я накара да потрепери.

Кабрило се плъзна по тръбата и безшумно се спусна на плаващия док, като през цялото време не отделяше поглед от вахтения на мостика, който разнообразяваше дежурството си, като зяпаше в нощта с чифт очила за нощно виждане. Хуан прекоси тихо дока, мина по подвижното мостче и стъпи на задната палуба.

Плъзгаща се врата водеше към каютата, а стълба, отлята заедно с корубата от фибростъкло, водеше към мостика.

Заради вятъра вратата беше плътно затворена.

Хуан се наведе ниско, когато тръгна по стъпалата и изви глава така, че само крайчецът на лицето му да се вижда от мостика. Вахтеният все още гледаше към океана. Придвижвайки се толкова бавно, че човек можеше да си помисли, че е спрял, Хуан прекоси помещението. На арматурното табло, което беше на тридесетина сантиметра от мъжа, лежеше пистолет. Хуан прецени, че вахтеният е по-нисък от него със седем-осем сантиметра и е по-лек с около килограм или два. Заради разликата в ръста нямаше да може да го удуши тихо, защото мъжът щеше да се бори с всички сили.

Кабрило прекоси трите метра, които ги разделяха, когато един силен порив на вятъра блъсна яхтата. Мъжът вдигна ръце, за да свали очилата от главата си, но Кабрило стовари юмрук в челюстта му и използва инерцията, за да стовари лакътя си в слепоочието. Удвоената сила на ударите изви гръбначния стълб на вахтения повече, отколкото позволяваха прешлените, които се строшиха с тихичко пукане. Хуан подхвана тялото и го отпусна внимателно на пода.

— Трима на един — измърмори той тихо, без да почувства вина, защото само преди два часа тези хора бяха взривили лодката му.

Спусна се внимателно от мостика в тесен проход, по който от кърмовата секция на яхтата се стигаше до издължената каюта на предната палуба. Отляво и отдясно имаше прозорци. Единият беше тъмен, а вторият осветен от трепкащата синя светлина на телевизионен екран. Той надникна предпазливо в осветения от телевизора. Единият от мъжете седеше на кожен диван и гледаше филмче за бойни изкуства, а другият стоеше в малката кухненска ниша и чакаше да заври чайникът на газовия котлон. Под мишницата му се виждаше кобур с пистолет. Хуан не можа да види дали и другият е въоръжен.

Стана му ясно, че от кърмовата палуба няма да може да стреля свободно по никого от двамата, а и нямаше никаква представа къде се намира четвъртият. Вероятно спеше, но Хуан знаеше много добре, че заради едно погрешно предположение може да загуби живота си.

Наведе се назад над релинга от лъскав алуминий, за да си освободи повече пространство в тясната пътека, и откри огън. Заби два куршума в мъжа до печката. Силата на попаденията повдигна тялото и го стовари върху запалената горелка. Ризата му пламна на мига.

Мъжът на дивана имаше котешки рефлекси. В мига, в който Хуан завъртя цевта и изстреля още два куршума, той вече беше скочил от дивана и се бе претърколил по елегантния мокет. Куршумите разкъсаха тапицерията и вдигнаха облачета пълнеж.

Хуан коригира мерника си, но мъжът намери укритие зад едно барче с напитки, разположено в далечния край на каютата. Кабрило нямаше достатъчно муниции да стреля напосоки и се ядосваше на себе си заради двата пропилени по дивана куршума. Когато мъжът изскочи иззад барчето, автоматът му беше готов за стрелба и той издуха половин пълнител само с един откос.

Кабрило се просна на пода, докато над главата му се пръскаше стъкло и пищяха куршуми. Те отскачаха от дебелата стоманена тръба зад него и безвредно рикошираха в нощта. Той изпълзя назад и си наложи да потисне желанието да се прехвърли от лодката на дока. Вместо това се хвана за подпората неподвижната тента и залюля тяло така, че стъпи отново на стълбите. Изкачи ги колкото може по-бързо и се наведе през релинга над разбитото стъкло.

Първа се показа късата цев на автомата, която се плъзгаше наляво-надясно, търсейки мишената си. Тъй като не можа да види тялото на Кабрило, който беше залегнал в тесния проход, мъжът пристъпи напред. Той погледна към носа, после назад към кърмата и накрая се наведе и надникна към дока.

— Грешна ти е посоката, приятелю.

Мъжът се извъртя, като едновременно се опита да вдигне калашника. Хуан го спря с един куршум в темето. Автоматът падна в празното пространство между яхтата и дока.

Силният шум от изстрела издаде местоположението му на четвъртия мъж. Мъжът долу пусна откос по тавана на каютата и надупчи с куршуми пода на мостика.

Хуан се хвърли към арматурното табло, но се препъна, когато един куршум сцепи изкуствения му крак. Кинетичната енергия от удара и неговата собствена инерция го прекатуриха през ниското стъкло и той се търкулна по наклонените стъкла, които покриваха предната част на рубката и каютите под нея.

Стовари се по гръб на предната палуба и ударът му изкара въздуха. Той застана на колене и опита да се изправи, но механизмът на крака му отказа. Неговата свръхмодерна протеза се беше превърнала в обикновен дървен крак.

В една от красиво обзаведените каюти на яхтата той видя силуета на четвъртия мъж, очертан от бушуващия в главната каюта огън. Маркучът, който свързваше печката с газовата бутилка, беше прогорял и сега към тавана се издигаше силен пламък и го обгръщаше от ъгъл до ъгъл. По мокета капеше разтопена пластмаса, която подпалваше нови огньове.

Въпреки рева на пламъците мъжът беше чул падането на Хуан. Той обърна цевта от тавана към панорамния прозорец и го обсипа с куршуми. По широката му повърхност се появи паяжина от стотици пукнатини и по Кабрило се посипаха отломки, които проблясваха като диаманти.

Хуан изчака няколко секунди, преди да се надигне и да открие огън, но мъжът скочи през строшеното стъкло и го повали за втори път на земята. Кабрило успя да се вкопчи в крака му и те се затъркаляха по горната палуба. Когато спряха, мъжът се оказа върху него, но не можеше да извърти автомати си и да стреля, защото притискаше ръката на Хуан с пистолета. Мъжът се опита да разбие носа му с чело, но в последния миг Кабрило наведе глава напред и черепите им се сблъскаха толкова силно, че за миг зрението му се замъгли.

След това мъжът се опита да забие коляно в слабините на Кабрило. Той избягна удара, като извъртя долната част на тялото си и го пое с бедрото. Мъжът опита повторно същото, но Хуан успя да напъха коляното си между телата им и с все сила го изнесе нагоре. За миг успя да повдигне другия, но той беше равностоен противник и се опита да го смачка, когато падна обратно.

Хуан повдигна изкуствения си крак и острите като нож останки от карбоновите нишки се врязаха в стегнатите мускули на корема на противника. После впи ръце в раменете му и го придърпа към себе се, като в същото време ритна с все сила с изкуствения крак.

Усещането как протезата потъва в стомаха на мъжа, щеше да преследва председателя през следващите години. Хуан изблъска тялото му в страни, когато писъците му преминаха в гъргорене и от устата му потече кръв. После настъпи тишина.

Кабрило се изправи несигурно на крака. Задният край на яхтата беше обхванат от пламъци, почти хоризонтални заради силния вятър. Нямаше как Да се справи с пожара, затова отстъпи назад, прехвърли се през релинга на дока и бързо клекна, за да изплакне изкуствения си крак във водата.

— Слоун — провикна се той в нощта. — Вече можеш да излезеш.

Лицето й се показа над горния край на тръбата, блед овал на фона на тъмната нощ зад гърба й. Тя бавно се изправи и се заспуска към дока, а после тръгна към него. Хуан закуцука да я посрещне. Двамата бяха на половин метър един от друг, когато той забеляза, че очите й се ококорват. Устата й започна да се отваря, но Хуан вече беше разбрал предупреждението й. Извъртя се, повреденият му крак се подхлъзна на мокрия док, но въпреки това успя да вдигне пистолета, щом на предната палуба се появи пети мъж, стиснал в едната си ръка пистолет, а в другата чанта. Мъжът се оказа секунда по-бърз от Кабрило.

Пистолетът му изпука веднъж, докато Кабрило падаше като в забавен кадър. Хуан стреля два пъти точно преди да се стовари върху дока. Първият куршум не улучи, но вторият попадна в десетката. Пистолетът на мъжа падна от безжизнените му пръсти, а чантата му изтрополя на плаващия док.

Той се обърна, за да погледне към Слоун.

Тя беше на колене и с една ръка притискаше другата си страна. Лицето й беше изкривено в безмълвно страдание.

Хуан се примъкна до нея.

— Дръж се, Слоун, дръж се — опита се да я успокои.

— Дай да видя.

Внимателно отмести ръката й, което я накара да си поеме дълбоко дъх. От очите й потекоха сълзи. Кръвта беше гореща и лепкава, когато започна да опипва раната. Докосна разкъсаната плът и тя изпищя.

— Извинявай.

Хуан издърпа ръкава от раната, пъхна пръсти в дупката от куршума и скъса плата така, че да може да види откъде е влязъл. Използва плата, за да избърше внимателно кръвта. Светлината от горящата яхта беше слаба, но той видя, че куршумът е издълбал бразда в гръдния кош под ръката й. Погледна я в очите.

— Ще се оправиш. Не е проникнал в теб. Просто те е облизал.

— Хуан, много боли. О, боже, колко боли.

Той я прегърна нежно, внимавайки за раната.

— Зная, че боли. Зная.

— Сигурна съм — каза тя, потискайки болката си. — Аз плача като дете заради тази драскотина, а на теб китайският флот ти е откъснал крака.

— Според Макс, когато шокът ми преминал, съм ревял като цяла детска градина, болна от колики. Почакай тук за малко.

Хуан се прехвърли отново на яхтата. Пожарът беше прекалено силен, за да претърси каютите, но той свали спортното сако на пазача, който се бе появил най-неочаквано. Блейзерът на „Армани“ за хиляда долара му подсказа, че той не е бил обикновен пазач, а най-вероятно мозъкът на тази операция. Подозрението му се потвърди, когато в чантата откри преносим компютър.

— Щом е бил достатъчно важен за него — обясни той на Слоун, когато се върна при нея, — значи е достатъчно важен и за нас. Трябва да се отдалечим от яхтата. Когато близначката й избухна край „Орегон“, беше доста страховито.

Всеки от тях имаше нужда от другия, за да се движи. Хуан със строшената протеза, а Слоун с наранения гръден кош, но някак си успяха да се замъкнат до мястото, където Хуан беше скрил сателитния телефон. Той помогна на Слоун да легне на топлата метална тръба и седна до нея така, че да може да отпусне глава на бедрото му. Покри я със спортното сако и я замилва по косата, докато тялото й преодоля болката и тя изгуби съзнание.

Кабрило отвори лаптопа и започна да преглежда файловете. Отне му един час, за да разбере какво прави тристаметровата машина, и още един, за да открие, че наблизо има още тридесет и девет такива, подредени в четири дълги редици. Макар че още нямаше никаква представа за какво е всичко това, той най-накрая откри как да я изключи, като включи лаптопа в сервизния портал под капака, където беше скрил сателитния си телефон.

Когато контролната лампичка показа, че машината вече не произвежда ток, макар че механизмите й още реагират на вълните, които минават под тръбата, Хуан провери телефона си и веднага намери сигнал.

Мощното електрическо поле, създавано от задвижвания от вълните генератор и неговите събратя, бе объркало електрониката на спасителната лодка, прекъснало сигнала на телефона и накарало стрелката на компаса да се върти като полудяла. Когато спря генераторите, електрическото поле изчезна и телефонът му отново заработи. Той предположи, че на лаптопа бяха вградили защита срещу силните електромагнитни вълни.

Набра един номер и някой вдигна слушалката от другата страна на линията едва след четвъртото позвъняване.

— Господин Хенли, обаждам се от рецепцията. Поръчали сте събуждане в четири и тридесет.

— Хуан? Хуан!

— Здрасти, Макс.

— Къде по дяволите си? Не можахме да се свържем с теб на спасителната лодка. Не си вдигаш телефона. Дори подкожният ти предавател не работеше.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че сме заклещени насред океана върху една от великанските метални змии на Папа Хайнрик? И че се натъкнахме на нещо странно?

— Човече, ти не знаеш дори половината. Представа си нямаш!