Частен сектор

10

Форт Майър е малка база, разположена на Арлингтън Хайтс — голяма камара пръст, откъдето се разкрива широка гледка към величествената столица Вашингтон. Земята някога е била наследствен имот на някоя си Ана Уошингтън Къстис, която се омъжила за някой си Робърт Е. Лий, чиито южняшки пристрастия изведнъж му създали сериозна трудност да дойде във Вашингтон и да си плати данъците. Натрупали се дългове, правителството побързало да секвестира имението и някой чиновник с чувство за хумор (или ирония) го превърнал в армейска база и военно гробище на Северния съюз. Тъй като не харесал шегата, Лий сторил всичко по силите си, за да запълни гробището.

Днес базата се е превърнала в бледа реликва от миналото на армията със старинни тухлени къщи за старшите офицери, конюшни и церемониални военни части. Точно там братя Райт извършили първия военен изпитателен полет; машината се разбила и изгоряла — и по този трагикомичен начин се родили Военновъздушните сили на Съединените щати. Пак на същото място през един мразовит декемврийски ден прекъснали конната разходка на генерал Джордж К. Маршал, за да му съобщят, че японците правят Пърл Харбър на пух и прах. Много исторически страници — добри, лоши и всякакви — са изписани или погребани зад оградата на тази база и прилежащото гробище.

Тамошното военнополицейско управление се намира в измамно малка тухлена сграда, разположена близо до центъра на базата.

Когато влязохме, младият дежурен сержант внезапно се ободри и изрече с учудващ ентусиазъм:

— Добър вечер, госпожо. Мога ли да ви услужа?

— Да, моля — отвърна Джанет. — Търсим мистър Спинели.

— Ще проверя дали е тук. — Младокът натисна един бутон на таблото пред себе си, поговори набързо с някого и ни уведоми: — Ще дойде след минутка. — После много любезно попита: — Да ви предложа ли нещо? Кафе? Безалкохолно?

Посещавал съм много военнополицейски управления, но досега не са ми предлагали дори стол. Трийсет секунди по-късно Спинели се зададе по коридора.

— О… вие — рече ми той и козирува с подчертана неохота.

— Да… аз. — Обикновено е приятно да те запомнят, но сега случаят явно не беше такъв. Добавих: — Мистър Спинели… това е Джанет Мороу, сестрата на жертвата.

Джанет се озърна наоколо и попита:

— Бихте ли ми отделили няколко минути? Насаме.

— Може би. — Спинели ме посочи с пръст. — А той защо е тук?

Добър въпрос. Защо е тук? Дали защото е безхарактерен мухльо, който не може да настои на своето?

Но вместо това Джанет каза:

— Той урежда въпросите около наследството. Предложи да ме докара и аз приех. Не му обръщайте внимание.

Спинели се усмихна, очевидно доволен от отговора. Но ние бяхме дошли, за да си осигурим неговото доверие и съдействие, и аз си помислих, че ако за целта се налага малко да ми натрият носа, ще търпя. Дори ми стана топло на душата, че мога, нали разбирате, да преглътна гордостта си, за да помогна на Джанет.

Разбира се, по-късно пак щях да докопам Спинели.

Не бях пропуснал да забележа колко лесно Джанет надуши взаимната ни вражда и как инстинктивно използва това настроение. Тази жена притежаваше впечатляващ усет за ситуацията и отличен нюх за мъжката глупост.

— Последвайте ме — каза Спинели.

И ние го последвахме към една малка задръстена канцелария в дъното, чиито стени бяха покрити от тавана до пода с експонати в стил „аз съм великолепен“. Озърнах се за любовни писъмца от бивши обожателки, предупреждения за изтекла ипотека и тъй нататък. Но по някакво чудо те не бяха попаднали точно на тази стена. Е, сигурно висяха на някоя друга.

Докато сядахме, огледах какво има в наличност — писмени благодарности от няколко генерали, награди за успешно приключени следствия, дипломи за завършване на разни технически курсове, включително и Академията на ФБР. Благодарностите доказваха, че си знае работата, а дипломите — че не е тъп некадърник, както допуснах в началото. Поне на хартия.

— Имате ли нещо конкретно предвид? — попита Спинели, когато се тръшна на стола.

Джанет му подаде визитната си картичка и вместо встъпление заяви:

— Няма да увъртам. Взех си трийсет дни отпуск, за да открия кой е убил сестра ми.

За момент той се вгледа в картичката. После попита:

— И има ли причина да сметна това за приемливо?

— Дори много добра. Може би ще ви трябва моята помощ, за да разнищите случая.

— Без майтап?

— Говоря съвършено сериозно.

— Взимате ме на подбив — отвърна той.

Голяма грешка, Спинели — тази жена не приемаше отказ. Бих го предупредил, само че много ми се искаше да видя какво ще последва. Така де, да оставим настрана всички ония глупости за мъжката гордост и прочие, но наистина крехкото ми самолюбие би пострадало най-жестоко, ако откриех, че съм единственият, когото може да влачи за топките.

Спинели обаче категорично поклати глава.

— Не искам да си играя на полицай — продължи Джанет. — Искам само да работя с вас. Имаме какво да си предложим взаимно.

— Не ми дреме.

Тя се усмихна нежно и попита:

— Но поне ще ми отговорите на няколко въпроса, нали?

Макар да не изглеждаше очарован от перспективата, той неохотно каза:

— Щом сте от семейството, може. Но само няколко.

— Благодаря. — Тя помълча за миг, сетне попита: — Върнахте ли се още веднъж, за да огледате местопрестъплението на светло?

— Да. През нощта охранявахме мястото, после отидохме с пълен екип криминалисти. Дори взехме кучета.

— Открихте ли някакви нови улики?

— Нищо. Пълна нула.

— Тази сутрин дадох по телефона разрешение за аутопсия. Извършена ли е вече?

— Днес следобед. Но резултатите от токсикологията и другите лаборатории ще дойдат чак другата седмица.

— Вие присъствахте ли?

Той кимна.

— Длъжен съм.

— Какви бяха резултатите?

— Кръвоизливи около зениците, сериозно натъртване на лявата и дясната ключица… в очакване на лабораторните резултати първоначалната преценка говори за смърт от задушаване, причинено от счупване и изместване на шийните прешлени.

Гледах лицето на Джанет, за да видя как ще реагира при това клинично обяснение за смъртта на сестра й. Темата наистина е мъчителна и признавам, че аз самият преглътнах с усилие. Но Джанет кимна и хладнокръвно предложи:

— Тогава позволете ми да направя мислена реконструкция. Едната ръка притиска гърлото й, за да не изкрещи, а другата рязко извърта шията, за да строши прешлените, права ли съм?

— Така изглежда.

— И накъде беше извита главата?

— Надясно.

— Което подсказва, че убиецът е десничар, нали така?

— Най-вероятно.

— И освен това сочи, че престъпникът е бил мъж?

— За да строшиш нечий врат, трябва голяма сила.

С други думи казано, „да“.

— Имаше ли частици кожа под ноктите й? — попита Джанет.

— Да. Имаше.

— Каква?

— Еленова кожа.

— Значи убиецът е носил ръкавици. — След като Спинели кимна отново, тя предположи: — Ръкавиците са били необходими, за да не оставя отпечатъци. — Никаква реакция от негова страна. — А оттук е логично да предположим, че става дума за предумишлено убийство нали?

— Оттук е логично да предположим, че беше студено. Аз също носех ръкавици.

За момент двамата прекратиха дуела, за да си поемат дъх.

Съдебният опит и уменията на Джанет бяха очевидни и впечатляващи. Тя познаваше реда за събиране на улики при разследване на убийство, знаеше кои въпроси да задава и кои да избягва. Някои адвокати са много добри в това отношение. А други изобщо не стават за тази работа.

Спинели също не беше глупак. Придържаше се упорито към фактите и проявяваше впечатляваща сдържаност, когато тя се опитваше да го подмами към догадки и изводи. С две думи — костелив орех.

Но и аз не съм лишен от състезателен дух. Напрегнах си мозъка да открия какво е пропуснала и попитах Спинели:

— Претърсихте ли вече колата й?

— Да… колата й. Отстрани имаше някакви неясни петна, може би от борбата. Това е всичко.

— А отпечатъци, стъпки, косми?

— Не ме ли чухте? Само петна.

— Ясно. — Говедо, помислих си аз и попитах: — А какво предполагате за мотива?

— Грабеж. Жената работи до късно… излиза на пуст паркинг… чантата липсва…

— Наистина ли такива са изводите ви? — прекъсна го Джанет.

— Такава ми е работната хипотеза… и всичко свързано с нея. Наистина.

— Но защо един грабител ще я напада отзад?

— Кой казва, че е бил само един? Може да е имал съучастник. Намират се на обществен паркинг, чупят врата на жертвата — без шум, без очевидци, без улики… Звучи логично, нали?

Да, така беше. И Джанет отговори:

— Може би.

— И какво следва, мистър Спинели? — намесих се аз. — Какво предприемате, за да заловите убиеца?

Никое ченге не обича да му задават този въпрос. Намирисва на отчетност, а служителите на реда са алергични към самата идея за последствия и отговорност. Но понякога е така, защото разполагат с добре обмислени планове и не желаят да ги излагат на показ. Друг път защото нямат представа откъде да започнат. Възнамеряват да изпипат всяка формалност по устав, а сетне нетърпеливо да чакат следващото престъпление, та да забутат случая в графата „неразкрити“.

Спинели задълго се вгледа в мен, после отговори:

— Ако имаме работа с грабеж, убиецът вероятно е някоя отрепка от столицата или предградията. Уведомих местните власти и помолих да ми изпратят списъци на регистрираните престъпници, действащи по този начин. Установих номерата на кредитните й карти и военните документи за самоличност и съобщих на пощенските служби и полицията да ги имат предвид. Уведомих банките, че трябва незабавно да ми съобщят при опит за теглене на суми от тези карти.

С две думи, Спинели бе извършил всичко, което се изисква по устав при грабеж. Вероятно вече имаше готова папка в шкафа за неизяснени убийства.

— И очаквате ли някакъв резултат? — попита Джанет.

— Оптимист съм.

Погледнах Джанет. Тя погледна мен. Дрън-дрън.

— Наистина ли очаквате да бъде толкова глупав, та да използва кредитните й карти? — попитах аз.

— Отрепките вършат какви ли не глупости. Затова са отрепки. — Спинели се приведе напред и попита: — Приключихме ли?

— Да, благодаря — отвърна Джанет. — Бяхте много услужлив.

Той се усмихна. После заяви:

— В такъв случай позволете ми да бъда още по-услужлив. Ако хвана някого от вас да си пъха носа в тая история, ще лепна и на двама ви обвинение за възпрепятстване. Ясно ли е?

— Едва ли може да бъде по-ясно — призна тя.

Мишите му очички се завъртяха към мен.

— Вие наясно ли сте?

— О… аз ли? Аз само я возя, нали така?

Той присви очи, огледа ме злобно и недоверчиво, после се завъртя към Джанет и добави:

— Освен това много ще се ядосам, ако разбера, че укривате важни сведения или улики. Да обяснявам ли в каква беля може да ви вкара това?

— Познавам санкциите, мистър Спинели.

Докато се усетя, вече си стискахме ръцете и обяснявахме колко приятно ни е било да се запознаем. Чиста глупост, разбира се. Спинели не предложи да ни изпрати до изхода, което ми се стори типично за него. Всъщност срещата бе минала горе-долу както очаквах — чиста загуба на време, — а Спинели се оказа точно такъв неприятен дръвник, какъвто го помнех.

Навън, докато вървяхме към паркинга, попитах Джанет:

— Е, получи ли каквото искаше?

— Получих каквото очаквах.

— А именно?

— Потвърждение.

— Продължавай.

— Вървят в погрешна посока.

В това отношение изглеждаше доста по-убедена от мен. Ако след ден-два във Вашингтон хванеха някой тъпак да си купува стереоуредба или нещо друго с кредитната карта на Лайза, все щях да го преживея някак. Осем години работа с криминални дела са ме научили, че първите впечатления често са грешни, а следи, които изглеждат много заплетени, нерядко се оказват съвсем прости. Но тъй като не долавях у мис Джанет Мороу дори и следа от съмнение, аз, естествено, се зачудих защо. Воден от любопитството, попитах дали би желала едно питие, но тя отказа под предлог, че е имала тежък и емоционално изтощителен ден.

Така си беше.

Сега най-разумното би било да я откарам до хотела, да й пожелая успех и да изчезна. Но аз исках да хвана убиеца на Лайза. Освен това ми беше приятно да чувам гласа на Лайза, макар да принадлежеше на съвсем друго тяло и друга личност. Затова я откарах до хотела, където се споразумяхме да поддържаме постоянна връзка и да споделяме всичко, което научим.