Брегът на скелетите

11.

На Кабрило не му остана време да вземе душ и едва успя да смени спортния си екип и да се качи на мостика на „Орегон“, преди Слоун и нейните хора да бъдат доведени от Франк Линкълн. Той бързо се огледа, когато чу гласовете им да приближават по външните стълби. Мостикът се намираше в обичайното си състояние на отчаяние и занемареност. Никоя от високотехнологичните им играчки не се търкаляше наоколо, за да издаде истинската същност на техния плавателен съд. Еди Сенг отново се правеше на кормчия. В овехтял работен комбинезон и с бейзболно кепе на главата, той стоеше спокойно зад стария щурвал. Сред служителите, които получаваха заплата от Корпорацията, той беше вероятно най-грижливият плановик, за когото нито една подробност не беше твърде незначителна. Ако нравът му не процъфтяваше само при опасности, той щеше да стане велик счетоводител. Хуан забеляза, че Еди е избутал ръчките на корабния телеграф на „Стоп машини“ и дори е заменил неизползваните карти с други, които показваха крайбрежието на Югозападна Африка.

Почука с пръст по една от тях — избеляла и покрита с петна.

— Чудесна подробност.

— Сигурен бях, че ще ти хареса.

Хуан не се беше замислял, как ли ще изглежда Слоун Макинтайър до мига, когато влезе през вратата. Медночервената й коса, преплетена джунгла от многото вятър и слънце й придаваше необуздан вид. Устата й беше малко по-голяма, а носът по-дълъг от стандартните, но тя имаше толкова открито изражение, че тези дребни несъвършенства бяха почти незабележими. На гърдите й се полюшваха слънчеви очила и той видя, че очите й не са зелени като на червенокосите в любовните романи, а леко раздалечени и сиви. Беше леко пълничка и тялото й имаше повече извивки, отколкото маса, но долната страна на ръцете й беше стегната, което наведе Хуан на мисълта, че вероятно е плувкиня.

С нея имаше двама мъже. Един намибиец, за когото Кабрило предположи, че е собственикът на „Пенгуин“, и бял мъж с изхвръкнала адамова ябълка и кисело изражение. Хуан не можеше да си представи какво би накарало привлекателна жена като Слоун да се окаже в неговата компания. По езика на телата им прочете, че Слоун командва, а нейният партньор й е много ядосан.

Кабрило пристъпи напред и протегна ръка:

— Хуан Кабрило, капитан на „Орегон“. Добре дошли на борда.

— Слоун Макинтайър. — Ръкостискането й беше уверено и здраво, а погледът — спокоен. Хуан не видя никакви следи от страха, който трябва да е изпитвала, докато ги обстрелваха. — Това са Тони Риардън и Джъстис Уленга, капитан на „Пенгуин“.

— Как сте? — Риардън изненада Хуан с чистия си британски акцент.

— По външния ви вид личи, че нямате нужда от медицинска помощ. Прав ли съм?

— Да — отговори Слоун. — Всички сме добре, но ви благодаря за вниманието.

— Добре, облекчен съм — каза Хуан и това беше самата истина. — Щях да ви заведа в моята каюта, за да си поприказваме за случилото се тук, но тя е малко разхвърляна. Да слезем в камбуза. Мисля, че мога да накарам готвача да ни спретне нещо за ядене — и помоли Линк да го намери.

Истината беше, че капитанската кабина, която Кабрило използваше за посрещане на инспектори и други пристанищни служители, които се качваха на борда, приличаше на опустошена от буря, за да кара посетителите да си тръгват колкото може по-бързо от кораба. Стените и мокетите бяха изкуствено просмукани с миризма на евтини цигари, която можеше да накара и заклет пушач да закопнее за чист въздух. Няколкото картини с весели клоуни, тъжно вторачени в посетителите, ги караха да се чувстват крайно неловко, каквато и беше целта. Мястото просто не беше подходящо за разговор. Горният камбуз и трапезарията до него не бяха оборудвани по последната дума на техниката, но все пак бяха доста чисти.

Хуан ги поведе надолу по едно вътрешно стълбище, застлано с напукан балатум, й ги предупреди за перилото, което нарочно държаха разхлабено. Въведе ги в трапезарията и запали осветлението само от едната страна. С другия ключ се пускаха няколко лампи, които щяха да примигват и да издават досадно бръмчене. Повечето митнически инспектори предпочитаха да преглеждат манифестите, седнали на пода на мостика, но не и в трапезарията. В просторното помещение имаше четири различни маси, а от шестнадесетте стола само два имаха известна далечна прилика помежду си. Стените бяха боядисани в цвят, който Хуан наричаше „съветско зелено“ — матова отсянка на ментовозеленото, което безотказно предизвикваше депресия.

Две палуби по-надолу се намираше истинската трапезария на „Орегон“, елегантно място за хранене като в петзвезден ресторант.

Хуан им посочи къде да седнат, разполагайки ги така, че да са с лица към скритата в една картина камера. Линда Рос и Макс Хенли бяха в командния център, за да наблюдават разговора. Ако имаха въпроси, които искаха Хуан да зададе, Морис, стюардът, щеше да му ги предаде.

Кабрило седна начело на масата, огледа гостите си и най-накрая спря очите си на Слоун Макинтайър. Тя отвърна на вторачения му поглед, без да мигне, и на него му се стори, че забелязва бледа усмивка в ъгълчетата на устата й. След преживяното от нея Хуан очакваше да види страх или гняв, но тя изглеждаше развеселена от премеждието. За разлика от Риардън, който очевидно беше разтърсен, и капитана на „Пенгуин“, който бе замислен и най-вероятно се надяваше, че Хуан няма да съобщи на властите.

— И така, защо не ми кажете кои бяха тези хора и защо искаха да ви убият? — Слоун се наведе напред и точно щеше да отвори уста, когато Хуан добави: — И не забравяйте, че чух какво ви каза мъжът по станцията. Снощи са ви предупредили.

Тя се облегна на стола и очевидно започна да премисля отговора си.

— За бога, просто му кажи — издърдори Тони, когато тя не заговори веднага. — Сега вече няма значение.

Тя го стрелна с язвителен поглед, осъзнавайки, че ако не говори открито, Тони ще разкрие всичко на Кабрило. Въздъхна.

— Търсим кораб, който е потънал в тези води някъде около 1860 г.

— Нека предположа. И смятате, че на борда му има съкровище? — попита снизходително Хуан.

Слоун не остави сарказма му ненаказан.

— Да, толкова съм сигурна в това, че бях готова да заложа живота ни. А някой друг изглежда смята, че заради това си заслужава да ме убие.

— Право в целта. — Хуан погледна от Слоун към Риардън. Двамата нямаха вид на търсачи на съкровища, но това беше треска, която всеки можеше да прихване. — Вие двамата как се свързахте?

— В един интернет чат, посветен на изгубени съкровища — отговори Слоун. — От миналата година планираме и пестим за това пътуване.

— Разкажи ми какво се случи снощи.

— Излязох да вечерям сама и когато се връщах пеша към хотела, започнаха да ме преследват двама мъже. Аз побягнах и те ме подгониха. Тогава единият стреля по мен. Успях да стигна до хотела, в него имаше много хора и те ме оставиха. Единият се провикна, че изстрелът е предупреждение и трябва да напусна Намибия.

— И ти ги разпозна на яхтата?

— Да, двамата с автоматите.

— Кой знаеше, че сте в Намибия?

— Какво имаш предвид? Приятелите у дома и така нататък?

— Не, искам да кажа, кой знаеше какво правите тук? Разговаряхте ли с някого за вашия проект?

— Ние разпитахме много местни рибари — намеси се Тони.

Слоун му отряза думата.

— Идеята беше да претърсваме райони, в които рибарите губят мрежи. Тук дъното на океана всъщност е продължение на пустинята, затова реших, че всичко, което би могло да закачи мрежа, трябва да е дело на човешките ръце, тоест корабни останки.

— Не е задължително — каза Хуан.

— Вече го знаем — в гласа на Слоун се усетиха нотки на отчаяние от поражението. — Прелетяхме над цял куп възможни места и нищо не открихме с метал-детектора.

— Това не ме изненадва. Теченията са имали на разположение няколко милиона години, за да издълбаят скалите по дъното така, че мрежите да се закачат в тях — подхвърли Хуан и Слоун кимна в съгласие. — Значи сте разговаряли с рибарите. А с някого другиго?

Устата й се нацупи, когато му отговори:

— С Лука. Той работи като водач, но не му обръщах много внимание. И с южноафриканеца, който пилотираше хеликоптера. Казва се Петер Де Вит. Но никой не знаеше защо питаме за мрежите и никога не сме казвали на Петер или Лука какъв кораб търсим.

— Не забравяй Папа Хайнрик и неговите великански метални змии — язвително подхвърли Тони. Опитваше се да унижи допълнително Слоун.

Едната вежда на Хуан се вдигна нагоре.

— Великански змии?

— Това нищо не значи — отговори Слоун. — Просто история, която чухме от един луд стар рибар.

На вратата тихичко се почука. Показа се Морис с пластмасова табла в ръце. Хуан трябваше да потисне усмивката си, когато забеляза отвратеното изражение по лицето на главния стюард.

Морис беше придирчив. Човек, който се бръсне два пъти дневно, лъска обувките си всяка заран и веднага сменя ризата си, ако забележи й най-малкото петънце. Той се чувстваше у дома си в разкошните помещения на „Орегон“, но ако се наложеше да се движи из предназначените за външни хора негови части, добиваше вид на мюсюлманин, който трябва да влезе в свинарник.

От уважение към театъра, който разиграваха пред своите гости, той беше свалил сакото и вратовръзката и дори бе навил ръкавите на ризата си. Въпреки че Хуан разполагаше с пълно досие за всеки член на Корпорацията, единствената информация, до която никога не бе успял да се добере, беше възрастта на Морис. Предположенията се движеха от шестдесет и две до осемдесет. Въпреки това той носеше таблата с една ръка толкова сигурно, сякаш е вързана за някой от корабните кранове, и сервираше, без да разлее и капка.

— Зелен чай — обяви той, а английският му акцент привлече вниманието на Тони. — Китайски пелмени на пара, пържени пелмени, пържени кнедли с пилешко. — Той измъкна сгънат лист хартия от престилката си и го подаде на Хуан. — Мистър Хенли ме помоли да ти предам това.

Хуан го разгъна, докато Морис подреждаше чиниите, салфетките и приборите, които не си подхождаха, но поне покривката беше чиста.

Макс беше написал: „Тя лъже като за световно“.

Хуан погледна към скритата камера.

— Това е очевидно.

— Кое е очевидно? — попита Слоун, след като отпи глътка чай и кимна одобрително.

— Какво? А, да. Моят първи помощник ми напомня, че колкото по-дълго се бавим тук, толкова по-късно ще пристигнем в следващото по план пристанище.

— Къде е това, ако смея да попитам?

— Благодаря, Морис. Това е всичко. — Стюардът се поклони и Кабрило отговори на въпроса на Слоун: — Кейптаун. Превозваме дървен материал от Бразилия за Япония, но ще вземем няколко контейнера от Кейптаун, предназначени за Мумбай.

— Това наистина е кораб скитник, нали? — попита Слоун. По гласа й личеше, че е впечатлена. — Не мислех, че още ги има.

— Не много. Контейнеровозите поеха почти всичко, но има останали малцина като нас, които да обират трохите. — Той посочи към опърпаната трапезария. — За съжаление трохите стават все по-малки, затова не можем да инвестираме в „Орегон“. Страхувам се, че старчето постепенно се разпада около нас.

— Въпреки това — настоя Слоун — сигурно водите много романтичен живот.

Искреността, с която го каза, смая Хуан. Винаги беше смятал, че скитническото съществувание на кораб, който се носи от пристанище на пристанище и живее от днес за утре, не е колелце от индустрията, в която се превърна морският транспорт, а наистина романтична идея. Един живот без бързане, който си беше отишъл завинаги. Той се усмихна и я поздрави с чашата чай.

— Да, понякога е романтичен.

Топлотата на усмивката, с която тя го дари, му подсказа, че бяха споделили нещо много лично.

Той се стегна, за да продължи разговора.

— Капитан Уленга, знаете ли нещо за железни змии?

— Не, капитане — отговори намибиецът и докосна слепоочието си. — Папа Хайнрик не е наред в главата. А когато докопа бутилка, направо бягай.

Хуан отново насочи вниманието си към Слоун.

— Как се казва корабът, който търсите?

Беше очевидно, че тя не желае да му каже, затова я остави на мира.

— Няма значение. Не се интересувам от потънали съкровища — изкикоти се той. — Нито от великански метални змии. Натам ли се бяхте запътили днес? Към мястото, където този Хайнрик е видял змиите?

Дори Слоун изглежда осъзна колко смешна изглежда в очите на Кабрило и леко се изчерви.

— Това беше единствената следа, която ни остана. Реших, че щом сме стигнали толкова далече, можем да отидем докрай. Сега звучи малко тъпо.

— Малко глупаво, а? — закачи я Хуан.

Линк почука на рамката на вратата към трапезарията.

— Капитане, чиста е.

— Благодаря, мистър Линкълн. — За всеки случай беше помолил Линк да претърси „Пенгуин“ за контрабанда като наркотици или оръжия. — Капитан Уленга, можеш ли да ми кажеш нещо за яхтата, която ви нападна?

— Виждал съм я няколко пъти в Уолвис. От година или две идва всеки месец. Мисля, че е от Южна Африка, защото само там хората могат да си позволят подобна лодка.

— Никога не си разговарял с някого от екипажа или хора, които са го познавали?

— Не, господине. Те влизат, зареждат и отново отплават.

Хуан се отпусна удобно на стола и опря едната си ръка на облегалката на съседния. Опита се да свърже фактите и да стигне до някакво правдоподобно обяснение, но нищо не пасваше. Беше сигурен, че Слоун е пропуснала важни части от историята, затова той нямаше да може да подреди пъзела и трябваше да реши докъде иска да стигне. Спасяването на Джефри Мерик си оставаше техен основен приоритет, а на този фронт си имаха достатъчно затруднения, за да прибавят и тези на Слоун Макинтайър. Въпреки това нещо не го оставяше на мира.

Внезапно се обади Тони Риардън:

— Казахме всичко, което знаем, капитан Кабрило. Наистина бих искал да сляза от кораба ти. Чака ни дълъг път до брега.

— Да — измърмори разсеяно Хуан и се съсредоточи отново. — Да, разбира се, господин Риардън. Обаче не мога да проумея защо са ви нападнали. Възможно е тук наоколо да има изгубен кораб, натоварен със съкровище, и може би сте се приближили твърде много до нечия вече започнала операция. Ако работят без правителствено разрешение, нищо чудно, че са се решили на насилие. — Той погледна втренчено Тони и Слоун. — В такъв случай съветвам и двама ви да напуснете колкото може по-бързо Намибия. Затънали сте до гуша.

Риардън кимна, когато чу съвета, но Слоун явно се готвеше да го пренебрегне. Хуан не каза нищо. Това не беше негова грижа.

— Мистър Линкълн — провикна се той, — би ли изпратил нашите гости до тяхната лодка? Ако имат нужда от гориво, погрижи се да го получат.

— Слушам, капитане.

Гостите станаха на крака и се подредиха в редица. Хуан се наведе през масата и стисна ръцете на Джъстис Уленга и Тони Риардън. Когато Слоун пъхна ръка в неговата, тя го дръпна лекичко напред и каза:

— Мога ли да говоря с теб насаме?

— Разбира се — Кабрило погледна към Линк. — Отведи ги до „Пенгуин“. Аз лично ще изпратя госпожица Макинтайър.

Двамата седнаха отново на местата си веднага щом групата напусна помещението. Слоун го изучаваше така, както бижутерът оглежда диамант, който се готви да шлифова, търсейки и най-малкия дефект, за да не съсипе скъпоценния камък. Накрая изглежда стигна до някакво решение, наведе се към него и постави ръце на масата.

— Мисля, че си измамник.

Хуан потисна кикота си.

— Моля? — заекна той най-накрая.

— Ти. Този кораб. Екипажът. Нищо от тези неща не е това, което изглежда.

Кабрило се насили да запази спокойно изражение и да не пребледнее. В годините, откакто беше основал Корпорацията и заплавал на няколкото кораба, всеки от които носеше името „Орегон“, никой не си бе и помислял, че те са нещо различно от това, което изглеждат. Бяха посрещали представители на пристанищните власти, всякакви инспектори, дори и канален лоцман, когато прекосяваха Панамския канал, но никой никога не бе показал и най-малко подозрение към кораба или екипажа.

Тя не знае, помисли си той. Просто опитва. Трябваше да признае пред себе си, че не бяха приложили всички номера, които разиграваха, когато бяха в пристанище или им предстоеше проверка. Но нямаше начин необучен човек, прекарал тридесет минути на кораба, да прозре внимателно обмислената заблуда. Сърцето му се успокои, когато стигна до този извод.

— Би ли си направила труда да обясниш? — попита той небрежно.

— Първо, дребните неща. Твоят кормчия носи точно същия „Ролекс“, какъвто имаше баща ми. Часовник за две хиляди долара. Прекалено скъп, ако твоите хора са толкова бедни, колкото твърдиш.

— Фалшификат — отговори Хуан.

— Фалшификат не би изкарал и пет минути в соления въздух. Знам това, защото аз самата имах такъв, когато бях на петнайсет и работех на риболовната лодка на татко, след като той се пенсионира от търговския флот.

Добре, каза си Хуан, не е напълно невежа.

— Може би часовникът е истински и го е купил от укривател на крадени вещи. Трябва да го попиташ.

— Това е възможно — съгласи се Слоун. — А стюардът? През последните пет години работих в Лондон и мога да различа английската кройка веднага щом я видя. Като почнем от официалните му обувки марка „Чърч“, шитите по поръчка панталони и ръчно изработената риза, Морис носи дрешки за около четири хиляди долара. Съмнявам се, че ги е купил от укривател на крадени вещи.

Хуан се изкиска при мисълта как Морис ще облече нещо втора употреба.

— Той наистина е по-богат и от Крез, но е… как го казват англичаните… смахнат. Черната овца на старо богато семейство, той обикаля света, откакто е пълнолетен и е получил наследството си. Миналата година, когато бяхме в Момбаса, дойде при мен, попита дали не търсим стюард и обясни, че няма нужда да му плащаме. Как бих могъл да му откажа?

— Правилно — проточи Слоун.

— Това е самата истина. Честна дума.

— Добре, да оставим това засега. А какво ще кажеш за теб и господин Линкълн? Няма много американци, които работят на кораб, защото азиатците вършат същата работа за много по-малко пари. Ако фирмата, която притежава този съд, е толкова зле, колкото твърдиш, екипажът щеше да се състои от пакистанци или индонезийци. — Хуан понечи да отговори, но тя го прекъсна. — Нека се опитам да отгатна, ти също работиш за жълти стотинки, нали?

— Госпожице Макинтайър, дюшекът ми не е натъпкан с пари.

— Обзалагам се, че е така. — Тя прокара ръка през косата си. — Това са дребните неща, които бях сигурна, че няма да можеш да обясниш. А има и още нещо. Когато за пръв път видях кораба, от комина му не излизаше пушек.

Опа, помисли си Хуан, щом се сети, че инженерът бе забравил да пусне димогенератора, когато „Пенгуин“ се появи на хоризонта. Тогава Хуан реши, че това не е значителен пропуск, но сега се сблъска с неприятни последици.

— Първо си помислих, че корабът е напуснат, но после видях, че се движите. Няколко минути по-късно от комина започва да излиза пушек, и то доста. Интересното е, че количеството беше все същото и когато се движехте с двадесет възела към нас, и когато бях на мостика, а машинният телеграф сочеше „стоп машини“. А ако решим да обсъдим и вашата атака, няма начин кораб с тези размери да завие толкова бързо, освен ако не разполага с направляващи дюзи. А това е технология, разработена много по-късно от времето, когато е построен този кораб. Можеш ли да обясниш това?

— Любопитен съм защо те интересува — започна да увърта Хуан.

— Защото днес някой се опита да ме убие и искам да зная защо. Също така смятам, че ти можеш да ми помогнеш да разбера.

— Съжалявам, Слоун, но аз съм просто капитан на едно ръждясало корито, което скоро ще бъде нарязано за скрап. Не мога да ти помогна.

— Значи не отричаш казаното от мен.

— Не знам какво си видяла, но в „Орегон“ и неговия екипаж няма нищо особено.

Тя се изправи и безпогрешно се отправи към мястото, където беше монтирана малката камера. Бяха я скрили в рамката на снимка на индийска актриса, твърде популярна преди петнадесетина години. Слоун свали фотографията от стената, а камерата увисна на кабела и започна да се полюшва.

— А това какво е?

Този път Хуан наистина пребледня.

— Забелязах я, когато каза: „Това е очевидно“, след като получи бележката от Морис. Предположих, че в момента някой ни наблюдава. — Тя не изчака Хуан да отговори. — Капитан Кабрило, предлагам ти сделка. Ти ще престанеш да ме лъжеш и аз ще направя същото за теб. Дори ще започна първа. — Тя седна отново срещу него. — Тони и аз не се свързахме в интернет чат. Работим заедно в отдела по безопасност на „Де Беерс“ и наистина издирваме потънал кораб, който може да е натоварен с диаманти за милиард долара. Разбираш ли от диаманти?

— Знам само, че са редки, скъпи и ако подариш един на жена, за теб ще е по-добре, ако си искрен.

Това я накара да се усмихне.

— Две от три.

— Значи две от три, така ли? Зная, че са скъпи, че са редки и че сигурно непрекъснато ти ги подаряват. Ти си достатъчно привлекателна за това.

Усмивката й се превърна в тих смях.

— О, не. Те са скъпи и наистина трябва да си искрен, когато подариш един от тях на жена, но диамантите не са редки. Не се срещат толкова често, колкото полускъпоценните камъни, но не са и толкова редки, колкото си мислиш. Поддържат цените им изкуствено надути, защото една-единствена компания владее около деветдесет и пет процента от пазара. Тя контролира всички мини и може да определя каквато си иска цена. Всеки път, когато бъдат открити нови залежи, тя се появява, купува участъка и така премахва всякаква конкуренция. Картелът е толкова сплотен, че пред него онези от ОПЕК приличат на аматьори. Контролира се толкова строго, че шефовете му ще бъдат арестувани за нарушение на антимонополните закони на мига щом стъпят в САЩ.

Пускат камъни от хранилищата си много премерено, за да поддържат постоянно ценово равнище. Ако запасите намалеят, те увеличават производството, а когато се появи излишък от камъни, ги скътват в лондонските си трезори. Като имаш предвид всичко това, какво, мислиш, ще се случи, ако някога на пазара бъдат пуснати камъни на стойност един милиард долара?

— Цените ще паднат.

— А монополът ще бъде изгубен и цялата система ще рухне с гръм и трясък. И всички онези жени по света, които носят диамант на ръката си, изведнъж ще осъзнаят, че той не е най-добрият им приятел. А световната икономика ще се разклати, защото цените на златото и валутите също ще бъдат ударени.

По този въпрос Хуан имаше известни познания, защото само преди няколко месеца той и неговият екипаж бяха осуетили опит да се наводни пазара на злато.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отбеляза той.

— Ако корабът със съкровището съществува, за нашия отдел има два начина да реагира. Първо, да изчака някой друг да намери диамантите и веднага да ги изкупи. Очевидно това ще е много скъпо, затова предпочетохме да използваме втория начин.

— Да проверите дали слуховете за потъналото съкровище са верни и ако е така, да го намерите.

— Браво, право в целта! — Слоун докосна върха на носа си. — Аз първа събрах отделните късчета информация за историята на съкровището, затова ми дадоха да ръководя тази експедиция. Тони е мой помощник, но е напълно безполезен. Това е важно за мен и моята кариера. Ако успея да намеря камъните, вероятно ще ме направят вицепрезидент.

— Откъде са се взели диамантите? — попита Хуан, който искаше да види дали тя няма да се изпусне и да каже нещо повече.

— Историята е много любопитна. Били изкопани в мините в Кимбърли от племе, наречено хереро. Кралят на хереро знаел, че му предстои битка с германските окупатори, и решил, ако намери диаманти, дати използва, за да купи с тях английска защита. В продължение на около десетилетие неговите поданици работили в Кимбърли и когато договорите им изтичали, изнасяли тайно камъни за Херероленд. Щом пристигнели в Кимбърли, всички стари белези по телата им били отбелязвани на чертеж. В лагера някой техен съплеменник, който вече е намерил подходящ камък в мината, отварял старата рана и пъхвал камъка вътре. Когато след година дойдело време да си ходят, пазачите в лагера проверявали всички белези по чертежите, от постъпването на работниците в мината. Често отваряли пресните белези, за да проверят за скрити камъни, защото това била втората по популярност система за изнасяне на камъни след гълтането, което било прекратено с въвеждането на слабителните средства. Но никой не проверявал старите белези, включени в чертежа.

— Много хитро — отбеляза Хуан.

— Според това, което можах да открия, когато племето било обрано, то притежавало цели чували, пълни само с най-големите и чисти камъни.

— Обрано?

— От петима англичани. Единият бил още почти дете, но родителите му били мисионери в Херероленд. Възстанових цялата история от дневника на бащата, защото след обира той тръгнал да търси сина си. Дневникът всъщност е справочник за мъченията, на които е искал да подложи момчето, щом го хване. Няма да те отегчавам с подробности, но подрастващият Питър Смайт се свързал с авантюрист от старата школа, някой си Х. А. Райдър и трима други мъже. Като част от плана, по телеграфа те си поръчали парахода „Роув“ от Кейптаун да ги чака пред крайбрежието на онова, което тогава се наричало Германска югозападна Африка. Възнамерявали да прекосят Калахари и Пустинята Намиб на коне и да се срещнат с кораба.

— Предполагам, че нищо повече не се чуло за „Роув“?

— Той отплавал от Кейптаун веднага след получаването на телеграмата от Райдър и по-късно бил обявен за изчезнал в океана.

— Да приемем, че всичко това е вярно и не е мит като рудниците на цар Соломон. Кое те кара да мислиш, че корабът се намира в този район?

— Теглих права черта от запад, където диамантите са били откраднати, до крайбрежието. Те са се готвели да прекосят най-ужасния пустинен район на планетата и сигурно са поели по най-краткия път. Това определя мястото за срещата им с „Роув“ на около сто и дванадесет километра северно от Уолвис Бей.

Хуан откри пролука в нейната логика.

— Кой може да каже, че „Роув“ не е потънал, след като е плавал една седмица към Кейптаун? А какво ще кажеш, ако мъжете не са успели да стигнат до мястото на срещата и камъните лежат някъде в пустинята?

— Това са възраженията и на моя началник, когато му разказах тази история. На тях отговарям по следния начин: щом аз можах да открия всичко това, значи и някой друг би могъл. Диаманти на стойност един милиард може да си лежат някъде край брега, където всеки леководолаз с фенерче може да ги намери.

— А той какво каза?

— Давам ти една седмица и Тони Риардън да ти помага. И независимо какво ще излезе, унищожи всички доказателства, които си събрала.

— Времето не е достатъчно, за да проверите район, който вероятно обхваща неколкостотин квадратни километра — отбеляза Хуан. — За да го направиш както трябва, ти е нужен кораб, който можа да влачи широкообхватен сонар и метал-детектор. Но дори тогава няма никаква гаранция.

Слоун вдигна рамене.

— Те не хванаха много вяра на моята идея. Това, че ми дадоха цяла седмица, пари и Тони, беше повече, отколкото очаквах. Затова исках да почерпя информация от местните хора.

— Може ли от чисто любопитство да попитам, защо разказа всичко това на твоите началници? Защо да не потърсиш сама кораба и ако намериш диамантите, да ги задържиш за себе си?

Тя направи гримаса и се смръщи така, сякаш току-що я беше обидил, което си беше самата истина.

— Капитане, подобна мисъл никога не ми е минавала. Тези диаманти са били изкопани в мина на „Де Беерс“ и по право принадлежат на компанията. Не бих ги запазила за себе си, както не бих влязла в трезора, за да си напълня джобовете с камъни.

— Съжалявам. — Хуан беше очарован от нейната почтеност. — Малко прекалих.

Слоун се усмихна.

— Благодаря. Извинението се приема. Сега, след като аз ти казах истината, ще ми помогнеш ли? Не мога да ти обещая нищо, но съм сигурна, че ако намерим „Роув“, компанията ще ти възстанови разходите. За да проверим координатите, които Папа Хайнрик ми даде, ще са нужни само няколко часа от времето ти.

Известно време Хуан не проговори, а очите му бяха вперени в тавана, сякаш обмисляше следващите си ходове. Изведнъж скочи от мястото си и се отправи към вратата.

— Моля да ме извиниш за малко — каза той на Слоун и после към скритите микрофони: — Макс, да се срещнем в моята каюта. — Имаше предвид фалшивата каюта, която използваха за посрещането на митническите инспектори. Тя се намираше на еднакво разстояние от трапезарията и от командния център, до който се стигаше с асансьор.

Когато Хуан зави иззад ъгъла, Хенли вече го чакаше пред мръсната кабина. Беше се облегнал на преградната стена на отсека и почукваше с накрайника на лулата по зъбите си, сигурен знак, че нещо му се върти из главата. Когато председателят го наближи, той се изправи. Въпреки че вратата беше затворена, носът на Хуан надуши миризмата на застоял дим, който се просмукваше от каютата.

— Какво мислиш? — попита Хуан, без да увърта.

— Мисля, че не бива да се бавим повече и да вървим в Кейптаун, за да набавим оборудването, което ще ни е нужно, ако искаме да спасим Мерик, преди да умре от старост.

— А като оставим това настрана?

— Цялата работа ми звучи като измама.

— Щях да се съглася напълно с теб, ако не бяхме станали свидетели на нападението срещу „Пенгуин“. — Хуан замълча, опитвайки се да събере мислите си.

— Смяташ, че сме попаднали на нещо? — попита Макс, за да подтикне приятеля си да говори.

— Типове, които се возят на яхта за няколко милиона, не стрелят по хората без много важна причина. В този случай смятам, че са защитавали нещо. Слоун каза, че никой не е знаел кой кораб издирват, така че е възможно да са пазели нещо друго, а не предполагаемото съкровище.

— Нали не вярваш наистина във великанските железни змии на Папа Хайнрик?

— Макс, тук има нещо. Чувствам го. — Хуан се обърна към своя приятел и го погледна в очите, за да няма недоразумения. — Помниш ли какво ти казах точно преди да се заемем с онези двамата от Националната агенция за подводния свят, които се бяха насочили към пристанището на Хонконг?

— Те изследваха подводницата „Юнайтед Стейтс“. Това е мисията, при която ти изгуби крака си — отговори Макс в тон с потъналия в миналото Кабрило.

Хуан несъзнателно помръдна и прехвърли тежестта си върху крайника, изработен от карбонови нишки и титан.

— Мисията, която ми струва крака — повтори той бавно.

Макс пъхна лулата в устата си.

— От тогава са минали няколко години, но мисля, че точните ти думи гласяха: „Макс, мразя да цитирам изтъркано от употреба клише, но имам лошо предчувствие за тази работа“.

Хуан не премигна и издържа преценяващия поглед на Макс.

— Пр дяволите, сега изпитвам точно същото предчувствие. — Макс продължи да го гледа още няколко секунди и после кимна. Десетте години, които беше прекарал с Хуан го бяха научили да се доверява на председателя, независимо колко ирационална беше молбата му или колко малки изглеждаха шансовете му за успех.

— Какви са намеренията ти?

— Не искам повече да бавя „Орегон“. Веднага щом сляза, тръгвайте за Кейптаун и набавете екипировката. Когато потеглите, искам да изпратиш Джордж да хвърли едно око на мястото, където са били забелязани змиите. — Джордж Адамс беше пилотът на хеликоптера „Робинзон D44 Клипър“, прибран в един от трюмовете. — Аз ще взема координатите от Слоун.

— Ще ходиш в Уолвис Бей?

— Искам лично да поговоря с Папа Хайнрик, с водача на Слоун и с пилота на хеликоптера. Ще взема една от спасителните лодки, така че Слоун няма да разбере за хангара с лодките или пък нещо друго.

Макар да изглеждаха очукани като останалата част от „Орегон“, двете спасителни лодки бяха на същото техническо равнище като техния кораб-майка. Ако имаха същия обсег като кораба, Хуан с готовност би прекосил с някоя от тях Атлантика по време на сезона на ураганите. Той продължи:

— Това няма да отнеме повече от ден-два. Аз ще се кача на „Орегон“, когато се върнете в Намибия. Това ме подсеща, че през последния час бях в гимнастическия салон и не знам новините. Какво ново?

Макс скръсти ръце.

— Тайни Гундерсон нае подходящ самолет. Значи това е уредено. Както знаещ, джиповете ни очакват на кея „Дънкан“ в Кейптаун. Мърф има познат библиотекар в Берлин и той ще извади всичко, което имат за Дяволския оазис, известен в Германия като die Oase des Teufels.

Пробивът в усилията им да намерят мястото, където държат Джефри Мерик, беше станал, когато Линда Рос предположи, че може би Дяволският оазис се намира в Намибия, и потърси информация, като използва немското наименование. Но след събирането на предварителните данни, пробивът сякаш пресъхна.

В края на двадесети век германското имперско правителство решило да копира прословутата френска наказателна колония в Гвиана, наречена Дяволския остров. Отдалечена изправителна колония, от която било невъзможно да се избяга. Там изпращали най-закоравелите френски престъпници. В средата на пустинята германското правителство изградило затвор с максимална сигурност. Там се намирал най-изолираният колониален преден пост. Затворът бил построен от местни камъни, заобиколен от пясъчни дюни и дори някой затворник да успеел да избяга, просто нямало къде да отиде. Той щял да умре в пустинята много преди да успее да стигне до крайбрежието. За разлика от Дяволския остров или прословутия Алкатраз в Сан Франциско нямало и следа от слухове, че някой затворник е успял да избяга от там преди затварянето му през 1916 Г. заради финансовото бреме, което този далечен затвор стоварвал върху германската военновременна икономика.

Железопътната линия до Дяволския оазис била премахната след изоставянето на затвора, така че до там нямаше сигурен достъп, освен по въздуха или с всъдеходи. И двете възможности криеха определени предизвикателства и затруднения, защото дори малка група пазачи, охраняващи Мерик, щеше да забележи хеликоптер или джип дълго преди Кабрило да успее да разположи силите си на позиции за нападение.

След като преровиха архивните бази данни и сателитните снимки на свободна продажба, вече доста напреднаха в дръзкия план за спасяването на милиардера.

— Чу ли се нещо от похитителите на Мерик или неговата фирма?

— Нищо от похитителите, а „Мерик Сингър“ разговаря с няколко различни екипи за спасяване на заложници.

Обикновено това беше задача на военните или на полицията, но съществуваха и частни фирми, които се занимаваха с освобождаване на заложници. Въпреки че това не влизаше в обичайните им дейности, Хенли представи Корпорацията като екип за спасяване на заложници. Те бяха готови да спасят основателя на „Мерик Сингър“ безплатно, но нямаше да им навреди, ако можеха да изкарат и някоя пара за усилията си.

— А какво става с Овърхолт в Ленгли?

— Няма нищо против да сме тук, стига това да не попречи, ако се появи някоя спешна задача. Каза, че Мерик е бил голям дарител за президентската кампания и че двамата с президента няколко пъти са карали ски заедно. Ако се справим с това както трябва, акциите ни във Вашингтон ще се покачат.

Кабрило пусна една крива усмивка.

— За това, с което се занимаваме, няма значение какъв е курсът на акциите ни. Когато се стигне до операции в разрез с правилата, Чичо Сам няма голям избор. Какво залагаш, че ако проведем операцията, между администрацията и намибийското правителство ще потече пълноводна река от бумаги и накрая всички ще разправят, че група американски командоси, работили в сътрудничество с местните органи, са освободили Мерик?

Макс си придаде обидено изражение.

— Не мога да повярвам, че казваш това по адрес на най-хлъзгавия агент на ЦРУ.

— А ако се провалим — продължи Хуан, — той ще отрече всичко и ще каже, че това са глупости. Придружи Слоун до „Пенгуин“, за да обясни на Риардън, че ще остане на борда, и накарай някой да свали спасителната лодка от левия борд. А през това време аз ще взема душ и ще си събера багажа.

— Не че щях да кажа нещо — каза Макс, когато пое по коридора, — но макар и откъм подветрената страна, миришеш на пръч.

Веднага щом затвори зад гърба си вратата на истинската си каюта, Хуан свали сивеещата униформена риза, която беше сложил в чест на Слоун, и изрита обувките си, преди да стигне до вратата на банята. Завъртя златните кранове на душа, нагласи ги на приятна разхлаждаща температура и свали останалите дрехи. След това се облегна на душкабината, за да издърпа отрязания си крак от вакуумното гнездо на протезата.

Мощните струи на масажния душ започнаха да се стичат по тялото му. Щеше му се да има повече време да обмисли решението си да помогне на Слоун Макинтайър, но и така знаеше достатъчно, за да се довери на инстинкта си. Съмняваше се в съществуването на кораба със съкровището точно толкова, колкото и в чудовищните метални змии. Но нямаше никакво съмнение, че някой иска Слоун да спре издирването си. Точно това искаше да научи: кои са тези хора и какво криеха.

След като се избърса и закрепи изкуствения крак, Хуан хвърли тоалетните си принадлежности в пътническата чанта. От гардероба в спалнята извади няколко чифта дрехи за смяна и ги сложи в кожения сак заедно с няколко чифта здрави високи обувки. Отиде в кабинета си. Седна зад бюрото и завъртя стола, за да отвори антикварния сейф, който някога бяха използвали в локомотивния парк в Ню Мексико. Пръстите му на шайбата бяха умели и бързи. Когато и последният щифт щракна и зае мястото си, той завъртя колелото и дръпна тежката врата. До стодоларовите пачки, банкнотите с номинал от двадесет лири и още дузина валути в сейфа се съхраняваше и неговият личен арсенал. В голямата каса имаше достатъчно огнева мощ, за да започне малка война. Три автомата, две щурмови карабини, пушка помпа, снайперска пушка „Ремингтън 700“. Чекмеджетата съдържаха още шумови, осколочни и звуково-светлинни гранати, както и десетина пистолета. Той обмисли възможните положения, в които може да изпадне, и накрая грабна един миниавтомат „Узи“ и „Глок 19“. Би предпочел белгийския пистолет ФН в калибър 5.7×28, който бързо беше му станал любимо оръжие, но искаше да има възможност да разменя мунициите. И глокът, и узито използваха 9-милиметрови патрони.

Четирите пълнителя се съхраняваха празни, за да не отслабват пружините им, така че трябваше да отдели време, за да ги напълни. Той прибра оръжията, пълнителите и резервна кутийка с патрони под дрехите в сака и накрая си обу леки ленени панталони и риза с отворена яка.

Забеляза отражението си в стъклото на картината на стената. Челюстта му стърчеше решително напред и той почти успя да различи въглените на гнева в очите си. Нищо не дължеше на Слоун Макинтайър, нито на Джефри Мерик, но нямаше да ги изостави на произвола точно както не би зарязал някоя старица на оживено кръстовище.

Кабрило грабна сака от леглото и тръгна към горната палуба. Вече усещаше първия прилив на адреналин.