Частен сектор

37

Няколко безкрайни секунди двамата с Джанет мълчахме и не смеехме да се погледнем. Донякъде бях неприятно изненадан да открия името си в деловия списък на онзи негодник. Първо, защото не очаквах такова нещо. Освен това го бях виждал в действие и макар да бих искал да кажа, че приех новината с обичайния си апломб, всъщност усетих в гърдите си ледената ръка на страха.

Но ако оставим настрани изненадата, всички късчета от мозайката изведнъж си дойдоха на мястото. И двамата се нуждаехме от малко време за размисъл.

Тя огледа още две-три снимки и любезно ме остави да обмисля на спокойствие кога трябваше да си подновя застраховката. На тях носех същия сив костюм, значи можеше да се предположи, че са правени в един и същ ден. Личните данни заемаха едва половин страничка: адрес, телефон, модел и номер на колата, месторабота и тъй нататък. Информацията за мен беше значително по-оскъдна от нейната — нито дума за семейство, навици или любими кръчми.

— Бях облякъл този костюм само преди два дни — споменах аз, след като си възвърнах емоционалното равновесие.

— Ти си нов проект. Още работи по досието ти.

— Ясно, но защо изобщо съм в списъка?

— Преди да стигнем дотам, ще ти кажа какво потвърждава това — той не е убиецът от Лос Анджелис. Не е сексуален маниак. Или поне не само сексуален маниак.

— Правилно. А защо аз?

Тя съвсем правилно бе разбрала, че въпросът ми не е риторичен, че сме попаднали на нещо много важно, оставаше само да проумеем какво. Облегна се назад и замислено каза:

— Шон, аз си изкарвам хляба, като вкарвам в затвора убийци. Има ги всякакви, тласкани от безброй мотиви. Понякога сами не знаят защо убиват. Някакъв глас в главите им заповядва да го направят. Може да е изпитание за влизане в улична банда или в мафията. Понякога убиват от скука или неудържим гняв.

— Тук не важи нищо от изброеното. Ти си специалист по убийствата… добре, кой убиец съставя списъци, досиета, методично организира ударите и отгоре на всичко приписва заслугата другиму?

— Да, забелязах неговата… уникалност.

Всъщност бях сигурен, че е забелязала много повече и вероятно знае накъде точно бия. Но като опитен прокурор искаше да го чуе от мен. Дори попита:

— Смяташ ли, че ти знаеш мотивите му?

— Мисля, че да.

Джанет вече прибираше материалите в куфарчето. Кимна и попита:

— Какво да правим с това?

— Добър въпрос.

Като юристи и двамата знаехме, че сме забъркали голяма каша. Добре де, аз я забърках, но Джанет тактично избягваше да го изтъква. Впрочем мразя жени, дето вечно натякват. Беше много мила. Спогледахме се с усмивка.

Но незаконно получени доказателства — например при обиск на автомобил без съдебна заповед — не се допускат в съда. Колкото и нелепо да звучи, можеха да ни обвинят за влизане с взлом и унищожаване на чуждо имущество, а най-важните улики да обявят за негодни. Не биваше да допуснем това.

— Пъхни го под предната седалка — казах аз. — Ще съобщим за кола с разбито стъкло, нека ченгетата я откарат на служебния паркинг. Така убиецът поне няма да може да я прибере. Ако някой ден се стигне до съд, все ще измислим някакъв хитър начин да открием веществените доказателства.

Тя кимна.

— Ще се обадя от мобилния си телефон. Няма да се представям… само ще кажа, че съм видяла някакъв тип да чупи стъклото и ще обясня къде е колата.

— Добра идея.

Тя се обади, после тръгнахме обратно към леля Етел. По пътя казах на Джанет:

— Слушай, онзи тип… Там, край реката, някои неща ми направиха впечатление.

— Слушам те.

— Преди да стана юрист, работех в отдел за специални операции. Човек придобива усет за определени способности и определен вид хора.

— От кой вид е той?

Още не бях готов да разисквам темата, затова казах:

— Припомни си какво стана тази сутрин. Той си избра партньорка за бягане, много красива млада жена, която да привлича вниманието и да го прави по-незабележим.

— Вече се сетих за това.

— Помниш ли как двамата минаха покрай теб първия път?

— Да… и какво?

— Разузнаване. Той оценяваше обекта, проверяваше за наблюдение, планираше къде да те нападне, откъде и как да избяга. Мислена репетиция.

— Ясно.

— Избра такъв подход, че да попаднеш между него и нас. Беше ни видял и те използваше като параван, за да не ставаме за свидетели.

Тя се замисли, после попита:

— Нима смяташ, че е толкова пресметлив?

— Има и още. Какво правеше той, когато стреля по него?

Тя притвори за миг очи и каза:

— Аз… да, беше някакво странно движение насам-натам.

— Пристъпи ли по-близо?

— Да. Пристъпи. После почна да подскача.

— Защото си му дала да разбере, че имаш пистолет. Може да е разбрал по очите, но се обзалагам, че е забелязал как надигаш цевта под палтото. Някои курсове по самоотбрана учат, че при близък бой трябва да пристъпиш срещу човека с пистолета, после бързо да изместваш краката и кръста, за да затрудниш прицелването.

— Мислиш ли, че не съм го улучила?

— Да. — Тя явно се разочарова, затова добавих: — А сега си спомни как прекъсна мисията си, връхлетя срещу теб и те блъсна. И как след това подскачаше наляво-надясно като топче за пинг-понг. Това е друга система, изучавана в някои специални курсове.

Тя обмисли това и попита:

— Значи смяташ, че е бивш военен?

— Може би. Такива умения не се усвояват на улицата. И действа инстинктивно — никакво объркване, никакво колебание, просто реагира безпогрешно и автоматично. Разбираш ли какво ти казвам? Подобна координация между око, мозък, нерви и мускули е извънредно рядка. Той е роден талант. И непрестанно тренира, за да бъде в такава форма.

Джанет помълча, сетне каза:

— Шон, той не е машина. Човек е и следователно допуска грешки. Хвана се в нашия капан.

— Това няма да се повтори.

— Но ще опита пак, нали?

— Човек постига такова ниво само ако вложи в работата си огромна доза самолюбие. За такива хора провалът не е провал, а предупреждение следващия път да се постараят повече.

Джанет се усмихна измъчено, потвърждавайки подозренията ми. Определено искаше да си опита късмета още веднъж. По всичко личеше, че и тя като мен чува само каквото й се иска. Ако имахме малко ум, трябваше да хванем първия самолет за Монголия.

Но знаех, че с приказки няма да я разубедя, затова попитах:

— Е, до какъв извод стигна?

— Той е наемник. Нает от някого в твоята фирма.

— Да, замесен е човек от фирмата.

— Очевидно човек, с когото е работила Лайза.

— Да. А сега знаем, че и аз работя с него.

Отделих няколко минути, за да изложа на Джанет всичко, което бях узнал за „Морис Нетуъркс“ и „Гранд Вистас“. Внимавах да бъда точен: това знам, това само го подозирам, а това са смахнатите фантазии на един параноичен ум. За жалост последната категория натежаваше, но в нашия занаят често трябва да се задоволиш с косвени доказателства.

Когато свърших, тя каза:

— Логично. Пари и скандал — това са мотивите.

— Може би.

— Имаш ли друга идея?

— Готов съм да споделя една безпочвена теория. „Морис Нетуъркс“ има стабилни връзки в Министерството на отбраната и се кани да сключи договор със САИМО — организацията, работеща по най-секретните ни проекти.

— Продължавай.

— „Морис Нетуъркс“ може да чете всички електронни съобщения на клиентите и да подслушва техните разговори.

— Наистина ли?

— И тъй, една голяма компания продава душата си на тайнствен чуждестранен концерн. А по нейната мрежа минават някои от най-секретните сведения в страната. Военни планове, строго поверителни технологии, какво ли не. Ами ако чуждестранният концерн е параван? Ако в действителност принадлежи на чуждо разузнаване?

— И подслушва нашата поверителна информация? — Тя се замисли. — Възможно ли е?

— По време на Студената война открихме, че руснаците са прокарали подводни кабели през някои свои военни пристанища. Както разбрахме, съветските военни специалисти предавали по тях най-секретните сведения. Пращахме подводници да се включват към тези кабели. Години наред подводниците сновяха напред-назад и черпехме информация под носа им. Истинска златна мина.

— И не ни усетиха?

— Чак до края. Намеквам, че не е изключено „Гранд Вистас“ да се окаже параван за разузнавателна операция. Може да имат някаква сделка с „Морис Нетуъркс“ — пари срещу военни тайни.

— Шон, натъкнахме се на нещо много голямо.

— Знам.

— Ако това е залогът, убийствата изглеждат още по-логични.

— Именно. Но това не е факт, а само теория.

— Най-добре да се обадя на Джордж — каза тя.

— Не още.

— Усещам, че с него си имате… разногласия. Но не го подценявай.

След като не отговорих, тя настоя:

— Знае си работата.

— Твърдиш, че човекът, който ни прати Боб, си знае работата?

— Аз… виж какво, в момента му е пламнала главата. Виждала съм го в действие. Повярвай ми, много го бива.

— Не оспорвам неговите способности. Но какво ще направи, като му кажем?

Тя се замисли и скоро стигна до верния извод. Предишните ни проблеми оставаха в сила — нямахме доказателства, свързващи фирмата с убиеца. Щом Мийни и неговите юнаци почнеха да размахват значки, незабавно следваше катастрофа: фирмата млъква като риба, виновните са подплашени, компютрите гърмят един подир друг и купища хартия отиват в резачките.

— А и не мога да разкрия каквото знам за „Гранд Вистас“, без да наруша адвокатската тайна, нали? — казах аз. — Това ще е колкото неетично, толкова и недопустимо пред съда, прав ли съм?

— Добре де, имаш право.

Оставих я да поразсъждава, после продължих:

— Законът обаче ми позволява да уведомя адвоката си за тия неща. Значи те наемам за адвокат.

— Не съм ти по джоба. — Джанет ме изгледа любопитно. Сериозно ли? — Кимнах и тя попита: — Защо ти е адвокат?

— За да заплаша „Кълпър, Хъч енд Уестин“ със съдебен процес.

— Съдебен процес ли?

— Срещу закона се излиза със закон.

— Не искам да ти подливам вода, но ако не греша, за процес са необходими основания.

Погледнах часовника си.

— Имам основания. Ще ги обсъдим по пътя за Вашингтон.

— В какво се забърквам?

— Тази вечер ме чака тежко заседание във фирмата. Ти ще ме представляваш. Влез вътре и кажи на Боб да си стяга багажа.

Преди Джанет да се вмъкне през задната врата, аз казах:

— Между другото, ще ми дадеш ли мобилния си телефон да се обадя до фирмата?

— Разбира се.

Изчаках да влезе, свързах се с информационната служба на Северна Вирджиния и попитах кой номер има бюрото на Асошиейтед Прес в Рослин, след това го набрах. Помолих телефонистката да ме свърже с Джейкъб Стайновиц, чието име бях срещал под няколко статии за серийния убиец. Всъщност пишеше много добре.

Когато той вдигна слушалката, аз казах:

— Мистър Стайновиц, обажда се майор Дръмънд, адвокат и служител на военния съд. Следя вашите материали за убиеца от Лос Анджелис. Хей… превъзходни са.

— Благодаря. Старая се.

— Личи си. Хващат човек за душата. — Не исках да прекалявам с ласкателствата, затова продължих: — Чухте ли за двете ченгета, убити тази сутрин в Бостън?

— Да, разбира се. В момента по Си Ен Ен говорят за тях.

— Аз бях там.

— Там ли бяхте?

— Само на няколко метра. Видях всичко. Как онзи се опита да убие момичето на алеята… как полицията се втурна от всички страни.

— Това е интересно. Имате ли причина да се обадите?

— Да. Разбирате ли, мислех си… ако ще пускате нещо за бостънската история… Мога да ви услужа с няколко колоритни приказки. Знам как стават тия неща, ФБР контролира какво да излезе наяве и ви казват само каквото искат да знаете.

За момент отсреща настана тишина.

— Има ли начин да потвърдите, че сте очевидец? — попита той.

— Цяла сутрин висях в бостънската централа на ФБР. Питайте тях.

— Ще ги питам. А сега, мистър… искам да кажа майор…

— Дръмънд.

— Точно така. По закон съм длъжен да ви уведомя, че записвам този разговор.

— Чудесно.

Той започна да задава въпроси, всичките до един доста общи, а аз отговарях искрено, макар и не съвсем пълно, както би могло да се очаква. Искаше малко местен колорит, общо описание на събитието и тъй нататък.

След няколко минути прехвърляне на топката той се поизчерпи и каза:

— Желаете ли да добавите още нещо?

— Ами… не ме помолихте да го опиша.

— Искате да кажете, че го видяхте?

— Видях го отлично.

— Аха… Нисък с конска опашка, нали?

— Не.

— Не?

— Около метър и деветдесет, може би малко повече, тегло към сто и петнайсет килограма. Нямаше конска опашка.

Пак настана тишина. Накрая Стайновиц каза:

— Ъъъ… това не съвпада с разпространеното от ФБР описание на убиеца от Лос Анджелис.

— Да, забелязах — съгласих се аз и подметнах: — Направете си изводите.

— Искате да кажете… че преследват не когото трябва?

— Смятайте го за правилен извод — отвърнах аз и бързо добавих: — И още нещо. — Помълчах. — Всъщност… не, няма смисъл.

— Какво? Кажете.

— Много хора изпитват ужас от онзи тип, нали така?

— Би могло да се каже.

— И според мен… ами, като го видях в действие, бих казал, че репутацията му е силно раздута.

— Как така?

— Беше много глупаво да нападне онази жена на открито, когато наоколо гъмжеше от полиция. А мис Мороу определено го надхитри. Ако можехте да видите как онзи грамаден идиот бяга от една дребна женица.

Гласът на мистър Стайновиц почваше да звучи много развълнувано.

— Искате да кажете, че той не само не е убиецът от Лос Анджелис, но и не е много кадърен?

Без да му придирям за двойното отрицание, аз отговорих:

— Точно това казвам. — Помълчах. — Вижте, знам, че звучи много грубо, но онова, което видях тази сутрин, говори за потресаваща глупост. Имаме работа с болен, извратен идиот, който успя да убие няколко жени само защото ги издебна в гръб. Но изправят ли се лице в лице, плюе си на петите. Всъщност онзи нещастник е жалък страхливец.

Поиграхме си още малко на въпроси и отговори, но аз вече бях пуснал каквото исках да се разчуе и накрая Стайновиц ме попита изрично дали не възразявам да спомене името ми, което беше много етично от негова страна, тъй като повечето му колеги не го правят, после обеща да ме цитира едно към едно и се сбогувахме.

Трябва да знаете, че хората в Асошиейтед Прес са рожби на съвременната журналистика, обучени светкавично да съчиняват и предават материалите си, които след това се разпращат до редица новинарски агенции. При огромния обществен интерес към случая, нямаше съмнение, че до довечера по всички канали ще гръмне коментарът на Шон Дръмънд за най-знаменития убиец в Америка.

Според папките от колата Джанет стоеше преди мен в списъка на убиеца. Ако беше приела благоразумния съвет на Мийни да бъде отведена в тайна квартира, шансовете й за дълъг и плодотворен живот щяха да бъдат превъзходни, но дори и президентската охрана не би я опазила на открито — срещу онзи тип никой нямаше да се справи.

В разговора си с Джанет бях премълчал едно-друго. Нали разбирате, от едната страна е каквото виждаш — каквото видяхме всички, — но за да влезеш в ума на подобен тип, не е зле някога да си бил в кожата му.

И тъй, да се върна на онова, което видяхме всички — неговото телосложение. Такова тяло се създава с хиляди часове в гимнастическия салон, грижлива диета, вероятно стероиди и колосална воля. Сигурно имаше малка пишка и компенсираше, но тия въпроси ги оставям на психолозите. Освен това никой не става такъв експерт в играта на убийства без луда целеустременост, дисциплина и жесток състезателен дух.

Но ненормалните умове са различни, всеки със свои уникални идоли и мании. Та дори и до характерния стил на действие. Той бе искал да уреди убийството на Джанет без видима връзка с другите жертви, нали така? Тогава защо не я гръмна от минаваща кола? Защо не я простреля със снайперистка пушка от разстояние? Защо не й заложи бомба? Всички тези варианти предлагаха по-малък риск от случайни свидетели и провал. Освен това, като се знаеше, че тя е заместник окръжен прокурор и често работи по престъпления на мафията, палежът и убийството лесно можеха да се припишат на лошите момчета. Не — той си избра нож и тук неминуемо изниква въпросът защо. Според мен защото искаше тя да го види, а той да зърне страха в очите й. За него убийството трябваше да е лично; трябваше да е състезание, в което триумфът изисква жертвата да има някакъв шанс за победа, но в крайна сметка да загуби.

Всичко това подсказваше колосално самолюбие, подхранвано от безумен нарцисизъм.

Представях си как онзи тип вдига тежките щанги над главата си и с обожание зяпа в огледалото изваяната си фигура. Бях готов да се обзаложа, че следи в захлас какво се говори и пише за него. Той жадуваше за страха и възмущението на хората. Това го караше да се чувства страхотно хитър и могъщ — как иначе, щом бе надхитрил ФБР и целокупното американско общество. С риск да нагазя прекалено дълбоко в метафизиката, бих казал, че за него общественият му образ, начинът, по който оформяше и манипулираше този образ, представляваше своеобразно огледало.

А сега да се върна на моя мотив. Той щеше да разбере защо съм се раздрънкал. Предупреждавах го, че знам за мястото си в списъка и по чисто мъжкарски, първичен, просташки начин плюех върху огледалото му. Беше хвърлил за имитацията толкова време, старание и усилия, а аз смъквах маската, свалях му гащите и обявявах на всеослушание, че има малка пишка. Образно казано. Три на нула за Дръмънд. Сега той щеше да се чувства длъжен да изравни резултата. Освен това щеше да предположи, че Джанет е под охрана, докато аз не съм, а всеки професионален убиец знае правилото: първо се бере най-ниският клон.

Откровено казано, не горях от желание онзи тип да ме подгони. И мен ме биваше в тази игра, но то беше преди доста време, преди да получа няколко тежки рани и да ям прекалено много тестени храни. Той обаче явно все още беше във върховна форма — същество, създадено и излъскано като смъртоносно острие. Но още по-малко исках да подгони Джанет. Всъщност с най-голяма радост бих казал на Джордж Мийни, че не възразявам ФБР да ме настани в тайна квартира, особено ако е на Бермудите. За да не натоварвам държавния бюджет, бих се съгласил дори да спя в една стая с Джанет.

Но Джанет не искаше, значи и аз оставах. Шансовете й да спре онова чудовище бяха по-малки от моите. Освен това все повече хлътвах по нея въпреки факта, че някога е била сгодена за говедото Джордж.

Извадих портфейла си и измъкнах отвътре снимката на Лайза.

Сметките се променяха. Онзи тип бе прекършил един красив живот, всъщност няколко красиви живота, и докато си мислех, че това е дело на престъпен безумец, все някак търпях идеята да бъде наказан както решат дванайсет граждани в съдебната зала. Но сега, след като знаех, че е убил моята • красива и талантлива приятелка заради някакви си мръсни пари, исках да го удуша със собствените му черва.