Частен сектор

35

Отец Спинели и отец Дръмънд излязоха пред къщата на леля Етел, качиха се в раздрънканата хонда и потеглиха. Минахме четири пресечки, паркирахме до едно кръстовище и се върнахме пеш две пресечки назад.

Спинели ме поведе към две невзрачни коли и трима бостънски детективи, които стояха пред една бръснарница и се правеха на разсеяни, но според мен си личаха от сто километра.

Приближихме се и единият от детективите — червенокос луничав младок — се ухили широко.

— Добро утро, отчета.

— Да ти го начукам, тъпако — отвърна с усмивка Спинели.

Ако не греша, вече споменах, че Спинели имаше проблеми с общуването. Както и да е, той показа значката си и обясни:

— Ако аз бях убиецът, вече щяхте да сте на оня свят. Къде ви е скапаното радио?

Младият детектив го отведе до колата и двамата седнаха вътре. Спинели се свърза с капитана, който ръководеше операцията, и няколко минути обсъждаха последните подробности.

Подпрях се на един уличен стълб. След като вече бях подплашил до смърт сестрите Мороу, въвличах цялата бостънска полиция в мащабна операция. Ако грешах за убиеца и намеренията му или ако той надушеше капана и изчезнеше, лошият поначало ден можеше да стане страшно скапан. Но стига с тия жизнерадостни мисли; превключих на разсъждения върху плана. В битката се учиш да разсъждаваш като противника, после използваш това, за да си с една крачка пред него, а в това време и той се мъчи да разсъждава като теб. С присъщия си евфемизъм армията нарича това „навлизане в поведенческия цикъл на врага“. Който изпревари с няколко нервни импулса, марширува по паради и го засипват с конфети; другият се прибира у дома в найлонов чувал.

Най-голямото ни предимство беше във факта, че ние наистина се мъчехме да разсъждаваме като него. Защото той не подозираше, че е разкрит и не се опитваше да разсъждава като нас.

Както и да е, докато Спинели приключваше с обясненията по радиото, аз осъзнах, че нямам оръжие. Опитах се да предумам дружелюбния луничав детектив да ми услужи с пистолет. Той отвърна с метални нотки в гласа, че според устава е строго забранено да се дава служебно имущество на частни лица. С оръжие бих се чувствал по-сигурен, но истината е, че открай време хич не ме бива в стрелбата. Всъщност това дори леко повишаваше шансовете на Джанет.

Няколко минути по-късно до тротоара спря цивилен пикап и отвътре излезе още един свещеник. Новодошлият се оказа сержант Джак Пилчър, определен от местните да придружава старши следовател Спинели, който нямаше никакви правомощия в този град.

Всъщност встъпителните му слова към Спинели бяха:

— Слушай, фуражка такава, тук си в скапания ми град. Пускаме те да гледаш, и толкоз. Не си помисляй да вадиш оръжие или да арестуваш оная гадина. Разбрахме ли се?

Въпреки собствените си проблеми с общуването, Спинели очевидно знаеше кога да кротува и отговори:

— Ти командваш.

Тогава Пилчър забеляза как си стоя кротко, облечен също като свещеник, и кипна:

— Това тук да не е някакъв шибан конгрес? Кой си ти, мътните да те вземат?

— Дръмънд.

— И ти ли си от ОКР?

Пренебрегнах оскърблението и казах:

— Аз съм военен адвокат.

— Страхотно. Какво търсиш тук?

— Участвам в играта.

— Само така си мислиш.

Озърнах се към Спинели, който ненадейно бе отстъпил няколко крачки назад и с напълно невинна физиономия зяпаше нещо на отсрещния тротоар. Нима моят партньор случайно бе забравил да уведоми бостънската полиция, че съм неразделна част от екипа? Ако да, то несъмнено ставаше дума за най-обикновена разсеяност.

Уведомих сержант Пилчър:

— Мис Мороу изрично каза, че няма да направи и крачка извън къщата, ако лично аз не й пазя задника. — Повиших глас. — Мистър Спинели я чу. Нали така?

Спинели явно се беше задълбочил в нещо друго и пропусна да отговори. За да му помогна да се съсредоточи, аз го хванах за ръката и повторих:

— Нали така, Спинели?

Той неохотно отвори уста.

— Ъъъ… — Тогава го стиснах по-силно, докато измънка: Да. Така каза.

— Видя ли? — обърнах се към Пилчър. — Хей, та аз дори не съм въоръжен.

Сержант Пилчър пак не остана доволен и дори ме опипа, за да се увери, че съм невъоръжен и безвреден. После отдели две минути да ми обясни моята роля, която можеше да се обобщи съвсем простичко: стой настрани и не се пречкай.

Изчакахме още пет минути. Бяхме прекалено напрегнати, за да говорим, и само се взирахме в далечината. Пилчър носеше под расото миниатюрна радиостанция с микрофон на гърдите и малка слушалка в ухото. Той използва чакането, за да провери връзката с оперативния център. Или всичко беше наред, или просто имаше навика да си говори сам с наведена глава. Най-сетне мобилният телефон на Спинели иззвъня и той отговори:

— Да… аха… да, добре. — Кратка пауза. — Добре, тръгваме.

Обаждаше се Джанет и той не изключи телефона, защото от този момент нататък двамата с нея щяха да поддържат постоянна телефонна връзка. Импровизираните операции винаги са ме изнервяли и за миг се зачудих какво ли ще стане, ако нечия батерия се изтощи или минем през някоя зона без покритие. Така или иначе, тръгнахме. Спинели и Пилчър бяха пъхнали ръце под расата си, вероятно стискаха пистолетите. Пилчър вървеше по единия тротоар, ние със Спинели по другия и накрая си избрахме удобни укрития във входове, откъдето се виждаше къщата на леля Етел.

Пилчър сигурно бе уведомил оперативния център, че сме на позиция, докато Спинели съобщаваше на Джанет, че е време за танци, защото изведнъж предната врата на леля Етел рязко се отвори и Джанет излезе навън. Тя прегърна лелята, целуна сестрите си и всички някак успяха да преглътнат тревогата и да разиграят съвсем нормално сбогуване.

После Джанет тръгна към нас. С едната ръка държеше мобилния телефон до ухото си, другата бе пъхнала в джоба на палтото и се надявах, че стиска нож. Затаих дъх. Денят беше студен и ветровит, развятата назад коса обрамчваше лицето й и тя изглеждаше невероятно красива. Стиснах зъби и се сгълчах наум за сладострастните мисли.

Без да поглежда настрани, тя мина покрай Пилчър и продължи напред. Озърнах се дали някой я следва. Къщата на леля Етел беше на три пресечки от Харвард Скуеър и Джанет тръгна натам, после зави надясно към Чарлс Ривър, която делеше неприлично богатия Харвардски университет от отвратително богатия Бизнес университет.

Ние се влачехме на една пресечка зад нея, докато улиците изведнъж загъмжаха от харвардски студенти, пешеходци и зяпачи по витрините. За няколко ужасяващи секунди изтървахме Джанет от поглед, втурнахме се напред и съкратихме дистанцията на половин пресечка.

Това беше най-рисковата част от маршрута. Убиецът можеше да се смеси с пешеходците и мимоходом да й забие нож в ребрата. Бяхме обсъдили надълго и нашироко тази подробност, но накрая предположихме, че няма да я нападне тук, защото улицата беше прекалено оживена. Другите убийства бяха извършени без свидетели, от което можехме да допуснем, че той полага големи усилия да остане незабелязан. Но с предположенията и теориите има един проблем верни са, докато не се окажат погрешни.

Джанет мина с бърза крачка покрай голяма тухлена сграда. Табелата край пътя уведомяваше, че това е колежът „Джон Ф. Кенеди“, където разни умници се учеха как да лъжат правителството по най-хитрия начин. После свърна наляво по пешеходната алея покрай реката.

Бързо стигнахме до алеята и тръгнахме рамо до рамо трима замислени свещеници, съзерцаващи безметежната прелест на райската река, сътворена от Господ или нещо подобно. Отляво беше юридическият факултет на Харвардския университет. Спомних си, че Джанет и Лайза са учили тук, а сега преследваме убиеца им в сянката на неговите стени.

Не вярвам в съдбата, късмета или космическите съвпадения, но ускорих крачка и напрегнах още повече сетивата си. Беше ме обзело странното усещане, че онзи тип има чувство за ирония или поетична симетрия и иска да очисти Джанет точно тук. Основната ни идея беше следната: Масачузетският технологичен институт е на около три километра от Харвард надолу по течението, тоест в посоката, накъдето вървеше Джанет. Мост над реката свързва университетското градче на института със самия Бостън и откъм бостънската му страна има спирка на метрото. На идване Джанет бе долетяла със самолет. Каръл чакала на аерогарата и я откарала право в болницата. Изглеждаше съвсем нормално Джанет да остави сестрите при леля си и да хване метрото до своя апартамент. Ако оцелееше дотам, бостънската полиция подготвяше още по-сигурен капан около жилището й. Елементарно правило е, че неподвижен обект се пази по-лесно. Можехме само да се надяваме, че ще стигнем до следващия етап без произшествия.

Очевидно изборът не беше наш. Затова бостънската полиция бе пръснала ченгета под прикритие от отдел „Наркотици“ навсякъде около маршрута. Наркоченгетата правят какво ли не, за да изглеждат като последни отрепки и макар да знаех, че са наблизо, досега не бях забелязал нито един, което трябваше да е добър знак. Стига да не означаваше, че поради дребно неразбирателство всички са оттатък реката. Случват се и такива неща.

Както и да е, беше чудесен ден за разходка — прохладен, ясен и слънчев, с лек ветрец, който гонеше по водата искрящи вълнички. От време на време минаваха гребни лодки. Край нас профуча колоездач. После още неколцина; подир тях подтичваше дебелак на средна възраст. След минута ни задминаха две запъхтени пълнички девойки с еластични клинове. Идеята беше ние да пазим гърба на Джанет, а тя да оглежда напред. Още държеше мобилния телефон до ухото си и непрестанно разговаряше със Спинели. Всеки би я помислил за съвременна млада служителка, сляпа за красотата наоколо, свързана с офиса дори тук, твърде целенасочена и амбициозна, за да спре, да помирише розите или нещо подобно.

Задминаха ни още двама бегачи, момче и момиче. Младежът беше висок около метър и осемдесет, с черна коса и страхотна мускулатура. Спътничката му беше стройна, с гъста руса коса и имаше пружиниращата походка и гъвкавото тяло на бивше момиче от спортната агитка. Двамата се смееха и бъбреха в движение — съвременен вариант на предварителната любовна игра. Ах, да бъдеш млад, жизнен и изпълнен със сладострастие…

Спинели се завъртя към мен и попита.

— Видя ли какъв задник има онова парче?

— А?… О, да. Ама не смяташ ли, че човекът е малко височък за теб?

— Майната ти — изкиска се той.

— Но на Пилчър му пасва идеално — добавих аз.

— Майната ти — рече и Пилчър.

Явно и двамата много се радваха, че съм с тях.

Отново извърнах очи към Джанет. Докато клакьорката и нейният едър спътник я задминаваха, край нас минаха още трима бегачи.

Огледах ги. За миг сърцето ми спря, когато видях, че онзи в средата е нисък и много добре сложен, с масивни рамене и изпъкнали мускули по ръцете. Но най-много ме стресна дългата конска опашка, подскачаща зад тила му. Идеално съвпадаше с описанието на убиеца от Лос Анджелис и изведнъж ми хрумна, че теорията на Спинели за имитатора може да се окаже погрешна. Така де, нито едно от досегашните ми разкрития не отхвърляше възможността да си имаме работа с онзи убиец. Спинели ме сръга в ребрата — той също бе забелязал мистър Конска опашка и си даваше сметка за възможностите. Докато тримата мъже догонваха Джанет, Спинели й каза по телефона:

— Зад теб се задават трима. Хвърли един поглед назад към онзи в средата, с конската опашка.

Джанет някак успя да запази самообладание и небрежно се озърна през рамо. Дясната ръка на Пилчър беше излязла наполовина изпод расото, готова да надупчи мистър Конска опашка при първото съмнително движение.

Когато онези задминаха Джанет, аз продължих да следя човека в средата. Спинели и Пилчър също, затова и тримата не забелязахме, че едрият тип, който бягаше с клакьорката, е зарязал спътничката си и сега тича обратно, право към Джанет.

А когато най-сетне забелязах, вече бе късно. Оставаха му не повече от два метра. Без да мисля, аз изкрещях:

— Джанет!

Тя завъртя глава, огледа се, но фаталната грешка беше допусната и вече можеше да разчита само на себе си. Джанет се намираше между нас и идващия убиец, тъй че при стрелба имаше по-голяма вероятност да надупчим нея, отколкото него.

Тя беше висока около метър и седемдесет, нападателят стърчеше с две глави над нея. Той отметна ръка и зърнах сребрист проблясък, навярно нож. Спряла с гръб към нас, Джанет изтърва мобилния телефон и сякаш се вцепени, твърде стресната, за да бяга или да реагира по какъвто и да било начин.

Точно когато ръката му почна да замахва надолу, нападателят прекрачи към нея, отскочи настрани, извъртя се и аз чух тих пукот. После отново се извъртя и пак чух пукот. Все още бях на четирийсет метра от тях и тичах с всичка сила, но го видях как отпусна ръка, приведе рамо и блъсна Джанет с такава сила, че тя отхвръкна на два метра, падна по задник и се преметна.

Онзи се озърна към мен, после без следа от объркване или колебание хукна към широката магистрала над алеята. Беше невероятно бърз и отскачаше насам-натам като топче за пинг-понг. Пилчър бе паднал на коляно и стреляше. Спинели стреляше прав. Доколкото можех да преценя, и двамата не го улучиха.

Продължих да тичам след него, макар да знаех, че е безнадеждно. Тоя тип имаше крака като локомотивни бутала. Прекоси магистралата и изчезна из уличките на Кеймбридж още преди да съм стигнал до Джанет. Пилчър крещеше нещо в микрофона. Двама дрипави скитници, които се мотаеха край следващия мост, бягаха с всичка сила към нас. Сигурно бяха от обещаните ченгета под прикритие.

Джанет лежеше съвършено неподвижно. Когато се приближих, забелязах, че бледосините й очи ме следят, и приех това за добър знак.

— Ранена ли си? — попитах.

Отначало тя не отговори и аз осъзнах, че отчаяно се мъчи да поеме дъх с натъртените си дробове. Коленичих до нея и я огледах набързо. Нямаше кръв. Нямаше прободни рани. Убиецът не беше успял да я намушка. Видях в палтото й дупка от куршум, но не изглеждаше ранена. Най-сетне тя събра сили да седне и изтърси няколко ругатни. Това ме успокои окончателно.

— Избяга — казах аз.

— Как? — Тя помълча и добави: — Аз го прострелях. Два пъти.

Това обясняваше дупките в палтото й. Явно имаше пистолет и беше стреляла направо през джоба. Но след като видях как пъргаво избяга онзи тип, бях почти сигурен, че не го е улучила и много добре знаех защо. После Спинели дотича и каза:

— Бостънската полиция го преследва. Знаем накъде избяга и няма да се измъкне от кордона.

Кимнах, после наведох очи към Джанет.

— Ранена ли си?

— Не, ядосана съм. Чух те да викаш… и стрелях. — Тя поклати глава. — От един метър? Как можах да не улуча?

— Откъде взе пистолета? — попита Спинели.

Помогнах й да се изправи. Тя изтръска пръстта и листата от дрехите си. После отговори:

— Редовно получавам смъртни заплахи, тъй че имам специално разрешение за пистолета. Мога дори да го нося в самолет.

— Какъв модел? — попитах аз.

Тя извади от джоба си мъничък пистолет двайсет и втори калибър. Огледа го и каза:

— Добре де, малък е, но съм точна с него и няма откат.

Звучеше съвсем разумно. Освен това обясняваше защо, ако все пак е улучила убиеца — в което силно се съмнявах, той успя да избяга. Не бях видял лицето му, но видях колко е едър. Метър и деветдесет, около сто и петнайсет килограма масивни мускули. Ако не е улучен важен орган, за подобен тип два куршума двайсет и втори калибър са като ужилване на оса.

— Огледа ли го добре? — попитах аз.

— Да… прекалено добре. Дълга черна коса, мустаци, козя брадичка и зелени очи. Дайте ми добър полицейски художник и ще имате портрет.

Пилчър говореше задъхано в микрофона. Млъкна, заслуша се и каза:

— Да… не, добре е. — Пак се заслуша. — Казва, че му теглила два куршума… аха… ах, мамка му! Добре, дръжте ме в течение.

Той се навъси.

— Какво? — попита Джанет.

— Току-що е убил двама от нашите на пет пресечки оттук. Изскочил в гръб, прерязал гърлото на единия и намушкал другия. Проклета гадина.

— И се е измъкнал? — попитах аз.

— Още не. Но е извън кордона. Пуснахме заповед за всеобщо издирване и от целия град прииждат ченгета. Ще спипаме копелето.

Спинели бе навел глава и безучастно подхвърли:

— Друг път.