Брегът на скелетите

23.

— Добре дошъл, председателю — каза Макс Хенли, когато Хуан стигна до горния край на подвижната стълба на „Орегон“.

Двамата се здрависаха.

— Хубаво е да си отново у дома — каза Кабрило, полагайки усилия да не заспи прав. — Последните дванадесет часа бяха едни от най-лошите в живота ми. — Той се обърна, за да помаха на Джъстис Уленга, намибийския капитан на „Пенгуин“, лодката, която Слоун Макинтайър и Тони Риардън бяха наели. Хуан се беше свързал с него в Терас Бей, където рибарят се беше покрил след нападението.

Любезният капитан докосна с пръсти козирката на бейзболното си кепе, за да поздрави Кабрило, и се усмихна широко заради дебелата пачка банкноти, които Хуан му беше дал като възнаграждение за простата задача да ги откара до товарния кораб, закотвен малко извън дванадесетмилната зона на Намибия. Веднага щом лодката на намибиеца се отдалечи достатъчно от „Орегон“, масивният товарен съд започна да ускорява в северна посока, като бълваше фалшив пушек от димохода.

Бяха вдигнали Джефри Мерик на палубата с носилка. Джулия Хъксли вече беше приведена над него, а крайчецът на бялата й престилка облизваше петно машинно масло. Под нея се виждаше изпръскан с кръв операционен костюм. Беше кърпила ранени мъже от мига, в който контейнерът, използван от Макс да качи войниците на кораба, се отвори. Двамата фелдшери бяха готови да свалят Мерик в операционната, но тя искаше да направи преценка на състоянието му колкото може по-бързо.

Майк, Ски и Еди съпроводиха Сюзън Донливи с вързани очи до корабния арест веднага щом стъпи на „Орегон“. Беше видно с просто око колко й тежеше, че никой не й бе продумал, откакто Хуан я качи насила на самолета. Още не се беше признала за победена, но защитата й се пропукваше.

— Докторе, какво смяташ? — попита Хуан, когато Джулия дръпна стетоскопа от заголените гърди на Мерик.

— Дробовете му са чисти, но сърцето бие слабо. — Тя хвърли поглед към торбичката с физиологичен разтвор, която фелдшерът държеше над проснатия Мерик. — Това е третата доза, която му вливаме. Искам да му прелея малко кръв, за да вдигне налягането, преди да се заловя с куршума, който е още в раната. Не ми харесва, че е в безсъзнание.

— Може ли да се дължи на хероина, който са му били в Дяволския оазис?

— Вече би трябвало да го е изхвърлил. Има и нещо друго. Вдигнал е лека температура и раната изглежда възпалена. Трябва да го сложа на антибиотици.

— А какво става с останалите? Моузис Ндебеле?

Очите й помрачняха.

— Изгубих двама от тях. Имам още един в тежко състояние. Останалите бяха главно с повърхностни рани. Ще се оправят, стига да не развият възпаление. Моузис не е добре. Човешкият крак има двадесет и шест кости. Преди да се откажа, на рентгеновата му снимка преброих петдесет и осем отделни парчета кост. Ако искаме да си запази крака, трябва до ден-два да го закараме на специалист ортопед.

Кабрило кимна, но не каза нищо.

— А ти как си? — попита Хъкс.

— Чувствам се по-зле, отколкото изглеждам — каза той с уморена усмивка.

— Значи трябва да се чувстваш като боклук, защото изглеждаш много добре.

— Това официална диагноза ли е?

Джулия притисна длан към челото му като майка, която проверява дали детето й няма температура.

— Да. — След това кимна на хората си да вдигнат носилката на Мерик и потегли с тях към най-близкия люк. — Ще бъда долу, ако ти потрябвам.

Изведнъж Кабрило се провикна след нея. Беше си спомнил нещо, което сам не вярваше, че е забравил.

— Джулия, а как е Слоун?

— Добре. Изхвърлих я от лазарета, а после и от каютата за гости, защото ми трябваше за реанимационна. Дори й намерих работа като помощник. Сега спи в каютата на Линда. Искаше да е на палубата, за да те посрещне, но аз я пратих да си легне, защото още е слаба.

— Благодаря — каза Хуан с облекчение, а Джулия и нейният екип минаха през люка и изчезнаха във вътрешността на кораба.

Макс застана до него и от лулата му се разнесе благоуханна миризма на ябълки и кедър.

— Предчувствието ти да звънна на Ленгстън, за да поровят в „Ешелон“, беше голямо попадение.

Едно от първите действия, които Хуан предприе, когато разбра, че спасяването на Джефри Мерик се проваля, беше да поиска от Овърхолт да използва програмата „Ешелон“ на Националната агенция по сигурност на САЩ. Във всяка милисекунда на планетата се осъществяват милиарди преноси на електронни данни: мобилни и стационарни телефони, факсове, сателитни телефони, радиостанции, имейли и постинги в интернет пространството. В главната квартира на НАС във Форт Мий има декари с компютри в мрежа, преравящи различните честоти в търсене на определени фрази или думи, които биха могли да заинтересуват американското разузнаване. Макар програмата да не беше създадена с цел подслушване в реално време, ако в системата се програмираха точни параметри, като например обаждане, произхождащо от района на Дяволския оазис и съдържащо думи като Мерик, Сингър, заложник, спасяване и Донливи, „Ешелон“ можеше да намери тази игла в купата киберсено.

Разпечатката на разговора между Нина Вайзър и Дон Сингър беше изпратена по имейла на Макс на борда на „Орегон“ на третата минута след като двамата съзаклятници бяха прекъснали връзката.

— Имах усещането, че след като хванаха нашите момчета, който и да беше отговорникът на Сингър, ще му звънне да го светне какво става и да поиска нови указания. — Хуан потърка очите си с ръце, за да прогони малко умората. — Те са аматьори. Нямаха резервен план.

— Какво направи с останалите похитители? — полюбопитства Макс. Лулата му беше загаснала, но духаше твърде силен вятър, за да се опитва да я пали отново.

Хуан се насочи към един люк, а мислите му вече бяха за стъклената му душ-кабина с толкова гореща вода, колкото можеше да издържи. Макс влезе в крачка с шефа си.

— Оставих ги там с вода, която ще им стигне за една седмица. Ще накарам Ленг да се свърже с Интерпол. Могат да се координират с намибийските власти, за да ги приберат и да ги върнат в Швейцария, където да ги обвинят в отвличане, а Сюзън Донливи и в опит за убийство.

— Защо я доведе тук, а не я остави с другите?

Кабрило спря и се обърна към своя приятел.

— Защото НАС не можа да установи местонахождението на Сингър, а аз съм сигурен, че тя го знае. Пък и историята не е приключила още. Ни най-малко. Отвличането на Мерик беше само гамбит за онова, което е планирал. Тя и аз ще си поговорим дълго и изчерпателно.

Минута по-късно стигнаха до каютата му и продължиха да разговарят, докато Хуан сваляше мръсната си униформа. Хвърли обувките си в кошчето за боклук, но не преди да изсипе пясъка, който беше влязъл в едната през 44-калибровата дупка.

— Хубавото беше, че не ме заболя — подхвърли той небрежно. Свали бойния си крак и го остави настрана, като си напомни да го даде на екипа от Магическата работилница, за да презаредят пушката и да почистят мръсотията от задвижващите механизми на крака.

— Марк и Ерик звъннаха преди около час — каза Макс. Той седна на ръба на медната вана с джакузи, а Хуан се гмурна в облаците пара, които се вдигаха от душ-кабината. — Покрили са район с големина около хиляда и шестстотин квадратни километра, но не са открили никаква следа от оръжията на Самюъл-Макамбовата Конгоанска революционна армия!

— А ЦРУ? — провикна се Хуан, за да го чуе неговият приятел въпреки шума на водата, която плющеше по кожата му. — Някой от техните хора в Конго няма ли идея къде е Макамбо?

— Не. Този тип изглежда може да се разтваря във въздуха, когато си поиска.

— Той може да изчезне, но не и петстотинте му последователи. Как е организирал търсенето Мърф?

— Започнали са от пристана и са описвали все по-широки кръгове, като за всеки случай са надвишили обсега на радиопредавателчетата с повече от тридесет километра.

— Реката е граница между Република Конго и Демократична република Конго — отбеляза Хуан. — Стоят си на юг от границата, така ли?

— Като изключим почти еднаквите им имена, отношенията между двете държави са в пълна бъркотия. Да, останали са на юг от границата, защото не са получили разрешение да преминат в Република Конго.

— На какво да се обзаложим, че Макамбо е отнесъл оръжията на север?

— Възможно е — съгласи се Макс. — Ако северните съседи на Конго крият армията му, това обяснява защо никога не е бил залавян.

— Разполагаме само с още няколко часа, преди батериите на предавателчетата окончателно да паднат. — Хуан спря водата и отвори вратата. Вече беше чист, но не се чувстваше освежен. Макс му подаде дебела бразилска памучна хавлия. — Обади се на Марк и му кажи да направи всичко каквото трябва, за да пресече тази граница и прослуша района. Оръжията няма да са на повече от осемдесет или сто километра от реката. Сигурен съм.

— Ще му се обадя още сега — кимна Макс и се надигна от ваната.

Хуан се подстригваше толкова късо, че не му се налагаше да се вчесва. Сложи си дезодорант и реши, че ще изглежда по-опасен с тридесетчасова брада, затова остави бръснача на мястото му. Тъмните кръгове около очите и зачервените очни ябълки му придаваха доста демоничен вид. Обу черни панталони с много джобове и черна тениска. Звънна в Магическата работилница, за да пратят техник, който да вземе бойния му крак. По пътя към трюмовете на кораба се отби в камбуза, за да си вземе някакъв сандвич.

Линда Рос го чакаше пред един от корабните трюмове. В ръце държеше един малък джобен компютър, който получаваше сигнали от безжичния интернет на кораба.

— Как е нашата гостенка? — попита Хуан, когато я наближи.

— Виж сам. — Тя завъртя малкия уред към него така, че да може да вижда екрана. — Искам да те поздравя, че проведе успешно операцията по спасяването.

— Имах много помощници.

Сюзън Донливи беше вързана за дисекционна маска от неръждаема стомана в центъра на трюма, където предния ден Хуан беше сгъвал парашута си. Единствената светлина идваше от силна халогенна лампа и заливаше масата така, че Донливи да не може да вижда нищо наоколо. Картината на екрана на джобния компютър се предаваше от камера, монтирана точно над лампата.

Косата й беше на клечки от дългото време в пустинята без достатъчно вода за лична хигиена, а кожата на ръцете й бе осеяна с червени подутини от ухапванията на пясъчните бълхи. Кръвта се беше оттеглила от лицето й, оставяйки го бяло като маска, а долната й устна потрепваше. Челото й беше обляно в пот.

— Ако не беше вързана, щеше да си изгризе ноктите до кръв — отбеляза Линда.

— Готова ли си? — попита Хуан.

— Само да прегледам още няколко бележки. Отдавна не съм провеждала разпити.

— Както казва Макс, това е същото като да паднеш от колело. Щом веднъж се научиш, никога не го забравяш.

— Надявам се, че чувството му за хумор не го е подвело — каза Линда и спря компютърчето. — Хайде да вървим.

Хуан отвори вратата към трюма. Лъхна го силна горещина. Бяха включили термостата на тридесет и седем градуса. Подобно на светлината, и температурата беше част от техниката за разпит, която Линда беше избрала, за да пречупят Сюзън Донливи. Двамата влязоха безшумно в помещението и останаха извън кръга светлина.

Той трябваше да признае, че Сюзън заслужава висока оценка, защото не продума повече от минута.

— Кой е там? — попита тя накрая с малко налудничав тон.

Кабрило и Рос запазиха мълчание.

— Кой е там? — повтори Сюзън по-настоятелно. — Не може да ме държите така. Аз имам права!

Усетиха фината граница между паниката и страха. При разпити номерът беше, в това да не я пресичаш. Никога не позволявай на обекта да превръща страха си в гняв. Линда прецени момента много точно. Разбра, че Сюзън започва да се гневи по стиснатите челюсти и изпънатата кожа на лицето. Тя влезе в кръга от светлина миг преди Донливи да започне да крещи. Очите й се разшириха от учудване, когато видя, че при нея в трюма има друга жена.

— Госпожице Донливи, още отначало искам да разбереш, че тук нямаш никакви права. Намираш се на борда на кораб под иранско знаме и в международни води. Тук няма човек, който да те представлява по някакъв начин. Имаш само две възможности. Само две. Можеш да ми кажеш онова, което искам да науча, или ще те предам на професионалист по разпити.

— Кои сте вие? Нали сте наети да спасите Джефри Мерик? Е, сега вече е в ръцете ви, така че ме предайте на полицията или на когото и да е.

— Точно за това говорим — каза Линда. — Или ще ми кажеш къде е Даниъл Сингър в този момент и какво планира, или ще те предадем точно на когото и да е.

— Не знам къде е — бързо отговори Сюзън.

Прекалено бързо, отбеляза си Линда. После поклати глава, сякаш е разочарована.

— Надявах се, че ще проявиш по-голяма готовност за сътрудничество. Господин Смит, би ли се присъединил към нас? — Хуан излезе от мрака. — Това е господин Смит. Доскоро беше на служба в американското правителство и задачата му беше да изтръгва информация от терористи. Може би си чувала слуховете за това как САЩ местят затворници в страни с как да кажа… по-меки закони по отношение на мъченията. Той е човекът, когото използват, за да измъква информацията с всички възможни средства.

Устната на Сюзън Донливи отново се разтрепери, когато погледна към Хуан.

— Той изтръгна показания от някои от най-коравите мъже в света. Хора, воювали срещу руснаците в Афганистан цяло десетилетие, а след това и срещу нашата армия. Мъже, които са положили клетва, че по-скоро ще умрат, отколкото да се подчинят на неверник.

Хуан леко помилва рамото на Сюзън. Това беше интимен жест, по-скоро милувка на любовник, отколкото на палач, и тя се скова и опита да се дръпне, но каишите, с които беше вързана, не й разрешиха да мръдне повече от сантиметър-два. Заплахата от болка винаги беше много по-въздействаща, отколкото самата болка. Съзнанието на Сюзън вече произвеждаше образи, много по-ужасни, отколкото Линда и Кабрило биха могли да измислят. Те я оставиха да се измъчва сама.

Линда отново прояви отличното си чувство за подходящия момент. Сюзън полагаше усилия да овладее въображението си, да прогони картините, които си беше представила. Опитваше се да намери в себе си смелост да се изправи срещу онова, което щеше да се случи. Задачата на Линда беше да не й позволява да събере тави смелост.

— Нямам ни най-малка представа какво би сторил на жена — нежно каза Линда, — но знам, че не искам да съм тук и да го видя. — Тя се наведе толкова, че лицето й се оказа само на сантиметри от това на Сюзън, но същевременно внимаваше да не скрива Хуан. — Кажи ми това, което искам да науча, и нищо няма да ти се случи. Обещавам.

Хуан трябваше да положи доста усилия да не се усмихне, защото изведнъж Сюзън Донливи погледна Линда с такова доверие, че той разбра, че са получили всичко, което искаха, и дори много повече.

— Сюзън, къде е Даниъл Сингър? — прошепна Линда. — Кажи ми къде е.

Устата на Сюзън замърда, тя се опитваше да се пребори с чувството, че ще извърши предателство, като разкрие всичко, което знае. И тогава се изплю в лицето на Линда.

— Да ти го начукам, кучко! Никога няма да ти кажа!

Линда само избърса бузата си, но остана близо да Сюзън и продължи да й шепне:

— Искам да разбереш, че не искам да правя това. Наистина. Зная, че опазването на природата е нещо важно за теб. Може би дори си готова да умреш за тази кауза. Но нямаш ни най-малка представа какво те очаква. Изобщо не можеш да си представиш болката, която ще се наложи да изтърпиш.

Линда се изправи и махна на Хуан.

— Господин Смит, трябва да ти се извиня, че те накарах да дойдеш без инструменти. Помислих, че ще е по-склонна да ни сътрудничи. Ще ти помогна за бормашините и останалите уреди, от които имаш нужда, и после ще ви оставя сами. — Тя погледна отново Сюзън. — Нали схващаш, че след днешния ден ще се стряскаш всеки път, когато се погледнеш в огледалото.

— Няма нищо, което да не съм готова да пожертвам за Дан Сингър — предизвикателно каза Сюзън.

— Задай си този въпрос по малко по-различен начин: какво е готов той да пожертва за теб?

— Тук не става дума за мен, а за опазването на планетата.

Линда се огледа в тъмното помещение, сякаш търсеше нещо.

— Сюзън, не виждам други хора тук, така че определено става дума за теб. Сега Сингър е на сигурно място, а ти си завързана за масата. Помисли си за това. А след това се запитай колко дълго ще живееш с последиците от днешния си избор. Чакат те години в затвора. Можеш да ги отлежиш в намибийска килия или в хубав уютен затвор в Европа с течаща вода и нар, който не бъка от бълхи. Още не сме решили на кого да те предадем.

— Ако ме нараните, ще се погрижа да си платите — почти изплю думите Сюзън.

Линда вдигна вежди.

— Моля? Ще ни накараш да си платим? — Тя се изкиска. — Нямаш ни най-малка представа кои сме. Е, тогава как ще ни накараш да си платим? Ние те притежаваме телом и духом. Можем да направим с теб, каквото си поискаме, и то напълно безнаказано. Ти вече нямаш свободна воля. Отнехме ти я в мига, щом те заловихме, и колкото по-бързо разбереш това, толкова по-скоро всичко ще свърши.

Сюзън Донливи нямаше какво да отговори.

— Какво ще кажеш за следното? Разкажи ми какви са плановете на Дан Сингър и аз ще се погрижа да бъдеш предадена на швейцарските власти като съучастник в отвличане. Ще убедя Джеф Мерик да забрави за опита за убийство. — Досега Линда размахваше тоягата, но сега вече беше време да покаже и морковчето. — Дори няма нужда да ми казваш къде е. Разбра ли? Просто очертай пред мен какви са намеренията му и животът ти ще стане много по-лесен.

Линда наподоби с длани разминаващи се везни и продължи:

— Две или три години в швейцарски затвор или десетилетие в зандан от Третия свят. Хайде, Сюзън, погрижи се да имаш по-лесен живот. Кажи ми какви са плановете му.

Част от техниката на Линда беше да продължи да изтъква колко лесно може да се уреди всичко, как Сюзън само ще спечели и нищо няма да загуби, ако проговори. Ако Хуан не държеше да получи информацията възможно най-бързо, тя щеше да избере друг въпрос. Въпрос, който просто щеше да поддържа разговора. Въпреки това имаше някакъв напредък. Предизвикателството, което правеше Сюзън доста решителна, сега отстъпваше място на несигурност.

— Никой няма да разбере — настоя Линда. — Кажи ми какво ще направи. Предполагам, че ще е нещо показно, нещо, което иска Мерик да види. Така ли е, Сюзън? Само кимни с глава, ако съм права.

Главата на младата жена остана неподвижна, но очите й лекичко трепнаха.

— Е, видя ли, че не беше толкова трудно — изгука Линда, сякаш мъмреше дете, което най-сетне си е взело лекарството. — Какво ли е това показно нещо? Знаем, че е свързано със затоплянето на течението Бенгуела.

По лицето на Сюзън се изписа ужас, а устата й остана отворена.

— Точно така. Открихме вълновите генератори и подводните нагреватели. Част от плана на Сингър вече е разкрита, но това не е толкова интересно. Най-важното сега е да ми разкажеш останалото.

Когато Сюзън не отговори, Линда вдигна ръце.

— Това си е чисто губене на време! Аз се опитвам да ти направя услуга, а ти даже не ми отговаряш. Добре, щом не искаш да се разберем човешки, така да бъде. Господин Смит! — След като го повика, Линда тръгна да излиза от трюма, а Хуан я следваше плътно. Той затвори вратата на трюма и заключи.

— По дяволите, доста си страшна! — отбеляза Хуан.

Линда проверяваше картината от камерата на джобния компютър и не вдигна глава, когато каза:

— Очевидно недостатъчно. Мислех, че ще се огъне.

— Какво прави?

— Опитва се да не се напикае.

— Значи ще я оставим да чака?

— Ще се върна при нея след половин час — каза Линда. — Така ще има достатъчно време, за да обмисли какво я чака.

— А ако и тогава не иска да говори?

— Щом не разполагам с достатъчно време, за да я обработя да омекне, нямам друг избор, освен да използвам опиати. Мразя този метод, защото лесно може да накара обекта да ти каже всичко друго, но не и истината. — Линда погледна отново екрана. — От друга страна… — Тя вдигна ръка и взе да свива пръстите си един след друг, сякаш отброяваше време. Когато и последният пръст легна в дланта й, Сюзън Донливи започна да пищи зад затворената врата.

— Върнете се! Моля! Ще ви кажа какво ще се опита да направи!

Сянка мина по лицето на Линда. Вместо да е доволна от добре свършената работа, тя изглеждаше тъжна.

— Какво има? — попита Хуан.

— Нищо.

— Кажи ми. Какъв е проблемът?

Тя вдигна очи към него.

— Мразя да върша това. Да пречупвам хората. Да ги лъжа, за да науча, каквото ми трябва. Това ме кара да се чувствам… опустошена. Влизам в чуждо съзнание, за да измъкна информация, и накрая научавам всичко за тях: как мислят, какви са надеждите и мечтите им, всяка тайна, която са смятали, че никога няма да разкрият. След няколко часа аз ще знам повече за Сюзън Донливи от когото и да било на този свят. Но тази информация няма да е споделена, а открадната. Хуан, мразя да го правя.

— Нямах представа — нежно каза той. — Ако знаех, нямаше да те карам.

— Затова не ти казах. Ти ме нае, защото имам опит и умения, които никой друг от екипажа не притежава. Това, че мразя част от работата си, не значи, че не трябва да я върша.

Хуан леко я стисна за рамото.

— Ще се оправиш ли?

— Аха. Ще я оставя да вика още няколко минути и после ще вляза вътре. Когато свърша, ще те намеря. След това ще изпия няколко чаши вино в повече и ще се опитам да изкарам Сюзън Донливи от мислите си. Върви да си починеш. Изглеждаш ужасно.

— Това е най-доброто предложение за днешния ден.

Той се обърна да си върви, чудейки се колко жертви прави всеки от тях за Корпорацията. Винаги имаха ясното съзнание за физическите опасности, на които се излагаха, щом приемеха някоя мисия, но работата им имаше и скрити рискове. Да се сражаваш в сенките означава, че задоволството от твоите действия трябва да идва отвътре. Такива хора не бяха войници, които могат просто да кажат, че са изпълнявали заповеди. Всеки сам беше избрал да бъде тук и да прави необходимото, за да гарантира свободата на обществото дори ако се наложи да действа извън общоприетите рамки.

Хуан лично беше изпитвал това бреме, и то неведнъж. Корпорацията редовно пренебрегваше международното право, за да постигне успех, но имаше и други тъмни области, които го караха да се чувства твърде неудобно.

Докато крачеше към каютата, си даде сметка, че няма друг избор. Докато беше в ЦРУ, враговете до голяма степен играеха по правилата. Но когато да блъснеш самолет в небостъргач стана законен начин да атакуваш своя враг, правилникът изхвръкна през прозореца. Войните вече не се водеха между армиите на бойното поле. Сраженията ставаха в тунелите на метрото, дискотеките и пазарните площади. В днешния свят всеки и всичко се превърна в законна мишена.

Той стигна до луксозната си каюта и дръпна пердетата, за да закрие илюминаторите. Сега, когато леглото му беше само на няколко метра, умората се стовари върху му с пълна сила и той залитна. Съблече се и се пъхна между хладните завивки.

Въпреки изтощението още дълго не можа да заспи.