Брегът на скелетите

15.

Веднага щом пристанищният лоцман се спусна по въжената стълба до очакващия го катер, Макс Хенли и Линда Рос взеха тайния асансьор от мостика до командния център. Разликата беше като между автомобилно гробище и контролния център на НАСА. Двамата бяха изиграли ролите на капитан и кормчия за пред южноафриканския лоцман, но сега Макс беше в почивка. Вахтата беше на Линда.

— В каютата ли се връщаш? — попита тя, докато се настаняваше зад командния пулт и си слагаше слушалките на главата.

— Не — кисело отговори Макс. — Д-р Хъксли все още се безпокои за кръвното ми, затова ще идем заедно в спортната зала. Тя възнамерява да ме запознае със силовата йога, каквото и да значи това.

Линда се изкиска.

— О, как бих искала да гледам.

— Ако се опита да ме свие като геврек, ще кажа на Хуан да потърси нов главен корабен лекар.

— Това ще ти подейства добре. Пречиства аурата и всичко останало.

— Моята аура си е наред — каза той с обичайната си добродушна грубост и пое към каютата си.

Дежурството беше спокойно, докато се отдалечаваха от морските пътища и започнаха да набират скорост. На север от тях неочаквано тръгна да се оформя буря, но тя вероятно щеше да отмине на запад по времето, когато късно утре щяха да пристигнат в Свакопмунд. Линда използва часовете на бездействие, за да се запознае с плана за предстоящото нападение срещу Дяволския оазис, разработен от Еди и Линк.

— Линда — повика я Хали Касим от комуникационния център, — току-що попаднах на нещо в телеграфните агенции. Направо няма да повярваш. Изпращам ти го.

Тя прочете новината и незабавно изпрати съобщение до Макс да дойде в командния център. Той пристигна минута по-късно от машинното, където правеше ненужна проверка. Упражненията по йога го бяха измъчили: походката му бе видимо затруднена, защото мускулите му не бяха свикнали на толкова натоварване.

— Викала си ме?

Ланда завъртя плоския дисплей така, че Макс да прочете новината сам. Напрежението в помещението се беше покачило, сякаш между двамата е протекъл ток.

— Някой ще бъде ли така добър да ми каже какво е станало? — попита Ерик Стоун от мястото на кормчията.

— Бенджамин Исака е бил обвинен в заговор за преврат — отговори Линда. — Преди два часа са го арестували.

— Исака. Защо ми звучи познато?

Сега му отговори Макс:

— Той беше нашата връзка в правителството за оръжейната сделка в Конго.

— О, боже, това хич не е хубаво — възкликна Марк Мърфи. Макар че сега нямаше нужда от хора на командния пункт за оръжейните системи на „Орегон“, той заставаше там винаги, когато старшите служители бяха дежурни.

— Хали, споменава ли се нещо за оръжията, които доставихме? — попита Линда. Не я беше грижа за правната политика на Конго, но Корпорацията носеше отговорност за тези оръжия.

— Съжалявам, но не проверих. Новината дойде само преди минутка от Асошиейтед Прес.

Линда погледна към Макс.

— Какво мислиш?

— Съгласен съм с господин Мърфи. Това може да се окаже катастрофа. Ако Исака е съобщил на бунтовниците за радиопредавателите и те са ги обезвредили, ние току-що предоставихме петстотин автомата и десетки ерпегета на една от най-опасните бандитски групировки в Африка.

— Не мога да намеря нищо за конфискувани оръжия — обади се Хали. — Новината е съвсем прясна, затова може би по-късно ще се чуе нещо и за тях.

— Недей да разчиташ на това. — Макс държеше лулата си в ръка и потупваше зъбите си с мундщука й. — Исака сигурно им е казал. Хали, има ли някакъв начин да проверим сигналите от предавателите в оръжията?

Американецът от ливански произход се смръщи.

— Не мисля. Техният обсег на действие е много ограничен. Идеята беше части на конгоанската армия да проследят оръжията до лагера на бунтовниците. За целта трябваше да използват преносими детектори, които могат да приемат сигналите от предавателчетата. Те трябваше да предават сигнала си само няколко километра.

— Значи са ни прецакали — подхвърли Линда, а момичешкият й глас прозвуча остро от гняв. — Тези пушкала може да са къде ли не, а ние няма как да ги открием.

— Човек трябва да вярва — подхвърли Мърф с широка усмивка.

Тя се обърна към него.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма ли да престанете да подценявате уменията на председателя? Преди да продадем оръжията, той помоли мен и главния оръжейник да заменим предавателчетата, които получихме от ЦРУ, с произведените от мен. Техният обсег е почти сто и шейсет километра.

— Проблемът не е в обсега — обясни Хали. — Исака знаеше къде в оръжията са скрити предавателите. Той трябва да е казал на бунтовниците и те са обезвредили както тези на ЦРУ, така и нашите.

Усмивката на Марк стана още по-широка:

— Тези от ЦРУ бяха скрити в прикладите на автоматите и в ръкохватките на ерпегетата. Аз монтирах нашите в ложата на автоматите и измених малко шарнирите за ремъците на гранатометите, за да мога да ги скрия там.

— О, ти си направо безценен! — каза Линда с искрено възхищение. — Щом намерят предавателите на ЦРУ, няма да търсят повече. Така че нашите са си още на място.

— И ако ми разрешите, предават на друга честота. — Марк кръстоса ръце на гърдите й се разположи по-удобно на стола си.

— Защо Хуан не ни каза това? — попита Макс.

— Защото вероятно си е мислил, че решението му граничи по-скоро с параноя, отколкото с предпазливост — обясни Мърф. — Не го е споменал, защото е смятал, че нашите предаватели вероятно ще са излишни.

— На какво разстояние трябва да сме, за да можем да уловим сигналите им? — попита Линда.

— На около сто и шейсет километра.

— Това означава, че пак ще търсим игла в купа сено, ако нямаме поне малка представа накъде са тръгнали бунтовниците.

Самодоволното изражение на Марк изчезна.

— Всъщност има още един проблем. За да осигуря такъв обсег на предавателите, трябваше да пожертвам малко от живота на батериите. Те ще се изтощят след още четиридесет и осем до седемдесет и два часа. След този срок просто няма начин да ги открием.

Линда погледна към Макс Хенли.

— Решението да открием оръжията трябва да бъде взето от Хуан.

— Съгласен съм — кимна Макс, — но и двамата знаем, че той ще иска да ги намерим и да вдигнем под тревога конгоанската армия, за да ги прибере.

— По мое мнение имаме две възможности — каза Линда.

— Задръж — прекъсна я Макс. — Хали, звънни на председателя по сателитния телефон. Добре, две възможности?

— Едната е да се върнем и от Кейптаун да изпратим в Конго екип с нужната за откриване на сигналите апаратура. Марк, нали детекторите са преносими?

— Приемателят не е по-голям от радиокасетофон — обясни техническият гений.

Обикновено някой щеше да подхвърли закачка за размерите на радиокасетофона, който той слушаше, когато превръщаше част от товарната палуба на „Орегон“ в импровизиран терен за скейтборд с всичките му рампи, скокове и половин тръба за виражи, приспособена от половин стар корабен димоход. Но сега всички мълчаха.

Макс поклати глава.

— Връщането обратно в Кейптаун ще ни отнеме пет часа плюс още няколко, докато се разправяме с пристанищните власти, плюс други пет, за да се върнем отново тук.

— Можем да продължим напред и да изпратим екипа от Намибия. Тайни е уредил десантният самолет да ни чака в Свакопмунд. Ще прехвърли и от реактивните за освободения Джефри Мерик. Можем да ги закараме с хеликоптер на летището, а Тайни да ги откара до Конго и да се върне навреме за нападението.

— Не мога да се свържа с председателя чрез сателитния телефон — докладва Хали на групата.

— Опита ли чрез радиостанцията на спасителната лодка?

— Също не става.

— По дяволите. — За разлика от Кабрило той не можеше да мисли по няколко сценария едновременно и инстинктивно да избере най-подходящия. Хенли просто беше по-разсъдъчен тип.

— Колко време смяташ, че ще спестим на екипа за издирване, ако обърнем още сега?

— Около дванадесет часа.

— По-малко — обади се Марк, който се беше вторачил в екрана на компютъра си. — Точно проверявам полетите между Кейптаун и Киншаса. Няма голям избор.

— Значи ще трябва да наемем самолет.

— Точно това проверявам — каза Ерик Стоун. — Открих само една фирма в Кейптаун, която има реактивен самолет. Чакайте малко. Не, на сайта им има съобщение, че и двата им лиърджета са заземени. — Той вдигна очи към колегите си. — Ако това може да ви утеши, извиняват се за неудобството.

— Значи говорим за икономия от около осем часа — заключи Макс.

— А на нас това ще ни струва дванадесет и ще отложи спасителната акция с още цял един ден. Добре. Ето нашия отговор. Продължаваме на север — Макс се обърна към Хали. — Не спирай да звъниш на Хуан. Опитвай на всеки пет минути и щом се свържеш, веднага ми кажи.

— Слушам, господин Хенли.

На Макс не му хареса, че Хуан не вдигаше телефона. Той знаеше колко малко им остава до началото на нападението срещу Дяволския оазис и нямаше начин да не носи сателитния си телефон. Освен това председателят беше маниак на тема комуникации.

Причините да не могат да се свържат с него можеха да бъдат стотици, но на Хенли не му се нравеше нито една.