Частен сектор

16

На другата сутрин върху бюрото ми имаше послание от Бари с информация за съвещание в кабинета му в десет часа. Имаше и дълъг плик, съдържащ въздушна снимка на няколко ситни петънца сред необятен син океан. Прикрепената бележка гласеше: „Атолът Джонстън Айланд, потърси го в интернет. И да слушаш. Клапър“.

Тоя човек да не би да имаше чувство за хумор? Всъщност нямаше, затова проверих в интернет. Население около сто души, почти всички волнонаемни работници, които се редуват на смени по два-три дни. На атола имаше инсталация за унищожаване на химически оръжия — дотолкова обезопасен и усъвършенстван процес, че армията гарантираше 99,999 на сто сигурност. Сигурно заради оставащите 0,001 на сто не бяха изградили инсталацията някъде около Ню Йорк. След унищожаването на последните химически оръжия, продължаваше информацията, атолът бил превърнат в резерват за всички малоумни птици, желаещи да влязат в извънредно престижния списък на застрашените видове.

Понякога Клапър ставаше ужасно досаден.

Това обаче ми напомни за друго. Позвъних в службата и помолих асистента на Клапър да прегледа предишните назначения на Лайза и да поиска от бившите й работни места всички дела със сексуален оттенък, по които е работила или е имала нещо общо. Намекнах, че върша това по поръчка на армейския Отдел за криминално разследване.

Интересното беше, че асистентът не отговори, че вече е получил подобна молба — черна точка за Спинели.

Откровено казано, бях сигурен, че цялата работа е пълна загуба на време. Но при разследване на убийство понякога най-невероятни завои водят право към убиеца.

И като стана дума за загуба на време, Пентагонът, естествено, има наръчник за доставките и тяхното оспорване и за трите часа преди срещата с Бари аз го изчетох от кора до кора. Почваше да ми писва мистър Босуърт редовно да ми натрива носа, а ако искаш да биеш шампионите на техен терен, трябва да се потрудиш.

Точно в десет влязох в кабинета на Бари, а той вдигна глава и каза:

— Виж ти, виж ти… кой дошъл най-сетне.

Какво ставаше, по дяволите?… Около заседателната маса вече седяха четирима, по облегалките на столовете висяха сака, навсякъде имаше празни чаши от кафе и бутилки от минерална вода.

Ама че гадно и мръсно копеле… тоя негодник нарочно ми беше съобщил погрешен час. Нямам нищо против да ме смятат за идиот, но предпочитам това да става когато аз реша.

Усмихнах се и казах на групата:

— Добре де, слушайте. Влиза значи един образ в някакъв бар и сяда на столчето до красива жена. Поръчва си питие, а след малко онази се навежда и му прошепва на ухо: „Хей, здравеняко, ще те изчукам където искаш, когато искаш и както искаш.“ Той обмисля предложението, после се обръща към нея и отговаря: „Извинявай, не чух от коя адвокатска фирма си.“

Бари и Сали едва не повърнаха. Другите двама се разсмяха до сълзи. Леле, колко ме бива. Вече бях определил кои са непознатите — клиенти.

Едрата жена в края на масата каза:

— Аз съм Джесика Монър от правния отдел на „Морис Нетуъркс“. Вие трябва да сте Дръмънд.

— Така е — потвърдих аз.

Относно мис Джесика Монър: около четирийсет и пет, платиненоруса коса с кестеняви корени и пълно, непривлекателно лице, значително загрозено от няколко тона руж и онова ужасно лепкаво червило с оранжев оттенък. Освен това бе натъпкана в син костюм, който или й беше с три номера по-малък, или пък тя изобщо не беше жена, а умело маскиран балон. Като знаех колко си пада Морис по майките, леко се озадачих какво място заема мис Монър в неговия харем. Но може и да беше наета заради способностите си. Колко интересна идея.

Както и да е, тя посочи човека до себе си и каза:

— Маршъл Уайът от Корпоративно счетоводство.

Маршъл беше мършав като скелет, силно оплешивял, носеше евтин сив костюм на ситно райе, неизгладена бяла риза и както можеше да се очаква, от джоба му стърчеше калъф за моливи. Признавам, никога не бих познал, че е счетоводител.

Така или иначе, седнах и ги уведомих:

— Извинявайте, че закъснях, но Бари ме помоли да дойда малко след началото, та поне за няколко минути да изглежда най-умният в стаята.

Дори и Сали се изкиска. Бари обаче предпочете леко да порозовее и отговори:

— След като вече изпусна цял час от обсъждането, Дръмънд, няма да повтаряме заради теб.

Брей, тоя Бари знаел как да накаже човека. И което бе още по-хубаво, тъй като за клиентите ни времето беше пари в буквалния смисъл на думата, те не възразиха и той продължи оттам, докъдето явно бе стигнал в момента на идването ми:

— Важното е, че Сай ще се заеме с комисиите по военния бюджет на Хълма. Повярвай ми, Джесика, няма по-добър от него. Навремето той беше в тази комисия и…

— Знаем какво може Сай, Босуърт — осведоми го Джесика. — Дойдохме във вашата фирма точно заради него. Просто според нас проклетият проблем не е там.

— А къде го виждате? — попитах аз.

— Във вашите хора.

Мисля, че гледаше мен.

— Моите хора?

— Да. — Тя помълча и обясни: — Когато се стигне до Конгреса, въпросът е кой ще наеме по-тежка артилерия. Ако Сай си беше държал оная работа в гащите, още щеше да командва парада. И до ден-днешен стотина души хукват да му целуват задника всеки път когато се появи. Не го приемай лично, Дръмънд, но белята идва от скапания ти Пентагон.

Всъщност харесвам жените, които не го увъртат и хващат бика направо за рогата. Освен това тя очевидно не харесваше Бари, тъй че вече бях наполовина влюбен.

— Обясни — помолих я аз.

— Ние явно спечелихме поръчката по заслуги. Но възраженията променят правилата.

— Как?

— Сега въпросът е кой може да бръкне под масата и да стисне най-яко.

— Значи процесът ще бъде нечестен?

— Не точно. Но непредсказуем. Податлив на влияния.

— Защо?

— Защото онова обвинение относно Дани Наш може да метне лайното във вентилатора. Пентагонът не иска и да се чуе за наличие на проблем. Стане ли нещо такова, много скоро в Конгреса почват да говорят за разследване и всички ще си изпатят.

— Значи въпросът е как да оформим реакцията си, за да не изглежда, че е имало нечисти сделки? — попитах аз.

— Лесно ли ти се струва? Пресата, обществеността, всички вярват, че играта, така или иначе, е нагласена. Това само подхранва предубежденията. „Спринт“ и „Ей Ти енд Ти“ знаеха какво вършат.

Бари кимна, сякаш споделяше тази мисъл, после попита:

— Някой има ли представа как да се справим с това?

— Да — обадих се аз. — И в отговор на смаяните им погледи поясних: — Не обръщайте внимание.

Вече всички ме зяпаха тъй, сякаш бях пръднал. Тоест всички освен Маршъл, който бе измъкнал от джоба си калкулатор и енергично тракаше по клавишите, опитвайки се да забрави за нас.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувал — отбеляза Бари.

— Няма да стане — добави Сали.

— Допускам, че не си някакъв скапан тъпак, затова ще те помоля да обясниш — каза Джесика.

Тогава аз ги попитах:

— Споменават ли „Ей Ти енд Ти“ или „Спринт“ за Наш в жалбите си? Конкретно за него?

Бари отговори:

— Може би е прекалено изтънчено за теб, Дръмънд, но това се подразбираше много ясно.

— От кой?

— От кого — поправи ме Сали, с което даде неоценим принос за изясняването на темата.

— О… — промърмори Джесика.

— Широката публика няма ни най-малка представа, че Наш е в борда — обясних аз. — Не е наша работа да уточняваме техните обвинения в непочтеност и да им спестяваме риска.

— Какъв риск? — попита Сали.

Като най-съобразителна в групата, Джесика отговори:

— Прав си, Дръмънд. В правно отношение могат да си докарат голяма беля.

Сали промърмори:

— Каква беля?

Аз казах:

— Запитайте се защо не са уточнили името на Наш.

Джесика обясни на Бари и Сали:

— Боят се от обвинение в клевета.

— Утежнено от липса на основания — добавих аз. — Сега се молят да реагираме с конкретна защита. Ако споменем името на Наш, тогава ние повдигаме темата, което им развързва ръцете да го оплюят публично.

Бари кимна мъдро и отбеляза:

— Точно това си мислех.

Без да обръща внимание на този идиот, Джесика ми каза:

— Но, така или иначе, непременно ще се стигне до него.

— Вероятно. Принудете ги първи да сбъркат. Стъпят ли накриво, скъсайте им задниците от обвинения в клевета. Това ще ги накара да разкрият колко малко знаят по твърде много въпроси.

Джесика се замисли над съвета, после каза:

— Дръмънд, много те бива.

— Затова идваш в нашата фирма, Джесика — обади се Бари. — Ние знаем как да се справяме с тежки дела.

Според мен това означаваше, че вече съм част от екипа. Дори се зачудих дали да не се пресегна и да плесна длан с Бари. Много ми беше съвестно, дето исках да го удуша.

После Бари каза на Джесика:

— Последна точка… повторното подаване на вашата финансова справка. Просто ще пратим старата и проблемът е уреден.

За жалост думата „финансова“ накара Маршъл да вдигне поглед от калкулатора и да промърмори:

— Няма да стане.

— Какво? — възкликна Бари.

— Не става. Оригиналът беше основан на вътрешна ревизия.

— И какво?

— Преди да направи многогодишна поръчка като тази, Пентагонът изисква гаранции, че победителят разполага с необходимите финансови средства, за да остане в бизнеса, докато задачата бъде изпълнена. Сега, след като това е оспорено, трябва да представим много по-задълбочена ревизия, анализ на паричния поток…

И тъй нататък, и тъй нататък.

Аз започнах да се прозявам, а накрая направо забих глава в масата, когато Маршъл взе да обсъжда Бюрото за данъчни инспекции, амортизацията и други увлекателни теми. Е, това продължи доста и ние четиримата постепенно се унесохме в дрямка.

Изведнъж Маршъл попита на висок глас:

— Извинете… извинете… още веднъж… има ли въпроси?

Ние се изкашляхме нервно и разменихме плахи погледи.

Всяка грешка можеше да бъде пагубна.

Накрая аз казах:

— С две думи, Маршъл, какво означава това?

— Ами въз основа на…

— Кажи го по човешки.

Той огледа лицата ни и мисля, че схвана риска. Още една дума на онзи щур финансов жаргон и щяхме да го разкъсаме.

— Ами… значи… външна ревизия.

— Обясни, ако обичаш.

— Да, боя се, че това е положението. Външна счетоводна фирма трябва да потвърди, че носим печалба и има всички изгледи да продължим дейността си в обозримото бъдеще.

— И колко време ще отнеме това? — попита Бари.

— Разбирате ли, ние го очаквахме и подготвихме всичко необходимо за спешна ревизия. Ако получим…

— Колко? — попитах заплашително аз.

— Ъъъ… може би две седмици.

— Най-късно идната седмица — отсече Бари.

— Олеле. Аз… такова, не мисля, че ще е… — Той опипа калкулатора и предположи: — Може би ако удвоим броя на ревизорите и работим денонощно без почивни дни. Тогава… може би… не знам, да речем, десет дни.

— Дръмънд, ти отговаряш за ревизията — каза Бари. — Разполагаш със седем дни.

— Какво?

— Аз и Сали ще се заемем с въпросите около Наш — поясни той.

— Не. Първо, аз съм правно некомпетентен да ръководя ревизия. Второ, такъв ще си остана.

— Нито ти имаш избор, нито ние — обади се Сали. — Това е единственото нещо, по което можеш да работиш, без да влизаш в конфликт на интересите.

Джесика се усмихна.

— Недей да се дърпаш като ученичка, Дръмънд. Истинската работа ще я свършат писарушките. Ако възникне правен въпрос над твоята компетентност, прехвърли го на Бари.

Определено изглеждаше, че със закъснението съм пропуснал някакви тайни преговори.

Бари ми метна злорада усмивка и каза:

— Тук или плуваш, или се давиш, Дръмънд. Така е във висшите кръгове. Но ако се боиш, ще намеря за работата друг младши сътрудник.

Нито един разумен адвокат не приема задача, която надхвърля правната му компетентност. Нямах ни най-малко съмнение защо Бари иска да ми натъпче в гърлото тази ревизия. Но единственият уместен отговор беше колкото очевиден, толкова и неоспорим. Да пренебрегна детинското самолюбие и да му кажа да си завре ревизията отзад.

Затова станах, взех си бележника, погледнах всички в очите и казах:

— Дадено, няма проблеми.